Глава 41
Тялото на Данте изхвърли моето толкова бързо, че имах чувството, че ме е изхвърлил от движеща се кола. Ръцете ми се вкопчиха в тревата, търсейки нещо твърдо в един свят, който се въртеше, преобръщаше и преобръщаше. Когато световъртежът отмина, се огледах за Данте. Усетих го преди да го видя.
Кожата му беше придобила цвета на синина, а тялото му започна да се подува. Трупът му изчистваше течностите си, дяволската му кръв се просмукваше в земята като нещо живо, нещо, което се е заровило далеч от слънчевата светлина. Плътта отпадна, превръщайки се в прах. Само след няколко секунди от Данте останаха само изсмукани сухи кости.
Той беше мъртъв. Дяволското изкуство беше изчезнало.
Бавно се изтласках на крака. Дънките ми бяха изпокъсани и изцапани, по коленете бяха протрити ивици трева. Облизах пукнатината на устата си, усещайки вкуса на кръвта и соления привкус на потта. Вървях към Скот, всяка стъпка беше тежка, сълзите бяха горещи по лицето ми, ръцете ми безполезно висяха над бързо разлагащото му се тяло. Затворих очи, принуждавайки се да си спомням кривата му усмивка. Не и празните му очи. В съзнанието си възпроизведох подигравателния му смях. Не и гърчещите се, задъхани звуци, които издаваше точно преди да умре. Спомних си топлината му в случайни докосвания и игриви подмятания, знаейки, че тялото му гние, дори когато се вкопчих в спомена.
– Благодаря ти – задуших се, като си казах, че някъде наблизо той все още чува гласа ми.- Ти спаси живота ми. Сбогом, Скот. Никога няма да те забравя, това е моята клетва към теб. Никога – заклех се аз.
Мъглата, надвиснала над гробището, гореше в златисто и сиво, докато слънчевите лъчи я прорязваха. Пренебрегвайки огъня, който драскаше по рамото ми, докато вадех кинжала на Пепър, аз се измъкнах от струпаните надгробни камъни и излязох на откритото гробище.
Странни буци бяха разхвърляни по тревата, а когато се приближих, видях какво всъщност представляват: трупове. Паднали ангели, доколкото можех да разбера от това, което беше останало от тях. Точно като Данте, плътта им се разпадаше за секунди. От труповете им бликна синя течност, която веднага бе засмукана от земята.
– Ти го направи.
Завъртях се, като инстинктивно стегнах хватката си върху кинжала. Детектив Басо прибра ръце в джобовете си, а на устата му заигра мрачна усмивка. Черното куче, което бе спасило живота ми само преди няколко дни, седеше непоколебимо до глезените му. Дивите жълти очи на кучето ме гледаха съзерцателно. Басо се наведе и разтърка мръсната козина между ушите му.
– Добро куче е – каза Басо.- След като си тръгна, ще му трябва добър дом.
Направих предпазлива крачка назад.
– Какво става тук?
– Ти го направи – повтори той.- Дяволската магия е изкоренена.
– Кажи ми, че сънувам.
– Аз съм архангел.- Ъглите на устата му се изкривиха, почти, но не съвсем, овчедушно.
– Не знам какво трябва да кажа.
– От месеци съм на Земята, работя под прикритие. Подозирахме, че Чонси Ланджейс и Ханк Милър призовават дяволски магии, и задачата ми беше да следя отблизо Ханк, сделките му и семейството му – включително и теб.
Басо. Архангел. Работи под прикритие. Поклатих глава.
– Все още не съм сигурна какво се случва тук.
– Направи това, което аз се опитвах да направя. Да се отърва от дяволската магия.
Преработих това в мълчание. След това, което бях видяла през последните няколко седмици, беше нужно много, за да ме изненада. Но това със сигурност го направи. Добре беше да знам, че все още не съм напълно изчерпана.
– Падналите ангели са изчезнали. Това няма да продължи вечно, но се наслаждавай, докато можеш, нали?- Измърмори той.- Приключвам този случай и се прибирам у дома. Поздравления.
Мозъкът ми почти не го чуваше. Паднали ангели, изчезнали. Изчезнали. Думата зееше в мен като безкрайна дупка.
– Добра работа, Нора. А и може би ще искаш да знаеш, че сме задържали Пепър и се занимаваме с него. Твърди, че ти си го натоварила да открадне перата, но аз ще се преструвам, че не съм го чул. И още нещо. Смятай това за подарък нещо като благодарност:
– Направете хубав, чист разрез през средата на знака на китката си – каза той, като демонстративно разряза собствената си китка с острието в ръката си.
– Какво?
Знаеща усмивка.
– Поне веднъж просто ми се довери.
И си тръгна.
Облегнах се назад към едно дърво, опитвайки се да забавя света достатъчно дълго, за да го осмисля. Данте е мъртъв. Делфик, разрушен. Войната не съществуваща. Клетвата ми е изпълнена. И Скот. О, Скот. Как щях да кажа на Ви? Как щях да ѝ помогна да преживее загубата, мъката, отчаянието? Как щях да я окуража да продължи напред, след като нямах такива планове за себе си? Да се опитам да заменя Пач – дори да се опитам да намеря щастие, макар и малко, с някой друг – би било лъжа. Сега бях нефилим, благословен да живея вечно, прокълнат да живея без Пач.
Стъпки движещи се към мен, прорязваха тревата, познат звук. Изправих се, готова да атакувам, когато през мъглата се появиха тъмни очертания. Очите на фигурата обхождаха земята, явно търсейки нещо. Присядаше към всяко тяло, като го оглеждаше с бърза жар, след което го отхвърляше настрани с нетърпеливо проклятие.
– Пач?
Прегърбен над разлагащо се тяло, той замръзна. Вдигна глава, а очите му се присвиха, сякаш не вярваше на това, което чу. Погледът му се втренчи в моя и в черните му очи се раздвижи нещо неразгадаемо. Облекчение? Успокоение? Избавление.
Пробягах като обезумяла последните няколко метра, които ни деляха, и се хвърлих в прегръдките му, вкопчих пръсти в ризата му, зарових лице във врата му.
– Нека това да бъде истинско. Нека това бъдеш ти. Не ме оставяй да си тръгна. Никога не ме оставяй да си тръгна.- Започнах да плача свободно.- Аз се борих с Данте. Убих го. Но не успях да спася Скот. Той е мъртъв. Дяволското изкуство си отиде, но аз провалих Скот.
Пач промърмори тихи звуци в ухото ми, но ръцете му, в които ме държеше, се разтрепериха. Насочи ме да седна на една каменна пейка, но не ме пусна, държеше ме, сякаш се страхуваше, че ще изтека през пръстите му като пясък. Уморените му и зачервени очи ми подсказаха, че е плакал.
Продължавай да говориш, казах си. Продължавай да мечтаеш. Всичко, за да задържа Пач тук.
– Видях Риксън.
– Той е мъртъв – каза Пач направо.- Както и останалите. Данте ни освободи от ада, но не и преди да ни поиска клетвата за вярност и да ни инжектира прототип на дяволска магия. Това беше единственият начин да се измъкнем. Излязохме от ада с него, плуващ във вените ни, в нашето жизнено тяло, с нашия живот. Когато унищожи дяволското изкуство, всеки паднал ангел, поддържан от него, умря.
Това не може да е сън. Трябва да е, а в същото време е твърде реално. Докосването му, толкова познато, накара сърдечния ми ритъм да се повиши, а кръвта ми да се стопи – не бих могла да изфабрикувам такъв силен отговор към него насън.
– Как оцеля?
– Не съм се клел на Данте и не съм му позволих да ми инжектира дяволска магия. Обсебих Риксън достатъчно дълго, за да избягам от ада. Не се доверявах нито на Данте, нито на дяволското изкуство. Доверих се на теб, че ще ги довършиш и двамата.
– О, Пач – казах аз, а гласът ми трепереше.- Ти беше изчезнал. Видях мотоциклета ти. Така и не се върна. Мислех, че…- Сърцето ми се изкриви, а дълбоката болка се разшири, за да изпълни гърдите ми.- Когато не спасих перото ти…- Загубата и опустошението се прокраднаха в мен като зимен студ, безмилостен и изтръпващ. Притиснах се по-близо до Пач, страхувайки се, че той може да изчезне от ръцете ми. Качих се в скута му и се разплаках в гърдите му.
Пач ме притисна в ръцете си и ме люлееше.
„Ангелче – промърмори той в съзнанието ми.- Аз съм тук. Ние сме заедно. Всичко е свършило и ние сме един до друг.“
Един до друг. Заедно. Той щеше да се върне при мен; всичко, което имаше значение, беше точно тук. Пач беше тук.
Подсушавайки очите си с ръкавите, аз се надигнах на колене и разпънах бедрата му. Прокарах пръсти през тъмната му коса, като сключих къдриците му между пръстите си и го приближих.
– Искам да бъда с теб – казах.- Имам нужда от твоята близост, Пач. Имам нужда от целия теб.
Целунах го трескаво и смело, а устата ми се притисна към неговата. Притиснах се по-дълбоко, потънала във вкуса му. Ръцете му се стегнаха около гърба ми, придърпвайки ме по-близо. Движех дланите си върху раменете му, върху ръцете му, върху бедрата му, усещайки как мускулите му работят, толкова истински, силни и живи. Устата му се притисна към моята, ярък, жаден натиск.
– Искам да се събуждам с теб всяка сутрин и да заспивам до теб всяка вечер – каза ми сериозно Пач.- Искам да се грижа за теб, да те пазя и да те обичам така, както никой друг мъж не би могъл. Искам да те разглезвам – всяка целувка, всяко докосване, всяка мисъл, всички те ти принадлежат. Ще те направя щастлива. Всеки ден ще те правя щастлива.- Старинният, почти примитивен пръстен, който държеше между пръстите си, улавяше слънчевата светлина и блестеше в сребристо.- Намерих този пръстен малко след като бях прогонен от небето. Запазих го, за да си напомням колко безкрайна е присъдата ми, колко вечен може да бъде един малък избор. Пазех го дълго време. Искам и ти да го имаш. Ти прекъсна моето страдание. Ти ми даде нова вечност. Бъди моето момиче, Нора. Бъди моето всичко.
Прехапах устните си, за да се усмихна, което заплашваше да разцепи лицето ми. Проверих земята, за да се уверя, че не се нося.
– Пач?
Той остърга грубия ръб на пръстена върху дланта си, като пусна тънка ивица от кръв.
– Заклевам се в теб, Нора Грей, на този ден, от сега нататък и завинаги да ти се отдам. Аз съм твой. Любовта ми, тялото ми, душата ми – предавам се на твоето владение и закрила.- Той протегна пръстена, едно единствено предложение, обвързващо обещание.
– Пач – прошепнах аз.
– Ако не успея да удържа моята клетва, собственото ми нещастие и съжаление ще бъдат моето безкрайно наказание.- Очите му приковаха моите, в погледа му се четеше оголена искреност.- Но аз няма да се проваля, Ангелче. Няма да те проваля.
Приех пръстена, като се канех да прережа ръба на пръстена по дланта си по същия начин, както беше направил Пач. И тогава си спомних загадъчното наставление на Басо. Плъзнах пръстена по-високо и разрязах подобната на молив маркировка от вътрешната страна на китката си, с която бях родена – белег на моето нефилимско наследство. Яркочервена кръв изцапа кожата ми. Притиснах я плътно към ръката на Пач, усещайки топло усещане на изтръпване и иглички там, където кръвта ни се смесваше.
– Кълна ти се, Пач, да приема любовта ти и да я пазя. А в замяна ще ти дам тялото и сърцето си – всичко, което притежавам, ти давам. Аз съм твоя. Напълно и изцяло. Обичай ме. Защити ме. Изпълни ме. И аз обещавам да направя същото.
Той постави пръстена на пръста ми.
Пач неочаквано се стресна, сякаш през тялото му премина мощно напрежение.
– Ръката ми – каза той ниско.- Ръката ми е…
Очите му се втренчиха в моите. В изражението му бавно се появи объркване.
– Ръката ми изтръпва там, където смесихме кръвта ни.
– Ти го усещаш – казах аз, твърде уплашена, за да повярвам, че това може да е истина. Страхувах се да увелича надеждите си. Ужасена, че измамата ще изчезне и тялото му отново ще изключи моето.
Не. Това беше подаръкът на Басо за мен.
Пач, паднал ангел, можеше да чувства. Всичките ми целувки, всяко докосване. Топлината ми, дълбочината на отговора ми към него.
Той издаде звук, който беше в капана между смях и стон. Удивлението озари очите му.
– Чувствам те.- Ръцете му тръгнаха нагоре по ръцете ми, изследвайки набързо кожата ми, улавяйки лицето ми. Той ме целуна, силно. Потръпна от удоволствие.
Пач ме загреба в ръцете си и аз изкрещях от радост.
– Да се махнем оттук – промърмори той, а очите му пламнаха от желание.
Обвих ръце около врата му и сложих глава на извивката на рамото му. Тялото му беше солидна сигурност, топъл контрапункт. А сега и той ме усещаше. Под кожата ми се появи руменина от очакване.
Това беше моментът. Заедно. Завинаги. Докато оставяхме всичко зад гърба си, слънцето огряваше гърба ми и осветяваше пътя пред нас.
Не знаех по-добро предзнаменование.
Назад към част 42 Напред към част 44