Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 9

Глава 7

Ви подкара Неона към фермата и изключи радиото.
– Е, това беше достатъчно лудост за една нощ – каза тя.- Какво беше това? Грейзъри срещу Соци?
Бях затаила дъх, но издишах тихо с облекчение. Нямаше хипервентилация. Никакви истерични жестове с ръце. Никакво споменаване на счупени вратове. За щастие, Ви не беше видяла най-лошото.
– Ти си от тези, които говорят. Никога не си чела „Аутсайдерите“.
– Гледал съм филма. Мат Дилън беше секси, преди да остарее.
В колата настъпи гъста, подтискашта тишина.
– Добре, престани да говориш глупости – каза Ви.- Малките разговори приключиха. Разкажи.- Когато се поколебах, тя добави:- Това беше някаква луда работа там, но нещо не беше наред много преди това. Цяла нощ се държа странно. Виждах те да бягаш от Чантата на дявола. А после изведнъж искаш да разчистиш мястото. Трябва да ми кажеш, бечбе. Трябва ми обяснение.
Тук нещата станаха сложни. Исках да кажа на Ви цялата истина, но за нейната безопасност беше жизненоважно да повярва на лъжите, които щях да ѝ кажа. Ако Каубойската шапка и приятелите му сериозно искаха да се ровят в личния ми живот, рано или късно щяха да научат, че Ви е най-добрата ми приятелка. Не можех да понасям идеята да я заплашват или разпитват, но ако го направят, исках всеки отговор, който им даде, да звучи убедително. Най-важното, което исках, беше тя да им каже без никакво колебание, че всички мои връзки с Пач са прекъснати. Възнамерявах да хвърля вода върху този пожар, преди да е излязъл извън контрол.
– Докато бях в бара тази вечер, Пач дойде и това не беше хубаво – започнах тихо.- Той беше разярен. Каза няколко глупости, аз отказах да си тръгна с него и той започна да се държи физически грубо.
– Светая светих – промълви Ви под носа си.
– Охранителя изгони Пач.
– Уау. Нямам думи. Какво мислиш за всичко това?
Сгънах ръцете си, поставяйки ги затворени в скута ми.
– Пач и аз приключихме.
– Край?
– Завърши така както започна. Край.
Вий се наведе през конзолата и ме прегърна. Тя отвори уста, видя изражението ми и се замисли.
– Няма да го кажа, но знаеш, че си го мисля.
Една сълза се затъркаля в края на окото ми. Очевидното облекчение на Ви само накара лъжата да се почувства още по-грозна в мен. Бях ужасна приятелка. Знаех го, но не знаех как да го поправя. Отказвам да поставям Ви в опасност.
– Каква е историята с онзи пич с ризата?
Това, което тя не знае, не може да ѝ навреди.
– Преди Пач да бъде изгонен, той ме предупреди да стоя далеч от момчето с карираната риза. Пач каза, че го познава и че той е проблем. Ето защо те помолих да разбереш името му. Непрекъснато го засичах да ме гледа и това ме изнервяше. Не исках да ме последва до вкъщи, ако планираше да направи точно това, затова реших да предизвикам масов хаос. Исках да успеем да напуснем Чантата на дявола, без да му е лесно да ни види и да ни последва.
Ви издиша дълго и бавно.
– Вярвам, че си скъсала с Пач. Но не вярвам на нито една дума за другата история.
Помръднах.
– Ви…
Тя вдигна ръка.
– Разбирам. Имаш си своите тайни и някой ден ще ми кажеш какво се случва. И аз ще ти кажа моите.- Тя изви вежди многозначително.- Точно така. Не си единственият, който има тайни. Аз ще ти ги разкрия, когато настъпи подходящият момент, и смятам, че и ти ще го направиш.
Взирах се в нея. Не очаквах разговорът ни да протече по този начин.
– Ти имаш тайни? Какви тайни?
– Сочни тайни.
– Кажи ми!
– Би ли погледнала тук – каза Ви, почуквайки часовника на таблото.- Мисля, че това е твоят полицейски час.
Седях с отворена уста.
– Не мога да повярвам, че пазиш тайни от мен.
– Не мога да повярвам, че се държиш толкова лицемерно.
– Този разговор не е приключил – казах аз и отворих вратата с неохота.
– Не е лесно от другата страна, нали?

***

Пожелах лека нощ на майка ми, после се заключих в спалнята си и се обадих на Пач. Когато с Ви избягахме от Чантата на дявола, кафявият ван „Шевролет“ вече не беше паркиран на тротоара. Предполагах, че Пач си е тръгнал преди изненадващото нахлуване на падналите ангели, тъй като щеше да нахлуе вътре в клуба, ако вярваше, че съм в опасност, но аз бях по-любопитна да разбера дали е хванал Каубойската шапка. Всичко, което исках да знам е, дали те разговарят точно сега. Чудех се дали Пач задаваше въпроси, или отправяше заплахи. Вероятно и двете.
Гласовата поща на Пач се включи и аз затворих слушалката. Оставянето на съобщение изглеждаше твърде рисковано. Освен това той щеше да види пропуснатото обаждане и да разбере, че е от мен. Надявах се, че все още планира да дойде тази вечер. Знаех, че неприятната ни конфронтация беше инсценирана, но исках да се уверя, че нищо не се е променило. Бях разтревожена и имах нужда да знам, че все още сме на същото място в емоционално отношение, на което бяхме преди кавгата.
Набрах мобилния телефон на Пач още веднъж за проба, след което си легнах с чувство на безпокойство.
Утре беше вторник. Чешван започваше с изгрева на новата луна.
Въз основа на днешната ужасна свада имах чувството, че падналите ангели отброяват часовете до момента, в който ще могат да разгърнат гнева си.
Събудих се от скърцането на дъските по пода. Зрението ми се приспособи към тъмнината и открих, че гледам два доста големи, мускулести крака, облечени в бял анцунг.
– Данте?- Изрекох, като махнах с ръка към нощното шкафче, за да намеря часовника.- Ухн. Колко е часът? Кой ден е?
– Вторник сутрин – каза той.- Знаеш какво означава това.- Една топка от тренировъчни дрехи се приземи в лицето ми.- Да се срещнем на алеята когато си готова.
– Наистина?
В тъмното зъбите му блестяха от усмивка.
– Не мога да повярвам, че ще се хванеш на това. По-добре е задникът ти да е навън след пет минути.
Пет минути по-късно излязох навън, треперейки от студа в средата на октомври. Лекият вятър отвяваше листата на дърветата и скърцаше по клоните им. Изпънах крака и подскочих, за да раздвижа кръвта.
– Не изоставай – нареди Данте и тръгна да спринтира към гората.
Все още не ми беше приятно да се разхождам сама с Данте из гората, но си дадох сметка, че ако е искал да ме нарани, вчера е имал достатъчно възможности. Така че се втурнах след него, търсейки от време на време бялата ивица, която ме предупреждаваше за присъствието му. Зрението му сигурно засрамваше моето, защото докато аз от време на време се спъвах в дънери, губех опора в естествени дупки и си удрях главата в ниско висящи клони, той се ориентираше в терена с безупречна точност. Всеки път, когато чуех подигравателното му забавно кикотене, скачах на крака, решена при първа възможност да го избутам от стръмния склон. Наоколо имаше много урви, трябваше само да се приближа достатъчно близо до него, за да свърша работата.
Най-накрая Данте спря и докато го настигна, той се беше изтегнал на един голям камък с ръце, хванати свободно зад врата. Беше свалил долнището на анцуга и анорака си, оставайки по къси панталони до коленете и прилепнала тениска. Освен лекото повдигане и спускане на гърдите му, никога не бих могла да предположа, че току-що е спринтирал, което трябва да е било около десет мили постепенно нагоре.
Изпълзях на камъка и се свлякох до него.
– Вода – казах аз, задъхвайки се.
Данте се изправи на лакът и ми се усмихна.
– Не става. Ще те изпотя, досущ като мен. Водата прави сълзи, а сълзите са едно от нещата, които не мога да понасям. А като видиш какво съм планирал по-нататък, ще ти се иска да плачеш. За мой късмет, няма да можеш да го направиш.
Той ме хвана под мишниците и ме издърпа на крака. Зората тъкмо започваше да осветява хоризонта, оцветявайки небето в ледено розово. Застанали един до друг на камъка, виждахме на километри. Вечнозелените дървета, смърчове и кедри, се разстилаха като висок килим във всички посоки, прескачаха хълмовете и се спускаха в басейна на дълбокото дере, което прорязваше пейзажа.
– Избери едно – нареди Данте.
– Какво да избера?
– Едно дърво. След като го изкорениш, можеш да се прибереш у дома.
Примигнах към дърветата, поне на сто години и дебели наоколо колкото три телефонни стълба, и усетих как челюстта ми леко спада.
– Данте. . .
– Силова тренировка 101.- Той ме плесна по гърба в знак на насърчение, след което се настани отново в спокойна поза върху камъка.- Това ще е по-добро, отколкото да гледам предаването „Днес“.
– Мразя те.
Той се засмя.
– Още не, не ме мразиш. Но след един час…
Час по-късно бях вложила цялата си енергия – а може би и душата си – в изкореняването на един много упорит и неприветлив бял кедър. Освен че се наклони леко, той беше идеален образец на процъфтяващо дърво. Бях се опитала да го бутна, да го изкопая, да го изритам и безполезно да го удрям с юмруци. Да се каже, че дървото беше победило, беше меко казано. И през цялото време Данте седеше на своя камък, хъркаше, смееше се и крещеше злобни забележки. Радвам се, че някой от нас намери това за забавно.
Той се приближи до мен, а на устата му се появи лека, но много неприятна усмивка. Почеса се по лакътя.
– Е, командире на Великата и могъща армия на нефилимите, имаш ли късмет?
Потта се стичаше на струйки по лицето ми, капеше от носа и брадичката ми. Дланите ми бяха одраскани, коленете ми бяха ожулени, глезенът ми беше изкълчен и всеки мускул в тялото ми крещеше от агония. Хванах предната част на ризата на Данте и я използвах, за да избърша лицето си. А после издухах носа си в нея.
Данте отстъпи назад, вдигнал длани.
– Уау.
Посочих с ръка в посока на избраното от мен дърво.
– Не мога да го направя – признах на един дъх.- Не съм създадена за това. Никога няма да бъда толкова силна, колкото теб или който и да е друг нефилим.- Усетих как устните ми треперят от разочарование и срам.
Изражението му се смекчи.
– Поеми си дълбоко въздух, Нора. Знаех, че няма да можеш да се справиш. Това беше целта. Исках да ти отправя невъзможно предизвикателство, така че по-късно, когато най-накрая успееш да го направиш, да погледнеш назад и да видиш колко далеч си стигнала.
Взирах се в него, усещайки как избухвам.
– Какво? – попита той.
– Какво? Какво? Ти луд ли си? Днес имам училище. Имам тест, за който трябва да уча! И си мислех, че се отказвам от него за нещо полезно, а сега откривам, че всичко това е било само за да се изтъкне нещо? Ами ето ме каква съм! Хвърлям кърпата. Свърших! Не съм искала това. Обучението беше твоя идея. Ти направи всички избори, но този път е мой ред. АЗ СЕ ОТКАЗВАМ!- Знаех, че съм дехидратирана и вероятно не мисля рационално, но ми беше достатъчно. Да, исках да повиша издръжливостта и силата си и да се науча да се защитавам. Но това беше нелепо. Да изкореня дърво? Бях опитала с всички сили, а той седеше и се смееше, знаейки много добре, че никога няма да мога да го направя.
– Изглеждаш наистина ядосана – каза той, намръщи се и поглади брадичката си в недоумение.
– Как мислиш?
– Приеми го като урок. Нещо като критерий.
– Да? Сравнителен показател.- И аз му показах твърд среден пръст.
– Раздуваш това повече от необходимото. Разбираш това, нали?
Разбира се, след два часа може би щях да го видя. След като се изкъпех, рехидратирах и се отпуснех в леглото. Което, колкото и да ми се искаше, нямаше да се случи, защото имах училище.
– Ти си командир на тази армия. Ти също така си Нефилим от скоро, вкаран в човешко тяло. Трябва да тренираш по-усилено от останалите, защото започваш със сериозен недостатък. Няма да ти направя никаква услуга, като се отнасям леко с теб.- каза Данте.
С пот, която се стичаше в очите ми, аз го погледнах.
– Случвало ли ти се е да мислиш, че може би не искам тази работа? Може би не искам да бъда командир?
Той сви рамене.
– Няма значение. Свършено е. Няма смисъл да фантазираш други сценарии.
Тонът ми стана отчаян.
– Защо не направиш преврат и не ми откраднеш поста?- Измърморих, само наполовина на шега. Доколкото можех да преценя, Данте нямаше причина да ме държи на власт и да ме държи жива.- Ще бъдеш милион пъти по-добър в това. На теб наистина ти пука.
Още едно поглаждане на брадичката.
– Е, сега, след като вкара тази идея в главата ми…
– Това не е смешно, Данте.
Усмивката му изчезна.
– Не, не е. Както и да е, дадох клетва на Ханк, че ще ти помогна да успееш. Вратът ми е на карта точно толкова, колкото и твоят. Не съм тук всяка сутрин, за да спечеля няколко допълнителни точки карма. Тук съм, защото имам нужда от твоята победа. Животът ми се крепи на раменете ти.
Думите му заглъхнаха.
– Искаш да кажеш, че ако не отида на война и не спечеля, ти ще умреш? Това ли е клетвата, която си положил?
Той издиша дълго и бавно, преди да отговори.
– Да.
Затворих очи и разтрих слепоочията си.
– Наистина ми се иска да не ми беше казвал.
– Това разтрои ли те?
Облегнах се назад към камъка и оставих вятъра да се разнесе по кожата ми. Дълбоко вдишване. Не само че потенциално можех да убия майка си и себе си, ако не успея да поведа армията на Ханк, но сега щях да убия и Данте, ако не я поведа към победа. Но какво да кажем за мира? Ами сделката ми с архангелите?
Проклетият Ханк. Това беше негова грешка. Ако след смъртта си отидеше някъде другаде, освен направо в ада, нямаше да има справедливост в света или извън него.
– Лиза Мартин и висшето ръководство на нефилимите искат да се срещнат с теб отново – каза Данте.-Отлагах, защото знам, че не си съгласна на война, и се притеснявам как ще реагират. Имаме нужда от тях, за да те задържат на власт. За да направим това, трябва да смятат, че желанията ти съвпадат с техните.
– Не искам да се срещам с тях все още – казах автоматично.- Продължавай да отлагаш.- Трябваше ми време да помисля. Време, за да реша как да действам. Кой беше най-голямата ми заплаха – недоволните архангели или непокорните нефилими?
– Искаш ли да им кажа, че засега искаш всичко да минава през мен?
– Да – отвърнах с благодарност.- Направи каквото е необходимо, за да ми спечелиш още малко време.
– Между другото, снощи чух за фалшивата ви раздяла. Сигурно си изиграла доста добро шоу. Нефилимите се хващат на въдицата.
– Но не и ти.
– Пач ме предупреди.- Той намигна.- Така или иначе нямаше да се вържа. Виждал съм ви двамата заедно. Това, което имате, не умира просто така. Ето – каза Данте и ми подаде охладена бутилка със синя енергийна напитка.- Изпий я. Загубила си много течности.
Отвих капачката, кимнах в знак на благодарност и отпих дълбоко. Течността се изля в гърлото ми, като веднага се сгъсти, за да запуши хранопровода ми. Топлината се вкопчи в гърлото ми, проби го и заля останалата част от тялото ми. Наведох се напред, кашлях и хриптях.
– Какво е това нещо?- Закашлях се.
– Хидратация след тренировка – каза той, но не ме погледна в очите.
Продължих да се задушавам, дробовете ми се разбунтуваха в спазми.
– Мислех, че е енергийна напитка – така пишеше на бутилката!
Всички емоции изчезнаха от лицето му.
– Това е за твое добро – каза той тъпо. След това се стрелна с бясна скорост.
Все още се бях свила в кръста и имах чувството, че вътрешностите ми бавно се втечняват. В очите ми се появиха електрически сини петна. Светът се люлееше наляво… после надясно. Със стиснато гърло, се запътих напред, страхувайки се, че ако издъхна тук, никога няма да ме намерят.

Назад към част 8                                                           Напред към част 10

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *