ГЛАВА 11
ХЕЛИОПОЛИС
Земята остана далеч под нас и аз трябваше да успокоя Тиа, доколкото можех, въпреки че и мен височината ме тревожеше. За щастие, Небу се издигаше бавно, поддържайки ни възможно най-стабилни. Колкото по-високо се издигахме, толкова по-студено ставаше. Тиа се сви в мен, трепереща, ръцете ми бяха настръхнали, а носът ми беше изгубил усещане.
Когато попитах Небу дали ще замръзнем и умрем поради липса на кислород, той отговори: „Сега си сфинкс. Не можеш да загинеш от нещо толкова просто като измръзване. Освен това скоро отново ще се стоплиш. Не забравяй, че нашата дестинация е домът на бога на слънцето.“
Ако домът на Амон-Ра беше топъл, колкото Амон, нямаше за какво да се тревожа, защото той генерираше топлина като нагревател. Само при мисълта за него имах чувството, че съм увила дебело одеяло около раменете си. Леките тръпки в мускулите ми намаляха. Може би страховете ми са по-скоро психически, отколкото физически, помислих си.
„А що се отнася до въпроса ви за кислорода, не си разбрала кога сме.“
– Да нямаш предвид „къде сме“?
„Имам предвид кога. За теб това трябва да се чувства като атмосферата на твоята собствена Земя. Звездите около нас биха представлявали нещо като космос. Но ние не сме на мястото, което умът ти показва. Това, че вдишваш и издишваш, не означава, че има кислород, и ние не сме в момента, в който тръгнахме.“
– Тогава какво точно дишам? И ако не е „къде“, тогава „кога“ е? – попитах.
„Ти вдишваш светлината на звездите и нямам предвид звездите в твоята вселена. Тук звездите имат друго значение. За да отговоря на втората част от въпросът ти, ние сме в между времето.“
– Ето защо го нарече Междинна земя. Нямаш предвид земята между отделни места, имаш предвид между времената.
„Да. Това е вярно.“
Усетих, че Небу е доволен от способността ми да разбера какво казва.
Тиа вече не слушаше. Мозъкът ѝ не можеше да обработи метафизични дискусии като тази. Тя беше ловджийка. Воин. Инстинктите ѝ подсказваха, че нещо не е наред и тя не принадлежеше на мястото, където бяхме в момента. Една котка имаше нужда да усети земята под лапите си. Трябваше да стъпва по познати пътеки и терени. Тя нямаше желание да разбере нещо за царството, в което се бяхме озовали.
Любопитно го попитах:
– Така ли пътува и Анубис? Между времето?
„Да. Всички богове пътуват по този начин.“
– Но не и Синовете на Египет, нали?
„Синовете на Египет наистина притежават способността да манипулират времето, но пътуването в тъмното пространство „между“ им нанася физически щети. Боговете не са засегнати по същия начин.“
– Това повдига въпроса, който възнамерявах да задам от доста време. Защо боговете не си вършат мръсната работа? Искам да кажа, защо са дали на Амон и братята му отговорността за нещо, което самите те са позволили да се случи? Те са тези, които са прогонили Сет. Те трябва да разчистят собствените си бъркотии.
Крилата на Небу потрепнаха и той поклати глава, сякаш се чувстваше неудобно.
„Не смея дори да гадая защо. Имам своите теории по темата, разбира се, но не е моя работа да казвам нещо.“
– Е, можеш да се обзаложиш, че аз смятам да кажа нещо. Не е честно това, което очакват. Техните така наречени дарове всъщност са просто изцепки.
Отново почувствах студени тръпки, потърках ръцете си една в друга и духнах върху тях, за да ги стопля.
„Дискомфортът, който изпитваш в този момент, е нищо в сравнение с физическите предизвикателства, с които ще се сблъскаш в подземния свят, знаеш това.“ – каза Небу.
-Разкажи ми. – промърморих.
„Със сигурност не си мислила, че това пътуване ще бъде лесно.“
– Не. Предполагам, че човешката ми страна се проявява, нали? Чувствам се твърде много като Лили Йънг и не достатъчно като сфинкс в момента.
„Може би трябва да помолиш твоята лъвица за помощ.“
– Какво? Как?
„Тя може да ти помогне да регулираш телесната си температура.“
– Наистина ли?
Тиа чу предложението му и присъствието ѝ избухна, за да изпълни тялото ми. Благословена топлина дойде с него, сякаш ме беше увила в кожата на лъв. Все още владеех тялото си, но тя остана с мен сега, точно под повърхността, въпреки страха си да бъде във въздуха.
„Благодаря ти“ – казах ѝ тихо.
„Извинявам се, че позволих страданието ти да продължи. Не знаех, че мога да го спра.“
„Всичко е наред. Ние се учим в движение.“
– Благодаря ти. – казах на жребеца – Сега се чувствам много по-добре.
„Моля. Само не забравяй, че всеки път, когато трябва да получиш достъп до силата на сфинкса, ще трябва да го направите двете заедно. За да впрегнете силата на сфинкса, трябва да сте единни в желанията си.“
– Това е добре да се знае.
„Готова ли си, Лейди Сфинкс?“ – попита Небу.
– Готова? За какво?
„Да влезеш в Дуат.“
– Ох това ли. Ммм, разбира се?
Еднорогът се наклони и след това бавно се спусна напред. Изглеждаше така, сякаш влизаме в хоризонтален черен воден басейн. Звездите останаха неподвижни, но пространството между тях блестеше като течен винил. Главата и гърдите на Небу изчезнаха, обхванати от непрозрачната утайка. Това ми напомни как бях погълната от планината на гигантския червей, където д-р Хасан беше съхранил саркофага на Астен.
Когато течността се стигна до краката ми и пое нагоре по останалата част от тялото ми, не можах да сдържа и да не си поема дълбоко въздух и да затворя очи. Бях поглъщана и/или смазвана от твърде много неща, откакто срещнах Амон. Между плаващи пясъци, лъвица, планини, каменният капан, в който бяхме хванати с Амон, и сега портата към Дуат, бях изненадана, че нямам проблем с клаустрофобията. Всяко преживяване чувствах като мъничка смърт.
И сега, когато бях котка, поне отчасти, се чудех дали това ще изразходва един от деветте ми живота.
„Това е мит“. – каза вътрешният глас на Тиа.
„Кое?“ – отговорих аз, отчаяно търсейки нещо, което да ме разсее, докато мракът се затваряше над главата ми.
„Че котките имат девет живота. Нямат. Те получават един, точно както всяко друго същество. Изключението е твоят партньор, разбира се.“
Най-накрая тъмнината се разсея и ние видяхме рай, облечен в цялата му прелест. Бяхме навлезли в нов свят – по-красив и пищен, отколкото някога съм виждала. Огромен океан блестеше под нас, окъпан с меките златни лъчи на перфектния залез. Отразяваше се в силните крила на Небу, моите боси бели крака и блестящата ми рокля.
Странни морски птици се зовяха една на друга, докато се гмуркаха, опитвайки се да уловят вечеря в стадо риби с люспи, които проблясваха ярко под повърхността на водата. Други, по-големи животни, които не можах да видя, изригваха гъсти водни мъгли, след което бързо изчезнаха под повърхността на океана. Приятният бриз носеше ароматите на тюркоазен океан, златни пясъци, ярки цитрусови плодове и тропически цветя, всички напечени от лятното слънце.
Еднорогът се спусна по-ниско, водата, толкова топла, че можеше да е от горещ извор, плискаше обутите ми в сандали крака. Пред нас имаше остров, заобиколен от ниски мандаринови облаци, а през тях се виждаше златен град. Резбовани обелиски, сводести мостове, блестящи кули, масивни статуи и впечатляващи пирамиди с позлатени върхове, които блестяха на намаляващата слънчева светлина, осеяха пейзажа. Въпреки че беше залез, светлината, генерирана от всяка сграда, беше достатъчно силна, за да съперничи на пълна луна.
– Това Дуат ли е? – попитах.
Небу се изсмя леко.
„Не. Градът пред нас е само част от Дуат. Това е Сърцето на Слънцето – домът на Амон-Ра – иначе известен като Хелиополис. За да получиш достъп до задгробния и долния свят, ще трябва да отидеш до далечната страна на Дуат, до мястото, където слънцето залязва вечер.“
– Слънцето вече залязва. Можем ли да стигнем до свечеряване?
„Не. Дори и да успея да те отведа там навреме, няма да ти бъде позволено да получиш разрешение за преминаване по Космическата река, без първо да се представиш на Амон-Ра. Той трябва да даде разрешение да се возиш на небесната колесница. Без разрешението на Онзи, Който се е появил Сам, Покровителят на Неизвървения път, няма да ти бъде позволено дори да останеш в границите на Хелиополис.“
Небу размаха криле и полетя над огромна стена, която обграждаше града, и можех да видя движението на хора между сградите долу.
– Кои са тези хора? – попитах.
„Някои са богове. Някои са слуги, които са се заклели във вечна преданост към Амон-Ра. Други са негови творения.“
– Творения? Искаш да кажеш като деца?
„В известен смисъл, да. Подобно на еднорога, има огромен брой създания, създадени от космоса, и дори няколко, създадени от Амон-Ра или другите членове на пантеона. Много от тях живеят тук в Хелиополис в мир.“
– Значи не са хора?
„Някои са. Някои са били.“
Не посмях да поискам повече подробности за това. Поне не още. Всичко беше малко прекалено за мен.
– И така, накъде сме се запътили? Сградата на Капитола?
„Ще се опитаме да влезем през портала към дома на Амон-Ра. Виждаш ли го там на върха на хълма?“
В района на града, към който се бяхме запътили, имаше най-изящните, най-ослепителните сгради, които някога съм виждала. Колосален храм, увенчан с обелиск, издълбан под формата на голяма птица, се издигаше от планински склон, покрит с искряща миниатюрна пирамида.
Небу обясни: „Пирамидионът на върха на храма представлява най-високата точка в града.“
– Пирамидион? – попитах.
„Да. Това е върхът на обелиска Бенбен. Образът на Амон-Ра е издълбан в големия диамант, който виждаш там, и всички, които живеят в града, го виждат при изгрев и залез, за да помнят, че Амон-Ра е първият, който се посреща от слънцето всяка сутрин и последният, който се почита преди да падне здрач.“
– Хмм. Чудя се дали се опитва да компенсира нещо.
Небу изцвили и разтърси гривата си.
„Ще внимаваш какво говориш в Златния град. – предупреди той – Амон-Ра не е бог, който трябва да се приема с лека ръка.“
Усмихнах се и потупах Небу по врата.
– Твърде много се тревожиш. Повярвай ми, обучавана съм как да водя светски разговори от времето, когато започнах да говоря. Ще се справя.
„Просто ще ме боли да науча, че пътуването ти е приключило, преди дори да е започнало. Може би трябва да остана до теб, когато го срещнеш.“
Прокарвайки пръсти през гривата му, го държах здраво, докато той грациозно се спускаше към плочите долу. Копитата му се удариха в искрящата повърхност и въздухът, който раздвижи, докато балансираше тежестта си, развя косата ми във всички посоки. Той притисна крилете в хълбока си толкова силно, че те изчезнаха дори от погледа ми, и ние преминахме в галоп по дългия мост, водещ към портата, където стояха стражи с дълги, опасни на вид копия, кръстосани между тях.
„Може би, ако всичко мине добре, би могла да предадеш съобщение, което Анубис да предаде на жена ми. Не знам дали ще го достави, но няма да навреди да попитам.“
– Мога да го направя. – казах аз, чудейки се за тази, която беше обичана от еднорог – Анубис така или иначе ми е длъжник. Какво би искал да ѝ кажа?
„Кажи ѝ…кажи ѝ, че сърцето ми все още гори за нея.“
Още по-мистериозно.
– Ако мога, ще предам твоето съобщение. – смъкнах се от гърба му и се олюлях за момент, опитвайки се да запазя равновесие. Небу притисна носа си в ръката ми и аз го потупах по муцуната в знак на благодарност.
„Ела. Дори и да не успея да те убедя да ми позволиш да остана до теб, докато си тук, нека поне те придружа до вътрешната стая. – жребецът вървеше до нас, докато се приближавахме към пазачите, и той се обърна към тях – Този сфинкс иска аудиенция при Този, Който се е появил сам. Искаме да влезем.“
Пазач с каменно лице каза.
– Тази вечер той има работа другаде, но може би Хорус ще реши да се забавлява.
„Забавление?“ – изсъска Тиа, настръхнала от идеята – „Искат да се подиграват с нас?“
Тиа беше прекъсната от един от пазачите, който отвори портата и ни въведе вътре. Дадоха ни някои неясни инструкции и ни оставиха на произвола, което ми се стори странно за толкова голямо укрепление като храмовете на Амон-Ра. Предполагам, че това говори за силата на боговете. Не би трябвало да има твърде много желаещи да ги предизвикат.
Тъй като Небу вървеше уверено до нас и сякаш знаеше къде отива, не бях много притеснена.
Чудех се как най-добре да подходя към Хорус. Със сигурност щеше да ни помогне. В края на краищата Амон носеше Окото. Това, което правехме, щеше да засегне всички, дори хората, които живееха в златния град Хелиополис. Ако Сет се освободи, те ще бъдат в същата опасност, както и царството на смъртните, нали?
Докато вървяхме през храма, всичко, което можех да направя, беше да зяпна от блясъка и разкоша на дома на Амон-Ра. Слугите минаваха покрай нас със златни стомни и подноси, пълни със зрели плодове, сладкиши и сирена. След като питият кимна скромно, без дори да ни хвърли втори поглед, най-накрая забелязах нещо.
– Всички са жени. – отбелязах аз.
„Кого имаш предвид?“ – попита Небу.
– Слугите. И всички са прекрасни.
„И Амон-Ра, и Хор обичат да се заобикалят с красота и богатствата, които техните позиции им позволяват.“
Превъртях идеята в ума си за момент и след това казах:
– А, разбирам.
„Какво?“ – попита ме Тиа.
„И преди съм била около такива момчета“. – обясних – „Те показват парите или властта си, като общуват само с онези, които смятат за достойни.“
„И не сме … достойни ли?“ – попита тя.
„В сегашното ни състояние? Не точно.“ – прокарах ръка през разрошената си от вятъра коса. Роклята ми беше покрита с кал, разкъсана и окървавена на мястото, където Тиа беше забила ноктите си в мен. Докоснах с ръка сърдечния скарабей на кръста си, търсейки някаква утеха, която да ми помогне да преодолея настоящата ситуация.
„Ах!“ – каза Тиа – „Искаш да се изкъпеш и – тя потърси думата – да подредиш гривата си.“
„Да.“
„И ако направим това, ще сме достатъчно достойни, за да спечелим аудиенция при Хорус?“
„Не съм сигурна в това, но поне няма да се засрамим.“
„Сигурна ли си, че оголването на нашите нокти и зъби, дори и тъпи като твоите, няма да го впечатли повече?“
„Сигурна съм.“
След малко Тиа каза:
„Много добре. Може ли да се обърна към еднорога?“
Тиа изплува на повърхността и взимането на контрола ми се стори толкова естествено, колкото би било просто да се отдръпнеш от пътя.
– Еднорог! – каза Тиа – Това съм аз, лъвицата. Лили се срамува да се срещне с бог, облечена по този начин. Имаме нужда от твоето съдействие.
Небу наклони глава, изучавайки ни с немигащо око.
„Лъвице!“ – каза той и наклони почтително глава – „Досега мълча и аз почти забравих, че си там.“
– Направих, както ме помолихте. – просто каза Тиа и сви рамене.
„Така е. Оценявам търпението ти по време на пътуването.“
– И аз оценявам, че не завлече Лили, за да бъде твоята девствена жертва. – каза тя с усмивка.
Небу леко я побутна по рамото и тя замръзна, но по моя молба скоро успя да се отпусне отново. Тя доста вдървено и неловко го потупа по носа. Бях горда с нея.
„Няма нужда да бъдеш толкова груба.“ – отбеляза жребецът с рязко движение на глава.
Тиа отпусна ръката си.
– Извинявам се. Никога не съм галила еднорог или каквото и да е друго същество, що се отнася до това. Моят тип милувки обикновено завършват със смърт. Но съдейки по реакциите ти, когато Лили те докосна, изглежда, че ти е харесало. Може би съм се объркала.
„Обикновено ми харесва.“ – каза той, докато се приближаваше – „Можеш да опиташ отново, Лъвице. Ако желаеш.“ – добави той.
Протягайки пръсти още веднъж, Тиа нежно докосна бузата на еднорога. След малко тя каза:
– Намирам за странно, че понасяш човешко докосване.
„И ти би искала – отговори той – ако беше в старата си форма.“
– Може би. – каза тя – Но това никога няма да стане отново. – в гласа ѝ имаше нотка тъга и за първи път забелязах, че когато тя говореше, гласът ми звучеше различно. Беше по-гърлен, по-груб, сякаш бях глътнала шкурка и се опитваше да говори с нея. Замислих се за всичко, от което се беше отказала, за да ме направи това, което бях. Струваше ми се, че споделянето на тялото ми с нея е малко нещо в замяна, което мога да ѝ дам.
След малко Тиа отново попита Небу:
– Има ли нещо, което можеш да направиш, за да ни помогнеш?
„Не.“ – отвърна той – „Нищо не мога да направя. Но има нещо, което ти можеш да направиш.“
– Аз? Какво мога да направя? – попита Тиа, отстъпвайки крачка назад.
„Ти си сфинкс.“ – простичко отговори той – „Съсредоточете се двете заедно върху това, което искате.“
– Но не знам точно от какво има нужда Лили.
„Тогава я остави тя да поеме контрола, но се отвори, за да позволиш на силата да тече през теб.“
Тиа кимна и в миг си разменихме местата.
Независимо дали Небу знаеше, че смяната се е случила или не, той търпеливо ни насочваше.
„Затвори очи и си представи какво искаш.“
Подчиних се, като си представях чисто и подходящо облекло, за да се срещна с Амон-Ра и Хорус. Първоначално не усетих, че нещо се случва. Мислех, че топлината на ръцете ми е от това, че съм вътре в блестящия храм, но скоро усетих ужилване от пясък. Отворих очи и открих, че съм заобиколен от малък буреносен облак. Обикаляше около мен в кръг, удряше се леко в крайниците ми, търкаше кожата ми, докато заблестя.
Парцалите на роклята ми изчезнаха в облака и песъчинките се настаниха върху мен, образувайки нова рокля. Този път, вместо нефритено зеленото на сърдечния скарабей, бях облечена в кремаво и златно. Стегнат корсаж, украсен с искрящи скъпоценни камъни беше увит около торса ми. Нишки злато стиснаха кръста ми. Сега скарабеят беше брошка, прикрепена към дясното рамо на роклята ми, където корсажът се срещаше с ръкава, и звездни изблици от малки зелени мъниста изскачаха от него и се стесняваха, изчезвайки напълно, когато стигнаха до колана ми.
Дългата до земята пола беше украсена с пера със златни върхове, зашити в плата, върховете им бяха изпъкнали по такъв начин, че да изглеждам като птица. Когато докоснах едното, разбрах, че перата са идентични с тези на Изида. Удобни чехли украсяваха краката ми, а ленти от звънтящи златни гривни се увиваха на ръцете ми. Протегнах ръка и се утеших от усещането за копията на гърба ми и върховете на стрелите с пера, които все още стърчаха от колчана.
Косата ми беше обхваната от циклон от пясък, който се блъскаше през кичурите, докато станаха меки и гладки. Зърната гъделичкаха скалпа ми и косата ми скоро се вдигна на хлабави къдрици. Докоснах горната част на главата си, която все още беше изтръпнала, и се огледах в полирания щит, който беше монтиран на стената. Последните късчета пясък над мен се втвърдиха и създадоха златно украшение за глава, което увенчаваше лицето ми по такъв начин, че напомняше на лъвска грива.
Тиа беше доволна от този ефект и се похвали, че последната част е нейно дело. Прокарах ръка по корсажа с мъниста, изглаждайки плата по бедрата си, пръсти се задържаха върху копринените пера.
– Е, как изглеждам? – попитах Небу.
„Като царица.“ – отвърна жребецът – „Продължаваме ли?“
Кимнах и закрачих напред уверено, знаейки, че сега съм готова да се срещна с бог на равна нога. Шумът на смеещите се хора, звънтящите фонтани и тихата музика ни водеха и не след дълго намерихме източника му. Попаднахме на купон.
Сложих на лицето си най-добрата си усмивка, която казваше „Много ми е приятно да се запозная с вас“, пристъпих в големия атриум, с ръка на гърба на Небу за морална подкрепа. Стаята беше пълна с красиви неща — фонтани, статуи, дълги, богати маси, пълни с възхитителни храни — и жени. Навсякъде имаше жени.
Червенокоси, блондинки, брюнетки. Жени, които изглеждаха като от Африка, Азия, Южна Америка, Северна Америка, Аляска, Русия, Полинезия и някои, които изглеждаха… от друг свят. Беше като конкурс за Мис Вселена на високите, уравновесените и красивите. Някои от жените се излежаваха. Някои сервираха. Някои разговаряха на малки групи. Но имаше и нещо общо между тях, освен зашеметяващата им външност.
Всички те обръщаха внимание, изцяло или частично, към един човек, по-конкретно — мъж, който се излежаваше на бял шезлонг и излъчваше власт. Той беше богато облечен и изглеждаше свикнал да получава това, което искаше. Беше красив като всеки холивудски актьор и добре осъзнаваше чара си. Той беше мъж, заобиколен от жени, готови да му угаждат, и най-красивите неща на света, и той беше мъжът, който се взираше директно… в мен.
– Здравей! – каза той топло, заслепявайки ме с блестяща усмивка, която вероятно е омагьосала всяка жена, която някога е срещал през дългия си живот. Въпреки че не беше помръднал от легналото си положение, имах усещането, че отпуснатият му външен вид е само поза и че за едно мигване на окото може или да опре нож в гърлото ми, или да ме хвърли през рамото си и да ме отнесе . Не бях сигурна кое е по-склонен да направи в момента, но така или иначе знаех, че този човек, този… бог… е опасен. Трапчинката отстрани на бузата му и злобният блясък в очите му бяха обезпокоителни.
Вместо да му отговоря, аз само кимнах почтително и стиснах по-здраво гривата на Небу. Еднорогът проговори.
„Позволете ми да ви представя Лили. Тя е новосъздаден сфинкс, който моли за среща с Амон-Ра.“
Хорус чу казаното от Небу, но очите му не се отделяха от моите. Това накара и мен, и Тиа да се почувстваме неудобно.
„Богът ни гледа от горе“. – промърмори тя – „Той ни предизвиква!“
„Не“! – казах – „Той ни преценява. Бъди търпелива.“
Хорус плавно стана от шезлонга. Беше висок, слаб и мускулест, но не прекалено, и докато се приближаваше, Тиа отбеляза, че се движи като котка в джунглата, целенасочено, бавно, като очите му не се откъсваха отплячката.
„Хорус ни дебне“. – изсъска тя.
Пренебрегнах я и присвих очи, забелязвайки дръзкото му изражение и красивото му ъгловато лице. Пръстите ме сърбяха да грабна оръжията на гърба ми, но се насилих да се усмихна, докато поставях ръце на бедрата си, показвайки му, че не ме е страх. Бях напълно способна да се защитя.
Когато той спря на няколко метра от мен и въздухът между нас се изпълни с очакване, най-накрая наклоних глава и казах:
– Радвам се да се запознаем.
Лек смях докосна устните му, докато накланяше глава, за да ни изучи.
– Да. – промърмори той с плътен тон, който ми казваше, че всяка дума, която ще произнесе, носи хиляди значения – Много добре. – без да гледа никой друг освен мен, той вдигна пръсти във въздуха, завъртя ги със замах и каза: – Всички напуснете. Намерих своето… развлечение за вечерта. – той ме стрелна с усмивка, достатъчно топла, за да разтопи слънцето.
При тези думи всяка жена в стаята изчезна бързо като кубче лед в пустинята. Преглътнах, внезапно нервна, и прекарах следващите няколко секунди, разубеждавайки Тиа да не показва ноктите си.
– Ти също, Небу. – каза Хорус.
„Мисля, че няма да напусна“. – отговори жребецът, карайки бога най-накрая да погледне в неговата посока – „Тя не е тук, за да задоволява желанията ти“. – предупреди Небу.
Хорус се ухили и се обърна към мен, смело ме хвана за ръката и целуна пръстите ми.
– Тогава може би аз съм тук, за да се погрижа за нейните. – Хорус вдигна глава и ми намигна многозначително. При това загубих контрол над Тиа. В една секунда ръката ми беше целуната от бог, а в следващата бях заровила нокти в дланта му, причинявайки моментални и дълбоки рани, след което издърпах ръката си далеч от неговата. Вместо кръв, светлина се събираше във всяка от раните му и след това бързо зарастваше.
Атаката не притесни Хорус. Всъщност изглеждаше точно обратното. Привидно развеселен, той направи крачка по-близо, плъзна ръката си по все още изваденият нокът от ръката ми и промърмори примамливо:
– Колко освежаващо. Няма нищо, което да ми харесва повече от жена, която ме предизвиква.
Колкото бързо Тиа се беше появила, толкова бързо се оттегли и аз отново я контролирах. Направих крачка назад и го заобиколих, заставайки до Небу, така че богът трябваше да се обърне с лице към него.
– Еднорогът е прав. Не сме дошли тук, за да се потопим в твоята слава. – потърсих в ума си дума, която да е ясна, но не и обидна. Той повдигна вежда, но устните му потрепнаха от хумор.
– Тогава, моля, разяснете ми причината, поради която решихте да ми правите компания.
– Тук съм – тук сме, – поправих се аз – за да искаме разрешение да се возим на небесната колесница в подземния свят.
– ААА разбирам. – Хорус отиде до масата и напълни две златни чаши. След като ми поднесе едната, той вдигна другата и я поднесе към пълните си устни – Защо си още тук, Небу? – попита той с лека нотка на раздразнение в гласа му – Мислех, че те помолих да си тръгнеш.
„Така е. Просто искам първо да осигуря безопасността на младата дама.“
– Съмняваш се в способностите ми да бъда добър домакин? – попита той с измамно намигване към мен.
„Напротив, не се съмнявам в твоите способности. Имам съмнения относно твоите намерения.“
– Разбирам. Тогава какво мога да направя, за да те убедя, че намеренията ми са напълно почтени?
„Закълни се в твоя златен сокол.“
Хорус се обърна към Небу.
– Би трябвало да знаеш, Еднороже, какво значи да се осмелиш да накараш бог да се закълне в част от себе си, която е била отрязана. Трябва ли да те накарам да се закълнеш в своя аликорн и в силите, които си изгубил? Отиваш твърде далеч, Небу.
За златния сокол на Амон ли говори? Чудех се. Ако е така, той не звучи особено щастлив, че е при Амон.
„Извинявам се, ако съм засегнал тази деликатна тема.“ – обърна се Небу към Хорус – „Просто знам колко ценен е соколът за теб и знам, че ако си дал обет пред него, няма да го нарушиш.“
Широките рамене на Хор леко се спуснаха, но красивият мъж най-накрая кимна и махна с ръка в знак на пренебрежение.
– Много добре, кълна се в крилете на моя златен сокол, че няма да нараня младия сфинкс или да използвам силите си, за да ѝ повлияя по някакъв начин.
„Благодаря ти.“ – Небу направи няколко крачки към мен и ме докосна по ръката. „Трябва да тръгвам, Лили. Нямам право да откажа молбата на Хорус. Но ако имаш нужда от мен по всяко време или на което и да е място, използвай заклинанието на твоя млад мъж, за да ме призовеш. Ще дойда, ако е възможно.“
– Благодаря ти, Небу. – казах тихо.
„Винаги си добре дошла. Не забравяй, млади сфинксе, че един ден ще се върна, за да получа своята награда.“ – Еднорогът бутна главата си в ръката ми за последен път, след това протегна големите си блестящи крила и скочи във въздуха. Той се издигаше все по-високо и по-високо, докато стигна куполообразния таван на атриума и с трепването на пръстите на Хорус покривът се отвори към нощното небе и той изчезна.
След това Хорус се приближи до мен, заобикаляйки от другата страна шезлонга и отново седна на него. Хвана ръката ми в своята и прокара целувки по вече човешките ми пръсти нагоре до рамото ми.
Нервно казах:
– Ти обеща на Небу, че няма да използваш силите си, за да ми влияеш.
– Не използвам силите си. – каза той, а устни гъделичкаха кожата ми – Съблазнявам те с моя човешки магнетизъм.
– Както и да е, вече имам гадже. Освен това майка ти, Изис, каза, че ще ми помогнеш.
Хорус въздъхна и вдигна глава.
– Не знаеш ли, че никога не е хубаво да споменаваш майката на мъж, който е по средата да те накара да обезумееш от страст?
– Едва ли съм си загубила ума от страст.
– Да! – каза той с намръщено лице – И защо? Обикновено не ми е толкова трудно да убедя една жена да се поддаде на чара ми.
– Може би просто не съм толкова податлива, колкото жените, с които обикновено общуваш.
– Не. Не е това.
– Почти съм сигурна, че е така.
Той ме погледна отблизо, изсечената му челюст беше на сантиметри от лицето ми. Ако искаше, можеше да скъси разстоянието между нас толкова лесно, колкото една мисъл, но вместо това очите му се присвиха, сякаш търсеше нещо под кожата ми. За момент си помислих, че търси Тиа, че може да я усети в мен, или търси нещо друго.
Поклащайки леко глава, сякаш объркан, той докосна с върха на пръста си брадичката ми, накланяйки главата ми на една страна, после на друга. Притисна върховете на пръстите си към сърцето ми, след това очите му се разшириха, когато погледна надолу към брошката ми.
– Какво е това? – каза той с лека нотка на тревога – Как се стигна до това?
Хорус се отдръпна от мен и се взря в сърдечния скарабей, сякаш беше смъртоносен скорпион. Посочвайки го, той попита:
– Нарочно се опита да ме измамиш?
– Да те измамя? – казах с лек, притеснен смях – Не. – поставих ръка върху гладкия скарабей и усетих лекия ритъм на сърцето на Амон. След това тихо прошепнах под носа си: – Анубис ме предупреди, че безсмъртните ще реагират така.
– Разбира се, че ще реагираме! – изплю Хорус, гневът оцвети красивите му черти, когато той скочи на крака – Ти почти ме хвана неочаквано в капан със същото заклинание като този нещастник, когото очевидно си вързала към себе си. Той не беше ли достатъчно завоевание за теб, Сфинкс? Трябваше ли да добавиш и бог към списъка си?
– Чакай малко! – извиках, ядосана от твърденията му и чувствайки необходимостта да отстоявам себе си, дори и ако моят обвинител е всемогъщ бог. Изправих се, протягайки пръст във въздуха – Амон изтъка това заклинание, не аз. Ако някой не е бил наясно какво следва, то това бях аз. Нямаш право да ме обвиняваш. Особено, когато действието — или бездействието, трябва да кажа — на теб и Амон-Ра е това, което принуди Амон да направи това, което направи. Ако някой е виновен, това си ти и твоите събратя богове!
Хорус стоеше от другата страна на шезлонга, изпъчил гърди и свил ръце в юмруци. Той грубо прокара ръка през гъстата си кестенява коса и след това застина, а в тъмните му очи проблесна искра.
– До най-тъмните бездни на подземния свят. – промълви той хрипливо, докато се изкачваше към шезлонга, взимайки ми в прегръдките си. Започнах да се боря срещу хватката му, но не можех да помръдна. Той допря устни до гърлото ми и тихо изстена. – Дори сега, знаейки, че не е истинско, откривам, че не мога да ти устоя. Шията ти, извивката на бузата ти, ароматът на кожата ти, всичко това е опияняващо, предизвикващо. Не трябва да ми отказваш, Лили.
Навеждайки ме на ръката си, Хорус ме целуна с драматична целувка, подгъваща коленете ми. Беше страстна, дрогираща и въпреки че го бутах, той не беше възпрян по никакъв начин. Всъщност движенията ми сякаш добавяха повече глад към огъня, който го подхранваше.
Борех се, опитвайки се да измисля как да измъкна ръцете си и да ги вдигна над главата си, за да хвана оръжието си, когато в атриума проехтя глас, който ефективно охлади огъня, от който Хорус беше завладян.
Авторитетният глас носеше зад себе си силата на хиляди слънца.
– Какво мислиш, че правиш, племеннико?
И когато Хорус най-накрая вдигна глава, очите му блестяха от страст, а в небето над нас отекна гръм.