Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 30

Глава 28

Скот тръгна с колата си през целия град, с мен на седалката до него. Той беше пуснал тихо стереото, свиреше Radiohead. Твърдите му, набити черти проблясваха и се губеха от погледа, докато минавахме под конусите на уличното осветление. Той караше с двете си ръце на волана, точно на десет и два.
– Изнервен ли си?- Попитах го.
– Не ме обиждай, Грей.- Той се усмихна, но не беше спокоен.
– И така, какво става с теб и Ви?- Попитах, опитвайки се да отклоня мислите ни от това, което ни предстоеше. Нямаше нужда да премисляме нещата или да започваме да си представяме най-лошите сценарии. Бяхме Пач, Скот и аз срещу Дабрия. Свалянето нямаше да продължи повече от няколко секунди.
– Няма да клюкарствам като момиче.
– Това е нормален въпрос.
Скот увеличи звука на стереоуредбата с няколко степени.
– Аз не се целувам и не разказвам.
– Значи сте се целували!- Повдигнах вежди.- Има ли нещо друго, което трябва да знам?
Той почти се усмихна.
– Категорично не.- Гробището се виждаше зад следващия завой и той наклони глава към него.- Къде искаш да паркирам?
– Тук. Ще извървим останалата част от пътя.
Скот кимна.
– Много дървета. Лесно е да се скрием. Ще бъдеш на горния паркинг?
– Изглед от птичи поглед. Пач ще бъде разположен до южната порта. Няма да те изпускаме от поглед.
– Няма да го направите.
Не коментирах продължаващото съперничество между Пач и Скот. Пач можеше да гледа на Скот със същото уважение като на змия под краката, но ако кажеше, че ще бъде там, щеше да го направи.
Излязохме от колата. Скот дръпна качулката си надолу, за да скрие лицето си, и сви рамене.
– Как изглеждам?
– Като отдавна изгубения близнак на Пепър. Запомни, че в момента, в който изнудвачът влезе в мавзолея, го омотаваш с камшика. Ще чакам обаждането ти.
Скот ме удари с юмрук за добър късмет, предполагам, след което тръгна с равномерен бяг към гробищните порти. Гледах как с лекота се премята през тях и изчезва в тъмнината.
Обадих се на Пач. След няколко позвънявания се включи гласова поща. Нетърпеливо казах на записа:
– Скот влезе. Аз отивам на поста си. Обади ми се в момента, в който получиш това. Трябва да знам, че си на позиция.
Затворих, като треперех от поривите на ледения вятър. Той свиреше в клоните, които есента беше оголила, с глух, стържещ звук. Пъхнах ръце под мишниците си, за да ги стопля. Нещо не ми се струваше наред. Не приличаше на Пач да пренебрегне обаждане, особено от мен, по време на спешна ситуация. Исках да обсъдя този неподходящ развой на събитията със Скот, но той вече се беше изгубил от поглед. Ако го преследвах сега, рискувах да проваля операцията. Вместо това тръгнах нагоре по хълма към паркинга, който се намираше на хребета с изглед към гробището.
Щом заех позиция, се загледах в кривите редици надгробни камъни, издигащи се от тревата, толкова тъмна, че изглеждаше черна. Каменни ангели с отчупени крила сякаш се носеха във въздуха точно над земята. Облаци закриваха луната, а две от петте светлини на паркинга бяха изгасени. Долу белият мавзолей излъчваше слабо призрачно сияние.
Скот! Изкрещях на мисловен език, влагайки цялата си умствена енергия. Когато в отговор се чу само свистенето на вятъра, който се носеше над хълмовете, предположих, че е извън обсега. Не знаех колко далеч се разпространява мисловната реч, но изглежда Скот беше твърде далеч.
Каменна стена от трошен камък граничеше с паркинга и аз приклекнах зад нея, като държах очите си насочени към мавзолея. Едно бясно черно куче внезапно прескочи стената, като едва не ме накара да падна назад от уплаха. Чифт диви очи се взираха от тясното лице на парцаливото животно. Дивото куче закрачи покрай стената, спря да ръмжи териториално срещу мен, след което се измъкна от поглед. Слава богу.
Зрението ми беше по-добро, отколкото когато бях човек, но бях достатъчно далеч от мавзолея, за да не мога да различа толкова подробности, колкото ми се искаше. Вратата изглеждаше затворена, но това беше логично – Скот щеше да я затвори зад себе си.
Затаих дъх в очакване Скот да излезе, влачейки Дабрия, вързана и безпомощна. Минутите минаваха. Преместих се на хълбоците си, опитвайки се да раздвижа кръвообращението в краката си. Проверих мобилния си телефон. Нямаше пропуснати обаждания. Можех само да предполагам, че Пач се придържаше към плана и патрулираше по долната порта на гробището.
Обзе ме ужасна мисъл. Какво ще стане, ако Дабрия прозре маскировката на Скот? Ами ако заподозре, че е довел подкрепление? Стомахът ми се плъзна към коленете. Ами ако се беше обадила на Пепър с променено място за среща, след като Скот и аз бяхме напуснали Чантата на дявола? Така или иначе, Пепър щеше да знае да ми се обади. Бяхме си разменили номерата.
Бях заета с тези тревожни мисли, когато черното куче се върна, насочвайки към мен заплашително ръмжене от сянката на стената. То сплеска уши към главата си и изви гръб застрашително.
– Къш къш!- Изсъсках в отговор, като направих жест с ръка.
Този път той оголи остри бели зъби и зарови свирепо пръстта. Тъкмо се канех да се отдалеча на безопасно разстояние по стената, когато…
Гореща жица се вряза в гърлото ми отзад и блокира дихателните ми пътища. С нокти се вкопчих в жицата, усещайки как тя се затяга все повече и повече. Бях паднала по гръб, краката ми се подкосяваха. С периферното си зрение забелязах зловеща синя светлина, която се излъчваше от жицата. Тя сякаш изгаряше кожата ми, сякаш беше потопена в киселина. Пръстите ми се покриха с мехури от топлина там, където драскаха по жицата, което я правеше трудна за хващане.
Нападателят ми дръпна жицата още по-силно. Светлини избухнаха в погледа ми. Засада.
Черното куче продължаваше да лае и да скача бясно в кръг, но образът бързо се разтваряше. Губех съзнание. Събрах малкото останала енергия, съсредоточих се върху кучето и го подканих на умствен език. „Хапи! Ухапи нападателя!“
Бях твърде слаба, за да се опитам да направя мисловен трик на нападателя, защото знаех, че ще ме усети как тромаво пипам в съзнанието му. Макар че никога не бях опитвала да изманипулирам животно, кучето беше по-малко от нефилим или паднал ангел и ако беше възможно да ги принудя, логично беше едно малко по-малко животно да изисква по-малко усилия. . . .
„Атака! Отново заповядах на кучето, усещайки как умът ми се плъзга по тъмен, сънлив тунел.“
За мое учудване и неверие кучето се втурна напред и заби челюсти в крака на нападателя ми. Чух острото притискане на зъбите върху костта и гърленото проклятие на мъжа. Познатият глас ме зашемети. Познавах този глас. Вярвах на този глас.
Подтикната от предателство и гняв, се хвърлих в действие. Кучешкото ухапване отвлече вниманието на нападателя, за да отслаби хватката си върху жицата. Сключих ръце около нея, игнорирайки огненото изгаряне достатъчно дълго, за да я изтръгна от врата си и да я хвърля настрани. Змиеподобната тел се плъзна по чакъла и аз я разпознах за миг.
Бичът на Скот.

Назад към част 29                                                       Напред към част 31

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *