ГЛАВА 19
ОГНЕНОТО ЕЗЕРО
Анубис хвана ръката ми.
– Връзката вече е активна. Когато си готова да напуснеш долния свят, протегни ръката си и помисли за мен. Това ще ви отведе до изхода и аз ще дойда да ви взема. Ахмос ще те придружи, тъй като той е особено подходящ да намери правилния път. – той погледна Ахмос – Сега всичко зависи от теб, Търсач.
– Разбирам. – отговори Ахмос.
– Какво ще стане след това? – попитах сега, когато боговете изчезнаха и светлата зала отново беше потънала в мрак.
Ахмос приклекна до мен и постави ръката си на рамото ми – Ще чакаме. – каза той – Не би трябвало да отнеме много време.
– Какво ще чакаме? – попитах, докато отмествах косата на Астен от челото му. Кожата му беше гладка и все още топла на допир. Лицето му изглеждаше спокойно. Надявах се, че той ще получи втория шанс, за който говореше Ма’ат и ще го види такъв, какъвто аз го виждах. Направил е грешки, но не смятах, че са непоправими. Сърцето ми плачеше за него и за всичко, през което беше преминал, но се успокоих с това, че Анубис е видял в Астен това, което и аз виждах. Той е дал силата си на Астен, въпреки че е знаел всичко. Това трябваше да означава нещо.
Докато съставях наум списък с възможните причини Анубис да е пазел тайната на Астен толкова дълго, усетих как мъжът, когото държах, се размърда. Очите му трепнаха и се отвориха и бавно се изправи на крака. Когато го попитах дали е добре, той не отговори, а започна да се движи напред в състояние, подобно на транс.
– Какво не е наред с него? – попитах Ахмос, докато се отдръпвах настрани.
– Насочил се е към портата. Стой близо до мен.
Последвахме Астен по един дълъг коридор и когато той стигна до задънена улица, не се поколеба, а мина направо през стената.
– Без него, ние няма да можем да преминем. – предупреди Ахмос – Само обречените могат да усетят зова на подземния свят.
– Но тогава как Амон… – тъкмо се канех да завърша въпроса си, когато Ахмос ме хвана за ръката.
– Той преминава! – извика – Побързай, Лили!
Преди да разбера какво се случва, Ахмос хвана рамото на Астен и уви другата си ръка около кръста ми. Беше добре, че го направи, защото след това тримата бяхме засмукани във вихър, циклон от вятър, толкова силен, че вдигна косата ми от главата ми, привличайки ни през каменната стена, докато се въртяхме заедно в шеметни кръгове.
Хватката на Ахмос върху брат му се изплъзна и той се помъчи да хване туниката му, а след това и китката. В същото време ме дръпна към себе си. Обвих ръце около кръста му, зарових глава в гърдите му, докато бурята виеше около нас. Напълно замаяна от въртенето, отчаяно се опитвах да не повърна върху Ахмос, нещо, което би било изключително неблагодарно, като се има предвид, че той беше единственото постоянно присъствие в цялата тази суматоха.
Точно когато си помислих, че не мога да издържа повече и минута, въртенето спря и имахме само кратък момент на почивка, преди да започне да ни върти в обратната посока, отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. Преглътнах и прехапах устната си до кръв, надявайки се да отвлека вниманието си от чувството на световъртеж.
– Сега преминаваме от горното към долното ниво! – извика Ахмос.
Дори и да исках да отговоря, нямаше да мога. Ветровете ни блъскаха и така се обърках, че не бях сигурна в коя посока се движим. Косата ми се виеше около лицето ми като знаме в ураган. Ако преди си мислех, че съм замаяна, сега се чувствах готова да издъхна. Дори Тиа с нейните естествени котешки инстинкти не можа да ми помогне да възстановя равновесието си и беше толкова ужасена, че едва успявах да я задържа фокусирана. Отначало се молех мълчаливо, а след това с отчаян шепот, всичко да свърши, но после си спомних за това, което ми беше дал Хорус.
Стиснах с пръстите на лявата си ръка по-силно гърба на Ахмос и бавно повдигнах дясната към орнамента, който висеше на врата ми. Когато го хванах с длан, то се затопли и силата на бурята намаля. Въртенето се забави и започнахме да се движим бавно и тежко, като обувки в сушилня, тропайки и удряйки се един в друг, преди най-накрая да спрем.
Отворих очи и издухах буйната, развяна от вятъра коса от лицето си. Ахмос ме попита дали съм добре и в отговор аз кимнах, успявайки само да му се усмихна слабо. Още веднъж бях благодарна не само за силата и способността му да задържи трима ни заедно, но и за успокояващото му присъствие. Все още се спускахме, но телата ни започнаха да падат леко, меко, като семе от глухарче. Без вятър усещането беше почти нежно.
Ахмос изсумтя, докато се приближаваше към брат си.
– Можеш ли да се хванеш за врата ми, Лили? – попита той.
– Да. – обвих едната ръка около врата му, а след това и другата, заключвайки китките си, така че мускулите ми вече не се напрягаха да го задържат. Когато ми казаха, че ще се качим на гърба на Астен, не мислех, че го казват буквално. Той не беше излязъл от колапса си и се чудех дали ще бъде зомби през цялото време, докато сме в долния свят. Идеята за това ме направи много неспокойна.
– Лили, това е доста опасно. Трябва да стоиш близо до мен през цялото време.
Преместих вниманието си към лицето на Ахмос, което беше само на няколко сантиметра от моето. Стоманеносивите му очи бяха пълни с тревога. Кимнах и отговорих:
– Ще го направя. Повярвай ми, няма да е необходимо да ме предупреждаваш втори път.
– Добре. – топлата му ръка беше разперена върху кръста ми и ръцете ми настръхнаха. Внезапно осъзнах колко плътно са приближени телата ни. Лицето му се докосна до моето и усещането за грапавите му косъмчета върху меката ми буза беше достатъчно приятно, за да предизвика тръпки. Освен това забелязах колко приятно мирише кожата му — като широколистна гора и мъха и свежите подправки на есента.
Светлина под нас освети кожата му, карайки сивите му очи да придобият сребрист блясък и дъхът ми спря, изгубена в тях. Той погледна надолу и стисна кръста ми.
– Дръж се, Лили. Почти стигнахме.
„Какво не е наред с мен?“ – попитах Тиа.
„Анубис каза, че имаш връзка и с тримата братя. Може би това е в резултат от тази връзка. Във времена на стрес лъвицата гледа към своя защитник и се свързва с тези, които ще защитят прайда.“
„Е, щом стресът е причината, тогава поне имам добро извинение“. – помислих, отърсвайки се от неудобството.
Стягайки с ръце врата му и пренебрегвайки факта, че се чувствах в безопасност, държана от Ахмос, затворих очи и зачаках. Отворих ги изненадано, когато усетих ръцете на Ахмос да ме обгръщат около кръста и да ме свалят на земята без дори да усетя.
Астен, когото Ахмос беше пуснал, бавно се изправяше на крака, докато Ахмос се отдръпна, потривайки тила си и наблюдавайки ме с крайчеца на окото си. Чудех се дали и той е почувствал това, което и аз, докато падахме. Затова не го погледнах, за да разбера, защото се чувствах неудобно.
Бързо се преместих от полезрението му, извиках името на Астен и когато той не отговори, хванах ръката му и я стиснах. Той дори не потрепна. Опитах се да преглътна разочарованието си и после наклоних глава, чудейки се защо изпитах точно тази емоция. И неговото внимание ли исках?
– Той няма да може да ни отговори, докато не намерим сърцето му. – обясни Ахмос.
– Разбирам. – казах аз, все още без да поглеждам към Ахмос – И така, откъде да започнем да търсим? – попитах аз, докато неохотно пуснах Астен.
– Сърцето търси това, от което го боли най-много. Една прокудена душа възстановява сърцето си само ако се бори с демоните, които я преследват. Колкото по-лошо е престъплението, толкова по-ожесточена е битката. Който и демон да държи сърцето на Астен, ще го пази и той ще бъде привлечен към този демон.
– Ясно.
Ахмос вдигна очи и се взря в пейзажа около нас. Сякаш бяхме в пустош. Вятърът носеше горящ, сярен аромат. Големи могили от пръст и камъни бяха натрупани безразборно. Със зрението си на сфинкс можех да доловя лекото пулсиране на няколко от тях, което, ако бяхме в моя свят, щях да помисля, че са термити. Тъй като бяхме в долния свят, кой знае какви ужасни същества ги бяха превърнали в свои домове.
Отначало си помислих, че теренът е подобен на онова място, където се раждат мечтите с неговите върхове и скални образувания, но при по-продължително вглеждане в цветовете, които озаряваха скалата видях, че са крещящи и заплашителни. Каменните могили хвърляха тъмни сенки, където нещо зловещо трептеше и се спотайваше в сумрака. Вместо от красота, бях поразена от идеята, че смъртта и гниенето бавно изяждат пейзажа.
Земята беше камениста, с остри камъни, които бяха навсякъде по пясъка, който ни засмукваше и почти ме събаряше при всяка стъпка, докато се движех. Белите ми сандали бързо започнаха да стават неудобни. Единствените ориентири, които виждах, бяха няколко безплодни и грозни дървета, които протягаха остри, скелетни нокти, за да закачат косата ми. Тиа ми даде силата си, за да мога да издържа на адската температура, но не можеше да направи нищо за миризмата на сяра и поквара.
Астен сякаш се беше насочил към мястото, откъдето се носеше миризмата на сяра. Без да знам дали това е нещо добро или лошо, аз проверих дали ножовете ми са готови и дали лъкът и колчанът със стрели все още са на гърба ми, след което тръгнах след него.
Сърцето ми казваше, че Амон не е тук, но се страхувах, че ако не последваме Астен, ще го загубим. Тиа се съгласи и ние забързахме след него. Астен се плъзгаше над терена като призрак, докато аз, сякаш се движех през кал.
– Той ще ни изпревари. – извиках аз.
– Ето. – каза Ахмос – Хвани ме за ръка. Мога да намеря по-сигурен път.
Поставих ръката си в неговата и тя бързо потъна в голямата му топла длан.
„Това е приятно“. – каза Тиа – „Не е като прегръдката на Хорус, но е успокояващо. Разбирам чувствата ти по отношение на това. Твоите малки ще бъдат с добър размер и здрави.“
„Гах! За деца ли говориш? Престани! И без това всичко е достатъчно странно.“ – отвърнах – „Твърде млада съм, за да мисля за потомство.“
„Не си ли способна да се възпроизвеждаш на твоята възраст?“ – попита тя.
Това ставаше неудобно. Обясних неохотно
„Тялото ми има тази способност, но хората обикновено не се възпроизвеждат, докато не се установят. Завършват колеж, женят се и първо купуват къща.“
„А!“ – каза тя – „Предполагам, че би било подходящо първо да се намери подходящото място за отглеждане на малките. Тъй като си в преходно състояние, има смисъл да изчакаш известно време.“
Пренебрегвайки вътрешната си лъвица, отново насочих вниманието си към Ахмос, който беше протегнал другата си ръка, протягайки я върху пясъка. Отначало нищо не се случи, но след това песъчинките започнаха да се разместват. Астен продължаваше да се движи напред и аз отново се притесних, че ще го загубим. Пясъкът се втвърди и се образува крива пътека.
Ахмос се изкачи върху участък от твърд пясък.
– Ако вървим по този път, ще избегнем клопките, които ще ни погълнат и ще доведат до унищожението ни. – каза той.
– Ами Астен?
– Астен трябва да върви по собствения си път. Ще останем възможно най-близо до него и ще се отклоним от пътя само ако е абсолютно необходимо.
– Добре. – казах аз – Води.
Надявах се, че веднага щом отново видя Амон, тези неловки чувства, които изпитвах по отношение на други мъже, ще изчезнат. Независимо дали идваха от Тиа или не, аз очевидно бях доброволен, макар и неохотен участник.
Опитах се да не мисля за това, но тъй като точно в този момент тя мислеше за добре очертаните ръце на Ахмос, мислите ми също се насочиха в тази посока. Тя се чудеше дали може да обикне някой от тях и не можех да я виня за това. И двамата бяха добър избор.
Мислите ѝ се насочиха отново към Астен и докато вървяхме, тя възпроизвеждаше това, което беше признал, в ума си. Съчувстваше му, защото тя също се чувстваше не на място и не толкова достойна. Идеята, че Тиа се смяташе за не толкова важна, колкото бях аз, ме шокира и аз си обещах да се опитам да отдавам еднакво внимание на нейните мнения и мисли.
Астен изчезваше и се показваше пред нас, но Ахмос ме уверяваше, че е близо и пътеката изглежда следваше същата посока, в която и той вървеше. От време на време Ахмос спираше и поставяше ръце на пътеката и тръгваше в нова посока, която щеше да ни отведе по-близо до брат му. След няколко часа прекосяване на същия скучен пейзаж, потънала в мислите си, най-накрая открихме източника на миризмата на изгоряло.
Отначало не беше очевидно какво е. Хоризонтът светеше в златисто-оранжев оттенък и си помислих, че може да е залеза, въпреки че Ахмос ми беше казал, че не смята, че това е възможно. Залезът би индикирал присъствието на Амон-Ра, който, въпреки че ме беше завел до Черти, никога не беше стъпвал в подземния свят. Поне доколкото Ахмос знаеше.
Скоро разбрахме какво причинява светлините над хълмовете. Стигнахме до широко езеро, пълно с горяща течност, която вълнообразно се извиваше и се движеше, сякаш имаше различни, гърчещи се форми под повърхността му. Астен спря, сякаш се оглеждаше. Светлината, идваща от езерото, се отразяваше на лицето му като от лагерен огън и тихата сила и здравината на челюстта му сметнах за красиви. Изпитах непреодолимо желание да прокарам върховете на пръстите си по лицето му.
Астен премигна, сякаш се събуди от сън, погледна надолу към мен и трябва да е видял нещо в изражението ми, защото и неговото се промени. Кафявите му очи светнаха с нежност, а устните му се разтвориха леко, сякаш бе намерил нещо, което отдавна търсеше. Направих малка крачка по-близо. Само за момент си помислих, че ще докосне бузата ми, но тогава нещо проби повърхността на езерото и привлече вниманието му.
Когато моментът отмина, разклатих леко глава, чудейки се какво, за бога, става. Може би сърдечният скарабей му влияеше. Знаех, че е само въпрос на време да повлияе, както на Астен, така и на Ахмос, но това беше първият признак, че един от тях се огъва пред силата му. Поех дъх, заклех се да бъда по-силна и се обърнах към езерото.
Никога не съм си представяла нещо подобно преди. От другата страна на горящата вода имаше нещо като водопад, който сякаш я захранваше, но течността беше гъста и вискозна, златен шоколадов карамел, осветен отзад. Езерото беше красиво по свой начин, въпреки че знаех, че личните демони на Астен трябва да живеят скрити в дълбините му. Докато си мислех какви биха могли да бъдат, Астен се приближи до ръба на огнената вода.
– Спри! – извиках – Не влизай!
Страх стисна сърцето ми. Смъртно се страхувах, че Астен ще се удави или изгори в огнените му вълни.
– Какво е това място? – попитах Ахмос, докато Астен стоеше на ръба.
– Чувал съм за това, макар че изобщо не е така, както си го представях. Нарича се Огненото езеро, мястото за пречистване. Грешките, които човек е направил, могат по същество да бъдат отмити – разбира се, ако човекът не се удави по време на това. Интересно е, че сърцето му е тук.
– Не идват ли всички сърца тук?
– Въобще не. Повечето сърца отиват в блатата на отчаянието. Това, че е тук, означава, че грешките, които е направил, са причинили повече болка на него самия, отколкото на всеки друг. Лошата новина е, че сърцето му е потърсило най-дълбоката точка в подземния свят, за да се скрие, нещо, което можем да отдадем на това колко дълго Астен е позволил на тези чувства и грешки от миналото да тлеят. Добрата новина е, че ако успее да извади сърцето си обратно на повърхността, той ще се освободи от своите демони. Това не е малко нещо в долния свят.
– Значи искаш да кажеш, че Астен ще се гмурне? – попитах с надеждата, че греша.
– Това е моето предположение. Сърцето му дори сега го зове от дълбините.
Точно тогава голямо същество със зейнали челюсти проби повърхността и се гмурна обратно. Трябва да ни е видяло, защото се показа не веднъж, а още два пъти, като всеки път се приближаваше. Поклатих глава.
– Твърде опасно е. Не можем да го оставим да влезе там.
– Не мисля, че имаме избор. – каза Ахмос.
Астен се обърна да ни погледне със слаба усмивка и влезе.
Ахмос ме хвана за ръката, когато се опитах да го последвам, като ме изгледа болезнено.
– Той трябва да се бори с демоните си, за да спечели отново сърцето си. – каза той, докосвайки кичур от косата ми.
Обърнах се и се взрях отчаяно в езерото. Златната вода полепна по краката на Астен като гъста слуз.
Паникьосах се. Щяхме да го загубим. Не можехме да го загубим. Не и когато си мислех, че мога да го обичам. Не. Чакай. Какво? Това е грешно. Не, не е, настояваше умът ми. Сърцето ми биеше бързо като на сърна и преди да разбера какво правя, скочих от пътеката и хукнах към брега.
– Лили! Чакай! – Ахмос извика, докато тичах, но аз не му обърнах внимание и продължих, влизайки в гъстата течност точно, когато Астен се гмурна.
– Астен! – извиках, хвърляйки ножовете си, колчана и лъка върху пясъка, преди сама да се потопя под вълните. Тъй като не виждах, свързах ума си с този на Тиа и призовах силата ни. Изведнъж светлината, която пречеше на зрението ни, се разсея и ясно видяхме Астен пред нас. Една блестяща скала го дърпаше напред и надолу.
Плувах неумело, а човешката ми половина и тази на лъвица се движеха като две различни същества, които се борят помежду си. Преминах от бруст към кучешката и в крайна сметка ритах толкова силно, разпръсквайки течността, все едно съм голямо животно. Въпреки че Огненото езеро беше вискозно и червеникаво, водата беше студена, толкова студена, че имахме чувството, че сме потънали в гроб. Очите ми се затвориха, а Тиа беше тази, която повиши телесната ни температура достатъчно, за да се върнем към живота – поне толкова живи, колкото можехме да бъдем в подземния свят.
Ноктите ни се удължиха естествено, когато люспесто чудовище нападна, и ние заровихме ноктите си в едната му страната, черна кръв изпълни водата, преди създанието да изчезне. Използвах лечебната стела на Хорус, за да поправя раната на крака си, която зъбатият звяр беше направил, преди да изчезне.
Малки риби се рояха около Астен, но той не им обръщаше внимание, докато плуваше надолу. Усещайки, че нещо ни преследва, се обърнах и се огледах, плувайки бързо и смело към него. С едно бързо разрязване на ноктите си, изгоних съществото, което ни следваше и продължих напред. Това езеро може да е краят ни. Сега Астен беше само петънце на ръба на зрението ми. Едва успях да го видя дори с нашите способности на сфинкс.
Друго чудовищно същество ме забеляза. Това започваше да се чувства като подводен Whac-A-Mole (американската аркадна игра). Стиснах юмрук и използвах само силата на ума си, за да го удуша. Големият звяр се мяташе яростно в продължение на цяла минута, преди да замлъкне.
Въпреки че бях задържала дъха си много по-дълго, отколкото бих могла като човек, дробовете ми изобщо не горяха. Надявах се същото да важи и за Астен. Той беше пропит с божествени сили и технически беше мъртъв, така че това може да е в негова полза. Ако въздухът му свършваше, тялото му не показваше никакви признаци. Докато плуваше през стадото от смъртоносни риби, кръвта му изпълни водата и аз се притесних, че миризмата ще привлече по-големи хищници. Намалих дистанцията.
Астен се носеше над светещото сърце, злобните създания го заобикаляха, откъсвайки малки парченца от плътта му. Приглушените му писъци, докато те атакуваха, ме пронизваха. Приближих се, но рибите напълно ме игнорираха и заплуваха от другата му страна, избягвайки ме, когато се приближавах. Опитът да ги прогоня с ноктите си се оказа безплоден, затова вместо това посегнах към светещото му сърце.
Беше твърде тежко, за да го вдигна, въпреки че дърпах, дърпах и използвах всичко, което имах, за да се опитам да го вдигна от леглото, в което лежеше. Нямаше какво да направя, докато Астен се бореше. Той риташе, но без резултат. Не можеше да ги спре. Тогава внезапно поведението им се промени. Вместо да атакуват, те се рееха, сякаш чакаха нещо.
Косата ми се въртеше пред мен и аз ядосано я отметнах настрани.
„Астен!“ – помислих си, доплувайки по-близо – „Не се отказвай!“ – но той се предаваше. Вдигна ръце, мръщейки се при вида на парченцата плът, които висяха от върховете на пръстите му и се носеха като малки хлабави парченца подгизнал хляб, той премигна веднъж, два пъти и тогава очите му ме намериха.
Взирахме се един в друг за дълъг миг и през тези скъпоценни секунди се опитах да го призова с очите си и да предам колко силно искам той да живее. Астен изглежда разбра. С устни, извити в сладка усмивка, той кимна и отметна глава назад, като протегна ръце.
Затвори очи и се предаде на рояка. Малките, но чудовищни риби се развълнуваха. Те заплуваха около него с нарастваща скорост. Движеха се все по-бързо и по-бързо, докато формите им се размиха. После изведнъж цялата група се вряза в корема му, заровявайки се под кожата му. Астен изпищя, когато цялото му тяло се изпълни със светлина. Излъчваше се от върховете на съсипаните му пръсти, от краката, устата и очите му.
Цялото ми тяло се разтресе, сърцето ми притискаше гръдния ми кош, сякаш беше готово да експлодира. Съжалението и скръбта ме пронизаха толкова силно, че почти не ме беше грижа дали ще оцелея. Астен щеше да умре от втора и последна смърт и не можех да направя нищо, за да го спра. Каква полза от силата на сфинкс, ако не можех да защитя хората, на които държа?
Под нас сърцето на Астен избухна в хиляди малки частици светлина, след което изплува обратно, за да докосне блестящата му кожа. Частиците потънаха в него, карайки раните му да заздравеят. Потрепването на тялото му утихна и когато изчезна, главата му се отпусна напред. Носеше се в огнената вода в безсъзнание. Поне на това се надявах.
Прибирайки ноктите си, бавно се приближих и обвих ръка около кръста му. Протегнах се да докосна бузата му и очите му се отвориха. Облекчението се изля в мен и ми се искаше едновременно да се смея истерично и да плача.
Познат блясък освети шоколадовокафявите очи на Астен и той ми намигна, а устата му се повдигна в характерната му усмивка. Жестът беше искрен и все пак не беше. Беше щастлив, че е жив и щастлив, че съм с него. Въпреки че очевидно беше уморен, той отново беше цял и завършен. Но сега върху раменете му лежеше тихото приемане.
Беше погълнал бремето на своите демони. Той не само се беше изправил срещу тях, но също така се беше борил с тях и беше победил. Те винаги щяха да бъдат част от него, но вече нямаше да го измъчват. И което е по-важно, те вече нямаше да тежат на сърцето му. Астен хвана ръката ми и я стисна нежно, след което я вдигна към устните си, за да притисне мека целувка към дланта ми.
Той ме дръпна, искайки ме по-близо, а аз охотно обвих ръце около врата му. Веждите му се повдигнаха въпросително, но после кимна, сякаш това също беше нещо, което можеше да приеме. Той погледна нагоре и ритна, издърпвайки ни на повърхността.
Не бях сигурна колко дълго сме били долу, но според изражението на лицето на Ахмос било е твърде дълго. Той крачеше трескаво и не ни забеляза, докато не чу звука от опита ни да излезем на брега. Той се втурна във водата и ме повлече нагоре, притискайки ме към себе си.
– Лили. – въздъхна той името ми с облекчение – Мислех, че сме те загубили.
– Всичко е наред. – казах, прегърнах го за кратко и се отдръпнах, а гъстите вълни от оранжева течност ме притискаха към него.
– Не можах да вляза след теб. Опитах, но всеки път, когато стъпех в езерото, то ставаше твърдо като камък. Когато се отдръпвах, отново ставаше течно. Помислих, че опитът ми да се добера до теб, може да те убие. Иначе щях да дойда.
– Странно. – казах аз – Езерото остана течно през цялото време, докато бяхме долу. Чудя се защо ме пусна да последвам Астен, а теб не.
– Може би е усетил връзката ни. – осмели се да предположи Астен.
– Да. – Ахмос скръсти ръце на гърдите си – Може би е време да ни разкажеш всичко за тази мечта, за която спомена, и как Лили участва в нея.
Астен се намръщи и протегна ръка към мен. Хванах я и излязох на брега с него. Когато погледнах назад, Ахмос беше този, който се намръщи. През рамо Астен му отговори:
– Знаеш, че ми е позволено да споделям мечта само с човека или хората, за които тя се отнася, а тази – той ме погледна за кратко – определено не включваше теб. Астен погледна нагоре, сякаш сканираше за нещо, и въпреки че на небето нямаше слънце, той каза:
– Предлагам да намерим подслон. Идва нощта.
Ахмос скоро се присъедини към нас и също погледна към небето, преди да вдигне ръце и да промърмори заклинание. Пясъкът около нас се раздвижи и след това се утаи, когато очите му забелязаха нещо, което нашите не можаха.
– Намерих път. – каза той.
– Добре. – Астен кимна и се обърна към мен, докосвайки леко върха на носа ми, очите му блестяха – Колкото и привлекателно да изглеждаш, мокра от огнените води, вероятно се чувстваш неудобно в този образ на преданоотдадена. Ако ми позволиш мога ли да направя нещо по-подобаващо за теб?
Наведох глава и се опитах да игнорирам начина, по който очите на Ахмос се присвиха с нотка на ревност. Скарабеят правеше своята магия. Знаех, че засяга и Астен, но не ме притесняваше. Изобщо. Което беше нещо, което намерих за смущаващо.
Астен промърмори нещо, размахвайки ръце, когато позната искряща мъгла се надигна от пясъка и ме заобиколи, огнените малки звезди трептяха около тялото ми, стопляха ме и се настаняваха върху кожата ми с малки пукания.
Сух плат се уви около мен, обгръщайки тялото ми здраво, но за моя радост тъканта се оказа еластчина и не пречеше на движението ми. Когато искрящият облак се разсея, прокарах ръка надолу по ръката си, наслаждавайки се на усещането на бялата копринена блуза върху кожата ми. Кожената ми сбруя все още стоеше удобно на раменете ми, ножовете ми се изваждаха лесно, почистени и остри, а аз носех меки панталони в цвят каки с кафяви ботуши, стигащи до средата на прасеца.
Паникьосана за момент, прокарах ръце по ризата си и най-накрая въздъхнах с облекчение, когато открих сърдечния скарабей на Амон, прикован към сбруята.
– Благодаря ти! – казах аз, възхитена от мекотата на облеклото. Вдигнах ръка към косата си и открих половината от нея свободно събрана на тила ми и прибрана с кожена връзка. Другите, по-къси участъци се развяваха от горещия бриз.
– Мислех, че ще искаш нещо практично за косата си. – каза той.
– Искам. – усмихнах му се – „Чакай. Искала ли съм?“ – Тиа ме увери, че е така, но аз изведнъж не можах да си спомня. Замислих се още малко, а мозъкът ми грубо изтръгваше спомените на повърхността, докато накрая те се освободиха като забравени съкровища, заровени под пясъка. Но дори и така, те бяха потъмнели, почти забравени, и открих, че си ги спомням едва едва. Умът ми се чувстваше отпаднал. Не точно като мозъка на Лили. Но после си спомних, че Амон харесваше пуснатата ми и накъдрена коса или стандартната ми гладка прическа и успях отново да се отпусна. Амон беше причината да съм тук. Причината, поради която бях дошла в подземния свят. Как можех да забравя това дори и за миг?
Ахмос ме хвана за ръката, но аз се обърнах и подадох другата си ръка на Астен.
– Идваш ли? – попитах.
Астен наведе глава към моята и отговори с грубо намигване.
– И хиляди чудовищни зверове не биха могли да ме държат настрана от теб.
Усмихнах му се и с него от едната страна и Ахмос от другата, имах чувството, че всичко е наред. Тръгнахме заедно — четиримата, заедно с Тиа — и не след дълго разбрах, че има причина да имам проблем да си спомням Амон. Той нарочно се дистанцираше от мен, за да ме защити, но все още усещах как сърцето му ме вика. Сега, когато имах Астен и Ахмос до себе си, разстоянието до сърцето му ми се стори непоносимо.
Продължихме, като правех всичко по силите си да игнорирам болката и страданието, които сега усещах, отекващи в тялото ми. Това ме отслаби до степен, до която ми беше трудно да ходя. Скоро забелязах, че Астен и Ахмос също са притеснени. Нещо ни изтощаваше. Крадеше нашата енергия. По някое време те ме носеха и накрая се унесох, сънувайки нещо ужасно, смъртоносно. И това нещо знаеше, че съм тук.