Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 41

Глава 39

Отдадох се на съня. Сънищата бяха единственото място, където можех да достигна Пач. Да се придържам към призрачния спомен за него беше по-добре, отколкото да живея без него. Свита в леглото му, заобиколена от миризмата, която беше ясно изразена, призовах спомена за него, за да ме преследва.
Никога не трябваше да се доверявам на Пепър да вземе перата. Трябваше да знам, че той ще се провали. Не трябваше да подценявам Данте. Знаех, че Пач веднага ще отхвърли вината ми, но се чувствах отговорна за това, което му се беше случило. Ако само бях пристигнала в студиото му десет минути по-рано. Ако само бях попречила на Марси да запали перата…
– Събуди се, Нора.
Ви се наведе над мен, а гласът ѝ беше забързан и напрегнат.
– Трябва да се подготвиш за дуела. Скот ми каза всичко. Един от пратениците на Лиза Мартин е дошъл, докато ти си спала. Дуелът е по изгрев слънце в гробището. Трябва да отидеш да ритнеш задника на Данте чак на Юпитер. Той ти е отнел Пач и сега иска кръвта ти. Ще ти кажа какво мисля за това. По дяволите, не. Не и ако имаме какво да кажем по въпроса.
Дуел? Идеята изглеждаше почти смешна. Данте нямаше нужда да сблъсква шпага с мен, за да открадне титлата ми; той разполагаше с повече от достатъчно боеприпаси, за да разбие на пух и прах авторитета и репутацията ми. Всички до един паднали ангели бяха оковани във вериги в ада. Нефилимите бяха спечелили войната. Данте и Марси щяха да си приписват заслуги, обяснявайки как са изнудили един архангел да им даде перата и как са се наслаждавали на всеки миг, докато са ги гледали как горят.
Мисълта за Пач, затворен в ада, ме проряза с нова вълна болка. Не знаех как ще сдържа емоциите си, докато нефилимите ликуват бурно заради триумфа си. Те никога нямаше да разберат, че до последния момент Данте е помагал на падналите ангели. Нефилимите щяха да го издигнат на власт. Все още не знаех какво означава това за мен. Ако армията бъдеше премахната, щеше ли да има значение, че съм изгубила контрола върху ръководенето ѝ? В ретроспекция клетвата ми беше твърде неясна. Не бях планирала това.
Но трябваше да приема, че Данте има планове за мен. Подобно на мен, той знаеше, че в момента, в който не успея да оглавя армията, животът ми е приключил. Но в името на това да покрие престъпленията си, той вероятно щеше да ме арестува за убийството на Черната ръка. Преди да изтече денят, щях да бъда или екзекутирана за измяна, или в най-добрия случай – в затвора.
Залагах на екзекуция.
– Почти е изгрев. Ставай – каза Ви.- Няма да позволиш на Данте да се измъкне от отговорност.
Притиснах възглавницата на Пач към себе си, вдишвайки продължително миризмата му, преди да изчезне завинаги. Запомнила контурите на леглото му се сгуших в отпечатъка от тялото му. Затворих очи и си представих, че той е там. До мен. Докосва ме. Представих си как черните му очи омекват, докато гали бузата ми, как ръцете му са топли, здрави и истински.
– Нора – предупреди Ви.

„“Пренебрегнах я, като предпочетох да остана с Пач. Матракът се раздвижи, когато той се приближи. Той се усмихна и плъзна ръцете си под мен, като ме претърколи върху себе си. Студено ти е, Ангелче. Позволи ми да те стопля.
Мислех, че съм те загубила, Пач.
Аз съм тук. Обещах, че ще бъдем заедно, нали?
Но твоето перо…
Шшш – успокои той. Пръстът му запечата устните ми. Искам да бъда с теб, Ангелче. Остани тук с мен. Забрави за Данте и дуела. Няма да му позволя да те нарани. Ще те пазя.
Сълзите изгаряха задните части на очите ми. Отведе ме. Както ми обеща. Заведи ме далеч, където ще бъдем само двамата.““

– Пач не би искал да те вижда в този вид – подхвана Ви, явно опитвайки се да се обърне към съвестта ми.

„“Вдигнах завивките, за да образувам таен навес над мен и Пач, и се захилих в ухото му. Тя не знае, че си тук.
Нашият таен трик – съгласи се той.
Няма да те оставя, Пач.
Няма да те оставя. С едно бързо движение той смени позициите ни, притискайки ме към матрака. Той се наведе над мен. Опитай се да избягаш сега.
Намръщих се на проблясъка на ледено синьото, което сякаш се криеше под повърхността на очите му. Примигнах, за да прочистя зрението си, но когато очите ми се фокусираха, много добре осъзнах сипкавото синьо, което обграждаше ирисите му.
Преглъщайки, си казах, че трябва да пия вода.
Ще ти я донеса – настоя Пач. Не мърдай. Остани в леглото.
Ще отида само за секунда – възразих, опитвайки се да се измъкна изпод него.
Пач хвана китките ми. Каза ми, че няма да си тръгнеш.
Само ще си взема малко вода – възразих аз.
Няма да ти позволя да си тръгнеш, Нора. Думите резонираха като ръмжене. Чертите му се изкривиха, усукаха и морфираха, докато не видях проблясъци на друг мъж. Пред мен се появиха маслиновата кожа на Данте, разцепената брадичка и онези качулати очи, които по едно време наистина бях смятала за красиви. Изтърколих се, но не достатъчно бързо. Пръстите на Данте се вкопчиха болезнено в раменете ми и ме запратиха обратно под него. Дъхът му беше горещ върху бузата ми.
Всичко свърши. Откажи се. Спечелих.
Махни се от мен – изсъсках аз.
Докосването му се разтвори, лицето му увисна за кратко над моето като синя мъгла, преди да изчезне.
Леденостудена вода удари лицето ми и аз се изправих с изтръпване. Сънят се разпадна; Ви стоеше на една ръка разстояние и държеше празна кана.““

– Време е да тръгваме – каза тя, стиснала каната, сякаш се готвеше да я използва като защитно оръжие, ако се наложи.
– Не искам – измърморих аз, твърде нещастна, за да се ядосвам заради водата. Сърцето ми се сви и се страхувах, че ще се разплача. Исках само едно нещо, а него го нямаше. Пач нямаше да се върне. Нищо, което правех, не можеше да промени това. Нещата, за които си мислех, че си струва да се боря, нещата, които горяха и бушуваха в мен, дори да победя Данте и да унищожа дяволската магия, бяха загубили огъня си без него.
– А Пач?- Попита Ви.- Ти се отказа от себе си, но отказа ли се и от него?
– Пач го няма.- Притиснах пръсти в очите си, докато не накарах желанието ми да заплача да изчезне.
– Изчезнал, не е мъртъв.
– Не мога да се справя без Пач – казах, а дъхът ми секна.
– Тогава намери начин да го върнеш.
– Той е в ада – изригнах аз.
– По-добре така, отколкото в гроба.
Вдигнах коленете си нагоре и наведох глава към тях.
– Аз убих Ханк Милар, Ви. Пач и аз го направихме заедно. Данте знае и ще ме арестува по време на дуела. Ще ме екзекутира за държавна измяна.- Умът ми съчини съвсем реален портрет. Данте щеше да направи унижението ми възможно най-публично. Докато стражите му ме влачат от дуела, ще ме плюят и ще ме наричат с безброй гнусни имена. Що се отнася до екзекуцията, как щеше да сложи край на живота ми…
Щеше да използва сабята си. Онази, който Блейкли беше усъвършенствал с дяволско изкуство, за да ме убие.
– Ето защо не мога да отида на дуела – завърших аз.
Мълчанието на Ви се проточи.
– Думата на Данте срещу твоята – каза тя накрая.
– Това е, за което се притеснявам.
– Ти все още си лидер на нефилимите. Имаш някакъв авторитет на улицата. Ако се опита да те арестува, предизвикай го.- В очите ѝ проблесна убеденост.- Бори се с него докрай. Можеш да го улесниш или да се окопитиш и да го накараш да работи за това.
Подсмърчах, избърсвайки носа си с гърба на ръката.
– Страх ме е, Ви. Толкова много ме е страх.
– Знам, бебе. Но също така знам, че ако някой може да се справи с това, това си ти. Не ти го казвам често, а може би никога не съм ти го казвала, но когато порасна, искам да бъда като теб. А сега за последен път, стани от леглото, преди да съм те заляла отново. Ще отидеш на гробището. И ще дадеш на Данте битката на живота му.
Най-лошите ми изгаряния бяха заздравели, но въпреки това се чувствах изцедена и отслабнала. Не бях нефилим достатъчно дълго, за да знам механиката, която се криеше зад бързото ми оздравяване, но си представях, че неволно съм изразходвала много енергия в този процес. Не бях погледнала в огледалото, преди да напусна дома на Пач, но имах доста добра представа колко окаяно и потиснато изглеждам. Един поглед към мен и Данте щеше да затвърди собствената си победа.
Когато с Ви спряхме на чакълестия паркинг с изглед към гробището, прегледах плана си. След като Данте обяви, че е прогонил падналите ангели в ада и е спечелил войната, той най-вероятно щеше да ме обвини в убийството на Ханк и да се обяви за мой заместник. В този момент нямаше да се оттегля и да се откажа от титлата си. Ви беше прав; аз щях да се справя; щях да се боря. Напук на всичко щях да се боря. Данте щеше да поведе нефилимите през трупа ми – буквално.
Ръката на Ви се сключи върху моята.
– Отиди да си осигуриш титлата. Останалото ще разберем по-късно.
Преглътнах невярващ смях. По-късно? Не ме интересуваше какво ще се случи след това. Чувствах студена отнесеност към бъдещето си. Не исках да мисля за един час напред. Не исках да мисля за утрешния ден. С всеки изминал миг животът ми се отклоняваше все повече от пътя, по който с Пач бяхме вървели заедно. Не исках да продължавам напред. Исках да се върна назад. Там, където можех да бъда отново с Пач.
– Скот и аз ще бъдем там долу, в тълпата – заяви твърдо Ви.- Просто… внимавай, Нора.
В очите ми се появиха сълзи. Това бяха думите на Пач. Имах нужда от него сега, за да ме увери, че мога да се справя.
Небето все още беше тъмно, а луната разпръскваше бяла светлина върху призрачния пейзаж. Тежката слана караше тревата да хрущи под краката ми, докато вървях бавно надолу към гробището, давайки на Ви преднина. Надгробните камъни сякаш плуваха в мъглата – бели каменни кръстове и стройни обелиски. Един ангел с изпочупени крила протяга две счупени ръце към мен. Накъсано ридание се заби в гърлото ми. Затворих очи, като си представих силните, красиви черти на Пач. Болеше ме да си го представям, като знаех, че никога повече няма да го видя. Не се осмелявай да плачеш сега – заръчах си. Погледнах настрани, страхувайки се, че няма да се справя, ако допусна в сърцето си друга емоция освен ледена решителност.
Стотици нефилими се бяха събрали в гробището долу. Самият им брой накара крачката ми да се забави. Тъй като нефилимите спираха да стареят в деня, в който се закалнът във вярност, повечето бяха млади, нямаха повече от десет години разлика от мен, но видях и шепа възрастни мъже и жени, групирани сред тях. Лицата им бяха озарени от очакване. Децата се въртяха в кръг около краката на родителите си, играейки на гоненица, преди да бъдат хванати за раменете и притиснати неподвижно. Деца. Сякаш събитието тази сутрин беше семейно забавление: цирк или игра с топка.
Когато се приближих, забелязах, че дванайсетте нефилима носят черни роби до глезена, с вдигнати качулки. Трябваше да са същите могъщи нефилими, които бях срещнала на сутринта след смъртта на Ханк. Като водач на нефилимите би трябвало да знам какво означават тези одежди. Лиза Мартин и нейните съмишленици трябваше да ми кажат. Но те никога не ме бяха приемали в своя кръг. Изобщо не ме бяха искали. Бях сигурна, че одеждите означават положение и власт, но трябваше да разбера това сама.
Един от нефилимите отметна качулката си назад. Лиза Мартин. Изражението ѝ беше тържествено, а очите ѝ – напрегнати от очакване. Тя ми подаде черна роба, сякаш това беше по-скоро въпрос на задължение, отколкото знак за приемане. Халатът беше по-тежък, отколкото очаквах, направен от дебело кадифе, което се усещаше хлъзгаво в ръцете ми.
– Виждала ли си Данте?- Попита ме тя шепнешком.
Нахлузих халата върху раменете си, но не отговорих.
Погледът ми падна върху Скот и Ви и гърдите ми се отпуснаха. Поех си дълбоко въздух за първи път, откакто напуснах къщата на Пач. После видях, че се държат за ръце, и ме обзе странна самота. Собствената ми празна ръка изтръпна от вятъра. Свих юмрук, за да не се разтрепери. Пач няма да дойде. Никога повече нямаше да преплете пръстите си през моите и от гърлото ми се изтръгна тих стон при това осъзнаване.
Изгрев слънце.
Златна ивица осветяваше сивия хоризонт. До няколко минути лъчите на светлината щяха да проникнат през дърветата и да изгонят мъглата. Данте щеше да дойде и нефилимите щяха да научат за победата си. Страхът от клетвата за вярност и ужасът от Чешван щяха да се превърнат в истории, записани в историята. Те щяха да се радват, да ликуват бурно и да приветстват Данте като свой спасител. Щяха да го носят на раменете си и да скандират името му. А после, когато получи единодушното им одобрение, щеше да ме извика от тълпата. . . .
Лиза отиде в центъра на събранието. Тя усили гласа си, за да каже:
– Сигурна съм, че Данте ще пристигне скоро. Той знае, че дуелът е строго определен за изгрев слънце. Не му прилича да закъснява, но за всеки случай може да се наложи да се забавим с няколко…
Забележката ѝ бе прекъсната от тътен, който сякаш се разнесе по земята. Вибрираше през стъпалата на краката ми и се усилваше. Мигновено безпокойство се заби като юмрук в стомаха ми. Някой идваше. И то не просто някой, а няколко души.
– Паднали ангели – прошепна един нефилим, а в гласа му се долавяше страх.
Тя беше права. Осезаемата им сила, дори от разстояние, караше всеки нерв в тялото ми да изтръпва. Космите ми настръхнаха, сковани от отвращение. Предположих, че броят им е стотици. Но как? Марси беше изгорила перата им – бях я гледала.
– Как ни намериха? – попита друг нефилим, а в познатия му глас се долавяше страх. Погледнах рязко настрани, виждайки как устата на Сузана Милар се надува от недоумение под гънките на качулката ѝ.
– Значи най-сетне са дошли – изсъска Лиза, а в очите ѝ блестеше ярка жажда за кръв.- Бързо! Скрийте децата си и съберете оръжията си. Ще се изправим срещу тях, със или без Данте. Последната битка приключва тук.
Заповедта ѝ се разнесе из тълпата, последвана от призиви за ред. Нефилимите се стреснаха и се втурнаха в забързани, неорганизирани редици. Някои имаха ножове, но тези, които нямаха, събираха камъни, счупени бутилки и всякакви други отломки, които можеха да намерят, за да се въоръжат. Затичах се към Ви и Скот. Без да губя дъх, насочих първите си думи към Скот.
– Изведи Ви оттук. Отиди на безопасно място. Ще ви намеря и двамата, когато всичко свърши.
– Ти си луда, ако си мислиш, че ще си тръгнем без теб – заяви твърдо Ви.- Кажи и, Скот. Вземи я и я изнеси оттук, ако се наложи.
– Как така има паднали ангели тук?- Попита ме Скот, търсейки обяснение на лицето ми. Бяхме гледали как перата горят заедно.
– Не знам. Но смятам да разбера.
– Мислиш, че Пач е там. За това става въпрос, нали?- Ви погледна по посока на далечния тътен, от който земята под нас се разтресе.
Срещнах очите ѝ.
– Скот и аз гледахме как перата горят. Или сме били измамени, или някой е отворил портите на ада. Инстинктът ми подсказва, че второто е по-добър вариант. Ако падналите ангели бягат от ада, трябва да се уверя, че Пач ще се измъкне. А след това трябва да затворя портите, преди да е станало твърде късно. Ако не сложа край на това сега, няма да имам друг шанс.- Помислих си за дяволското изкуство. За неговата сила.- Вярвам, че разполагат със средствата да ни поробят за неопределено време – тоест, ако първо не ни убият.
Ви кимна бавно, усвоявайки цялата тежест на думите ми.
– Тогава ще ти помогнем. Ние сме заедно в това. Това е колкото моята и на Скот, толкова и твоята битка. – Ви – Започнах предупредително.
– Ако това наистина е битката на живота ми, знаеш, че ще бъда там. Независимо дали ще го кажеш или не. Не съм се отказала от последните няколко понички, за да дойда навреме, само за да се обърна и да си тръгна – каза ми Ви, но в начина, по който го каза, имаше нещо почти нежно. Тя имаше предвид всяка дума. Бяхме заедно в това.
Бях твърде стаписана, за да говоря.
– Добре – казах най-накрая.- Хайде да затворим портите на ада веднъж завинаги.

Назад към част 40                                                       Напред към част 42

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!