ГЛАВА 20
ДЪХЪТ НА ЗЛОТО
„Отварянето на очите ми не изплаши чудовищата. Случи се точно обратното. Нивото ми на дискомфорт се увеличи. Астен и Ахмос не се виждаха никъде. Огънят, за който можех да се закълна, че гореше по-рано, изчезна. Бях в нещо като буден сън. Замръзнах, когато в тъмнината отекна пукането на камшик. Тогава познат вик ме накара да се раздвижа и направих още една крачка напред, после още една.
Неясната фигура пред мен се оказа скала, покрита с фин прах от пясък. Въздухът беше горещ и потискащ, сякаш нещо гъсто и лепкаво се беше просмукало в дробовете ми. Не след дълго почувствах болка от затруднени вдишвания и издишвания. Знаех, че викът беше на Амон. Трябваше да го намеря.
Сърдечният скарабей на Амон туптеше силно на рамото ми, ритъмът му беше хаотичен вместо обичайния му стабилен, силен пулс, но усещах привличането му да ме води, да ме тласка напред. Собственото ми сърце започна да тупти с неговото нестабилно и страховито темпо. Пълзейки в полумрака, всичко, което можех да направя, беше да се надявам да намеря звяра, причинил страданието на Амон.
Димящ, гърлен глас се разнесе от дълбините на пътеката.
„Да. Тя се приближава. Точно както предвидих.“
„О-оставете я – изпъшка Амон – оставете я.“
„Мисля, че няма“! – отговори гласът, преди пронизително да се изкикоти, нещо което ме накара да потръпна. В същото време се чу шум от хиляди крила.
Не виждах нищо, но въображението ми извикваше ята от страховити крилати зверове навсякъде около мен, готови да изтръгнат очите ми и да откъснат ивици плът. Ахнах, осъзнавайки, че точно това може да се случва с Амон. Ускорих крачка, като с едната си ръка взех голям камък, а с другата започнах да опипвам в тъмнината. Когато попаднах на гладък участък, спрях и започнах да изследвам структурата с чувствителните си пръсти.
– Това не е камък! – промърморих тихо.
Инстиктът ме накара да се наведа напред, затворих очи и вдишах. Дори без помощта на Тиа някак си знаех какво е това. Почти го усещах на езика си. „Това е желязо. Желязна стена. “ – чудейки се къде съм, продължих напред.
Топлината продължаваше да притиска дробовете ми с всяко вдишване, сякаш дяволът беше обвил ръцете си около гръдния ми кош. Слабите ми вдишвания станаха по-плитки и трудни. Последното нещо, което исках да направя, беше да припадна. Амон имаше нужда от мен. Задъхвах се, докато бързах към гласовете, но в желязната стена нямаше отвор и скоро стана ясно, че разговорът, който подслушвах, се чува от другата страна.
Амон изпищя и натрупващото се отчаяние ме разкъса.
– Трябва да има начин. – промърморих аз.
– Изкачи се! – прошепна Тиа. Почти инстинктивно позволих на силата на сфинкса да потече през крайниците ми, топлината, която се стичаше по ръцете ми, ме изпълни със сила. Пръстите ми се стегнаха и издължиха, остри нокти се показаха пред очите ми.
С изсумтяване направих няколко крачки назад и скочих. Очите ми видяха една малка ниша, която можех да използвам като ръкохватка. Когато се изстрелях с лекота покрай нея, изтръпнах от изненада и започнах несръчно да се катеря, докато ноктите ми не я достигнаха. За човешките ми очи стената беше гладка и непроходима, но с изострените си сетива усещах малки несъвършенства, тънки хребети и тесни пролуки.
Като котка на дърво, пъргаво се издърпах, поддържайки цялата си тежест само със силата на пръстите си. Драскайки по стената, приклекнах на краката си, докато използвах комбинираната сила, която правеше мен и Тиа уникални, но знаех, че силата ни не беше това, което беше преди. Очите ни се присвиха и съсредоточиха. Премигнах и сякаш някой внезапно беше натиснал ключа на осветлението, тъмните форми отдолу се оформиха.
Наклоних глава, за да се ослушам, когато пред очите ми се появи нещо като театър на открито. Оформена като купа и заобиколена от невероятно висока метална стена, тя се използваше като спектакъл, а основният източник на забавление беше мъжът, когото обичах. Вместо на седалки, в краищата на кръглото пространство се гърчеха някакви фигури, които не се забавляваха. Поведението им говореше за болка.
Мършави и немощни, съществата дърпаха косите и дрехите си, докато съскаха. Блъскайки се и движейки се, телата им се смесваха и се движеха по странен начин, почти преминавайки едно през друго като призраци. Можех ясно да видя, през тях, ръбовете и границите на желязната стена, към която се притискаха. Въпреки че формите им варираха между плът и нематериалност, те изглеждаха неспособни да преминат през стената и да избягат. Имаше толкова много от тях в толкова тясно пространство, че приличаха повече на многолик звяр, отколкото на индивиди.
– Безброй са. – каза Тиа.
Съгласих се, ужасена. Тогава нещо задейства тази маса. Като един те започнаха да плачат и да раздират дрехите си. Една жена — поне мислех, че е жена — притисна ръце към лицето си и те наистина се стопиха в бузите ѝ, докато тя виеше.
Това ми напомни за картината на Едвард Мунк „Викът“, която известно време беше висяла в Метрополитън. Спомних си, че и се възхищавах, чудех се какво ужасно нещо може да се случи, за да накара човек да крещи така. Сега знаех. Да си прокуден в подземния свят.
В центъра на кръжащата орда, Амон висеше отпуснат на вериги, които привързваха китките му към голям прът. Туниката му висеше на парцали от кръста му. Към него се приближи чудовищен звяр, който изглеждаше много подобен на минотавър албинос, с изключение на това, че имаше двоен набор от рога и уста, подобна на крокодил. С ръце, с размерите на коледна шунка, той замахна с камшик по гърба на Амон.
Извиках, когато дъхът ми напусна тялото ми. Ивици плът бяха разкъсани, дълбоки кръстосани рани украсяваха мускулистият му гол гръб. Сега знаех защо имах проблеми с дишането.
Тиа каза нещо тихо, което не разбрах. Ненавиждах идеята, че болката, която почувствах, и слабостта в тялото ми се дължаха на всичко, което изпитваше Амон. Това, че беше държал тежестта на тази болка далеч от мен толкова дълго, означаваше, че е страдал неимоверно и, както изглеждаше, от доста време.
– Какво? – попитах.
Вместо да говорим чрез умствената ни връзка, която изглеждаше по-трудна от обикновено, в съзнанието ми се оформи картина на това, което тя имаше предвид. Изведнъж разбрах предназначението на оръжието и как се използва. Това беше камшик, използван срещу еднорози.
Ужасяващ и способен да пробие плътта им, която беше много, много по-твърда от на всяко животно в света на смъртните, той нанасяше ужасни щети, дори на плътта на мъртвите, което мислих, че би било трудно. Потръпнах при мисълта какво би могло да причини едно такова оръжие на живо същество, дори и пропито със сила като Тиа и мен.
Задавих риданието си, чувствайки се безпомощна да защитя мъжа, когото обичах, от тази болка, но имаше една нова част от мен, която възприе сцената с някакво пресметливо безразличие. Моята смъртна, човешка страна крещеше отчаяно, че трябва да го спасим. Трябваше. Ето защо извървяхме целия този път. Това беше цялата причина дори Тиа да е с мен.
Но докато клечах там, отбелязвайки всички променливи и преценявайки как да ги преодолея, емоционалният ми смут намаля. Точно както минавах назад в собственото си тяло, когато Тиа поемаше контрола, почувствах човешкото си Аз избутано настрана. Това, което пое контрола обаче, не беше напълно Тиа и не бях изцяло аз, бяхме…Ние.
В този момент ние не бяхме лъвица и човек, живеещи в едно и също тяло. Бяхме някой друг, някой могъщ – свръхестествено същество, което беше съвсем… ново. Воин, който искаше да се бие, но не за любов или дълг, не за месо или за защита на малките. А защото това беше нашата цел.
Това беше причината да бъдем създадени. Това беше причината, за да премахнем тази заплаха. И това същество искаше да спаси Амон, но не искаше непременно да го спаси по същите причини, заради които аз бих го направила.
Аз… ние… примигнахме. Нещо се променяше. Въпреки че направих слаб опит да го спра и отново да поема контрол над тялото си, някак си знаех, че ако Тиа и аз щяхме да използваме силата си напълно по начина, по който се полагаше, това значеше да позволим тази промяна да се случи и да я прегърнем. Чувствайки това и чувайки съгласието на Тиа, поех дълбоко дъх и го освободих, превръщайки се повече в наблюдател, отколкото в участник.
Ноктите ни се забиха в ръба на стената, докато се навеждахме напред, издълбавайки дълбоки драскотини в желязото. Част от него се откъснаха и заваляха върху главите на съществата под нас, но това остана незабелязано. Телата сякаш не осъзнаваха нищо освен собственото си страдание.
Самата идея да вляза в същото пространство, което тези тела заемаха, смрази кръвта във вените ми. Но това се отрази само на малка част от мен. Частта от мен, която беше сфинкс, не се страхуваше. Докато пълзях по ръба, търсейки място, от където мога да сляза най-бързо и тихо, засилвах решимостта си, знаейки, че скоро ще бъда заобиколена от изгубените мъртви.
Точно тогава гласът проговори отново. Замръзнах на стената и погледнах надолу. Минотавърът беше навил камшика си и стоеше неподвижен, свел глава. Озадачена, потърсих източника на гласа. Мислех, че той е този, който говори. Но тогава я видях.
В началото беше трудно да я различим. Някакъв тъмен облак я заобикаляше, скривайки я, докато тя не пожелаеше да бъде видяна. Движеше се със звуците на крилати зверове, които пляскаха с кожени крила, давайки ми малка видимост към съществото, което стоеше в центъра.
Бавно гърчещата се маса се приближи до Минотавъра и един дълъг и красив крайник се протегна към бледото чудовище. Ноктите ѝ бяха боядисани в черно, кожата ѝ бе зеленикавосива. Крилатите създания се блъснаха в тялото му, но той не трепна, дори когато няколко от тях го ухапаха достатъчно силно, за да се появи кръв, която се стичаше ярко по пепелявата му ръка.
Когато ръката ѝ бавно обхвана големия бицепс на Минотавъра, създанието се усмихна блажено. Дори от разстояние можех да видя, че той потръпна при докосването ѝ от удоволствие.
– Можеш ли да я усетиш, красавецо? — попита жената Амон, когато дълъг крак се появи от крилата маса – Тя е много близко. Може би, ако ми… сътрудничиш – измъчваше го тя – ще ви окова заедно, за да можеш да гледаш как изсмуквам живота ѝ от нея.
Гласът ѝ ми изглеждаше познат. Бях го чувала и преди, но в този момент не можех да си спомня къде.
Червеникаво-черните прилепи пърхаха по-близо до тялото ѝ, като накрая се настаниха на гърба и раменете ѝ, за да образуват развяваща се пелерина. По-малките зверове със сребристи крила кацнаха на главата ѝ и се превърнаха в блестяща прическа. Ефектът беше смразяващ, особено когато тези, седящи на раменете ѝ, вдигнаха заострените си крила под формата на назъбени еполети с шипове, които защитаваха това, което иначе би могло да бъде уязвимото гърло. Ръцете ме сърбяха да изпробвам острието на моите копия-ножове срещу живата ѝ броня.
Беше красива, с дълга коса, натрупана на върха на главата, и имаше извивки като фатална жена. Всеки сантиметър от нея я правеше като кралицата на долния свят. Д-р Хасан ми беше показал снимки на Поглъщащата по време на пътуването до Луксор, но приличаше на чудовищен хипопотам с остри зъби.
Истинската версия обаче приличаше повече на онзи вид жена, която въртеше всеки срещнат мъж, само с един поглед, около малкия си пръст и след това им вземаше всичко, което притежаваха. Беше твърде лесно да си я представим как яде жертвите си за закуска, изплюва обезобразените им трупове и събира още дузина за обяд. Беше привлекателна и хитра, опасна и провокативна — точно като черната вдовица, каквато и изглеждаше.
– Ах! – тя се засмя, звук едновременно прекрасен и крайно плашещ – Тя притежава сърцето ти. Това е още по-добре. Сега мога да отделя време, за да се наслаждавам на вкуса ти векове наред!
Безразсъдният блясък в очите ѝ или начинът, по който тя облиза вишневочервените си устни, можеха да бъдат сбъркани като съблазнителни, но частта от мен, която бях Тиа, знаеше какво е. Създанието беше гладно, а Амон и аз заедно, бяхме истински банкет, с който тя можеше да пирува. За първи път в този сън се зачудих дали присъствието ми не е изложило Амон на допълнителен риск. Ако връзката ни, докато бяхме в долния свят, означаваше, че наистина съм тук, при него, а не сънувам просто.
Тя прокара ръка по дебелото рамо на чудовищния насилник до нея и след това се намръщи.
– Знаеш ли, мина толкова много време, откакто не съм яла. На практика се изтощих.
Жената прокара ръце надолу по тялото си с формата на пясъчен часовник, карайки украсяващите я малки прилепчета да изпищят и да се наместят отново върху роклята ѝ. Нещо вътре в мен искаше да действам, отчасти само за да я поставя на мястото ѝ. Но другата ми, хищническа, страна реагира на предизвикателството на друг хищник, който се опитва да открадне това, което ни принадлежи. Амон беше наш и никой нямаше да ни го отнеме или да постави под съмнение нашите претенции.
Изправих се и се затичах, лека като хищна птица, скочих от желязната стена и направих салто във въздуха и се приземих в клекнало положение на едно коляно, с лице към Поглъщащата и нейния огромен слуга с камшика. Съзнателно се бях поставила между тях и Амон. Бях изненадана от разстоянието, което бях изминала с един скок, но не го показах. Вдигнах глава и погледнах яростно жената, която ме изгледа със смесица от удоволствие и леко любопитство.
Знаейки, че може да усети присъствието ми, беше смущаващо и докато очите ѝ ме приковаха, се зачудих дали не съм направила грешка, като съм се появила. Когато бях заедно с Амон в сънищата ни, никое от съществата от долния свят не ме беше забелязвало. Сега всичко беше различно.
Стоейки смело, пръстите ми с остри нокти се протегнаха и аз казах:
– Ако не друго, бих казала, че изглеждаш малко пълничка.
Усмивката ѝ помръкна. Сега, когато бях по-близо, забелязах по-малките детайли, които я правеха повече демон, отколкото човек. Очите ѝ бяха с удължени вертикални зеници като на влечуго. Вместо мигли тя имаше малки перки, които се разпръскваха около клепачите ѝ като мъхести пачи крак и се сливаха с кожата над бузите ѝ. Дългата ѝ коса, която висеше, завършваше с малки бодли, които се движеха сами, докато вървеше, протягайки се към мен като змии, готови да нападнат.
Малките сребристи създания, които съставляваха украсата ѝ, примигваха, докато ме гледаха, черните им очи бяха толкова хлътнали в костестите им глави, че приличаха на живи скелети. И когато отваряха устни, виждах зеленикава светлина, излъчваща се от устата им, сякаш бяха погълнали нещо радиоактивно.
– Колко е приятно, че избра да се присъединиш към нас. – каза тя с ликуващо изражение – Очаквам с нетърпение да те опозная по-добре.
Тя се приближи бавно към мен, а косата ѝ се вдигаше и се развяваше около главата ѝ. Протегнах ръка към раменете си, потупах се по гърба, търсейки ножовете-копия, но осъзнах, че ги няма. Вдигнала ръце, острите ѝ черни нокти бяха на разстояние, което ѝ позволяваше да ме одраска, отвори уста и издаде стон. Светлината в устата ѝ освободи зелена мъгла, която бързо ме обгърна. Вдишвайки я, имах чувството, че се давя в ледена отрова, която завладяваше белите ми дробове, сякаш в гърлото ми се изливаше течен азот.
Вдигнах ноктите си, за да атакувам, но тялото ѝ мина през моето, оставяйки ме с тръпка, която пропълзя в костите ми и вкус на мухлясала мента в устата ми. Тя се завъртя, изкрещя отново, но този път разочарована. Когато го направи, от гладката ѝ порцеланова кожа изпъкнаха зеленикаво-сиви вени, което я накара да се напука и разцепи. Зелената светлина кървеше, но когато тя си пое дълбоко дъх, пукнатините се запечатаха.
Поглъщащата се усмихна, този път леко развълнувана, и се обърна към мен така учтиво, сякаш ме беше поканила да пием чай.
– Това е само временен неуспех. – увери ме тя – Просто трябва да събера силите си. Изтощена съм. – добави тя, обръщайки се към създанието албинос, което стоеше на същото място. Сега, когато тя не го докосваше, той изглеждаше далеч по-малко влюбен в своята благодетелка. Всъщност забелязах, че ме погледна одобрително. Интересно!
С широк размах на ръката си тя призова около дузина от ридаещото множество, което стоеше отстрани. Протестните им викове се засилиха, докато те вървяха напред, явно против волята си. Когато масата от призрачни форми се приближи, те потрепериха и въпреки че този, който тя избра се бореше срещу силата ѝ, най-накрая извърна лице към нея и наведе глава.
– Яж! – заповяда тя.
Яж? Мислех, че тя е тази, която ще яде. Какво става? Чудех се. Едва тогава забелязах, че всеки призрак държеше блестящо кълбо в ръцете си — сърцата си.
Призракът се разтресе силно и след това изкрещя, сякаш цялото му тяло беше разкъсано. Устата му се отваряше все по-широко и по-широко и когато увисна, зяпнала толкова широко, че можеше да глътне цяло сукалче, очите му се промениха от уплашени на диви. Призракът погълна собственото си сърце, след което скочи върху най-близкия до него призрак и захапа ефирната му форма.
Вторият призрак заплака жално и не след дълго беше напълно погълнат, след това изяде следващия, като всеки от тях се блъскаше един през друг, за да избяга.
Стоях там, сякаш бях в капан на обитавана от духове къща, над която нямах контрол и нямах начин да избягам. Исках да сложа ръце на очите си и да крещя, докато свърши кошмарната сцена, но също така трябваше да разберем какво точно правеше Поглъщащата, за да намерим начин да я победим.
Ужасена, подтиснах страха си в една малка част в себе си. По същия начин, по който емоциите ми по отношение на Амон, когато за първи път чух вика му, бяха потиснати, чувствата ми относно случващото бяха игнорирани. И не аз го направих, нито Тиа. Сфинксът ни контролираше и искаше да стане свидетел на това.
Когато остана само една сянка, той застана на мястото си, набъбнал и треперещ. Заплашителният блясък в очите му отново помръкна до страх, тлъсти сълзи капеха по лицето му, докато той кашляше и плюеше, опитвайки се да се отърве от това, което бе погълнал.
– Ето. – каза Поглъщащата с цъкане на езика си – Почти свърши, Луксиос. Нека сложим край на страданието ти, а? – тя протегна ръка с жест, който приличаше на мил, но под него явно се криеше смразяваща заплаха.
Призракът хукна назад в паника, катерейки се към невидимата стена и се опитваше да си пробие път нагоре и отстрани. Докато го правеше, устата на злата кралица се отвори и макар да не се разшири толкова, колкото беше на призрака, все пак изглеждаше неестествено широка. Зелената светлина се насочи към него, разпростирайки се като арктическа мъгла над айсберг.
Тя протегна ръка, обгръщайки потръпващата душа на мъжа здраво в ръцете си, приближавайки същността му към нейната. Нейната милувка беше почти нежна — тоест, докато косата ѝ не се вдигна и бодлите не се забиха в призрачното същество. Призракът изпищя със звука на спирачки на хиляди влакове и беше почти облекчение, когато започна да губи плътност, преди тя да го засмуче напълно.
Обръщайки се към нас, тя облиза устни и използвайки пръста си, пъхна в устата си малки пърхащи сиви панделки, които висяха от тях.
– Ммм! – каза тя, когато пресметливите ѝ очи ни погледнаха, а устните ѝ бяха оцветени в червено като разбито сърце – Много вкусно. – тя деликатно приглади набраздените същества, висящи на наметалото ѝ – А сега, до къде бяхме стигнали? – тя попита – А, да. Ела тук, малката. Довери се на сянката ми и аз ще те погълна.
– Лили! – Амон извика – Събуди се!
– Какво? – погледнах в неговата посока, объркана, но тогава вниманието ми отново беше приковано от Поглъщащата, която пълзеше към мен все по-близо. Фактът, че можеше да се движи толкова неразличимо като вампир, беше обезпокоителен.
– Събуди се, Лили! – извика отново Амон.
„Събуди се?“ – повторих в ума си, мозъкът ми беше замъглен.
„Събуди се!“
Вместо това припаднах.“
– Събуди се, Лили! – извика различен глас.
Отворих очи и видях загрижените Астен и Ахмос да кръжат над мен. Огънят се беше превърнал в жарава.
– Какво… какво се случи? – попитах.
– Не можахме да те събудим. – каза Ахмос.
– Ти плачеше в съня си. – добави Астен.
Кимнах, седнах и хванах ръката на всеки един от тях.
– Имам някои ужасни новини.