ГЛАВА 12
ВОДИТЕ НА ХАОСА
– Чичо! Аз… – Хорус изглеждаше като малко момче, хванато да бърка в буркана с бисквити. Докато той се мъчеше, опитвайки се да намери отговор на въпроса на Амон-Ра, а аз нямах абсолютно никакво съмнение, че човекът, който стоеше пред нас, наистина беше богът на слънцето, продължавах да се опитвам да се измъкна от хватката на Хорус.
– Знам много добре какво правиш. Веднага пусни девойката.
Руменина обагри бузите на бога, който до преди малко ме целуваше пламенно. Хорус отстъпи назад, но очите му продължаваха да се отправят към мен, сякаш го боли дори да е на една ръка разстояние. Стегнах рамене, оправих смачканите си дрехи и направих реверанс към златния бог, който стоеше пред мен.
„Защо му позволи да ни целуне?“ – попитах Тиа наум – „Това беше подходящото време да извадиш ноктите си! Все още не съм достатъчно добра, за да го направя сама.“
„Наслаждавах се на милувката му.“ – простичко отвърна тя – „Той беше много… пламенен. Възхищавам се на мъж, който преследва това, което иска. Може би обичам този човек.“
„Сериозно ли? Повярвай ми, когато казвам, че не го харесваш. Едва ли го познаваш. И нека ти напомня, че не сме отворени към внимание на други мъже. Имаме Амон.“
„Ти имаш Амон.“ – напомни ми тя – „Аз си нямам никого.“
„Е, не можеш да го имаш. Той е бог, и то много похотлив бог. Когато постигне своето, ще премине към следващото красиво лице, в най-добрия случай в рамките на една седмица, но по-вероятно още на следващия ден.“
„Вече нямам красиво лице. Взимам твоето назаем, помниш ли? Говорейки за красиви лица…“
„Ще говорим за това по-късно.“ – предупредих я.
Амон-Ра беше висок над шест фута и беше красив, но не по същия начин като Хорус, който имаше красотата на момче. Привлекателността на Амон-Ра се дължеше повече на силата на неговото тяло и увереността на неговото поведение. Очите му бяха в най-светлия нюанс на кафяво, който някога бях виждала — почти златист, като кехлибар — и кожата му беше малко по-тъмна от тази на Хорус, но от него струеше светлина. Усещах как топлината му изпълва пространството, въздухът почти бръмчеше от нея, когато той се приближи. Пот започна да се стича по слепоочието ми и по бузата ми и когато я избърсах, Амон-Ра забеляза.
– Извинявам се, че те карам да се чувстваш неудобно. – каза той. Той затвори очи и светлината видимо изчезна от кожата му. Очите му се промениха от най-бледо пясъчния цвят през наситено карамелено до шоколадовокафяво. Осъзнах, че съм примижавала, и сега премигнах, сякаш го виждах за първи път. Формата на лицето му беше ъгловата. Брадичката му остра с трапчинка в центъра ѝ. Изневиделица една прислужница му донесе чаша, блестяща от конденз. Той отпи от чашата и после погледна племенника си с повдигнати вежди.
– Е? – попита той.
Хорус скочи на място.
– Чичо. Позволи ми да ти представя Лили, новосъздаден сфинкс, който моли за среща с теб.
– О! – каза Амон-Ра – А коя е другата?
– Другата? – измърмори Хорус с объркано изражение – Няма друга.
– Със сигурност има. – отговори Амон-Ра – Може би ръцете ти са били твърде заети, за да забележиш, че държиш в ръцете си не една, а две жени.
„О, този го харесвам повече. Той ме забеляза. Можем ли да го целунем следващия път? Бих искала да усетя мускулите на ръцете му. Избирам него.“
„Какво? Не!“ – отговорих на Тиа.
– Две? Как е възможно? – попита Хорус с недоумение.
Без да му обръща внимание, Амон-Ра попита:
– А коя си ти, скъпа моя?
Знаех, че не говори на мен, и неохотно пуснах Тиа напред.
– Аз съм лъвицата на Лили. – измърка тя с дрезгава, по-пищна версия на моя глас – Казвам се Тиа.
– Добре дошла, Тиа. – каза Амон-Ра, като наклони глава – Казаха ми, че вие двете сте пътували дълго, за да ме видите.
– Така е. – казах, бързо придобивайки отново контрол над тялото си, преди Тиа да се опита да оближе ушните миди на Амон-Ра. Мисля, че се бях свързала с разгонена лъвица.
„Чух това!“ – каза тя – „Не съм разгонена. Просто твоят еднорог беше прав. Намирам, че се наслаждавам на усещането да бъда галена от човек. Говорейки за топлина обаче, този ме кара да се чувствам така, сякаш се припичам на любимата си скала.“
Аз не отговорих, тъй като новопристигналият бог се обърна към нас.
– Моля, ще се присъедините ли към мен за едно късно хранене? – попита той и аз знаех, че има предвид мен и Тиа, а не мен и Хорус – Откривам, че съм гладен след обиколката на Дуат.
„Отдавна не сме яли.“ – напомни ми Тиа.
– Бихме се радвали. – казах аз и хванах ръката му, когато той я протегна, скърцайки със зъби, докато упражнявах напрегнат умствен контрол, за да спра Тиа да не стисна бицепса му. Хорус тръгна след нас начумерен, но не желаещ да ме изпусне от погледа си. Ръцете му продължаваха да галят ръката ми и когато ги отблъснах, Тиа се възползва от възможността да се приближи до бога на слънцето. Тя също така продължаваше да ми изпраща импулси да обърна глава и да огледам тялото на Амон-Ра. Къдравата му коса ѝ напомняше за лъвска грива и харесваше начина, по който миришеше.
„Спри!“ — казах ѝ и се съсредоточих върху бързането на слугите, докато вървяхме през дългите коридори.
– Домът ви е прекрасен. – отбелязах аз, опитвайки се да се впусна в малък разговор.
– Благодаря ти.
Влязохме в трапезарията и въпреки че Хорус направи опит да седне до мен, Амон-Ра направо му каза, че мястото му ще бъде от другата страна. Въпреки че много жени се суетяха наоколо, носейки ястие след ястие на масата, ние тримата бяхме единствените присъстващи. Когато чашите ни бяха напълнени със златиста течност, която Амон-Ра нарече амброзия, слугите вдигнаха куполите от съдовете едновременно.
Ароматна пара се носеше от чинии, пълни с патица с портокали, кремообразно пюре от кореноплодни зеленчуци, салата, осеяна с ядливи цветя, и нещо като пудинг десерт, който пламна и устата ми се напълни със слюнка. Не бях осъзнавала колко съм гладна. Амон би оценил желанието на Тиа за пиршество. След като отдавна бях преодоляла нуждата си да поддържам стройната си фигура, не беше много трудно за Тиа да ме убеди да се насладя на втора и дори трета порция. Ядох, докато не бях толкова натъпкана, че едва можех да се движа.
– Благодаря! – казах, когато свърших. Попих внимателно ъгълчетата на устата си със салфетката си, въпреки че Тиа би предпочела да се оближа. Да видя Хорус да стене почти от болка, докато ме гледаше да правя нещо толкова просто като потупване на устните си, вече беше достатъчно лошо. Ако бях направила това, което Тиа искаше, той вероятно щеше да умре на място. Заплаших я, че никога повече няма да ям месо, ако продължава да ми изпраща наглите си мисли, а тя нацупено се оттегли в дъното на съзнанието ми и ме слушаше мрачно.
Благодарение на Тиа, първото нещо, което попитах Амон-Ра, беше:
– Защо ти не си толкова засегнат от мен, колкото Хорус? Анубис изглежда имаше проблеми със сърдечния ми скарабей.
Амон-Ра се облегна назад, очите му блестяха.
– Засяга ме толкова, колкото и всеки мъж, но имам повече самоконтрол от моя племенник. Той не е практикувал много дисциплината на себеотрицанието през годините. Честно казано, той е слаб.
Хорус най-накрая прекъсна зрителния контакт с мен и яростно погледна чичо си.
– Засрамваш ме.
– Да? – отговори Амон-Ра с въздишка и поклащане на глава, което показваше, че изобщо не е ядосан на племенника си, а по-скоро разочарован – Ако тренираш самоконтрола си, ще понасяш изкушението по-лесно.
– Толкова ли е болезнено? – попитах.
– Това е най-лошият вид болка. – възкликна Хорус – Виждам те да седиш там, толкова близо и въпреки това усещам всяка част от разстоянието между нас, сякаш е непробиваема, безкрайна пропаст. Съкрушен съм от това.
Амон-Ра извъртя очи към Хорус.
– Трябва ли да те изгоня от стаята?
Хорус ахна, сякаш някой го беше ударил в корема.
– Моля, не се шегувай така с мен. Не мога да я оставя.
– Напълно съм сериозен. Ако желаеш да останеш, тогава ще запазиш коментарите си за себе си. Лили и Тиа няма нужда да понасят твоето непоносимо очарование.
Скърцайки със зъби, Хорус кимна и си върна спокойния поглед.
– Всички в подземния свят ли ще реагират по този начин? – попитах – Или се отнася само за безсмъртни, които са по – …човешки?
– Това ще има влияние върху всеки безсмъртен. Формата няма значение. Дори Небу е бил очарован, въпреки че е влюбен в друга, което обикновено предпазва човек от привличането на скарабея. От друга страна, може би той просто те харесва. Това винаги е възможност. Никога няма да разберем, наистина. Освен това ти предполагаш, че ще ти позволя да влезеш в подземния свят. И веднага ще те предупредя, че не съм склонен да го направя.
– Какво? След всичко, което… направихме? Стигнах толкова далеч, а Тиа, добре, Тиа се отказа от всичко!
Амон-Ра вдигна ръка.
– Моля, не ме разбирайте погрешно. Не съм безразличен към това, през което си преминала, просто не се придържам към теорията, че вселената ще свърши, ако Сет се върне.
– Чичо! – възкликна Хорус.
– Какво искаш да кажеш? – попитах в същото време.
Потърквайки ръка през тъмните си, късо подстригани къдрици, Амон-Ра каза:
– Сет не винаги е бил въплъщението на всичко зло, за което Хорус го смята.
– Той имаше твърде много шансове за изкупление. За него няма надежда. – заяви Хорус.
Поглеждайки племенника си многозначително, Амон-Ра каза:
– За всеки има надежда. Ти трябва да го знаеш много добре.
Хорус се отпусна в стола си, намръщеното лице помрачи красивите му черти.
– След всичко, което ми причини, бих искал да мисля, че ще вземеш моята страна.
– Взех твоята страна. Отново и отново взимах твоята страна. Дори, когато това щеше да промени крайния резултат. – Амон-Ра се обърна към мен – Хорус представя Сет като рогат дявол с раздвоен език и разцепени копита и може би в някои случаи той се изобразява по такъв начин, но това не е момчето, което го познавах.
– Познавал си го, когато е бил млад? – попитах.
– Никой ли не ти е разказал историята на Сет?
Поклатих глава.
Амон-Ра се намръщи.
– Може би ще я разбереш по-добре, ако започна от началото.
Облегнах се на стола и се наслаждавах на топлината на присъствието на Амон-Ра. Тиа задряма като сънена котка — половината от нея слушаше и осъзнаваше, докато другата половина се изтегна лениво в съвършено спокойствие.
– Аз съм първият появил се бог. – започна Амон-Ра – Едно време в космоса е имало пространство, където материята се е сблъсквала, нещо като първична смесица от процъфтяваща енергия. Нарекохме това пространство Водите на Хаоса, тъй като там материята се отлива като океан. Той оставаше затворен на едно място, все едно течният материал, който го съставяше, е хванат в колосална стъклена топка. Когато една от нашите звезди — не слънце като това, което познаваш, а магическите кълба, които обикалят нашия свят — паднало, тя се сблъскала с Водите на хаоса и така аз се родих.
Дълго време се скитах от място на място, откривайки пределите на силата си, но с преминаването на еоните открих, че съм самотен. Реших да си направя другари и използвах силата си, за да хвърля още две звезди във водите. Шу и Тефнут излязоха от Хаоса. Те се ожениха и Тефнут роди Нут и Геб. Знаеш ли за тях?
– Амон ми каза, че Нут и Геб е трябвало да се разделят.
– Да. Това беше моя грешка. По времето, когато Нут и Геб се ожениха, ние осъзнахме — нека перифразирам, аз разбрах — какво съм направил. И в резултат на това им забраних да имат деца.
– Какво имаш предвид? Какво си направил? – попитах.
– Виждаш ли, никога не ни е било писано да бъдем. Когато се издигнах от Водите на хаоса, взех нещо от тях. Топлината и животворната топлина на звездите си отидоха с мен. Не го знаех тогава, но моето раждане ги остави с по-малко и когато Шу и Тефнут се родиха, те се издигнаха със силата на вятъра и водата. Когато го направиха, тези елементи изчезнаха от Водите на Хаоса.
– Бях меко казано разтревожен от моето откритие. Другите не ми повярваха, а Нут и Геб бяха твърде влюбени един в друг, за да се вслушат в предупрежденията ми. Въпреки че изпратих баща им, Шу, да ги раздели, те успяха да намерят начин да бъдат заедно. Те родиха Изида, Озирис, Нефтис и Сет и когато децата им придобиха различните си сили, моята теория се оказа вярна, във Водите бяха останали само малки частици животворна енергия. Беше неоспоримо. Останалата част от семейството ми най-накрая се съгласи с моята теория.
– И какво направи? – попитах аз, очарована от историята за произхода му, въпреки, че трябваше многократно да бутам крака на Хорус от моя. Накрая преместих стола си достатъчно далеч от обхвата му, така че ако искаше да ме достигне, трябваше да стане. Раздразнен, той ме стрелна с измъчен поглед, толкова изпълнен с желание, че топлина пропълзя по врата ми.
– В началото нищо. Не бяхме сигурни какво можем да направим. Но в крайна сметка решихме да довършим започнатото. През еоните, минали в изучаване разбрахме, че Водите на Хаоса някога са били родното място на целия живот в космоса. Обстоятелствата на нашето създаване ги бяха оставили почти празни, стерилни. Деветимата се събрахме на голям съвет, наречен Енеад, и въпреки че децата на Геб и Нут бяха още твърде малки, за да разберат напълно, сключихме пакт.
Ние създадохме по-малките богове от останалите малки частици животворна енергия от Водите на Хаоса – Анубис, Ма’ат, Тот, Хонс, Бастет и няколко други. Внимателно разпределихме останалите сили на Водите на Хаоса между тях и тогава това някога огромно, плодородно море изчезна. Всеки нов бог беше принуден да даде ненарушим обет да се присъедини към нас в поемането върху себе си бремето да се грижим за космоса.
Бяха установени набор от закони и ние насочихме вниманието си към формирането на смъртните. Светове, които са по-многобройни, отколкото можете да си представите, са оформени и подхранвани от нас. Вашата Земя стана нашето най-ценно постижение. Когато бях удовлетворен от свършената работа, построих Хелиополис и се установих тук, за да наблюдавам многото светове и съществата, които ги населяваха.
Сега нашите задължения включват да бъдем защитници на бедните и да насърчаваме истината, доброто и справедливостта. Нашата цел е да използваме силите си, за да постигнем съвършенство и хармония. Ние взехме „анкх“ за наш символ, защото той представлява живота и ни напомня за това, което е било пожертвано, за да можем да възникнем.
Ние се движим през вселената като силен вятър, разпалващ огъня на прогреса. Въпреки че сме невидими за смъртните, нашето присъствие може да бъде усетено във всяка зора, всеки залез, всеки лъх ароматизиран въздух по бузата ви и всяка дъждовна капка. Ние сме част от всичко и всичко е част от нас.
– Значи Сет е бил един от вас? – попитах.
– Да. – отговори той – Сет беше щастливо, любопитно дете. Той обичаше семейството си, беше очарован от начина, по който са създадени световете, но в деня, в който беше пропит със силите си, всичко се промени. Тогава си мислех, че ни наказва, защото не му остана нищо в наследство. Не видях какво действително представлява.
– Какво стана? Какви сили получи?
– Той получи най-ужасната и най-могъщата сила от всички нас. Сила, с която имаше потенциала да унищожи всичко, което бяхме създали…
– Чакай. Ако сте дали ненарушим обет да защитите Земята и почти всичко останало в космоса, тогава защо Сет се е опитвал да унищожи древните египтяни? Нямахте ли контрол върху неговата власт? Защо е трябвало да вербувате Амон и братята му, за да го спрат? Защо е в космическа килия и защо Себак е толкова непреклонен в това да иска той да бъде освободен?
Знаех, че го пришпорвам и му задавам твърде много въпроси. Беше очевидно. Но усетих как тежестта на спасяването на Амон ме притиска и прямотата на Тиа ме беше накарала да настоявам за отговори, които не получавахме. Ставах нетърпелива от начина, по който научавах това, което трябваше да знам.
– Сет технически не е нарушил обета си. – каза Амон-Ра – Той просто вижда нещата малко по-различно.
– Малко по-различно? – възкликна Хорус – Той иска нашата смърт!
Амон-Ра въздъхна.
– Сет има различно мнение за това как да се грижим за космоса. Виждаш ли, той придоби силите си много по-късно от своите братя и сестри. Изида е мощен създател на заклинания. Озирис управлява невидими неща и може да призове елементите да изпълняват заповедта му. Силата на Нефтис е тиха, сдържана. Тя може да надникне в самото сърце на човек и да го разбере напълно, истински, по начин, по който никой друг не би могъл. Ето защо тя стана съпруга на Сет.
– Но той не я е обичал. – казах аз – Той е искал Изида.
– Да. Искаше я, но не я обичаше. Поне не по начина, по който Озирис я обичаше. Сет беше обсебен от Изида и нейната сила. Искаше да я използва, за да прави магиите си. Съпругата му, Нефтида, започна силно да ревнува, не защото не обичала сестра си, а защото се нуждаела и жадувала за любовта, която Озирис споделял със съпругата си. Тя искаше да има същото със Сет. За съжаление, той нямаше правилната нагласа, за да ѝ даде това.
– Той никога няма да може да предложи това. – намеси се Хорус.
– Страхувам се, че все още не разбирам. – казах аз.
– Това е, защото избързах. Единствената причина, поради която дори споменавам връзката на Сет с неговите братя и сестри, е балансът.
– Баланс? – повторих аз.
– Да. На всеки бог беше даден дар, всеки от тях важен по различен начин. Дарбата на Сет беше може би най-важната от всички, защото това е начинът, по който вселената поддържа баланс.
– Как така? – попитах.
– Той е зъл. – обясни Хорус – Той балансира нашата доброта.
Амон-Ра се намръщи, но не противоречи на племенника си, който, насърчен от паузата на чичо си, продължи:
– Сет е създаден, за да предизвиква проблеми. Космосът се нуждае от тази искра на дисонанс, от тази несигурност, за да създава. Без него има само съвършенство. Как разбирате къде е горе, ако няма долу? Или как да разбереш любовта без омразата?
– Нека се уверя, че правилно съм разбрала. Работата на Сет е да предизвиква раздор, нарочно, така че… какво? Смъртните да не стават ли твърде самодоволни? Твърде щастливи? – попитах.
– Малко по-сложно е от това. – каза Амон-Ра – Има място за хаос. Хората разбират и оценяват мира само ако познават ужасите на войната. Те могат да растат само ако има препятствие за преодоляване. Космосът е балансиран само ако има начин да изживеете лошото заедно с доброто.
– Добре. – скръстих ръце на гърдите си – Тогава какво се е объркало? Защо Сет е затворен?
Хорус като че ли не искаше да отговори този път и изчака Амон-Ра, който си пое дъх и отговори.
– Сет е затворен не защото е причинил хаос, а защото иска да унищожи всичко, което сме създали.
– Включително и нас. – добави Хорус.
– Какво? Защо би искал да ви унищожи?
– Той ревнува. – дребнаво каза Хорус – Той иска да управлява всичко.
Амон-Ра присви очи към племенника си.
– Сет изглежда е решил, че единственият начин наистина да върне баланса в космоса е да се опита да напълни отново Водите на Хаоса.
Наклоних глава.
– Но аз си спомням, че каза, че те са били напълно изцедени.
– Така е. – отговори той.
– Тогава как би ги напълнил?
– Той ще ни унищожи с надеждата, че когато умрем, енергиите ни ще се върнат на мястото, откъдето сме произлезли. – каза Хорус – Единственото изключение са той и избраната от него половинка Изида. С Изида на негова страна и Водите на хаоса, пълни с нашите жизнени енергии, той вярва, че балансът ще бъде възстановен с един съвършен бог и една съвършена богиня, които да управляват всичко.
– Това е дълъг пас, нали? – попитах – Имам предвид, че няма гаранция, че вашите жизнени енергии ще напълнят отново Водите на хаоса, нали? – Хорус погледна Амон-Ра и между тях премина дълъг, многозначителен поглед – Какво? – настоях.
– Когато Сет направи първия си ход, опитът, който отне живота на Озирис, част от силата, с която Озирис беше надарен, се върна във Водите, а друга част, не сме сигурни колко, остана у този, който го уби.
– Сет. – заявих, издишвайки въздух.
Амон-Ра кимна.
– Изида спря процеса преди да бъде напълно завършен и използва мощно заклинание, за да промени съпруга си, но той не е същият, какъвто беше преди. Някак беше по-малък. Тогава Изида ясно показа на всички нас, че не иска да участва в плана на Сет и че го смята за свой враг.
– Да, Озирис, нейният съпруг, е първата мумия, нали? – преместих се напред на стола си и отпих от чашата си.
– Правилно. – каза Амон-Ра – Когато Изида забременя, нещо, което беше забранено, във Водите на хаоса имаше много малко енергия за създаване на бог. Трябваше да дам на детето им част от моите сили, за да може да живее.
– Поради това научихме, че нашите сили могат да бъдат свободно предложени на друг. В крайна сметка така си станала сфинкс. Изида е дала на лъвовете си част от силата си и сега тази енергия се намира във вас двете.
Скръстих ръце.
– Изненадана съм, че не си я наказал за създаването на заклинанието на сфинкса, както си направил, когато се е опитала да спаси съпруга си. Жестоко е да са разделени.
– Изида не разбира намеренията ми. Това, което ти виждаш като жестоко, аз го виждам като необходимо. Изида наруши закона и това има последствия. Въпреки закона, аз съм милостив. Позволено им е да се виждат. Колкото често ѝ позволяват задълженията, аз ѝ давам разрешение да посещава отвъдното.
– Все пак изглежда грешно да се разделят двама души, които се обичат така.
Амон-Ра стисна пръсти и ме огледа.
– Понякога трябва да се правят жертви и трябва да се откажем от това, което искаме най-много на света, за да могат другите да живеят доволни и щастливи. Не е ли така, племеннико?
– Той всъщност не е ли твой правнук, а не племенник? – попитах.
– Животът, който внуших в него, изискваше преоценка на нашите отношения. – каза той с намръщено лице – Всъщност той ми е по-близо до син сега, отколкото всеки друг, но Озирис се дразни от самото предположение за това, така че приех ролята на негов чичо. Колкото и не точно да е това.
Хорус се изправи на стола си с толкова достойнство, колкото можеше да събере.
– Трябваше да порасна бързо и да се опитам да се защитя. Сет ме преследваше в млада възраст. – каза той с поглед, изпълнен с копнеж към мен.
– Бил си се с него. Амон ми каза. – казах аз.
– Да. Сет ме мислише като най-слабия от боговете и следователно най-лесния за унищожаване. Той знаеше, че Амон-Ра е твърде могъщ, за да го преследва директно, така че планът му беше първо да източи енергията на по-малките богове, като започне с мен. Аз също така олицетворявах неговото поражение, защото бях продукт на съюза, който той не успял да унищожи. Той обяви раждането ми за незаконен акт, умишлено реализиран от покварените ми родители, и такъв, който заслужава най-голямото наказание. Бях въплъщение на нещото, което той презираше най-много, и беше решен да ме убие, докато Амон-Ра не се намеси.
– Изида естествено обезумя, след като Сет направи няколко опита да убие Хорус. – добави Амон-Ра – Тя ме отрови в опит да научи истинското име на Сет, за да може да го унищожи, преди той да убие сина ѝ.
– Чакай. Амон ми каза, че Изида те е отровила, за да може да разбере истинското ти име, за да помогнеш на Хорус. Той каза, че тя е искала Хорус да бъде твой наследник.
– Тя щеше да изпълни и двете си цели. – продължи Амон-Ра – Ако получи истинското име на Сет, можеше да го унищожи, а ако има моето, тогава можеше да ме контролира и да ме накара да го унищожа вместо нея. Аз съм единственият достатъчно силен, за да го направя, тъй като нямам собствени деца. И това, че бях първият бог, излязъл от Водите на хаоса, ми даваше възможност да знам истинските имена на всички членове на моето семейство. Изида искаше да спре Сет веднъж завинаги. Ако някой от нас оцелееше след унищожаването, което Сет планираще, тя искаше това да е Хорус. Когато отказах да кажа имената ни, тя ме помоли вместо това да взема Хорус под моя защита и аз го направих.
– Значи го направи свой наследник?
– Не виждам отношенията си с членовете на семейството си по този начин. Според мен всички сме равни. Дори тези богове, които имат по-ограничени сили, имат задължения, които са жизнено важни за създаването и поддържането на вселената.
– Не съм съгласен, чичо.
– Знам. Но не мога да не обичам Сет толкова, колкото обичам теб или майка ти. – той се обърна към мен – За да я успокоя, казах на Изис, че Хорус ще получи възможността да спечели специален дар, който ще го направи достатъчно силен, за да гарантира, че Сет няма да може да го унищожи, но че Хорус ще трябва да премине поредица от предизвикателства, преди да го спечели. Това не беше дар, който дадох с лека ръка.
– Говориш за Окото на Хор, нали? – попитах.
– Да. Когато представих на Хорус трите изпитания, за да тествам достойнството му, Сет се появи и поиска и той да бъде включен. Мислех, че едно контролирано състезание между двамата може да допринесе много и да помогне на Сет да се върне в стадото, да му даде шанс да се докаже и да покаже на другите, че не е човекът, за когото го мислеха. Но Сет използва силите си, за да премахне очите на Хорус. Но загубвайки зрението си, Хорус виждаше ясно за първи път. Неговото страдание му помогна да разбере нуждите на другите. И тогава разбрах, че той наистина е достоен за наградата.
– Намерих Небу. – каза той – Дори и сляп успях да победя Сет, благодарение на сокола, който ме запази жив.
– Чакай? – прекъснах го – Амон ми каза, че никога не си намерил Небу и че този, който го намери, ще стане наследник на бога на слънцето.
– Небу и аз не сме съгласни по въпроса кой кого е намерил. – отговори Хорус с самонадеяна усмивка – Въпреки това Сет не хареса това, което се случи впоследствие.
Амон-Ра изсумтя:
– Сет беше ядосан, но дори той не можеше да оспори решението ми. На Хорус бяха дадени нови очи, включително моят най-мощен дар, който в момента се използва от твоя млад мъж, Амон. Въпреки външния си вид, Хорус прави жертви от време на време, за нещо добро.
– Амон в момента притежава моя златен сокол и Окото. – изсумтя Хорус – Ето защо съм арестуван тук толкова дълго време. Без Окото съм уязвим. Може би компанията на красива жена — жени – поправи се той с махване на ръка, за да посочи и мен, и Тиа – ще ми помогне да забравя проблемите си.
Напълно го игнорирах, докато Амон-Ра потрепваше, явно на края на търпението си от обсебеността на Хорус.
– Колкото и непоносими да са нравите ти, ти си спечели правото да живееш под моя закрила, докато имам силата да държа Сет на разстояние. И бих ти припомнил, че той е задържан. Твоето изгнание в Хелиополис е самоналожено.
Проговорих.
– И кога се случи това? Да затвориш Сет, имам предвид.
– Въпреки чувствата ми по темата – каза Амон-Ра – боговете се обединиха срещу Сет, след като той почти уби Хорус и той беше изгонен от нашия дом. За известно време ни остави на мира. Но тогава Сет осъзна, че ако унищожи всичко, което бяхме създали, енергиите на нашите проекти, колкото и слаби и смъртни да бяха, също ще се върнат във Водите на Хаоса. Тогава тези енергии щяха да бъдат преработени и част, независимо и колко малка да беше, щеше да остане в него. Избухнаха войни. Убийците процъфтяваха. Кръвожадни мъже взеха властта. Направихме каквото можахме, за да му противодействаме, но обетът, който бяхме дали да използваме силите си в полза на другите, ни връзваше ръцете. Не успяхме да го задържим. Всичко, което можахме да направим, беше да се опитаме да поправим това, което той разрушаваше. Но той стана толкова умел в нанасянето на опустошения, че често не оставаше нищо за възстановяване.
– Тогава Нефтис представи идеята си да вдъхнем на хората нашите сили. Тя потърси трима достойни млади мъже, които бяха готови да се жертват, за да защитят любимите си хора, и ние дадохме на юношите силата да задържат Сет. Тъй като те не бяха ограничени от нашия обет, успяха да направят това, което ние не можахме.
– Ще напомня, че не всички дарове бяха дадени доброволно. – промърмори Хорус.
Извивайки вежда, Амон-Ра каза:
– Някои не бяха склонни и ще призная, че бях един от тях. Бях сигурен, че можем да говорим със Сет и да намерим начин да разрешим притесненията му.
– Ето защо трябваше да се задействам. – каза Хорус – Енхид се обърна към нас за помощ и когато Амон-Ра не се съгласи, трябваше да предложа силите си, както и златния сокол, на твоя Амон.
Пресегнах се през масата и хванах ръката му, а изражението му беше толкова невероятно щастливо, че човек би си помислил, че току-що съм се съгласила да се омъжа за него.
– Яздила съм на гърба на сокола. – казах аз – Той е красив. Разбирам защо ти липсва.
Хорус обви пръстите си около моите и леко ги стисна, дарявайки ми искрена усмивка за първи път, а не тази изтъкана от похот.
– Той беше най-верният ми спътник, откакто ме спаси в пустинята. – каза Хорус искрено.
Усмихнах се в отговор и бавно измъкнах ръката си от неговата.
– Значи Амон и братята му държат Сет затворен, като изпълняват ритуала на всеки хиляда години? – попитах.
– Да. Те са… Как да го кажа, за да разбереш? Те са вратарите, пазачите на затвора. – отговори Амон-Ра – Но те не са създали стените му. Беше необходима по-голяма жертва, преди да успеем да го задържим.
Върховете на пръстите ми стиснаха ръба на масата.
– По-голяма жертва от Синовете на Египет, даващи живота си отново и отново? Да не могат да живеят или обичат свободно? Никога да не могат да намерят щастие за себе си или да имат собствено семейство?
– Да. – откровено отговори Амон-Ра.
– Каква е тази по-голяма жертва? — поисках да знам.
– Загубихме нашите баба и дядо. – промърмори Хорус.
– Какво?
– Нашите баба и дядо, Шу и Тефнут, доброволно се отказаха от телесните си форми и създадоха място в космоса, затвор, направен от вятър и вода, който ограничава Сет. Всяко хилядолетие парчета от това, което някога са били, се изсмукват и се връщат във Водите на Хаоса. Синовете на Египет осигуряват подкрепа, но всъщност е само въпрос на време затворът да бъде отслабен достатъчно, за да може той да го пробие. – каза Хорус.
Стъписана попитах:
– Е, какво ще правите тогава?
– Амон-Ра смята, че трябва просто да го оставим да се случи. Сет да дойде за нас.
– Но това означава, че той ще ви убие. – казах аз.
– Вероятно. – отговори Хорус – По-лошото обаче е, че той ще унищожи всичко, което сме създали. Включително вашия свят.
– Анубис каза, че ще ни пороби, ако се освободи. – промърморих аз.
– Вероятно. – каза Хорус – Или това, или той просто ще унищожи цялата планета.
– Вижте, ако има нещо във вселената, за което си струва да живеете, за което си струва да се борите, това е любовта. Обичам Амон. Той страда и аз искам да спра страданието му, ясно и просто. Ако това помага на света, още по-добре. Ако това означава, че Сет ще остане в затвора още няколко хиляди години, съгласна съм. Останалото смятам, че е ваш проблем, не мой. Сега вие двамата можете ли да ни помогнете да намерим Амон, или ние ще измислим начин да го направим сами.
Не те моля да ме пазиш, да ми даваш власт или дори да ме защитаваш от това, което ни очаква. Шансовете, че няма да оцелеем са големи, но трябва да опитаме. Всичко, което искам, е разрешение да пътувам до долния свят. Нищо повече. Оценявам твоята история. Разбирам дилемата ти. Но ние седим тук и преразглеждаме миналото достатъчно дълго. Време е да предприемем действия.
Така че предполагам, че истинският въпрос е дали вие двамата богове ще се изправите и ще действате като всемогъщите, всезнаещи същества, каквито трябва да сте? Или ще седите тук и ще се въртите в миналото, докато не стане твърде късно да постигнете нещо смислено и в резултат на това ще изпратите невинните, които не са направили нищо, за да заслужат пренебрежението ви, към съдба, по-лоша от смъртта?