Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 40

Глава 38

Бързо се изправих на крака. Пренебрегнах горещината, доближавайки се до огъня, докато искрите валяха като фойерверки. Забих нокти в извисяващия се хълм от пера, крещейки от паника. Бяха останали само две от перата на Пач от дните му като архангел. Едното перо го държахме на сигурно място. Другото беше взето и грижливо съхранено от архангелите, когато бяха изгонили Пач от небето. Това перо беше някъде в купчината пред мен.
Перото на Пач можеше да е навсякъде. Може би вече е изгоряло. Имаше толкова много. А още по-голям брой пепел се носеше като изпепелени парчета хартия около огъня.
– Скот! Помогни ми да намеря перото на Пач!- Помисли. Трябваше да мисля. Перото на Пач. Бях го виждала и преди.- То е черно, съвсем черно – изтърсих аз.- Започни да търсиш – аз ще отида да донеса одеяла, за да задуша огъня!
Тръгнах обратно към студиото на Пач, а димът образуваше параван пред очите ми. Изведнъж се стъписах, откривайки още едно тяло в тунела, точно пред мен. Примигнах срещу дима, който се впиваше в очите ми.
– Твърде късно е – каза Марси. Лицето ѝ беше подпухнало от плач, а върхът на носа ѝ светеше в червено.- Не можеш да потушиш пожара.
– Какво си направила?- Изкрещях ѝ.
– Аз съм законният наследник на баща ми. Би трябвало аз да съм начело на нефилимите.
– Законен наследник? Чуваш ли се? Исках ли тази работа? Не я исках – баща ти ме принуди да я поема!
Устните ѝ се раздвижиха.
– Той ме обичаше повече. Той щеше да избере мен. Ти открадна това от мен.
Казах:
– Ти не искаш тази работа, Марси. Кой вкара тези идеи в главата ти?
По бузите ѝ потекоха сълзи, а дишането ѝ стана учестено.
– Идеята да се преместя при теб беше на майка ми – тя и нейните приятели нефилими искаха да те държа под око. Съгласих се да го направя, защото мислех, че знаеш нещо за смъртта на баща ми, което не ми казваш. Ако се доближа до теб, си помислих, че може би…- За първи път забелязах перления кинжал в ръцете ѝ. Той блестеше в лъскаво бяло, сякаш под повърхността му бяха уловени най-чистите слънчеви лъчи. Това можеше да бъде само омагьосаният кинжал на Пепър. Гнилецът не беше достатъчно внимателен и беше позволил на Марси да го последва тук. След това бе захвърлил перата и кинжала и бе избягал, оставяйки ги да попаднат у Марси.
Посегнах към нея.
– Марси…
– Не ме докосвай!- Изкрещя тя.- Данте ми каза, че си убила баща ми. Как можа да го направиш? Как си могла! Бях сигурна, че е Пач, но през цялото време си била ти!- Изпищя истерично тя.
Въпреки горещината, по гръбнака ми преминаха тръпки на страх.
– Аз мога да обясня.- Но не ми се струваше, че мога. Дивото, превъзбудено изражение на Марси подсказваше, че е изпаднала в шок. Съмнявах се, че щеше да ѝ е интересно да знае, че баща и е натиснал ръката ми, когато се е опитал да изпрати Пач в ада.- Дай ми кинжала.
– Махай се от мен!- Тя се изскубна от обсега си.- Данте и аз ще кажем на всички. Какво ще направят с теб нефилимите, щом разберат, че си убила Черната ръка?
Изучавах я внимателно. Данте сигурно току-що беше научил, че съм убила Ханка. В противен случай той отдавна щеше да е казал на Нефилимите. Пач не беше издал тайната ми, което оставяше Пепър. По някакъв начин Данте се беше добрал до него.
– Данте беше прав – изплю Марси, а в гласа ѝ бълбукаше студена ярост.- Ти ми открадна титлата. Тя трябваше да бъде моя. А сега направих това, което ти не можа – освободих нефилимите. Когато този огън свърши, всеки паднал ангел на Земята ще бъде окован в ада.
– Данте работи за падналите ангели – казах аз, като разочарованието изостри тона ми.
– Не – каза Марси.- Това си ти.
Тя замахна с острието на Пепър към мен и аз отскочих назад, спъвайки се. Димът ме притисна, като напълно затъмни зрението ми.
– Данте знае ли, че си изгорила перата?- Изкрещях към Марси, но тя не отговори. Тя беше изчезнала.
Дали Данте беше сменил стратегията си? След неочакваната печалба на всяко перо от паднал ангел и следователно сигурната победа на нефилимите, той все пак да беше решил да застане на страната на своята раса?
Нямаше време за размисли. Вече бях изгубила твърде много ценно време. Трябваше да помогна на Скот да намери перото на Пач. Тичайки обратно към огромната огнена клада, се прокашлях и се втренчих през входа.
– Всички са почернели от пепелта – извика ми Скот през рамо.- Всички изглеждат еднакво.- Бузите му засияха в алено от горещината. Около него се въртяха въглени, заплашващи да запалят косата му, която беше почерняла от саждите.- Трябва да се измъкнем оттук. Ако останем по-дълго, ще се задушим.
Затичах се към него със спринт, опитвайки се да избегна горещината, която избухваше безмилостно.
– Първо трябва да намерим перото на Пач.- Хвърлих горящи купчини пера зад себе си, загребвайки по-надълбоко. Скот беше прав. Мазна чернилка от сажди беше размазана върху всяко перо. Издадох висок звук на отчаяние.- Ако не го намерим, той ще бъде изпратен в ада!
Разпръснах шепи пера, като се молех да го позная от пръв поглед. Молех се да не е вече изгоряло. Не позволявах на мислите ми да се насочат към най-лошото. Пренебрегвайки дима, който дращеше очите и белите ми дробове, пресявах перата с голяма скорост. Не можех да изгубя Пач. Не исках да загубя Пач. Не и по този начин. Не и под мое наблюдение.
Очите ми се насълзиха, а сълзите се разляха. Не можех да виждам ясно. Въздухът беше твърде горещ, за да дишам. Кожата на лицето ми сякаш се разтопи, а скалпът ми сякаш беше в пламъци. Потопих ръце в хълма от пера, отчаяно опитвайки се да открия плътно черно перо.
– Няма да те оставя да изгориш – измърмори Скот над пращящото свистене на пламъците. Той се претърколи на колене, като ме повлече със себе си. Драсках безмилостно по ръцете му. Не и без перото на Пач.
Огънят шумеше в ушите ми, а концентрацията ми изчезваше без достатъчно кислород. Избърсах с задната част на ръката очите си, за да втрия още сажди. Потърсих перата, а ръцете ми бяха сякаш прикрепени към стокилограмови тежести. Зрението ми се люшкаше. Но отказах да припадна, докато не взема перото на Пач.
– Пач – промърморих аз, точно когато една искра кацна върху ръкава на ризата ми и възпламени плата. Преди да успея да вдигна ръка, за да го угася, пламъкът се стрелна към лакътя ми. Топлината изпепели кожата ми, толкова ярка и мъчителна, че изкрещях и се наклоних настрани. Тогава видях, че дънките ми също са в пламъци.
Скот изрева заповеди зад мен. Нещо за напускане на камерата. Искаше да затвори вратата и да затвори огъня вътре.
Не можех да му позволя. Трябваше да спася перото на Пач.
Загубих ориентация и се запътих сляпо напред. Ярки, облизващи пламъци затъмниха зрението ми.
Гласът на Скот, толкова настоятелен, се разтвори в нищото.
Още преди да отворя очи, разбрах, че се намирам в движеща се кола. Усещах неравномерното буксуване на гумите, които подскачаха по дупките, а в ушите ми ръмжеше двигател. Седях притисната до вратата на колата, подпряла глава на прозореца. В скута ми имаше две непознати ръце и се стреснах, когато те се раздвижиха по моя команда. Обърнах ги бавно във въздуха, взирайки се в странната черна хартия, която се къдреше от тях.
Почерняла плът.
Една ръка стисна ръката ми в знак на утеха.
– Всичко е наред – каза Скот от шофьорската седалка на своята „Баракуда“.- Ще заздравее.
Поклатих глава, намеквайки, че е разбрал погрешно. Облизах пресъхналите си устни.
– Трябва да се върнем. Обърни колата. Трябва да спасим Пач.
Скот не каза нищо, само ме погледна отстрани с несигурност.
Не.
Това беше лъжа. Погълна ме дълбок, невъобразим страх. Гърлото ми беше плътно, хлъзгаво и горещо. Това беше лъжа.
– Знам, че те е грижа за него – каза тихо Скот.
Аз го обичам! Винаги ще го обичам! Обещах му, че ще бъдем заедно! Изкрещях в главата си, защото думите бяха твърде накъсани, за да ги изтласкам навън. Те стържеха като нокти в гърлото ми.
Насочих вниманието си към прозореца. Взирах се в нощта, в петното от дървета, поля и огради, които в един момент бяха тук, а в следващия си отиваха. Думите в гърлото ми се свиха в писък, пълен с остри ръбове и ледена болка. Крясъкът висеше там, набъбваше и болеше, докато светът ми се разплиташе и излизаше от орбита.
Купчина изкривен метал препречи пътя напред.
Скот се отклони, за да я пропусне, и забави ход, когато я подминахме. Не изчаках колата да спре, а се хвърлих навън, бягайки. Мотоциклетът на Пач. Премазан и изпочупен. Взирах се в него, примигвах отново и отново, опитвайки се да видя друга картина. Разрушеният метал, преобърнат върху пътя, изглеждаше така, сякаш водачът се е блъснал с максимална скорост – и после е скочил през дупка във вятъра.
Притиснах длани към очите си, чакайки ужасната картина да се проясни. Претърсих пътя, мислейки, че сигурно е катастрофирал. При удара тялото му сигурно е било изхвърлено на голямо разстояние. Тръгнах по-далеч, малко по-далеч, претърсвайки канавката, плевелите, сенките встрани от дърветата. Той можеше да е точно пред мен. Извиках името му. Тръгнах нагоре-надолу покрай пътя, ръцете ми трепереха, докато ги прокарвах през косата си.
Не чух Скот да се приближава зад мен. Едва усетих ръцете му около раменете си. Скръбта и мъката ме връхлитаха, като живо присъствие, толкова реално и плашещо. Изпълваше ме с такъв студ, че ме болеше да си поема въздух.
– Съжалявам – каза той хрипливо.
– Не ми казвай, че си е отишъл – избухнах аз.- Той е катастрофирал с мотоциклета си и е продължил да върви. Каза, че ще ме чака в студиото. Няма да наруши обещанието си.- Изрекох думите, защото трябваше да ги чуя.
– Ти трепериш. Позволи ми да те заведа обратно в моята къща, в твоята къща, в неговата – където пожелаеш.
– Не – изръмжах аз.- Ще се върнем в студиото. Той е там. Ще видиш.- Изтръгнах се от прегръдката му, но се чувствах несигурна. Краката ми се клатушкаха правейки една след друга несигурни стъпки. Завладя ме дива, непростима мисъл. Ами ако Пач го нямаше?
Краката ми се върнаха към мотоциклета.
– Пач!- Извиках и паднах на колене. Протегнах тялото си върху мотоциклета му, а от дълбочината на гърдите ми се изтръгнаха странни, силни ридания. Изплъзвах се, плъзгах се в бездната.
Пач.
Мислех си за името му, чаках, и чаках. Ридаех името му, чувайки как издавам неконтролируеми звуци на мъка и отчаяние.
Сълзите се търкулнаха по лицето ми. Разумът ми висеше на косъм. Надеждата, за която се бях вкопчила, се отвърза и се отдалечи от мен. Усетих как душата ми се разбива, как непоправими парчета от мен се разпръскват навън.
Малкото светлина, която беше останала в мен, угасна.

Назад към част 39                                                     Напред към част 41

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!