ГЛАВА 21
ТРЕСАВИЩЕТО НА ОТЧАЯНИЕТО
– Какви? – попита Астен, докато ми помагаше да стана. Той не ме пусна, дори когато се изправих, което намирах едновременно за тревожно и утешително.
– Амон е заловен от Поглъщащата. Тя… тя го измъчва.
Ахмос прие съобщението, кимайки, сякаш беше очаквал подобно нещо.
– Усетихме го. Тя не може да го убие, Лили. Поне не и докато неговата енергия заедно с нашата не се изтощи напълно.
– Да. – повтори Астен – Все още имаме време. Можем да го спасим.
Погледнах от единия към другия.
– Знаели сте?
Ахмос срещна погледа ми с неудобство в очите.
– От момента, в който пристигнахме в долния свят. – каза той.
– Чувствате болката му. Точно както, когато очите му бяха извадени.
– Поносимо е. – каза Астен – Разделянето на болката между нас тримата намалява неговата.
– Но… раните по гърба му. – пуснах бързо ръката на Астен и се придвижих зад него. Преди да успее да реагира, вдигнах туниката му, за да видя щетите. Засъхнала кръв и рани покриваха гладката му златиста кожа, сякаш някой беше използвал плътта му, за да наточи ножиците си. Гледката ми причини толкова мъка, колкото когато видях да измъчват Амон. Поглъщащата щеше да си плати за стореното.
– Но и аз усетих раните му. Защо на мен не се отрази така? – поисках да знам.
Ахмос въздъхна неспокойно.
– Ние тримата те защитавахме и Амон използва Окото на Хор, за да те предпази от най-лошото. Когато той отслабне, може да започнеш да усещаш ефекта. Дезориентацията е на първо място и ще бъде последвана от физическа болка във все по-голяма степен, резултатът от която може да доведе дори до твоята смърт. Това е нещо, което не можем да допуснем. Ако умреш от първа смърт в подземния свят, би означавало, че ще останеш завинаги в капан тук.
– Какво имаш предвид под „първа смърт“?
– Онези, които идват в подземния свят, с изключение на теб, всички са умрели или като смъртни, или като безсмъртни, чиято сила е била отнета. Когато посрещаме тези същества, Ахмос и аз имаме силата да ги прогоним, предлагайки им втора и постоянна смърт, която изпраща същността им на място, за което дори нямаме истории.
– Може би обратно във Водите на хаоса? – предположих – Амон-Ра ми разказа малко за това.
Астен наклони глава.
– Боговете не сметнаха за нужно да споделят всичко с нас. Явно знаеш повече.
– Не казвам, че всички отиваме там. Той просто говореше за енергията, която се връща, когато… – поклатих глава – Сега това няма значение. Това, което е важно в момента, е да ми позволите да споделя товара…
Вдигайки ръка, той ме прекъсна.
– Ние сме безсмъртни, Лили. По-лесно понасяме болката. Точно, както не сме толкова чувствителни към допир, не сме толкова чувствителни и към болка. За теб, смъртна, да го понесеш – той поклати глава – ще те отслаби.
– Но сега съм сфинкс. Мога да се справя. Има по-лоши неща от болката.
– Това е вярно, но трябва да разбереш, Лили, че връзката ти с Амон е много по-силна от нашата. Ти го поддържаш. Трябва да те държим силна, ако не за да те предпазим, то за да му помогнем. Трябва да ни позволиш да те защитим по този начин. – завърши той.
Внимателно оправих ризата на Астен и се обърнах към Ахмос. Устните му бяха стиснати в тънка линия, когато той поклати глава, за да отговори на неизказания ми въпрос.
– Ще се оправим, Лили. – каза Астен, след като отново хвана ръката ми и я стисна в знак на увереност – Нараняванията по тялото са временни. Източването на жизнената енергия на Амон е по-сериозното ни безпокойство. Просто трябва да го спасим, преди да са нанесени още щети.
Кимнах, после внезапно осъзнах, че ръката ми е в тази на Астен и че той разсеяно ме гали с палеца си в малки кръгове между палеца и показалеца ми. Когато го погледнах, той ме пусна и се обърна, а по врата му запълзя руменина. Намръщих се и реших да игнорирам изтръпването на кожата си, където той ме беше докоснал.
За първи път, откакто с Амон бяхме разделени, ми се прииска братята отново да са смъртни, за да могат да се свържат и с мен, за да вземат част от енергията ми. Това, че станах сфинкс и нося стелата на Хорус, изглежда ме снабдяваше с излишна енергия. Въпреки че не бях спала, тялото ми беше достатъчно силно, за да тича с часове. С готовност бих дала част от силата си, за да могат да се излекуват.
Но засега не можех да направя нищо – поне нищо, което знаех – затова реших, че най-добрият начин за действие е да се съсредоточа върху спасяването на Амон.
– Има още неща, които не съм ви казала. – промърморих – Поглъщащата знае, че съм тук. Ако Амон не ме беше предупредил да се събудя… – замълчах – Имам чувството, че тя има силата да ми направи нещо, дори в буден сън.
– Възможно ли е, Астен? – попита Ахмос – Може ли нейната връзка в съня да е толкова силна?
Поемайки дъх, Астен потърка тила си.
– Не знам. Няма прецедент. Единствената подобна връзка е между Изида и Озирис. И тяхната връзка е силна дори в сънищата. Това им позволява да комуникират на големи разстояния. Но никой от тях никога не се е срещал лице в лице с Поглъщащата или е влизал в подземния свят, доколкото ми е известно. Просто нямаме достатъчно информация, за да разберем.
Ахмос изсумтя.
– Тогава просто ще трябва да приемем най-лошото и да се надяваме на най-доброто.
Хвърляйки поглед над главата ми, Ахмос леко се намръщи на Астен, след което повдигна вежда.
– Не мога. – каза Астен – Не го искай от мен.
Обръщайки се към него, попитах:
– Не можеш какво?
Той въздъхна, поглеждайки към брат си за помощ, но Ахмос просто скръсти ръце на гърдите си и погледна Астен.
Най-накрая той отговори на въпроса ми.
– Възможно е да наблюдавам сънищата ти.
– Това изглежда като добро решение. За да можеш да ми помогнеш да се преборя с Поглъщащата, когато я видя отново?
– Не. Не става така. Не можеш да се биеш с нея в сънищата си, не и истински.
– Имах чувството, че мога.
– Е, не можеш. Или поне не би трябвало. Светът на сънищата е пълен с неясни възможности и намеци за това, което би могло да бъде, но също така е оцветен от това, което искаме. И понякога, когато научи какво желаем най-много, то изтръгва точно това нещо от нас. Това е трудна работа и човек никога не трябва да се доверява, докато е в сънищата си. Отново и отново съм виждал хора да се губят, никога да не влизат обратно в будния свят.
Дори аз, който получих властта над мечтите и сънищата, съм податлив на това. Имай предвид, че дори да приемеш, че е възможно да победиш Поглъщащата, докато си в състояние на сън, не означава, че това ще се случи в действителност. И с връзката ви с Амон, всичко, което можеш да постигнеш, е да я насочиш към твоите силни страни и бойни умения. Вече може да е успяла да получи достъп до истинското ти местонахождение, като последва твоето сънуващо аз обратно в нашия лагер.
– Което означава, че скоро трябва да напуснем това място. – каза Ахмос.
– Да. Трябва. – отговори Астен и се подготви да тръгне.
– Чакай за момент. – казах аз и поставих ръката си на рамото му, за да го спра – Нищо от това не обяснява защо не искаш да ми помогнеш. – Астен погледна надолу към ръката ми и след това бавно, треперещо, постави своята отгоре. Когато очите му срещнаха моите, видях скрити тайни и скръб в дълбините им. Любопитно, инстинктивно задействах силата си да открия истината, но преди да успея да направя магията, той прекъсна връзката ни.
Върхът на пръста му се пъхна под брадичката ми, наклонявайки лицето ми, за да го погледна.
– Недей! – каза той – Знам, че искаш отговори, но, моля, моля те, не питай повече. Не и за това.
Болката, която изпълни очите му, ме трогна по такъв начин, че кимнах, засрамена, че се опитах да видя това, което той очевидно не искаше да сподели. Наведох глава, очите ми се напълниха със сълзи.
Топлият му глас се прокрадваше тихо в пространството между нас и въпреки че думите му бяха прости, знаех, че между всяка дума има слоеве неща, останали неизказани.
– Моля те, не плачи. Съжалявам, Лили.
Имаше нещо в начина, по който каза името ми. Караше ме да се чувствам неспокойна, обнадеждена и нащрек едновременно. Нещо се случваше. Обърках се, но чувствителността ми беше повишена. Сърцето ми подскочи в стакато ритъм и забележимо прекъсване на дишането ми отекна заедно с неговото. В същото време мъката набъбваше между нас, преливайки и удавяйки емоциите като мляко, изливащо се от препълнена чаша.
Астен премигна и се размърда, прекъсвайки зрителния контакт. Без да каже дума, той се обърна и тръгна, оставяйки мен и Ахмос сами, следите от стъпките му бяха единственото нещо, което бе останало да маркира пътя му.
– Какво не е наред с него? – попитах Ахмос, докато бършех една заблудена сълза. Вероятно трябваше да си задам същия въпрос. Когато преди малко погледнах Астен, бях почувствала нещо и то беше много повече от привързаността му към брат му.
„Полудявам ли?“ – попитах Тиа – „Мислиш ли, че започвам да си падам по Астен?“
Измина дълъг момент преди Тиа да отговори.
„Астен е достоен избор. Нали?“
„Да. Но не това е важното.“
„Обвиняваш ли го за миналите му грешки?“
„Не.“
Исках тя да ми каже, че някакъв странен сфинкс-инстинкт ръководи действията ми, че не съм била нелоялна към мъжа, когото обичам. Мъжът, когото исках. Човекът, заради когото бях тук, за да спася.
Тя знаеше какво искам да чуя, но вместо това каза нещо, което накара кръвта да замръзне във вените ми и сърцето ми да се свие от скръб.
„Чувствата могат да се променят.“
С този загадъчен отговор Тиа спря да говори. Това беше първият път, когато се усъмних, че Тиа крие нещо от мен. Не ми хареса чувството. Нито дори малко. Да имаш някой друг в ума си беше достатъчно лошо и без да го подозираш, че саботира мислите ти или манипулира емоциите ти.
Разтърсвайки ме леко, Ахмос ме извади от света в главата ми.
– Какво не е наред, Лили? – попита той.
„Какво ли пък е наред?“ – помислих си.
– Какво не ми казва Астен? – попитах – Имам предвид за сънищата.
– Свързването с чужди сънища е много… интимно изживяване. – каза Ахмос, като постави ръката си на гърба ми, за да ме насочи по следите на Астен – Твоите мисли и желания ще станат ясни за него, а неговите за теб. Предполагам, че не е по различно от връзката ти с Тиа.
Страхотно. Беше достатъчно лошо да имам лъвица в мен. Какво ли би било чувството да се опитваш да разграничиш мислите, чувствата и мечтите на три различни индивида? В този момент осъзнах колко съм податлива да загубя самоличността си и да се изгубя не само в Тиа, но и в личността на сфинкса. Ако някога се измъкнех от това, щеше да ми трябва сериозна терапия.
– Как тогава това ще ми помогне, имам предвид нали предложи той да наблюдава сънищата ми?
– Присъствието на Астен на практика ще замени това на Амон. Вместо да отидеш в неговия свят на мечтите, ще влезеш в този на Астен.
– Разбирам. – казах, внезапно се почувствах много неудобно от идеята да споделям мечти с Астен.
– Притеснен ли е Астен да споделя моите мисли на такова ниво?
Сребристите му очи срещнаха моите.
– Бих казал, че той се притеснява повече от това, че го познаваш. – меко отговори Ахмос.
Това беше нещо, което изобщо не ме притесняваше. Ако имах един свой собствен талант, нещо, който беше чисто на Лили, а не нещо, което бях придобила, като станах сфинкс, това беше, че имах отлична преценка на характера.
– Ахмос? – прехапах устни.
– Да?
– Ядосан ли си на Астен, че не ти каза кой е всъщност? – попитах.
Свивайки леко рамене, Ахмос отговори:
– Астен винаги е бил мой брат. Другият, родният син на кралицата, никога не е бил част от живота ми. Обстоятелствата при раждането на Астен нямат никакво значение за мен.
– Но какво да кажем за частта, в която той е съблазнил момичето, което си харесвал? Как се казваше?
– Тиомбе. – каза Ахмос с тъга в гласа.
– Да. И…ти си му простил, нали?
Ахмос въздъхна.
– В интерес на истината аз му простих преди десетилетия. Никога не съм му казвал това. Оставих го да страда, мислейки, че все още се възмущавам от намесата му, но ако знаех колко болка е изпитвал… е, нека просто кажем, че съжалявам, че не му дадох прошката си по-рано. Имах много време да мисля за случилото се. Ако имах повече време, накрая сам щях да открия истинската природа на Тиомбе. Това, че бързо се разкри, когато Астен я съблазни, направи раздялата много по-лесна. По онова време мислех, че никога повече няма да говоря с него. Но дори тогава можех да кажа, че Астен не го направи, за да ме нарани. Мислеше, че така ми помага.
– Значи не го обвиняваш? За никое от нещата, които призна?
– Всеки от нас има тайни, Лили. Това, че той ги каза публично, не нарушава мнението ми за него. Познавам и обичам брат си. Също така, знаейки, че Анубис е бил наясно с всичко това и все пак му е дал власт и сила, прави Астен още по-изключителен в моите очи. Това, което ме натъжава, е, че той не смяташе да ни каже. След първата ни смърт позициите ни на принцове вече не бяха от значение.
– Може би не е искал да мислиш лошо за него.
– Можехме да споделим неговото бреме. Астен е позволил на грешките си да уморят сърцето му и той се страхува, че нашата привързаност към него ще се промени лесно като пясъка. Амон и аз сме направени от по-солидни неща.
Кимнах, съгласявайки се с него, и след това попитах:
– Ако знаеш, че той е добър човек и аз знам, че е добър човек, тогава защо сърцето му беше прогонено?
– Това е много добър въпрос. Подозирам, че има по-малко общо с избора на Астен в смъртността, а повече с необходимостта да ни вкара тук. Това е тема, която смятам да обсъдя сериозно с боговете, след като се върнем.
Заобиколихме голям хълм до широка равнина. Астен стоеше и надничаше и се обърна към нас в момента, в който се приближихме зад него.
– Това е полето на страховете.
– Махай се! – каза хриптящ глас. Иззад голяма скала надникна малко гърбаво човече. По носа и ръцете му имаше мехури. Един от тях се пукна и започна да изтича жълта гной. Забелязах крещяща маймуна на гърба му, която държеше блестящо кълбо, подобно на сърцето на Астен.
Астен вдигна лъка си.
– Кой си ти? – попита той.
– Просто призрак – много слаб и не си струва времето, което ще ти отнеме да се биеш с мен. – въпреки че твърдеше, че е слаб, не пропуснах скърцането на зъбите му и решителния поглед в очите му. Той със сигурност би отвърнал толкова силно, колкото и би получил.
– Търсим наш приятел.
С пресметливо изражение малкият мъж каза:
– Знам къде е. Мога да те заведа при него. Ако ми дадеш нещо в замяна. – той бръкна в раницата ми – Тук имаш някои мощни неща.
– Аз… предполагам, че можем да ги споделим. – заекнах аз.
Призракът се изкикоти радостно и ни поведе през полето на страховете.
На половината път Астен забави.
– Той е обхванат от страх. – оплака се нашият водач – Кървящи сърца с техните кървящи глупави страхове. Тук ли е заседнал от всички места? Нелепо.
– От какво се страхува? – попитах.
– Това е страхът, че никой-не-ме-обича-и-аз-съм-съвсем-сам. – отговори той с подигравателен напевен глас – На кого му пука за любовта? Каква е ползата от това? Всеки ден съм сам. Нищо не ме наранява.
– Той се чувства сам? – попитах с по-дрезгав глас от обикновено.
– Как да го измъкнем? – попита Ахмос.
– Лесно. Дайте му нещо по-страшно, за което да мисли. – малкото човече ме хвана за ръката. Маймуната му изпищя и ме ухапа силно. По кожата ми се появи гигантска пустула. Астен изведнъж се размърда, освобождавайки се от страха, и вдигна малкия призрак с една ръка.
– Какво ѝ направи? – попита той с горящи очи.
– Това, което трябваше. – отговори призракът, докато безполезно риташе с крака.
– Астен, ще се оправя. Виж? – насочих силата на лечебната стела и мехура на ръката ми се сви, докато изчезна.
– Цената ми току-що се повиши. – каза призракът – Искам това лечебно нещо, маджиг.
– Не! – отвърна направо Астен – Това така или иначе за теб няма да работи. Твоите наранявания са твоето покаяние.
Призракът се опита да ги изгледа, но не се получи.
– Добре. – каза той и се предаде – Само не се втренчвайте в страха от котенца или кученца. Ако го направите, ще ви оставя там.
Когато най-накрая минахме през полето, въздъхнах с облекчение. Успяхме.
– Ще намерите този, когото търсите. Сега ми дай това, което обеща.
Предложих на мрачния призрак моята връзка стафиди и той изчезна.
Бяхме изминали само петнадесет крачки, когато Астен каза:
– Страхувам се, че бяхме измамени.
– Но скарабеят казва, че Амон наистина е тук. – казах аз.
– Може би пътят към него е отвъд. – отговори Астен.
– Отвъд какво?
– Това. – той кимна, посочвайки пътя пред нас – Най-лошото място, на което можеш да се озовеш в долния свят – Тресавището на отчаянието. Прекалено обширно е, за да го заобиколиш. Страхувам се, че най-бързият начин е през него.
– Ако оцелеем. – измърмори Ахмос.
– Страхотно, още едно преживяване близо до смъртта… – замълчах, бръкнах в чантата си, за да предложа на Астен глътка от бутилката сайдер. Той се потеше. Това беше първият път, когато го видях да се поти в долния свят, което беше обезпокоително. Чудех се дали в този момент Амон е отново малтретиран и те са усетили ефекта и не го споделят с мен.
Разсеяна, бръкнах в чантата си и не открих нищо.
– Той открадна всичко! – извиках – Тази хитра маймуна на гърба му открадна сайдера и тортите. Сега нямам нищо!
Погледнах назад към Ахмос и по челото му също изби пот. И двамата се превиха.
– Тя го наранява сега, нали? – попитах.
Астен кимна твърдо.
– Всеки миг, когато Амон е в ръцете на Поглъщащата, е твърде много. – промърморих тихо.
Тежест натисна моите рамене. Тя изтощаваше Амон и сега засегна и тримата ни. Отпуснах се срещу Астен. Тялото ми трепереше, но се утеших от идеята, че енергията, която имам, беше споделена между всички нас и че докато сме живи, можем да сме сигурни, че и Амон е. През мен премина тръпка и въпреки че исках да разбера какво се е случило с Амон, в същото време не го направих. Мина поне час, преди да се почувстваме достатъчно възстановени, за да продължим пътуването си.
– Готова ли си? – попита Ахмос. Аз кимнах. Той потърка челюстта си с ръка.
– Преминаването може да отнеме поне един ден.
– Можеш да намериш най-краткия път. – насърчи брат си Астен.
Облекчена, че каквото и да измъчваше Амон, свърши, погледнах надолу покрай опасните, назъбени скали, спускащи се към дъното на долината долу, към безбройните вълни от бяло зърно. Призрачен стон изпрати зловещо ехо и аз се взрях в движението на зърното, озадачена. Растенията се движеха хаотично и изобщо не като пшеницата във ферма.
– Какво е това? – попитах.
„Неестествено е.“ – прошепна Тиа в ума ми – „Не е от земята.“
– Не е „това“, а „те“. – отговори Ахмос.
– Те?
– Да. Немъртвите. Тези, които са прогонени и които не са успяли да се преборят с демоните си, както направи Астен. – обясни Ахмос.
– Те са като нашия призрачен водач. – добави Астен – само че са открити и доведени тук. Някои от тях смятат, че нямат причина да се борят с демоните си. Други се опитват, но бързо биват победени и стават твърде слаби, за да отблъскват своите мъчители. Тук в тинята те са измъчвани във вечността, докато сърцата им висят над тях, като хляб пред гладен човек.
– Значи те са като призраците, които видях да яде Поглъщащата? Не изглеждаха толкова… плътни, колкото беше нашият водач.
Астен стисна юмруци, макар че не бях сигурна, че го осъзнава напълно.
– Да. Това е нейната градина. Нейните запаси от… храна.
– Това е ужасно! – възкликнах аз.
– Нямаме друг избор, освен да минем. – каза Астен – Ако побързаме, можем да успеем, преди да дойдат жътварите.
– Жътвари? Защо това звучи дори по-лошо от съществуването на немъртва ферма?
– С жътварите шега не бива. Всяка душа, попаднала на пътя им, ще бъде пожъната. Повярвай ми, когато казвам, че не искаме да се задържаме на това място твърде дълго.
– И как ще преминем? – попитах – Можеш ли да намериш път, Ахмос?
– Има само един безопасен път, надолу. Ще трябва да те носим. – отговори той.
– Да ме носите ли? Ще скачате ли?
– Не точно. – отвърна Ахмос – Хайде. Ще бъдеш с мен.
– Аз ще я взема. – каза Астен и пристъпи напред, като постави ръка на рамото ми. Ахмос погледна брат си, но после кимна и се отдръпна. Явно Ахмос не усещаше въздействието на сърдечния скарабей толкова силно, колкото брат му в момента. Ахмос вдигна ръце и левитира във въздуха, като незабавно се насочи към склона на скалата и бързо се спусна надолу.
Астен се придвижи пред мен и ми се усмихна с блясък в очите си, напомняйки ми за самонадеяната му версия, която ми беше по-позната. Хвана ръцете ми и ги постави около врата си и се наведе, за да прошепне в ухото ми:
– Дръж се здраво.
Кимнах, когато той се наведе и ме грабна. В рамките на един удар на сърцето той се издигна във въздуха и ние бавно започнахме да се носим надолу към долината. Отново почувствах изострените си сетива да се настройват към мъжа, който ме носеше. Усещането на силните му рамене под дланите ми, косата, която докосваше върховете на пръстите ми, и начинът, по който ме държеше, ме омагьосваха.
Докато се взирах в лицето му, една вътрешна част от мен се опита да си припомни докосването на Амон, но детайлите, които обичах толкова много, сякаш бледнееха и открих, че не мога да задържа образа му в съзнанието си, не и когато Астен беше толкова близо. Лек звук на ужас се изтръгна от устните ми и той ме погледна.
– Добре ли си, Лили? – попита той и ме притисна по-близо.
– Да. – успях да кажа.
Астен ме изучаваше и като че ли видя нещо в изражението ми, което се опитвах да скрия. Топлината се разля спираловидно между нас и очите му се стопиха в течни локви. С подобреното си зрение можех да видя малките звезди, които блестяха в тях. Ъгълчето на устата му се повдигна не в усмивка, а в тлеещо обещание и каквото и да ми беше обещал мълчаливо, исках, имах нужда да кажа „да“.
Той се приближи, допря носа си до моя и след това докосна бузите ни сантиметър по сантиметър, докато устните му не намериха ухото ми. Заплитайки пръсти в косата му и галейки тила му, аз се съсредоточих върху усещането, пропила докосването със силата си, желаейки го да усети ласката и контакта на кожата му с моята. Чух рязкото му поемане на дъх и след това тихите му думи изстреляха тръпки по врата ми.
– Внимавай, малка лъвице. – каза Астен с дрезгав глас – Един мъж може да устоява на жена като теб, но не много дълго.
Преглътнах шумно.
– Но аз не съм… – не успях да довърша мисълта си. Пулсът биеше в гърлото ми и топлият му аромат – кедър, кехлибар, подправки, с нотка на какао – ме обгърна. Миришеше вкусно. Като нещо, което исках да опитам. Нещо не беше наред в това, което се случваше, но друга част от мен го смяташе за много правилно. Искаме това, прошепна глас в ума ми. Искаме го.
Астен вдигна глава, в очите му проблясваха горещи пламъци. Той също ни искаше. Усещах го. Пространството около нас беше трескаво и обезумяло. Наклоних глава и го придърпах по-близо, устните му бяха само на сантиметри от моите.
– Астен. – започнах аз със зноен, умолителен тон в гласа си.
– Лили. – отвърна той с ехтящ от глад глас.
Наклоних глава нагоре, зачаках задъхана, с почти болезнено очакване, целувката му. Но тя така и не дойде. Отворих очи и намерих неговите затворени.
– Астен? – прошепнах, объркването задуши страстната мъгла, в която бях попаднала.
– Не можем да направим това, Лили. – очите му най-накрая се отвориха, но това, което видях, не беше желанието, на което се надявах, а съжаление и самообвинение.
– Въпреки че ти за мен си чиста и прекрасна като най-ярката звезда в небето, няма да причиня това на брат си.
– Но… Астен, аз…
– Съжалявам. Няма да те добавя към моя списък с грешки.
– Това ли бих била за теб? – обвиних го аз – Грешка?
– Не. Това не е… – той поклати глава – Не ме разбирай погрешно.
Краката ни докоснаха земята и Ахмос се приближи.
– Да те разбере погрешно за какво? – попита той.
– Нищо. – отвърна Астен.
Сложих ръце на хълбоците си, усещайки пронизващата болка от отхвърлянето, смесена с гаденето от вината.
– Точно така. Нищо. – рязко казах и нагласих лъка на гърба си, като в същото време автоматично проверих ножовете си. Докато се обръщах, за да се насоча към полето от призраци, които се вълнуваха от невидимия вятър на подземния свят като хиляди сиви, надуваеми кукли танцьори, изтласках на заден план мисълта, че изобщо не се страхувам от летене, когато ме държи Астен.
Ахмос ме хвана за ръката.
– Чакай, Лили. – каза той – Нека първо намеря пътя.
Кимнах и скръстих ръце на гърдите си. Когато Ахмос приклекна и протегна длан над пясъка, за кратко осъществих зрителен контакт с Астен, който носеше полусмутено, полувиновно изражение, също като моето.
Докато вървяхме през полето, опитвайки се, но не успявайки да избегнем всякакъв контакт с призраците, размишлявах защо се чувствам толкова разстроена. Астен беше постъпил правилно. Не знаех какво ме беше обзело или защо това, че бях близо до Астен, ме накара да си помисля да разкъсам ризата му с нокти.
Вече не можеше да се отрече, че се държах ужасно нелоялно към Амон и идеята за болката, която щеше да изпита заради предателството ми, ме караше да заплача. И не просто да пролея сълза или две, но да хлипам с абсолютно разбито сърце, както когато Анубис ме накара да го убия. Такова беше усещането. Сякаш бавно, но неизбежно убивах Амон. Не издържах.
Сълзи започнаха да се стичат от ъгълчетата на очите ми и ми идваше да изкрещя и да започна да си скубя косата заедно с призраците, които напразно се опитваха, когато минавах покрай тях, да се хванат за мен. Чрез моето зрение забелязах, че редиците от души близо до нас имат достъп до сърцата си. Светещите кълба бяха почти достатъчно близо, за да ги докоснат, но никой от тях не си правеше труда да опита. Ако си помагат един на друг, може дори да успеят да върнат сърцата си.
Спрях пред една тъжна, съкрушена жена и се наведох, за да взема сърцето ѝ и да ѝ го подам, но Ахмос хвана китката ми, преди да го докосна.
– Недей. – каза той – Прекалено тежки са. Отчаянието им само ще потопи собствените ти крака в тинята. – спомняйки си неспособността си да изтръгна сърцето на Астен от Огненото езеро, кимнах и продължихме. Изглеждаше, че единствените призраци, които ни обръщаха внимание, бяха онези, с които влизахме в близък контакт, и с течение на часовете започнах да виждам промяна. Призраците, по-надолу, бяха по-…оживени.
Половината от тях сякаш бяха повлияни от любовта си към мен, а другата ме гледаха гладно, както беше направила Поглъщащата. При повечето от тях, около краката им, се въртяха по един или двама от мъчителите им, като от време на време ги захапваха. Всяка душа си имаше свой собствен преследвач. Видях да ги измъчват различни буболечки, змии, червеи, прилепи, малки гущери и дори нещо, което приличаше на кръстоска между миниатюрно градинско джудже и гаргойл. Броят на демоните, които нападаха призраците, се увеличаваше с всеки изминал час.
Извън тази смущаващата гледка, Астен изглеждаше решен да не среща погледа ми, което беше добре за мен. Колкото по-голямо е разстоянието между нас, толкова повече контролирах нещата. Какво не беше наред с мен?
Опитах се да попитам Тиа, но тя се беше заключила далеч в съзнанието ми. Беше там. Усещах я, но се беше свила на топка и колкото и да я мушках мислено в гърба, не искаше да се обърне с лице към мен. Не че я обвинявах. Мислех, че тя може би се срамува от мен, като се има предвид начина, по който се държах.
Докато пътувахме, пътят се стесняваше. Ахмос се извини и потърси по-добър път, но такъв нямаше. Щеше да се наложи да се доближим до жертвите на Поглъщащата. Опитвайки се да ни хванат за ръцете, те се приближаваха все повече и повече.
Тогава един призрак, който изглеждаше по-солиден от другите, върху чиято глава се рояха поне дузина подобни на пчели същества с размер на юмрук и многократно го ужилваха, се протегна към мен и наистина ме хвана за ръкава. Той ме дърпаше отчаяно, молейки да го спася. Краката му изглеждаха вкоренени на място, сякаш бяха забити в пясъка. Повечето от събратята му не бяха толкова масивни, поради липса на по-добра дума и захвата му беше доста силен.
Когато му казах, че съжалявам и че не мога да направя нищо, че трябва да се пребори със собствените си демони, молбите му се превърнаха в гняв.
– Ще ми помогнеш. – изплю той от подпухналото си, ужасно наранено лице – Иначе ще умреш заедно с мен. Убил съм много хубави млади жени като теб. Дори няма да ми мигне окото.
– Вече си мъртъв. – казах аз, чудейки се дали ще трябва да покажа ноктите си и дали изобщо ще намерят къде да се забият в неговата форма.
– Знам това, глупаво, красиво момиче. – изсъска той – Имах предвид втората смърт. Първата е за теб, последната е за мен. Ще слезем заедно. Това е почти романтично. Може би, ако ѝ предложа хубаво момиче като теб, живо, ще ѝ отнеме доста време да се занимава с теб и ще имам достатъчно време да избягам. – започна да се удря по главата – Не. Не, не, харесваме я. Не. Ще я изядем сами.
– Не мисля така. – казах аз – Освен това не можеш да избягаш от Поглъщащата. Виждал съм я в действие и тя не пуска никого. Но не се отчайвай. Ще се опитаме да я убием, така че все пак може и да успееш.
– Ха! – извика той – Тя не може да бъде победена. Всеки го знае.
– Е, ние ще опитаме.
– Опитвайки, ще умреш.
– По-добре да умреш в битка, отколкото да бъдеш пожънат като зърно. – казах аз.
Сивото лице на призрака придоби по-тъмен оттенък и от ъгълчето на устата му започна да изтича черна слюнка.
– Ще си платиш за това.
Други призраци наблизо започнаха да реагират на този, който ме държеше. Макар и заседнали в купчини пясък, те се протягаха нагоре, като зомбита, най-накрая уловили аромата на свежа плът, и с почти толкова празни изражения. Но никой от тях не беше достатъчно близо, за да направи нещо повече, крайниците им минаваха през кожата ми, оставяйки хлад след себе си по плътта ми.
Призракът, който ме държеше, се дръпна и се бореше, опитвайки се да ме придърпа по-близо, но успях да забия петите си достатъчно здраво, за да го спра. И все пак, той не изглеждаше настроен да ме пусне. Едва когато Астен и Ахмос ме заобиколиха и погледнаха призрака, поведението му се промени.
– Пазителите! – извика той, като се клатеше напред-назад. Той ме пусна и отново започна да бие главата си с юмруци. – Глупаво. Глупав. Глупаво! – извика той, докато биеше себе си – Трябваше да ги видя. Защо са тук?
Призракът ни погледна с надежда и отчаян вид.
– Грешка е, нали? Не трябва да съм тук. Тук сте, за да ме върнте?
– Обратно! – отекна един призрак.
– Това е грешка. – обади се друг.
– Да! Грешка.
– Грешка.
– Върни ни обратно.
Астен ме хвана за раменете и ме придърпа към гърдите си, докато Ахмос се приближи до масивния призрак.
– Съжалявам. – каза той – Не сме тук заради теб. Имаме друга работа.
– Друга работа? Каква друга работа бихте имали тук? Това не е вашият дом! Вие не принадлежите на това място. Вън! Вън!
Другите призраци започнаха да ридаят, интензитетът се засили и се разпространи, докато почти цялото поле започна да пищи в какофонична тревога.
– Вън! – викаха – Не принадлежите!
Зарових глава в гърдите на Астен, вдишвайки топлия му аромат, докато той галеше косата ми.
– Ние сме само на половината път, а след това става по-трудно. – каза Ахмос – Призраците при изхода са тук по-отдавна. Те са по-малко… е, по-малко. Тези тук са от по-скоро. Другите ще бъдат по-силни. И ще имат способността да препречат пътя ни.
– Можем да прелетим над тях, нали? – попитах, тайно зарадвана от възможността отново да бъда в обятията на Астен.
Астен поклати глава.
– Усещаме последиците от тяхното отчаяние. Няма как да левитираме отново, докато не се изчистим от тях.
– Значи оттук идва и името – Тресавището на отчаянието.
– Да.
– Добре тогава, просто ще накараме Ахмос да намери най-добрия път и… – думите ми бяха прекъснати, когато виковете и стенанията на мъртвите се превърнаха в писъци. Нов вид паника преминаваше от призрак на призрак, докато достигна тези, до които стояхме.
Астен и Ахмос ме хванаха за ръцете и започнаха да тичат напред. Времето ни свършваше. Единствената дума, която абсолютно не искахме да чуем, се повтаряше от всеки един призрак в полето от хиляди.
Жътварите.