ГЛАВА 17
ВЕЗНАТА НА ПРАВОСЪДИЕТО
– Озирис? – Богинята Ма’ат се завъртя, устата ѝ оформи едно изненадано „О“.
– Моите извинения. – каза Озирис – Не съм искал да проявя неуважение. Но ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че имаме нужда от нея.
– Това е твоето мнение. – отвърна тя – Законът е…
– Законът не означава нищо в този случай. – каза Анубис и направи смела крачка напред, плъзгайки се към мен.
Ма’ат го изгледа злобно, сякаш беше непослушен ученик, готов да бъде наказан с линийка.
– Как смееш да казваш това? – изплю тя – Законът е всичко. Без него няма баланс, няма ред.
– Ма’ат! – възрази Анубис, като махна с ръце – Не мислиш ли, че си малко крайна?
– Аз? Позволил си умът ти да бъде замъглен от смъртните, които предпочиташ. Ти таиш надежда за изкупление там, където не можеш да го намериш. Дори и да беше позволено, което не е, вероятността за успех е безкрайно малка и абсолютно не си струва да рискувате безсмъртната душа на този човек. Освен това би било погрешно от моя страна да одобря такова глупаво начинание, когато Амон-Ра отказа подкрепата си. И освен това…
– Хм, той обаче ме подкрепи. – вметнах аз – Той ме заведе при Черти като птицата Бену.
Ма’ат се обърна към мен.
– Спри веднага да говориш! – изрева тя – Ти трябва само да отговаряш на въпросите, които аз ти задавам. В противен случай запази мълчание.
– Не трябва ли да имам думата в решаването на собствената ми съдба?
– Тя има право. – предложи по-добрата богиня.
Да се каже, че Ма’ат не обича да ѝ се противоречи, би било грубо подценяване с огромни размери. Тя ми обърна гръб, като ме игнорира напълно, докато се обръщаше към другата жена.
– Това не е повод да позволим един смъртен да повлияе на решенията ни, Нефтис. Знам колко ги обичаш, но трябва да се примириш с моя опит по този въпрос.
Нефтис дръпна нервно ръце и погледна към мен. След това тя кимна и се облегна на стола си. Взирах се в нея, чудейки се как толкова деликатно и красиво създание е могло да се съгласи да се омъжи за страховития бог Сет. Амон-Ра беше казал, че тя е можела да види в сърцето му. Лично аз не бих искала да се сближа достатъчно с него, за да направя нещо подобно. Тръпки ме побиха, докато си мислех за него.
Ма’ат отново насочи вниманието си към мен, вероятно се готвеше да ме прогони отново, но Анубис я прекъсна.
– Чакай! Предлагам се за неин покровител.
Ма’ат затвори очи, хвайщайки носа си с пръсти.
– Не можеш, Анубис. Вече знаеш това. Законът казва, че ти е позволено да избереш само един смъртен и ти си го направил. Този. – тя махна неопределено към Астен – младият… човек беше твоят избор. Ти му даде силите си, преди колко години?
– Хилядолетия. – измърмори Анубис напрегнато, като хвърли бърз поглед към Астен.
Ма’ат се усмихна.
– Точно така. Можеш да се застъпваш само за един смъртен, докато е жив. И този смъртен е наистина жив… така да се каже.
– Аз ще я покровителствам. – предложи тихата богиня Нефтида.
– О, Нефтис! – Ма’ат изцъка с език – Не ти е позволено да направиш подобно нещо. Знаеш, че беше лишена от правата си, поради действията на твоя заблуден съпруг.
– Знам. – призна Нефтис – Просто бих искала да помогна.
– Твоята помощ, ако мога да напомня, е това, което вкара всички ни в тази бъркотия. Ако не беше толкова обсебена от желанието си да спечелиш вниманието и одобрението на съпруга си, щеше да ни кажеш какво е намислил много преди да се наложи да призовем Синовете на Египет. Не че те обвиняваме, скъпа. Не е необичайно една жена да направи компромис с ценностната си система, за да спечели обичта на един мъж.
– Да. – кротко каза Нефтис – Разбирам.
Ръцете ми се свиха в юмруци и трябваше да положа усилия, за да задържа ноктите си да не се покажат. Тиа настръхна заедно с мен. И двете не харесвахме много богинята на справедливостта.
– Във възможностите ми е да подкрепя някого. – намеси се Озирис, когато стана от трона си и се приближи до подиума – Не е ли така, Ма’ат?
Богинята се отдръпна.
– Технически имаш право, Озирис. Ти си под въздействието на нейния сърдечен скарабей.
– Това е абсолютно невярно. – каза той – Можеш да съдиш сърцето ми, ако искаш, но знаеш, че съм обвързан с Изида. Обичам съпругата си. Нашата връзка ми предлага защита от влиянието на скарабея. Анубис – той махна към бога, подпиращ се на стената – може да е под нейно влияние…
Като погледнах към Анубис разбрах, че Озирис е стигнал до правилния извод. Анубис беше приковал очи в мен и изглежда не можеше да ги откъсне.
…но те уверявам, че аз не съм. – продължи Озирис.
– Всичко това много добре. – каза Ма’ат – Въпреки това бих те предупредила да не прахосваш толкова ценен подарък за човек като нея.
– Хей! – извиках.
Тя ме игнорира.
– Наистина ли? И защо? – попита той, като скръсти ръце на гърдите си и ме огледа оценяващо, обмисляйки думите ѝ. Но когато не гледаше към него, той ми намигна и аз напразно се опитвах да потисна усмивката си.
– Първо, тя все още е жива. Ние не съдим живите. – тя обхвана с ръка лостчето на везната и вдигна упоритата си брадичка, очаквайки неговия отговор.
– Това ли е единствената причина? – попита спокойно Озирис.
Богинята се поколеба за момент.
– Не. Има и друго. Тя се стреми да влезе в подземния свят, за да спаси любовта си. Последният път, когато допуснахме подобно нещо, имаше тежки последици. А неговата изгубена любима, ако мога да ти напомня, е тук, в отвъдния живот, който по своята същност е по-малко опасен. Затова решихме да забраним подобно нещо.
– Хмм. – Озирис се обърна към мен – Искаш ли да спасиш любимия си? Да го върнеш от долния свят, за да бъде с теб? – когато аз погледнах към Ма’ат и се поколебах, той добави: – Можеш да говориш.
– Не мислех, че връщането му обратно в света на смъртните е дори възможно. Колкото и да искам да бъда с него, и двамата знаем, че той има дълг, който трябва да изпълнява.
– Ето. – усмихна се Озирис – Тя няма намерение да го отвежда.
Ма’ат леко завъртя очи.
– Това е технически въпрос.
– Както и твоето придържане към закона. – каза Озирис.
Лицето на богинята стана лилаво.
– Не разбираш ли? Тя няма да преживее пътуването! Амон е изгубен. Всичко е в дисбаланс. Да загубя и нея е… немислимо е. Тя е твърде важна!
„Ние сме важни?“ – попитах Тиа – „Какво мислиш, че има предвид?“
„Не съм сигурна. Може би трябва да се опитаме да изтръгнем малко повече информация от Анубис. Той ни остави ужасно неподготвени за този съд.“
„Той дори не го спомена.“ – казах.
„Да. Кара ме да се чудя какво още е забравил да спомене.“
Озирис спокойно възрази:
– Нейното значение в най-добрия случай е неясно в този момент. Тя спази всички правила, за да влезе в задгробния живот и се представи пред съда по подходящ начин.
– Това е, защото е имала помощ. – заяви разочаровано Ма’ат.
Озирис погледна замръзналите Астен и Ахмос. С едно махване на ръката му магията изчезна и двамата се огледаха объркани.
– Вие двамата помогнахте ли на тази млада жена, докато я водихте до тук?
Ахмос поклати глава.
– Тя премина през същите изпитания като безплътните. Не сме ѝ помагали или защитавали по никакъв начин.
– Не беше необходимо. – каза Астен – Но ако се налагаше, щяхме да го направим. – честно добави той.
– Виждаш ли? – подскочи Ма’ат от отговора му – Те биха нарушили закона, за да ѝ помогнат. Точно както направи Амон, когато избяга!
Озирис се намеси:
– Не можеш да пренебрегнеш факта, че всички сме съгласни, че тя е жизненоважна. Ако тя се провали, всичко се разпада. Но ако тя успее…
– Ако успее, тогава има шанс баланса да се възстанови. – тихо каза Нефтис – Това може да обърне нещата. Ще ги обърне.
Ма’ат въздъхна.
– Шансът е много малък. Страхувам се, че ти си единствената останала, която храни тази надежда. Вие виждате резултат, който е толкова невъзможен, че провалът е почти сигурен.
– Нека поговорим за това, което наистина те разстройва. – каза Анубис.
Сковавайки се, Ма’ат отговори:
– Не знам какво имаш предвид.
– Мисля, че знаеш. Не ти харесва, че Амон не предложи сърцето си, когато ти го поиска.
– Никой не ми отказва. – намусено каза тя, докато гледаше злобно Анубис – Това е моето призвание, правото е мое да претеглям сърцата. Аз съм големият съдник, тази, която намира баланса. Как всички очаквате да постигна нещо, когато постоянно ме пренебрегват? Дори Амон-Ра…
– Може би би могла да отсъдиш сърцето му сега. – предложих аз.
Богинята вдигна очи.
– Какво имаш предвид?
– Мислех си, че може да претеглиш сърцето му въз основа на сърдечния скарабей, който той ми даде. Ако приемем, че такова нещо е възможно, разбира се.
Всички богове си поеха колективен дъх и се зачудих дали току-що не съм направила някаква голяма грешка. За момент никой не каза нищо и когато погледнах към Астен и Ахмос, гърбовете им бяха изправени, нито един от тях не смееше да погледне към мен.
Ма’ат най-накрая проговори.
– Никой не е предлагал такова нещо. Трябва да знаеш, че сърдечният скарабей се счита за много личен знак на обич. Това, което предлагаш, не е правено досега. Не знам дали дори мога да го претегля или претеглянето му дали няма да навреди на връзката ви. Трябва също така да те предупредя, че дори и да успея да го претегля, ти ще носиш отговорност за всичко, което намеря в него.
– Разбираш ли какво означава това, Лили? – попита ме Анубис, а в очите му се появи загриженост – Ще платиш цената за действията на Амон и то не само за времето на смъртното му пребиваване, но и за цялото му съществуване, дори за времето, което е прекарал в подземния свят.
– Разбирам. Не се страхувам от това, което ще откриш в сърцето на Амон.
– Вече не си само ти, Лили. – добави Астен с намръщено лице – Тиа също ще плати цената.
„Тиа?“ – прошепнах наум, докато слагах ръка на гърдите си, където сърцето ми биеше в равномерен ритъм.
„Ако смяташ, че това е правилният курс, ще те последвам“. – отговори Тиа.
„Сигурна ли си? “
„Ако ти си сигурна, значи и аз съм. Не се страхувам от резултата, каза тя. Тъй като сме обединени от едно тяло, ние сме обединени пред лицето на неизвестното. Аз съм с теб. “
„Добре“. – казах аз, сърцето ми се издуваше от емоция, породена от доверието, което Тиа имаше в мен. Бях толкова благодарна, че не преминавам през това сама.
– Ще предадем скарабея на съд. – заявих аз, разкопчах брошката от рамото си и я подадох.
– Е, тъй като в момента всички се разбираме много по-добре, можем ли да се откажем от мрака и обречеността? – попита плахо Нефтис.
– О, предполагам. – каза Ма’ат, очевидно в много по-добро настроение сега, когато получи наградата си. Докато тя се занимаваше с везните на справедливостта, Нефтис стана от трона си и протегна ръката си в широка дъга отляво надясно. Докато го правеше, стаята заблестя. Тъмният камък се превърна в блестяща бяла плоча, обшита със злато, а факлите се превърнаха в искрящи аплици, осветени от меката светлина на свещи. Отгоре висяха полилеи. Във всеки ъгъл на дългата зала, поставени в нишите зад тях, имаше впечатляващи статуи на всеки от четиримата богове. Музиката продължаваше да се чува, въпреки че музикантите изчезнаха, а високите вази бяха пълни с дълги бели пера със златни върхове. Напомниха ми за Изида.
– Тези пера на съпругата ти ли са? – попитах Озирис, като посочих перата.
Той се усмихна тъжно.
– Те са единственото, което ми напомня за нея през дългите периоди от време, които прекарваме разделени.
– Тя не може ли да остане тук с теб? – попитах.
– Законът… – започна да казва той и след това леко сви рамене и се усмихна, докато се обръщаше към Ма’ат.
– Законът понякога смърди, нали? – казах.
Озирис се засмя кратко.
– Да. Наистина…вони. – той каза последната дума, сякаш никога преди не я беше казвал и погледна към мен – Много смело е това, което правиш. Всички мислим така.
– Очевидно не всички. – прошепнах и махнах към богинята, наведена над везните.
– Обикновено не е толкова раздразнителна. – обясни той – Тя обвинява себе си за това, което извърши Сет.
– Защо?
– Тя е отговорна за отделянето на хаоса от реда. Когато хаосът започна да се разширява, тя почувства, че причината за това е собствената ѝ слабост. След като Сет беше затворен, тя реши да се придържа към закона още по-стриктно с надеждата, че подобно нещо никога повече няма да се случи. Ма’ат прие много тежко загубата на нашите баба и дядо. Опитът да търси абсолютната космическа хармония беше начинът, по който тя се справяше с всичко, което се случи.
Тя забрави, че целта на закона и защитата, и справедливостта, които той предлага, често са по-важни от самия закон. Милостта винаги трябва да балансира справедливостта. За съжаление, изглежда тя е забравила за този аспект през вековете. Ето защо обича да държи Нефтис близо до себе си. Тя е гласът на милостта, за да балансира непоклатимото придържане към правилата на Ма’ат.
Озирис се усмихна и след това продължи.
– Ето защо, това място често се нарича Залата на двете истини.
– Имаш предвид истината за справедливостта и истината за милостта? – попитах аз, и моята собствената сила да разпознавам истината се включи.
– Да.
– Готови сме. – каза Ма’ат – Озирис, сигурен ли си, че искаш да я защитаваш и подкрепяш?
– Да. – отговори той.
– Много добре. Тогава нека започнем.
Ма’ат постави сърдечния скарабея на стойка до голямата везна и след това се приближи до златна кутия, поставена на върха на пиедестал, която не беше там, докато Нефтис не преобрази залата. От вътрешността на кутият Ма’ат извади един предмет.
– Това е перото на справедливостта. – каза тя – Теглото му е толкова малко, че е без значение. Когато едно сърце е свободно от злото, то не е натежало от скръб или вина. В този случай везната ще се уравновеси и човекът може да запази сърцето си и да бъде приет в рая. Този тип сърца са много редки. Когато една душа е извършила някакво неправомерно действие, но е почувствала вина, опитала се да се реваншира и се е поучила от опита, позволявайки ѝ да оформи сърцето си в нещо по-добро, по-съпричастно, тогава везните се накланят само леко и този човек също е приет в рая. Това е най-често срещаният тип сърце.
– А когато човек е извършил зло? – попитах, навлажнявайки устните си.
– Тежко е сърцето на злосторника. Тежестта му зависи от количеството и дълбочината на престъпленията, които е извършил. В някои случаи такъв човек може да бъде реабилитиран. – кимнах, спомняйки си шабти-работниците в полето с тръстиките – Но в много случаи – продължи тя – такова сърце няма място тук и то, заедно със собственика си, е изпратено в подземния свят, място на мъчение и страдание, и в крайна сметка те се поддават на своята втора и последна смърт. Тогава тяхната жизнена същност, ако не нахрани Поглъщащата, ще се върне във Водите на Хаоса.
Ма’ат размаха перото, вдигайки го към небето, преди да го постави внимателно върху везната. Перото изглеждаше много по-различно от перата на Изида. Изглеждаше почти сякаш беше направено от стъкло.
– Това е диамант. – каза Озирис, сякаш четеше мислите ми.
Блестящото перо наистина изглеждаше кристално, сякаш имаше капки вода, полепнали по него. Сега знаех, че всяка част от него е тънък диамант с мъничка диамантена капка на всяко връхче. Когато тя взе сърдечния скарабей, изпаднах в паника за секунда и мислено стиснах палци, надявайки се, че каквото и да се случи след това, няма да нарани Амон и че постъпвам правилно.
– Нека започнем. – каза Ма’ат. Гледайки право в мен, тя отново попита: – Какво е твоето състояние?
Прехапах устни, обмисляйки правилния отговор, и се канех да кажа човек или сфинкс, когато Озирис каза: – Сърцата им са невинни. Те са освободени от всеки грях.
– Извършвал ли е насилие?
Този път Озирис се отдръпна и кимна, че трябва аз да отговоря.
– Само когато е бил нападнат.
– И за храна. – добави Тиа.
– Убих зверовете, които убиха моя учител. – каза Озирис – Наказвал съм онези, които са наранявали поданиците ми, но никога не съм изпитвал удоволствие от насилието.
Погледнах към Озирис, веждите ми се свъсиха озадачено. Изглеждаше в нещо като транс. Обмисляйки думите му, разбрах, че той не говори за себе си. Озирис канализираше енергията на Амон.
Ма’ат кимна, доволна от нашите отговори, и аз забелязах малка дупка в сърцето.
– Някога взимал ли си нещо, което не ти принадлежи?
– Не. – отговори Тиа уверено.
След това заговори Озирис: – Взех лодката играчка на Ахмос, когато бяхме малки. Плаках, че неговата беше по-добре направена и по-бърза от моята. Потопих я в Нил и никога не му казах, въпреки че той плачеше.
Хвърлих поглед към Ахмос и изражението му показваше изненада, а след това прошка.
– А ти, Лили? – попита Ма’ат.
Аз повдигнах рамене.
– Никога не съм имала нужда да вземам нещо, което не ми принадлежи. Родителите ми ми даваха всичко, каквото исках и никога не съм прекарвала достатъчно дълго време с други деца, за да се сприятелявам, камо ли да взема това, което е било тяхно.
Богинята се обърна, за да погледне везната. Лека бръчка сбърчи челото ѝ, но скоро изчезна и тя зададе следващия въпрос.
– Извършили ли сте някога лъжесвидетелстване, скривали ли сте истината или мамили някой друг?
Тиа отново заяви смело:
– Винаги съм била честна.
Направих гримаса, иска ми се да бях като Тиа.
– Аз съм лъгала – често, ако съм честна. Скрих скарабея от Анубис. Родителите ми дори не знаят, че съм тук. Те нямат представа, че съм сфинкс. Мислят, че в момента съм в къщата на баба ми. Те не знаят за Амон или какво се е случило миналата пролет. Казах им, че съм доволна от плановете, които са направили за мен, докато всъщност се страхувам от всяка секунда от бъдещето си. Казах толкова много лъжи на техните приятели и колеги, че дори не мога да си спомня всички. Дори излъгах за боядисването на косата си!
Нефтис сложи ръка на устата си и се изкикоти, но спря веднага след острия поглед на Ма’ат.
– И защо каза всички тези неистини, Лили? – попита тя.
– Най-вече, за да не се притесняват.
– Не си се опитвала да избегнеш наказание?
– Не точно. Животът ми у дома е наказание. Нямаше какво да направят, за да ме направят по-нещастна от това, което вече бяха планирали за мен. Просто исках да запазя тайната на Амон и не мислех, че те ще разберат.
Докато Ма’ат отсъждаше, скарабеят потъна и този път това беше ясно видимо.
– Не мислиш ли, че си малко строга с нея? – каза Анубис и аз забелязах, че той стои много по-близо до мен сега, отколкото преди.
– Това не е твое решение. – отговори сковано Ма’ат – Амон? – тя се обърна към Озирис.
– Излъгах Лили. Накарах я да мисли, че не ми пука за нея, докато се влюбвах в нея. Казах на братята си, че можем да завършим успешно церемонията за подравняване на слънцето, луната и звездите без нея, когато знаех, че ще се провалим. Поставих нейното благополучие пред дълга си. – промърмори Озирис в транс – Когато Астен и Ахмос попитаха какво не е наред, скрих чувствата си от тях. Те не знаеха колко отчаяно исках да се махна. Да избягам. Как бих пожертвал всичко, включително връзката си с тях, дори самия космос, за да бъда с нея.
Тя не знае, че без нея няма надежда за мен. Няма живот. Само смърт и мрак. Тя мислеше, че съм смел, че се жертвам, но ако Анубис ми беше дал само още няколко минути насаме с нея, щях да използвам цялата сила, с която разполагам, дори Окото на Хор, за да скрия двама ни в най-отдалечените краища на космоса. Ако знаех, че тя ще се съгласи, с удоволствие щях да прекарам живота си, опитвайки се да избегна боговете, само за да бъда с нея. След смъртта ми, бягството в подземния свят беше единствената ми възможност. След скока си използвах всяка сила, с която разполагах, за да ѝ попреча да се жертва за мен и въпреки това част от мен се радва, че все още сме свързани и че тя все още иска да бъде с мен толкова, колкото и аз. Бих направил всичко за нея. Всичко. Това беше причината да откажа претеглянето на сърцето си.
Когато Озирис свърши да говори, в стаята настана тишина. Сълзи се стичаха по лицето ми. Ако Амон ме беше помолил да избягам, мисля, че щях да се съглася. Особено ако това означаваше, че нямаше да умре. Не бях сигурна какво ме накара да поставя връзката си, живота на един мъж, мъжа, когото обичах, над благосъстоянието на всички души, които живееха в космоса, но това беше нещо, което трябваше да се вземе предвид. Анубис най-накрая наруши мълчанието.
– Сърдечният скарабей обикновено пречи на сърцето на собственика да свидетелства срещу него в съда.
Ма’ат отвърна тихо.
– В този случай чуваме ехото на неговите мисли чрез Лили и Тиа. Истинските чувства на Амон са извикани чрез тяхната връзка. Има ли нещо друго, което може да каже по този въпрос?
Озирис изкриви лице, сякаш имаше какво да каже, но се опитваше да го сдържи. Капки пот избиха по челото му. После, най-накрая, той каза:
– Лили притежава моя рен. – Богът се задъха след изричането на тези думи и вдигна очи към Ма’ат с тревога. Изражението ѝ повтори неговото. В интерес на истината всички богове, включително Астен и Ахмос, изглеждаха изпълнени със страхопочитание и то не в добрия смисъл.
– Какво означава това? – попитах предпазливо – Какво е рен?
Астен всъщност беше този, който обясни.
– Дори ние не знаем неговия рен – истинското му име. Да произнесеш истинско име означава да вдъхнеш живот на нещо.
– Или смърт. – каза Ахмос – Това ти дава абсолютна власт над човека.
Всички стояха там и ме гледаха, сякаш току-що ми беше пораснало трето око.
– Е, не го знам. – казах аз, жестикулирайки диво с ръце – Мисля, че щях да съм наясно ако го знаех.
– Скарабеят на Амон говори истината, Лилиана Йънг. – каза Ма’ат – Не може да се лъже на везните. Това е знак. – добави тя, махвайки диво към другите богове в стаята.
– Все още не знаем това. – предупреди Анубис – Възможно е той просто да е искал да го сподели с нея. Това не означава непременно това, което мислиш, че означава.
– Ако Амон е обвързан с везните и говори истината, тогава и аз съм. – казах аз – Така че искам да знаете, че казвам истината, че не знам неговото име, а ако го знам, просто не осъзнавам това.
– Наистина ли смяташ, че това може да има нещо общо с пророчеството? – попита Анубис.
– Няма начин да се каже. – отговори Нефтис.
– Какво пророчество? – попитах, като гледах последователно всеки бог. Всички изглежда не искаха да отговорят. Когато погледнах към Астен, той леко сви рамене.
– Има древно пророчество за хаоса. – обясни Ма’ат – В него се казва, че ще дойде време, когато в космоса ще царува хаос. Хармонията ще бъде изгубена. Редът ще се разпадне. Силата на боговете ще се окаже в капана на паяжина. Тогава ще се появи Спасителката. Но тя няма да успее да спаси всичко, което е изгубено. Ще трябва да бъде направена велика жертва, за да се възстанови равновесието. Тя ще използва истинското име, за да погълне слънцето и то ще изчезне завинаги.
– И искаш да кажеш, че мислиш, че аз съм тази?
– Не знаем. – каза Нефтис – Това е много старо пророчество. Но Амон…
– Да. Знам. Той е пропит със силата на слънцето. И се предполага, че аз имам истинското му име. – казах аз.
– Ако тя знаеше истинското име на Амон, щеше да направи всичко това много по-лесно. – каза Анубис.
– Как така? – скръстих ръце на гърдите си и се намръщих.
– Можеш да го използваш, за да го призовеш. Той няма да има друг избор, освен да се вслуша в призива ти.
– Аз… бих могла да направя това? – заекнах аз – Това изглежда като ужасно много сила.
– Така е. – каза Озирис – Колкото и да съм отдаден на жена си, не съм споделил истинското си име с нея. Опасно е, защото щом друг човек го знае, ставаш двойно уязвим.
– Никога не бих наранила Амон. – протестирах аз.
– Може би не доброволно, скъпа. – отвърна Нефтис – Но в знанието има сила и онези, които биха искали да се възползват от тази сила, ще дойдат след теб.
– Да! – каза Ма’ат – Това знание трябва да остане тук, при нас. Никой от нас никога няма да издаде, че Лили притежава рен на Амон. Съгласни ли сте?
Всеки бог, на свой ред, се съгласи. Ахмос и Астен също.
– Много добре. – продължи богинята на правосъдието – Нека да приключваме. Абсолютно бях убедена, че няма да има други въпроси. Тя вече беше взела решението си.
Когато Ма’ат попита дали някога сме карали други да плачат или сме разбивали сърца, не бях изненадана от отговора на Амон, а моят беше лесен. Родителите ми бяха по-склонни да разбиват сърца заради намаляващ портфейл от акции, отколкото заради мен, но отговорът на Тиа беше изненадващ. Тя каза:
– Страхувам се, че сърцето на лъвицата е направено от материал, който е твърде здрав, за да обича и може би твърде здрав, за да се счупи. – отговорът ѝ ме накара да се почувствам тъжна, особено като знаех, че тя наистина се чувства така.
След още няколко въпроса Ма’ат кимна.
– Този въпрос е най-важният от всички. Изключително важно е да имаш достатъчно силен морал, за да се въздържаш да вземеш това, което не ти принадлежи, както е важно да бъдеш правдив или да не причиняваш физическа вреда, но сърцето е това, което говори за характера на душата.
Вие тримата изпитвате голяма загриженост и любов към хората около вас. Дори Амон, който признава, че е избягал и е искал да се скрие от дълга си, го е направил от любов към друг. Това желание е напълно човешко. Не е нещо зло да желаеш любов и връзка с друг човек, а дар, за който си струва да се бориш. Всеки един от вас не говори за желанието да наложи волята си върху другите, да подчини или сплаши, а за скръбта от загубата.
Богинята въздъхна дълбоко и се обърна към везната. Поставяйки ръце под всяка купа, тя затвори очи и тихо започна да пее. Когато ги отвори, тя взе перото в едната си ръка и скарабея в другата и се приближи до подиума.
– Беше поискано решение и решението е взето. – каза Ма’ат – Прецених сърцето на починалия Амон, на скитащия дух Тиа и на все още живата Лили. Душите им бяха свидетели срещу тях. С цялата си искреност постановявам, че…
Поех дъх и прехапах долната си устна, хапейки я нервно. Астен ме погледна със загрижено изражение, което ме накара да се съмнявам още повече, и аз се размърдах неудобно.
… техните дела са праведни в баланса на живота. Скритите престъпления са разкрити. Техните сърца са искрени и ще им бъде дадено разрешение за преминаване в рая.
Богинята се усмихна и усетих сладката струйка ледено облекчение във вените си, но в същото време се чудех какво означава решението ѝ. Не трябваше ли да отида в долния свят? Как щеше да проработи това? Амон не беше в рая. Стоях на място, кършейки ръце, чудейки се какво трябваше да се случи след това. За щастие не се наложи да чакам дълго.
– Това е хубаво, наистина. – каза Анубис – Но тя ще има нужда от теб, за да отвориш пътя към долния свят.
– Не мога да направя това. – каза Ма’ат.
– Как ще стигне до долния свят, ако не я изпратиш? – каза Анубис.
Ма’ат въздъхна.
– Не мога да изпратя добра душа в подземния свят, дори и да има желание. Амон успя да направи скока, защото притежава Окото на Хор.
– Значи нямаме опции? – попита Анубис.
– Тя може да се закачи за някой от осъдените. – предложи Ма’ат.
– Това може да отнеме десетилетия! Най-гнусните сърца, достойни за осъждане, не се появяват просто всеки ден. – обяви Астен.
– Предполагам, че имаш друга идея? – Ма’ат отговори.
Астен скръсти ръце.
– Да! – каза той – Имам.
– И каква е? – попита Ма’ат.
– Мисля, че може да намериш сърцето ми за достатъчно зло. Тя може да се закачи за мен.