Глава 4
Ами ако е така?
Знам, че съм преследвачка, но не можах да се въздържа да мина през Рокфелер Център, за да видя дали… дали Итън е там. Убеждавам се, че е само за да видя дали е добре. Само това.
Както всяка година, въпреки моето заклинание, трябва да подменят много крушки, които изгарят всеки ден. Въпреки че отдавна са започнали да слагат LED лампички, те се повреждат или някои хора, коледни гринчове, ги целят с камъни или не знам какво.
Така че, с кафявата си шапка и червеното си палто, минавам отпред, в случай че го видя. Има група от, мисля, четирима мъже, които правят нещо на един вид трансформатор, но не го виждам. Приближавам се малко повече, точно до границите на позволеното, и потвърждавам, че го няма. Малко разочарована, вървя към къщата на баба ми Анхелика. Джун е там.
Точно тези дни тя също е в отпуск, както и аз, макар че освен вещица, тя е и адвокат в голяма кантора. И не може да бъде другояче. Сериозният ѝ и официален вид е идеален за делата, с които се занимава.
Поздравявам всички и тя ме отвежда настрана, в старата стая на мама.
– Кажи ми, че не си отишла да го видиш.
– Тогава няма да ти кажа. – Виждам как се колебае и си хапе долната устна. – Но ти си я видяла.
Отвръща погледа си и седна на леглото, с преплетени ръце.
– Да, – признава тя, – отидох да видя Сондра. Представих се и тя не ме познаваше. Но… се свързахте, сякаш…
– Бяхте създадени една за друга?
– Нещо такова. Само че тя не ме познава и е сервитьорка в Старбъкс.
– И какво от това?
– Не знам, Либи, исках по-важен партньор…
– Разбирам. Ще станеш съдружник в адвокатската кантора и може би факта, че си лесбийка, не помага много. Особено ако си влюбена в някой, който не е от твоя свят.
– Много си груба.
– Забелязала си иронията – казвам, като седя до нея. – Какво значение има дали любовта е истинска? Може би магията не е подействала както трябва, но ни е приближила до човека, който е за нас, и нас до тях. Не би ли предпочела да си със Сондра и да си щастлива, отколкото да се събереш с някаква леля, която сигурно е непоносима, и да не живееш живота, който заслужаваш?
Сестра ми изтрива сълза и кимва.
– Мисля, че ще е малко… странно. Ако говориш с Итън, ще му кажеш ли истината?
– Ами, засега дори не съм го срещала. Надявам се да е добре. Но мисля, че да, макар и не отначало. Тоест, не знам дали ще чакам да видя дали ще се получи или не. Знаеш, че съм имала лош късмет с мъжете. И не бих искала да му изтривам паметта отново.
– Аз мисля, че е по-добре да се каже истината от самото начало.
– И после да му изтриеш паметта? Не, не мисля.
– Тогава мислиш ли, че е по-добре да започнеш една връзка с лъжа?
Повдигам рамене и баба ни вика да ядем. Приготвила е прочутите си tortellini in brodo, нещо, което е научила като малка и за което отказва да ни даде рецептата. Това е паста, пълнена с месо и сирене, потопена в горещ бульон. Просто вкусно.
– Какво мислите за коледната вечеря?
– Чудесно – казвам с пълна уста. Сестра ми кимва.
– Страхотно. Сега, когато сме само трите, ще ми кажете какво се е случило.
Сестра ми и аз се поглеждаме. Тя се задавя и ѝ давам чаша вода.
– Защо мислиш, че е станало нещо? – Питам с безполезната надежда, че е било само блъф.
– Малко водно конче, аз съм вещица.
– Съжалявам, бабо, всичко е по моя вина – казвам, като оставям лъжицата на масата. – Както винаги, аз обърках нещата и сестра ми дойде на помощ.
Джун ми подава ръка и аз съм ѝ много благодарна.
– Ню Йорк потънал ли е? Светът спрял ли е?
– Не, – казвам, без да знам накъде иска да стигне.
– Ами, катастрофа, катастрофа, не е било. Разкажете ми? Мисля, че ще е забавно.
Зачервена и засрамена, ѝ разказвам всичко. От време на време тя се смее и пляска с ръце. Постепенно Джун и аз започваме да се смеем.
– Направихте го, няма щети и може би сте намерили сродната си душа.
– Не знам, бабо. Аз не мисля, но Джун да, или може би.
– Il destino. Това беше съдбата, не разбирате ли? Магията на Коледа.
– Все още сме в началото на декември…
– Но магията вече е започнала да действа. Казах ви, че духа на Коледа понякога е много палав и ви е подтикнал малко да намерите истинската любов.
– Нона, не знам дали вярвам в истинската любов – казвам аз обезкуражена, – досега не ми е вървяло. Излезе жаба.
– Трябва да целунеш много жаби, преди да намериш принца.
Тя се обръща и слага панетонето на масата.
– Няма да намеря мъж като дядо.
Въздиша и сервира кафето и огромно парче кекс.
– Не ми беше лесно, Либи. Дядо ти беше сгоден за една много изискана дама. Нашето семейство никога не е било богато, но там, в Болоня, където живеех като малка, бяхме известни като Стрега на града. Годеницата на дядо ти, млада благородница от висшето общество, дойде да ми поиска любовна отвара, защото чувстваше, че той не я обича. Дядо ти не беше богат, но баща му беше. Така че, макар че не го правех често, инстинкта ми подсказа, че трябва да се запозная с този младеж. Казах на младата жена, че ще го направя лично, че ще дам отварата на момчето, и тогава тя ми каза къде да го намеря. Ако дядо ти беше красив като възрастен, като млад беше невероятен. Влюбих се веднага и когато ме видя, призна, както ми каза по-късно, че е почувствал сърцето си изпълнено с любов.
– Голям проблем. Какво се случи? – Пита Джун.
Баба ми ни намигна.
– Дядо ти развали годежа и аз, за да компенсирам, намерих на бившата му годеница по-мощен ухажор. Просто се обадих на сродната ѝ душа, която се оказа братовчед на крал. Тя беше много щастлива и ми даде доста пари, които ни послужиха на дядо ти и мен, за да емигрираме в Ню Йорк. Би било подозрително, ако се бяхме оженили. Баща му го лиши от наследство, защото замина с мен, но бяхме много щастливи. Той работеше във фабрика, а аз се занимавах с моите неща.
– Никога ли не съжаляваше? Искам да кажа, не искам да кажа, че…
– Да, да. Знам какво искаш да кажеш, Либи. Но когато намериш истинската си любов, богатството и властта вече нямат значение. Разбира се, трябва да имаш доходи, за да живееш и да изхранваш семейството си, и ако те са в изобилие, толкова по-добре, но не са задължителни.
– Това е много в духа на Коледа, бабо – каза Джун, – но ако постигна нещо със Сондра, и макар Либи да ми го е казала на шега, не знам дали тя ще се приспособи към джунглата, в която се движа. Те са като акули.
– Аха. И… харесваш ли тази глутница от животни, жадни за власт?
– Казано така… Не знам. Исках да направя нещо важно. Нещо, което да има значение.
– Има много места и позиции, където една толкова невероятна адвокатка като теб би могла да работи. Не се нуждаеш от имение в Хамптън, за да бъдеш щастлива, Джун.
– Да, това е вярно.
– Мисля, че трябва да се оставиш да те води сърцето – казах убедено. – Ако тя е твоята сродна душа, можеш да вземеш решение. Този път със сърцето, а не с ума.
– Ще помисля.
– А ти, малка Либелула? – Пита баба ми.
– Не знам. Все още не съм го видяла.
– И защо чакаш, отиди да го потърсиш и да видиш какво ще стане?
Ставам, нервна. Мога да отида в дома му. Може би. Като… не знам. Да измисля история.
– А ако не…?
– Вече имаш „не“, – казва Джун меко, – но ако е „да“?
Назад към част 3 Напред към част 5
