ГЛАВА 16
ПАЗИТЕЛИТЕ НА ПОРТИТЕ
– Момиче! – Черти изсъска, като ме сграбчи за ръката, отдалечавайки ме – Никой не докосва пазителите. Нямаш представа какви ужасни неща могат да ти се случат. – той ме прегърна през рамото – Мечтателят измъчва нечестивите с най-ужасни видения, докато ги води към Съда, а Търсачът, добре, нека просто кажем, че той е толкова умел да отклонява хората от пътя, колкото и да ги държи на него. – прошепна той.
– Всичко е наред. – казах аз, усмихвайки се – Те са братята на гаджето ми.
– Гаджето ти? Опитваш се да ми кажеш, че твоят приятел е Разкриващият?
– Предполагам. – отговорих намръщено – Името му е Амон.
Черти удари месестата си длан по челото.
– Кълна се в пулсиращите пъпки на Апоп, момиче! Имаш ли последно желание? Какво питам? Разбира се, че имаш желание. Ти си тук, нали?
Той удари с юмрук борда на лодката си, което ми показа, че е много разстроен.
След това продължи с лекцията си.
– Достатъчно лошо беше, че трябваше да си пробиваш път до тук, да си доброволец и всичко останало. Сега разбирам, че си влюбена в един от лутащите се трима, бездушните. И то в най-лошият. Разкривателят показва на безплътните точно това, което не искат да видят. И през повечето време картината не е красива. Нищо добро няма да случи ако помогнеш на човек като него.
– Те не са бездушни. Възложена им е много трудна задача, която изисква от тях да служат на боговете и съм сигурна съм, че не изпитват удоволствие от това. Мога да добавя, че ти би трябвало да го знаеш по-добре.
Той ме хвана за ръката и леко ме разтърси.
– Просто ми повярвай, когато ти казвам, че ще имаш големи проблеми, ако тръгнеш да излизаш с хора като тези двамата.
Ахмос пристъпи напред.
– Внимавай с нея. Тя е крехка.
Изсумтявайки, Черти отговори:
– Това показва колко малко знаеш. Тя е крехка като задника на дракон.
Присвивайки очи, Ахмос каза:
– Тя ще бъде в безопасност с нас, Фериман. Уверявам те.
– Сега трябва да си тръгваш. – добави Астен със заплашителен поглед, който никога преди не бях виждал.
Лодкарят се взря в очите на Ахмос и сякаш видя там нещо, защото раменете му се приведоха и той се обърна:
– Значи, това е твоя избор. Още ли искаш да отидеш с тях? – каза грубо той.
– Да! – отговорих аз – Трябва да намеря Амон.
Той стоеше с гръб към мен и дишаше дълбоко и накъсано.
– Така да бъде. – прочиствайки гърлото си, той изплю зеленикава храчка във водата, грабна торбата и бутилка от скривалището си и ги бутна в ръцете ми.
– Какво е това? – попитах.
– Някои неща от моето лично скривалище. Без храна, човек като теб няма да издържи твърде дълго, особено в долния свят. Вътре има стафиди, всяка от които ще запълни корема ти за часове, смокинови питки, които стават двойни, когато ги разчупиш и сайдер , който никога не свършва.
– Много мило. – казах, докато вземах предметите и ги поставях в по-голямата чанта.
– И ето. Вземете и това.
Той ми хвърли златна монета с изобразен мъж на лодка, прегърбен над прът.
– Това си ти. – казах аз.
– Когато искаш да се върнеш, хвърли я във водата. Ще дойда.
Внимателно сложих монетата на дъното на колчана си, след което обвих ръце около дебелия кръст на Черти.
– Благодаря ти! – промърморих в гърдите му. Изправяйки се на пръсти, целунах бузата му и той почеревеня в брилянтен нюанс на червено, който премина по целия път надолу по врата му.
– Пак заповядай. – той се отдръпна и ритна камъче в тихата вода, плискаща се в кораба, след което се наведе, за да освободи въжето от дока. След като го хвърли на борда, той постави тежка ръка на рамото ми.
– Само обещай, че ще внимаваш, момиче. Не се доверявай на бездушните. Те не са могъщите и доблестни мъже, за каквито ги мислиш.
– Ще бъда предпазлива. – обещах аз.
Той изсумтя, качи се на борда на красивия кораб и отплава обратно към коварните води, от които едва се бяхме измъкнали.
Обърнах се и се усмихнах на Ахмос и Астен, докато стисках здраво лъка си.
– Здравейте! – казах аз.
Очите им се впиха в мен. Пръв проговори Астен.
– Лили! Какво си направила?
– Какво искате да разберете първо? – казах със срамежлив поглед.
– Как попадна тук? – попита настойчиво Ахмос.
– С лодка. – казах аз, като дръпнах палец през рамото си и се усмихнах нахално – Но предполагам, че това е очевидно.
– Не е смешно, Лили. – отвърна той.
– Не е. – въздъхнах аз – Накратко, Анубис ме нае. Има нужда от мен, за да намеря Амон.
– Амон? – повтори Ахмос, като очите му се изместиха нервно към Астен – Защо би искал да направиш това?
– Предполагам, че защото аз съм единствената, която може. – преместих чантата върху ръката си, за да могат да видят блестящия зелен скарабей, закачен на рамото ми.
Очите и на двамата братя се разшириха, Ахмос отстъпи крачка назад, докато Астен направи една по-близо. Той свали бронзовата си ризница и отметна косата ми назад, преди да протегне върховете на пръстите си към скарабея. Импулсивно го докоснах с пръстите си.
– Мога да те докосна. – казах – Чудех се дали ще мога.
– Разбира се. – отговори Астен, топлият му поглед се вдигна към моя – Какво очакваше?
Аз повдигнах рамене.
– Не знам. Мислех, че ще бъдете духове, предполагам. Първоначално не можех да докосна Амон, но сега, когато съм сфинкс… – замлъкнах и видях братята да си хвърлят остри погледи. Астен разгледа скарабея и след това каза:
– Негов е. – с уверен глас.
– Защо би го направил? – попита Ахмос.
– Не е ли очевидно? – Астен отговори – Той я обича. – Астен ме погледна, сякаш търсеше неуловимата емоция на лицето ми. Изглеждаше озадачен, но в същото време очарован от идеята.
Ахмос измърмори:
– Да. Но да рискуваш такова нещо…
– Знаехме, че е станал различен по време на последното ни пробуждане. И това го доказва. – Астен потупа скъпоценния камък.
– Но кога ти го е дал? – попита Ахмос.
– Случи се точно преди Анубис да го убие. – отговорих аз и оставих ремъка на колчана да покрие скарабея, чувствайки се леко неудобно от вниманието, което ми обръщаха.
– Амон мислеше, че съм мъртва. Всъщност, почти бях. Но Анубис каза на Амон какво да направи, за да ме излекува.
– И той се обвърза с теб. – промърмори замислено Астен.
Аз кимнах.
– Да, но след това му беше казано, че трябва да прекъснем връзката. Трябваше да го убия. Но не можех да го направя и Анубис любезно предложи своята… помощ. – казах аз със саркастична интонация – По-късно разбрахме, че връзката ни все още съществува, което всъщност се оказа нещо добро, защото сега имам способността да го намеря.
– Да го намериш? Искаш да кажеш, че е изгубен? – Ахмос направи крачка напред с помрачено от тревога лице.
– Изглежда, че е скочил в долния свят.
– Отвъдното! – мъжете се спогледаха, после като един ме хванаха за ръцете и ме дръпнаха надолу по пристана.
– Трябва да побързаме! – каза Ахмос.
Краката ми едва се допираха до дървените дъски на дока.
– Чакайте за момент. – извиках аз. Когато никой от тях не спря, аз извиках: – Чакайте! – Изведнъж съзнанието ми превключи с дълбоко ръмжене. Тиа отговаряше. Тя изтръгна ръцете ни от силните им хватки и се завъртя. Приклекнала, с протегнати нокти, тя погледна гневно двамата братя.
– Няма да докосвате Лили по такъв начин. – изсъска тя заплашително, накланяйки глава, докато се взираше в очите им.
Ахмос изглеждаше ужасен, но изражението на Астен беше любопитно. Нахална усмивка повдигна краищата на устата му и на бузата му се появи трапчинка. Очите му блестяха, сякаш искаше да предизвика Тиа.
– Ах! – каза той – Почти забравих. Вече не си просто Лили.
– Така е. – подигра се Тиа – Вие двамата не сте единствените ѝ… защитници.
Астен се поклони, но почти подигравателно.
– Виждам това, Лейди Лъвица. Извиняваме се, че… се отнесохме така с нея.
Тиа премести краката ни под себе си.
– Двамата ще вървите пред нас. Ще ви последваме. Но първо ще ни кажете къде ни водите.
– Разбира се. – отвърна спокойно Астен – Ще ви ескортираме до Предверието на Страшния съд. Тъй като Амон е в долния свят, времето е от съществено значение.
Ахмос добави:
– Анубис има за какво да отговаря. Не знаехме, че Амон е дал на Лили своя сърдечен скарабей, а просто ни беше казано, че в момента е изпратен с друга задача. Изчезването му беше скрито от нас и знаейки, че нарочно сме били оставени на тъмно, е много тревожно.
– Знаехме, че нещо не е наред. – каза Астен на Ахмос.
Астен отново се обърна към нас.
– Ще ни придружиш ли?
Тиа замълча и погледна в очите и двамата мъже.
– Много добре. – каза тя накрая – Можете да продължите.
„Знаеш, че нямаше да ме наранят“. – казах на Тиа, докато тя ми отстъпваше контрола.
„Нямат право да ни принуждават да правим каквото и да било. Ние сме Сфинкс!“ – каза тя – „Те трябва да ни уважават.“
„Да, Сфинкс сме. Те обаче не искаха да ни навредят. Сигурна съм в това. Приемаш много присърце думите на Черти.“
„А ти не ги взимаш достатъчно присърце, Лили.“
„Хм.“ Обмислях думите ѝ, докато вървяхме, напускайки дока и навлизайки в гъста джунгла, братята ни водеха по една утъпкана пътека. Гледах очарована как разхлабената им броня пада на земята, разпадайки се на пясък. Скоро те носеха само туники, ботуши и мечове. Разказах им какво се беше случило след като се разделихме, какво ми беше казал Анубис и че споделям сънища с Амон, описвайки накратко връзката. Когато разказах за съня си със Сет, те се спогледаха.
Попитах ги защо не пътуваме с помощта на пясъчна буря и те обясниха, че определени способности работят само в света на смъртните, въпреки това те все още можеха да призоват оръжията си. Това обясняваше защо Амон трябваше да се бие в долния свят, а не просто да изчезне. След това продължих да задавам въпроси за това какво да очаквам в Съда, какъв според тях е долният свят и защо не знаеха за Амон. Астен ми обясняваше, докато Ахмос следеше зорко терена.
– Знаем само това, което боговете благоволяват да споделят. – обясни Астен – Ние сме оставени на тяхната милост, както и ти. Всъщност изглежда, че през последните няколко седмици, си привлякла по-голямо внимание, отколкото ние сме успявали да получим за векове.
– Беше, защото Хорус ни желаеше. – каза Тиа, преди да успея да я спра.
– Така ли? – каза Астен и на лицето му се появи хитра усмивка – Не съм сигурен, че мога да го обвинявам.
– Престани. – предупредих Астен – Не мога да се справя и с твоето флиртуване. Хорус беше достатъчно лош.
Той потърка брадичката си.
– Може би просто не си била повлияна от красивото му лице. Изглежда, че лодкарят ти харесва. Той може да бъде много по-добър спътник от Хорус.
– Харесвах Хорус. – каза Тиа на глас – Неговата сила и увереност го правят привлекателен избор за партньор. Но аз не го обичам. Поне не още.
Астен се засмя.
– Признавам, че съм любопитен да науча какви качества търси една лъвица в своя партньор.
Изненада ме, че Астен успяваше да ни различи толкова лесно. Дори Хорус не беше успял да го направи.
– Тъй като всъщност вече не съм лъвица, все още откривам какво бих искала от един партньор. Да си лъвица беше… по-лесно в много отношения.
Астен трепна.
– Ами Амон? Какво ще направиш, ако не чувстваш същото към него като Лили? – попита Астен.
– Тогава ще се опитам да променя чувствата си заради нея. Или това, или ще насърча Хасан да ми помогне в търсенето на забрава.
„Забрава?“ – изригнах тревожно – „Няма да ти позволя да се нараниш, Тиа“. – прошепнах ѝ наум.
„Няма да те карам да се съмняваш в чувствата си към половинката си“. – промърмори тя в отговор.
– Колко завладяващо. – каза Астен, но миг по-късно изражението му просветна. Той намигна, жест, който много се хареса на Тиа – Ако преди завиждах на Амон, сега му завиждам двойно. – подразни я той.
Поех контрол над тялото си точно когато Астен хвана лакътя ми, помагайки ми да заобиколя голям камък.
„Той ме харесва“. – каза Тиа – „И много ми харесва тази цепка на брадичката му. Това са добри качества, според мен.“
Въздишайки, завъртях очи и пренебрегнах вътрешната оценка на Тиа за брата на Амон.
Скоро Астен извика на Ахмос, че се приближаваме до реката.
– Каква река? – попитах.
– Всъщност това е воден път. – каза Ахмос, проговаряйки за първи път от часове, въпреки че все още не искаше да ме поглежда в очите. Нарича се Водният път на белия хипопотам.
– Опасно ли е? – попитах.
Астен спря и изчака, докато вдигна очи към него.
– Всичко в отвъдния живот може да бъде опасно, Лили. А всичко в долния свят определено е такова. Не забравяй това.
Изражението му стваваше все по-сериозно с всяка дума и аз отново си помислих, че може да има нещо повече, свързано с Ахмос и Астен, отколкото предполагах. Кимнах и се отправихме към брега, където беше завързан малък плавателен съд. Астен ми помогна да се кача в лодката и ме накара да седна, докато Ахмос хвана един дълъг прът и ни избута в течащата вода.
Астен стана наш водач, докато прекосявахме. Излязохме от дърветата и минахме покрай големи поля, пълни с тъмно люлеещо се зърно.
– Това е полето на тръстиките. – обясни той – Тук има много култури, които осигуряват храна за мъртвите.
– Безплътни ли са работниците, които виждам там? – попитах, след като видях няколко сенчести фигури, наведени над зърното, събирайки го на големи купчини.
– Това са шабти. – каза той.
– Наистина ли? Като онези, които Амон пробуди?
– Предполагам. Те са обвързани с определени богове или са дадени на заем на надзорници. Понякога, когато дадено сърце бъде оценено като недостойно, господарят, който го иска, може да реши да позволи на мъртвата душа да служи, докато се установи, че сърцето му се е променило и вече е смирено. За съжаление не винаги се знае кой е господарят, тъй като това се счита за личен въпрос между бог и слуга.
– Значи тук може да има шабти, които служат на Сет. – казах аз.
– Възможно е. – отговори Ахмос.
– Това е повече от вероятно. Всъщност е факт. – възрази Астен и обясни – Всяко шабти, което е възкресено от мъртвите, за да служи в царството на смъртните, идва от отвъдния живот. Това означава, че шабти, който се опита да убие теб и Амон, идва оттук.
– Значи Сет има очи и уши тук.
– Да, така е. – каза Астен.
Известно време плавахме тихо и тогава попитах:
– И така, това, което Черти каза за вас двамата, вярно ли е? Измъчвате ли пътниците при пристигането?
Първоначално нито един от двамата не отговори.
Ахмос тихо призна:
– Той не беше… неточен.
– Но защо? – попитах – Не изглежда правилно да измъчваш онези, които са загубили всичко.
– Вината не е наша. – каза Астен – Въпреки че мястото, на което отиваме, се нарича Предверието на Страшния съд, мъртвите всъщност биват съдени от момента, в който стъпят на Острова на мъртвите. Ето защо пътуването е толкова важно.
Ахмос обясни.
– Когато човек е в наше присъствие, нашите сили го карат да осъзнае всичките си грешки. Докато сърцето им бъде претеглено, те вече знаят резултата. Някои се опитват да избягат от съдбата си. Те бягат или се хвърлят пред чудовищата по пътя, подлагайки се на втора смърт, преди да бъде наложено наказанието. Много от тях предпочитат да срещнат несигурен край, отколкото да свършат в градината на Поглъщащата. Не ги водя нарочно по грешния път, но това, че са близо до мен, ги кара да осъзнаят всички погрешни пътища, които са избрали в своята смъртност.
– А това, че са близо до мен. – добави Астен – ги кара да виждат всички лоши неща, които някога са направили, да се връщат в съзнанието им в едно безкрайно видение. Ако е наистина лошо, може да накара някои от тях да полудеят.
– Ами Амон? – попитах – Какво се случва, когато са близо до Разкриващия?
Ахмос отговори.
– Тъй като Амон има Окото на Хор, той знае всичко. Когато мъртвите са близо до него, те имат възможността да видят какъв би могъл да бъде животът им, ако бяха изпълнили потенциала си.
– Това не звучи много зле. – казах аз – Защо Черти каза, че той е най-лошият?
Астен отвърна замислено.
– Силата на Амон е най-трудна за понасяне, защото той разкрива неизвестното. Мъртвите вече знаят грешката, която са направили. Те помнят изборите и пътищата, които са следвали, но да видят щастието, чудото на това, което са могли да имат, е най-трудното нещо, което мъртвите могат да приемат.
Виждайки го и знаейки, че никога няма да го имат… е, нека просто кажем, че това кара повече от тях да влязат в устата на мрака, търсейки втората си и последна смърт, отколкото която ѝ да е от нашите сили взети заедно. Да видиш какво би могло да бъде… едновременно е смущаващо и опияняващо… – думите на Астен заглъхнаха и когато се обърнах към него, открих, че ме наблюдава напрегнато. Като видя озадаченото ми изражение, той обърна очи към дърветата.
– Ако всичко това е вярно – попитах – тогава защо и аз не изпитвам тези ефекти?
– Това е, защото все още си жива, Лили. – отговори Ахмос.
– Но аз не съм. – добави Тиа – Аз съм, каква е думата, безплътна.
Астен се усмихна, но усмивката не достигна до очите му.
– Ти си красиво изключение от правилото. Въпреки че тялото ти го няма, ти споделяш живото тяло на Лили. Това означава, че твоята присъда е спряна до момента, в който вече няма да го споделяш.
– Това няма да се случи. – заклех се.
– До тогава – продължи той – нашите сили няма да ви засегнат.
В този момент лодката се разлюля силно и чух гърления вик на голямо животно. Вълна се надигна и се разля през ръба на лодката и гъсти пръски се изстреляха във въздуха.
– Какво става?
– Не напразно го наричат Водният път на белия хипопотам. – сардонично каза Астен.
Ахмос вдигна пръта и го заби във фигура с цвят на слонова кост, която се рееше под водата. Видях и други около нас, когато един голям хипопотам вдигна глава над водата. Устата му зяпна и, разгневен, захапа борда на лодката, като едва не ни преобърна. Много бързо се усъмних в ефикасността на пръта на Ахмос като оръжие и вдигнах лъка през рамото си, подготвяйки се да ни защитавам.
– Спри. – каза Астен и покри ръката ми със своята – Не можеш да убиеш нищо. Не и тук. Тези животни се смятат за свещени.
– Но как ще преминем, ако не можем да се защитим?
– Това е част от отсъждането, Лили. Ако те сметнат, че заслужаваш да преминеш, ще го направиш. Ако не, те ще блъскат лодката, докато не паднеш.
– И тогава какво? Сдъвкват ме на парчета и изплюват жалкия ми труп, превръщайки речното корито в моя гробница?
– Те никога не са изяждали някой, който е жив. – каза Ахмос.
– Е, това ме кара да се чувствам много по-добре.
– Вероятно те не могат да те съдят сега. – добави Астен.
– Нека се надяваме за тяхно добро, че това е вярно. – каза Тиа – И преди съм убивала хипопотам, но не беше лесно.
Поклатих глава, притеснена от лекотата, с която Тиа пое контрола, и погледнах към Астен, усещайки как вълна на срам пълзи по врата ми, но погледът, който ми отправи, не беше това, което очаквах. Това, което видях на лицето му, не беше отвращение или съжаление. Той наистина беше впечатлен.
– Трябва да си доста силна, за да унищожиш такъв звяр. – каза Астен.
Тиа сви рамене или може би аз бях тази, която сви рамене. Линиите между нас сякаш се размиваха, особено след като се бяхме събрали отново с Астен и Ахмос. Но нито една от нас не каза нищо, докато хвърлихме предпазлив поглед настрани, наблюдавайки огромните бели тела, извисяващи се под водата.
Глави на хипопотами се издигнаха от дълбините, за да ни огледат. Понякога виждахме само заоблените върхове и черни очи, които ни гледаха любопитно. Друг път повдигаха половината си тела от водата, което ме накара да си помисля, че водата всъщност не е толкова дълбока. Не можех да си представя животни с такъв размер да плуват. Тиа бързо ме увери, че не могат – поне не и в света на смъртните.
– Дори мъжкарят иска да те види. – каза Ахмос.
Отстрани огромен мъжки хипопотам издуха вода от ноздрите му, отваряйки устата си, ревейки силно. Кучешките зъби и резците му бяха невероятно дебели.
– Другите са неговият харем и потомство. – каза Ахмос.
Големият хипопотам, който той посочи, всмукна глътка вода и я изплю върху нас, след което се потопи под водата.
– Ако той те остави да минеш, останалите също ще го направят. – каза Ахмос.
– Тогава защо другите подават главите си нагоре? – попитах.
– Те вероятно не са виждали живо същество тук от доста дълго време. – отговори той.
– Вярно. Забравих, че вие двамата не се броите.
– Така е. – каза Астен с нотка на тъга в гласа си – Към момента телата ни гният на земята някъде в сложните саркофази, които Анубис ни направи.
Протегнах ръка и я поставих длан върху ръката му.
– Но все още мога да те докосна. – казах аз – Това значи нещо.
– Да. Но ние не можем да го почувстваме.
– Не можете ли? – шокирано попитах.
Астен поклати глава.
– Поне не по начина, по който бихме го направили, когато сме във физическите си тела. Усещам натиска и топлината, но докосването не носи толкова много чувство, както би било нормално. – каза той.
– Но Амон може да усети докосването ми в подземния свят. Защо тук ще е различно?
– Може би се дължи на връзката ви. – предположи Астен.
– Може би ще проработи и с вас, тъй като вие сте обвързани с Амон. Може ли да пробвам?
– Ако искаш. – отвърна Астен с любопитство.
Той протегна ръка и аз я хванах. Когато той стисна леко ръката ми и започна да разтрива палеца си в малки кръгове, отворих ума си, за да усетя докосването. Усетих топлината на дланта му, малките косъмчета на опакото на ръката му, линиите на дланта му и дори малкия пулс на сърцето му през върховете на пръстите му.
Използвах силата на Сфинкса, за да засиля още повече докосването си. Скоро усетих движение точно под кожата ми. Беше топло и живо и усетих всеки дъх, който изпълваше дробовете му, начина, по който прехапа устните си, усещането на вятъра върху лицето му и учестеното биене на сърцето му. Докосването на кожата му по моята беше приятно, повече дори от целувката на Хорус. Сякаш някой галеше тила ми или челюстта точно на правилното място, така че напрежението в мускулите да се стопи. Това ми хареса. Малко прекалено.
Издърпах ръката си от неговата и му отправих слаба, извинителна усмивка. Все още усещах изтръпването на мястото, където палецът му ме беше докосвал. Поглеждайки нагоре, открих, че за момент бях уловена в разтопените му шоколадовокафяви очи. Вместо характерната си палава усмивка, той ме дари с искрена усмивка.
– Успя ли да усетиш това? – попитах меко.
Устата му беше леко отворена и не беше нужно подобреното ми зрение, за да видя пулса му да подскача в гърлото му.
– О, да! – отвърна той и преглътна – Усещането беше… беше изумително. Никога не съм изпитвал такова нещо в отвъдния живот. – той направи пауза, след което добави тихо:
– Или в какъвто и да е живот в този смисъл. Благодаря ти! – той се обърна.
Сърцето ми биеше хаотично, мислите бяха объркани.
– Удоволствие беше да те докоснем. – категорично призна Тиа.
Усмивката на Астен порасна, очите му се стрелнаха нагоре, за да срещнат моите.
– Радвам се! – каза той, без капчица веселие в думите – Чувствайте се свободни да практикувате върху мен по всяко време.
Отдръпвайки се леко, попитах:
– Кога ще стигнем?
– Първо трябва да минем през горящото дърво. – каза Ахмос.
Не след дълго вече не виждах белите тела в плитката река и когато стигнахме до друг дървен док, където Амон не ни чакаше, сърцето ми се сви. Ахмос ни заведе до него и завърза лодката. Когато Астен излезе, той се обърна към мен и ми предложи ръката си. – Може ли? – попита той.
Нещо в начина, по който ме погледна и обви ръката си около кръста ми, за да ме поддържа, докато стъпвах на пристана, ме накара да се почувствам едновременно въодушевена и тъжна. Той държеше ръката ми, докато вървяхме по пътеката и аз не я дръпнах. Знаех, че не може да усети докосването ми, освен ако не канализирах силата на сфинкса, но можех да усетя неговото и не ми се струваше като начинът, по който брат би държал ръката ми.
Имаше една част от мен, която мислеше, че той може да бъде нещо повече и чувството за вина ме изпълни. На рамото си усетих ударите на сърцето на Амон и се зачудих дали той сънува точно в този момент, виждайки ме да държа ръката на Астен, и дали това би го разстроило достатъчно, за да иска да се предаде на втора смърт.
Усмихвайки се леко на Астен, отдръпнах ръката си и въпреки че той изглежда разбра, можех да кажа, че е разочарован. Не беше единственият. Недоволството на Тиа също изпълни ума ми, въпреки че тя не каза нищо. Чувствата ми бяха толкова объркани, че бях изненадана, че изобщо мога да функционирам.
Ахмос ни поведе по една пътека, докато стигнахме до гигантско дърво, обградено от огън, чиято топлина ни обливаше.
– Какво ще правим сега? – попитах.
– Трябва да намериш път към другата страна. – отговори той.
– Как?
– Не можем да ти кажем. Всяка душа, която пътува до Острова на мъртвите, трябва да намери своя собствен път.
Поех си въздух, кимнах и тръгнах надясно, но пламъците нямаха край. Тръгването наляво също не ме доведе до никъде и колкото по-дълго оставах близо до пламъците, толкова по-загрижена ставаше Тиа.
„Няма да успеем“. – извика тя наум – „Трябва да ги помолиш за помощ.“
„Но те не могат да ни помогнат.“ – изпънах врат, за да се опитам да видя над стената. Високото дърво имаше дебел ствол и клони и много зелени листа, въпреки огъня около него. „Може би можем да се изкачим по него“. – предложих.
Тиа не хареса идеята, но ми помогна да фокусирам очите си, за да се опитам да открия клоните на дървото, които надхвърляха пукащите пламъци. Нямаше такива.
„Трябва ли да минем през огъня?“ – попитах – „Може би това е тест.“
„Абсолютно не!“ – отсече Тиа.
„Тогава каква е идеята ти? Досега не чувам предложение от теб. А си мислих, че ще имаш такова, като се има предвид колко гласовита си напоследък.“
„Не знаех, че мислите ми са толкова отблъскващи за теб.“
„Не са отблъскващи. И не с твоите мисли имам проблем, а с изненадващите взимания на контрола.“ – аз въздъхнах – „Просто… понякога става трудно да сме разделени.“
„На мен също ми е трудно да си спомням за себе си. Ние… се преливаме една в друга.“
„Може би това е нещо добро.“
„Може би.“
„Тогава нека използваме това в наша полза“. – казах аз.
„Какво искаш да кажеш, Лили?“
„Нека призовем нашата сила.“
Нямаше нужда да чувам думите ѝ, за да разбера, че е съгласна. Затваряйки очи, ние се възползвахме от силата на сфинкса и усетих как мислите на Тиа се преплитат с моите, нашата цел стана една. Искахме да преодолеем огнената стена.
Извикахме вятъра и той насочи пламъците достатъчно далеч, за да можем да ги пресечем. Отдалечавайки се, се засилихме и се затичахме, скочихме и след това направихме салто във въздуха, преди да се приземим безопасно на краката си от другата страна. В момента, в който краката ни докоснаха земята, пламъците изчезнаха и Астен и Ахмос се приближиха до нас.
– Никога преди не съм виждал такова преминаване. – каза Астен с блясък в очите.
– Повечето от мъртвите просто минават през пламъците. – добави Ахмос, като скръсти ръце на гърдите си – Те знаят, че не могат да бъдат изгорени.
– Е, ние сме живи. – отвърнах аз – Освен това е много вероятно да бъдем изгорени. Нашата плът е все още жива.
– И не бихме искали да нараняваме нещо толкова прекрасно. – каза Астен.
– Ела! – каза Ахмос – Не сме далеч от Предверието на Страшния съд.
Каменистата пътека, по която вървяхме до сега, бяха заменени с такава от камък и в тъмното пространство, пред очите ми, се появи каменен храм.
– Това ли е? – попитах.
– Да. Не се отделяй от нас. – предупреди ме Ахмос, сякаш внезапно ще реша да ги изоставя.
Преддверието на Страшния съд приличаше на древен дворец в руини. Големи каменни блокове лежаха счупени и натрошени на различни места. Нямаше прозорци, а само големи, издълбани вдлъбнатини, където би трябвало да има прозорец. Колоните, които стояха от двете страни на внушителната каменна врата, бяха издълбани и в тях горяха огньове, които вдъхваха призрачен живот на изображенията, гравирани отвън. Приличаха на страховити железни фенери със зейнали усти, които чакаха да погълнат мъртвите. На върха им горяха огньове, които изпращаха пламтяща пепел и дим в небето.
– Малко е страшно, нали? – попитах.
– Такова е предназначението му. – отговори Ахмос.
– Е, проработи. – казах аз.
Ахмос грабна една желязна халка на вратата и я дръпна, докато Астен хвана другата. Със силно скърцане вратите се отвориха. Без да се замисля, протегнах ръка към Астен. Въпреки че изглеждаше изненадан, той не се поколеба и сви пръстите около моите.
След като влязохме вътре, вратите се затвориха сами. Факли бяха наредени по коридора, кръгове дим полепваха по каменните стени като тъмни сенки на измъчени души. Стиснах ръката на Астен и макар да знаех, че той не може да го почувства по същия начин, скоро усетих стискане в отговор. Това ме утеши и помогна да успокоя и Тиа.
– Какво следва? – прошепнах.
– Ще се срещнем с боговете и сърцето ти ще бъде претеглено. – отговори Астен.
– Трябва ли да го направя? Искам да кажа, аз не съм мъртва.
– Честно казано, не съм сигурен. Ако казаното от теб е вярно, те те очакват. Трябва да бъде по-лесно за теб, отколкото за повечето души, които идват тук.
Преглътнах.
– Надявам се.
Влязохме в голяма стая, където имаше три празни трона. В центъра на пространството имаше голяма златна везна и факли, хвърлящи слаба светлина върху огромната стая. Имах чувството, че съм в тъмница и чакам да чуя присъдата си. След като Астен ме заведе до подиума, усмихвайки ми се успокояващо, той ме накара да застана там, докато Ахмос пристъпи напред и започна да пее заклинание.
„Тази душа е дошла в отвъдното
Тя е пътувала по канала на небето и земята
Вървяла е с пазителите
Тя е минала по пътя на белите хипопотами
Тя е минала през огненото дърво
И тя премина невредима
Тя е подготвена за присъдата
Тя иска сърцето ѝ да бъде претеглено
И е готова да следва пътя, който изберте за нея.“
Стояхме тримата и чакахме нещо да се случи. Когато нищо не се получи, Ахмос добави:
„Тя е благородна и е обичана
Моля, срещнете се с нея.“
Този път стаята се разтресе. Когато най-накрая утихна, буреносен облак от пясък се филтрира от отворените проходи и създаде циклон с човешки размери. Пясъкът се втвърди и се оформи позната форма.
Вдигнах леко ръката си, махнах на Анубис, докато той се приближаваше, лека усмивка трансформираше вечния му блясък на бог.
– Успя! – каза той.
– Не, благодарение на теб. Твоите указания бяха доста загадъчни.
– Казах ти, каквото можех. През Хелиополис ли мина? – попита той.
Кимнах.
– И как стигна до там?
– С помощта на Небу. Той помоли да ти предам едно съобщение.
Анубис направи крачка по-близо.
– Вече знам какво поиска от теб.
– И? Ще ѝ кажеш ли? – настоях.
Той въздъхна.
– Тя вече знае.
Астен пристъпи напред и постави ръка върху моята.
Познат блясък се прокрадна върху лицето на Анубис. Точно тогава се появиха още три циклона и Анубис отстъпи назад и зае позиция до каменната стена.
Три същества се материализираха на троновете. Поемайки нервно въздух, свих рамене и погледнах към тримата богове, седнали пред мен. Две от тях бяха жени, третият беше мъж. Кожата на мъжа имаше зеленикав оттенък. Беше красив, с тъмна коса и пронизващи очи и си спомних историята, която Амон ми разказа за Сет и Изида. Предположих, че мъжът, който седи пред мен, трябва да е съпругът на крилатата богиня, Озирис.
Нямах представа кои може да са другите две жени. Тази отляво имаше безупречна тъмна кожа и лъскави устни. Косата ѝ беше навита на върха на главата ѝ в сложна прическа, гърбът ѝ беше скован, а държанието ѝ царствено. Тя ми напомняше за строга учителка, макар и красива. Очите ѝ се плъзнаха по мен с пресметливо изражение и останах с впечатлението, че със сигурност тя беше тази, която отговаряше за всичко тук, въпреки факта, че както Анубис, така и човекът, който предположих, че е Озирис, бяха почти толкова плашещи, колкото Хор и Амон-Ра.
Всичко в другата жена беше меко, поведението ѝ — проницателно и мило. Дългата ѝ руса коса беше до кръста ѝ, а бижутата, които носеше, бяха тънки и семпли — сребърна гривна, тънък колан, изработен от различни благородни метали, и малка верижка, която висеше на челото ѝ и се спускаше около каскадната ѝ коса. Носеше сребърни сандали и гънките на роклята ѝ докосваха пода. Когато погледнах към нея, тя ми се усмихна отчасти като насърчение, отчасти и с любопитство.
От нищото се появиха група шабти и започна да свири тиха музика. Разпознах флейта, арфа и систрум, златен инструмент, който приличаше на ракета за бадминтон, само че вместо мрежа имаше малки дискове, които се плъзгаха напред-назад при разклащане. Единствената причина, поради която познах инструмента, беше, че д-р Хасан наскоро откри един и го беше описал писмено с обичайните си щателни подробности.
„Може би боговете са призовали музикантите, за да успокоят мъртвите, преди да изтръгнат сърцата им“. – помислих си.
„Приятно е.“ – отбеляза Тиа.
„Не схвана какво имах предвид.“ – казах.
„Какво искаш да кажеш?“
„Изтръгване на сърцето.“
Други слуги стояха до боговете, размахваха ветрила от щраусови пера, държаха чинии с грозде и чаши, блестящи от конденз. Нито един от шабтите не ме погледна в очите. Всъщност те изглежда старателно избягваха да гледат цялата съдийска зона.
Красавицата със строгия вид проговори първа.
– Какво е твоето състояние? – тя попита.
– Моето… състояние? Не разбирам.
– Моля, отговори на въпроса. Какво е твоето състояние?
– Ъм… жива, предполагам?
– Няма да стане. Не е готова. – оплака се раздразнителната жена – Веднага я махни от очите ми.
Веднага Ахмос и Астен започнаха да протестират и изблик на сила от върховете на пръстите на жената ги смрази моментално. Тогава Анубис направи крачка към мен, но един поглед на жената го накара да преосмисли решението си и той се върна на предишното си място.
Милата на вид жена закърши ръце и каза:
– Моля те, няма ли да помислиш? – но първата жена я изгледа сърдито, докато тя извърна глава настрани. Накрая строгата жена направи крачка по-близо, вдигна ръка и каза: – Тя ще бъде прогонена и изпратена обратно на мястото, откъдето е дошла, само за да се върне, когато разкъса веригите на смъртността.
Тя махна с ръка, за да си тръгна, но не и преди мъжът на трона да се изправи.
– Не, Ма’ат. – каза той – Няма да стане.