ГЛАВА 22
ЖЪТВАРИ И ЧАКАЛИ
– Лили! Тичай! – извика Астен, дърпайки ме през полето. Колкото и бързо да се опитвахме да се движим, бях разтревожена, когато напредъкът ни почти спря. Пътеката, водеща от полето, беше претрупана от призраци, които се бяха проснали на земята и се разкъсваха, докато отчаяно дращеха своите събратя и се опитваха да изтръгнат краката си от калта, която ги държеше.
Хващаха ме за глезените, острите им нокти пробождаха кожата ми и викаха отчаяно:
– Спасете ме! – или – Вземи ме със себе си!
Други викаха: – Не им позволявайте да ме пожънат! – и – Не можеш ли да ги спреш? Колкото и да ми се искаше да мога да направя нещо, знаех, че няма начин да им помогна. Колкото повече напредвахме, толкова по-яростни ставаха призраците.
Особено агресивен призрак успя почти да ме препъне, предизвиквайки ръмжене, което се изтръгна от устните ми. Ахмос извика тоягата и брадвата си, образувани от песъчинките около нас, а Астен извика лъка си с колчан, пълен със стрели с диамантени върхове. Свалих собствения си лък от гърба си и уцелих призрака с една от стрелите на Изида.
С Ахмос, който разчистваше пътя отпред и Астен, който беше отзад, нямаше какво да правя. Веднъж ударени с тоягата, призраците отдръпнаха ръцете си, лекувайки различни рани, въпреки че някои от тях изглеждаха с рани, много по-лоши от всичко, което Ахмос можеше да им причини.
Въпреки това те стенеха и плачеха от ужасна мъка и подозирах, че това е нещо повече от болката, която им причинихме при преминаването. Няколко от тях прехапваха юмруци или се разтреперваха от страх, след което се заглеждаха в далечината.
– Продължавай. – каза Астен, когато спрях, за да погледна отново зад нас. Един полудял призрак се възползва от неподвижното ми положение и ме сграбчи за крака, дърпайки го с такава сила, че се спънах. Веднага бях погребана в пашкул от крайници, които дръпнаха косата и дрехите ми.
Дърпах се надолу по редицата, далеч от пътеката, която Ахмос беше открил. Лъкът ми падна встрани и остана зад мен, а ножовете ми се изтръгнаха от ръцете ми, точно извън обсега ми.
Инстинктивно ноктите ми се появиха и аз ги зарових в гърдите, ръцете и вратовете на онези, които ме заобиколиха, но те ме натиснаха още по-силно, безразлични към моето нападение точно толкова, колкото биха били и зомбитата. Изпаднах в паника, когато образът на глутница хиени, насочени към мен, изпълни ума ми.
Викайки отчаяно удрях и блъсках, толкова неистово исках да избягам, че в поведението ми нямаше нищо подобно на сфинкс или дори на лъвица. Бях се превърнала в трепереща обвивка на себе си, слаб човек, който можеше да отговори на ударите им само със сълзи.
Сянка падна върху купчината тела и един по един нападателите изчезнаха в облак от пясък, който духаше по лицето ми. Астен използваше една от стрелите си с диамантен връх, изпълвайки ме с облекчение и пламенна надежда. Първо си помислих, че ги забива в черепите на мъртвите, но след като облака се махна, видях, че вместо това се прицелва в сърцата им.
Някои от призраците разбраха какво прави и изкрещяха, опитвайки се да се измъкнат от него или, когато това не проработи, да го отдалечат от блестящите кълба на сърцата им. Той ги оставяше да извъртят телата си, доколкото им позволяваха вкоренените им крака, и след това бързо довършваше по-агресивните призраци, които все още бяха в близост до мен. Другите наблизо се свиваха като наказани кучета, скръстили ръце на корема си, прегърбили гърбове, докато се отдръпваха от нас.
– Добре ли си? – попита Астен, приклекнал до мен. Очите му се плъзнаха по лицето ми и после надолу по треперещото ми тяло. Жадувах да ме прегърне. Да ме погали и утеши. Защо не ме прегръща? Астен докосна долната част на брадичката ми и повдигна лицето ми, докато очите ни се срещнаха. Само с очите си се опитах да изразя колко много имам нужда от него, колко много изгарям за докосването му, но сигурно не успях. Той отново попита:
– Наранена ли си, Лили?
Нещо вътре в мен се сви и се отдалечи, подобно на призраците около мен.
– Да. – отговорих, усещайки как увереността и контролът над емоциите ми се връщат с всеки изминал момент – Но ще се оправя.
Астен наклони глава и ме погледна, сякаш не вярваше на думите ми, но после кимна и ми подаде ръка.
– Хайде тогава.
Като ми помогна да се изправя, той ми даде ножовете и лъко със скъпоценните стрели на Изида.
– Астен?
– Хмм? – отговори той, зает да наблюдава призраците около нас.
– Защо са толкова привлечени от мен?
– Трябва да е от сърдечният скарабей. Като безсмъртни, те могат да усетят неща отвъд разбирането на едно живо същество. Нещо като любов става много осезаемо за нас. Физическо, опияняващо. Като Синове на Египет можем да използваме магии, за да контролираме невидимото, но любовта е ненадмината, неконтролируема, по-мощна магия от всичко, което боговете могат да измислят. Може би затова дори те стават нейна жертва.
Започнах да сортирам това, което той каза, когато призраците около нас утихнаха. Замръзнахме и се огледахме. Всеки призрак в полето беше прегърбен с ръце около краката си и глави, свити почти между коленете.
– Какво става? – попитах.
– Не съм сигурен. – каза Астен, като постави ръка на рамото ми в жест на подкрепа, който част от мен почувства дълбоко.
Каквото и да се случваше, не предвещаваше нищо добро за нас. Ние бяхме много забележими в полето от сиви форми, и както стояхме изправени в почти замръзналото поле, бързо стана очевидно, че ще бъдем лесни мишени. Отне само няколко секунди, за да се сбъднат най-дълбоките ни страхове.
– Те са тук. – заяви Ахмос. В зловещото спокойствие се чу нов, тракащ звук, който ставаше все по-силен с всеки изминал момент.
Нямаше къде да се скрием.
Ахмос коленичи на земята и измърмори някакво заклинание, протягайки ръка над пясъка. След няколко секунди той се изправи.
– Насам. – каза – На този хълм има голяма скала, на която можем да се облегнем с гръб.
Докато се приближавахме към скалата, шумът се усилваше, след което затихваше. Призраците около нас потънаха още по-дълбоко в калта. Забелязах, че собствените ми стъпки станаха мудни, краката ми залепваха, въпреки че почвата все още ми изглеждаше същата.
Когато казах това на Астен и Ахмос, те се спогледаха и тогава Ахмос обясни.
– Това е от отчаянието. Усещаш как ти тежи на сърцето. Опитай се да се съсредоточиш върху нещата, които повдигат духа ти.
– Влияе ли и на теб? – попитах.
– Да. Но да усещаш, че почвата ти се струва лепкава, е тревожно. Това означава, че си по-отчаяна. Тревожиш се за Амон, нали? – попита той.
– Амон? – истината е, че откакто бях в прегръдките на Астен, не мислех за нищо друго освен за него. „Това не е правилно!“ – помислих си. Обмислих чувствата си. Изглежда, че наистина някакво тъмно нещастие ме изпълваше, което не беше нормално. Не бях от момичетата, които се предават. Изправях се и правех всичко възможно, за да се справя. Не бях склонна към депресия.
Разбира се ако това, което тежеше на сърцето ми наистина беше отчаяние, е не заради Амон. Бях абсолютно сигурна, че съм на правилния път, за да го спася. Бях загрижена за него, разбира се. Спасяването му беше нещо от изключителна важност за мен и въпреки това някак си не беше. Имаше нещо друго, което глождеше съзнанието ми. И колкото повече мислех за това, толкова по-чужда изглеждаше тази емоция. Сякаш не ми принадлежеше. Прехапах устни, опитвайки се да разбера.
Стигнахме до скалата и Астен ме изгледа, преди да се приближи до Ахмос, за да поговори тихо с него. Нещо гладно и свирепо завладя същността ми, а после се разпадна и обувките ми потънаха на сантиметър в пясъка. Изпаднах в паника, спомняйки си за подвижните пясъци, които почти ме бяха убили. Това нямаше да се повтори.
Опитах се да дишам дълбоко, за да се успокоя, да се фокусирам, както беше казал Ахмос, но дробовете ми не се разширяваха. Хванах гърлото си с ръце, затворих очи и се съсредоточих. Чувствах, че трудно преглъщам и усещах болезнено парене в очите.
Изведнъж очите ми се отвориха. Разпознах емоцията, която бушуваше в тялото ми. Беше разбито сърце. Това нямаше смисъл. Амон беше жив. Той ме обичаше. Защо сърцето ме болеше така, както когато Анубис ме върна в Ню Йорк? Идеята, че нещо ужасно, нещо… се е случило с Амон смрази кръвта във вените ми. Но все още усещах сърцето му да бие равномерно там, където скарабеят опираше в кожата ми, така че не можеше да е това.
Ахмос ни остави за кратко, за да разузнае.
– Какво не е наред? – попита Астен със загриженост, изписана върху красивото му лице.
– Това… боли. – казах прекалено гърлено, със звук изтръгнат от скритите дълбини на душата ми.
– Какво боли?
– Не… не знам. – прошепнах, устните ми трепереха, докато сълзите се стичаха от ъгълчетата на очите ми. Поклатих леко глава, опитвайки се да прочистя вълните от тъга, които сякаш ме заливаха.
С болезнено, но примирено изражение, Астен ме прегърна през рамото ми и неловко ме потупа по гърба. Отчаян вик се изтръгна от мен и аз се зарових в гърдите му, обвивайки ръце около кръста му. Повече почувствах, отколкото чух въздишката му, когато той ме прегърна с другата си ръка, обгръщайки ме изцяло в топлината си.
– Кажи ми какво те мъчи, малка лъвице. – промърмори Астен, докато разтриваше гърба ми в малки кръгове – Какво доведе моя свиреп воин до това?
– Сестра ми. – чух се да казвам.
Астен се облегна назад и ме погледна с нотка на объркване, което само задълбочи великолепната трапчинка на брадичката му.
– Сестра ти? – повтори той – Не знаех, че имаш такава.
Премигнах и една блестяща сълза, полепнала по миглите ми, падна върху ризата му. Докоснах с върха на пръста си мокрото петно, затворих очи и после разперих ръка върху мускулестите му гърди.
– Имаш предвид Тиа ли? – попита той.
Вдишвайки дълбоко, вдигнах глава.
– Не. Нямам предвид Тиа. – вълна от дълбоко негодувание и разочарование ме изпълни – Всичко е наред, Астен. – казах с леко треперещ глас – Ще се оправя.
Той ме погледна с поглед, който казваше, че изобщо не е сигурен в това, тогава Ахмос изтича бързо обратно към нас, изкрещявайки: – Ето ги!
Тракащият звук, който се чуваше, откакто призраците млъкнаха, се усили, докато не стана невъзможно да се каже откъде идва. Бяхме обгърнати от този звук, който доста ме обърка. Искахме да се нахвърлим и да ни защитя, но се борих със себе си, чакайки указанията на Ахмос. Протегнах се към лъка си, но рязко спрях с вдигната ръка.
„Не!“ – извика Тиа наум – „Не лъка!“
„Какво?“ – отвърнах, разстроена, че вече не мога да контролирам ръката си – „Защо правиш това? Искаш ли да се караме за оръжията сега? Жътварите идват!“
„Знам, че жътварите идват, Лили.“ – тя почти изплю името ми – „И този път ще се бием с тях при моите условия. Не при твоите. Само защото споделям тялото ти, не означава, че споделям твоето мислене през цялото време.“
„Какво ти става. Първо ме игнорираш, когато се опитвам да говоря с теб, а сега ми крещиш. Не мислиш ли, че можеше да избереш по-подходящ момент за спор? “
„Не споря с теб. Просто ти казвам как ще стане. И ние ще използваме нашите ножове, а не лъка. “
Опитах се да поема контрола, но бързо разбрах, че Тиа е решителна и умът ми е обездвижен от нейния бунт. Не аз, а Тиа посегна към ножовете зад раменете ни и ги взе в ръце. Тиа ги завъртя в ръцете и притисна палеца си към копчето, което удължаваше оръжията в смъртоносни копия. Забивайки ги в пясъка до краката ни, тя надникна към полето, наостряйки уши към източника на шума.
Не се наложи да чакаме дълго. Тъмни форми започнаха да кръжат лениво над полето. Те от време на време се спускаха на произволни интервали, за да приберат избраната жертва. Подобно на мрачни жътвари, ангелите на втората смърт на призраците, държаха някакво извито острие, макар че не беше толкова дълго, колкото косите, носени от жътварите във филмите на ужасите. Движеха се като големи птици, спускащи се в полето след царевично зърно, но актът завършваше оглушително с режещ шум, последван от бърз, смразяващ кръвта писък.
Миг по-късно един сив призрак с разхлабени крайници, след като блестящото му сърце беше безцеремонно натикано в гърлото му, беше натъпкан в торба, преметната през рамото на облечения в роба жътвар. Облеклото им беше това, което легендите описваха правилно. Жътварите наистина носеха черни дълги одежди, които се вееха в адския пустинен вятър. Те миришеха на отчаяние и разложение.
Останахме тихи, готови да се бием, но се надявахме да не бъдем забелязани. Наблюдавах жътвата с очарование и се чудех какво би си помислил доктор Хасан за това място. Астен и Ахмос стояха наблизо, стиснали оръжия в ръцете си, а дишането им кънтеше в ушите ми.
Точно, когато най-накрая помислихме, че смe в безопасност, един призрак не много далече от нас, набелязан от жътвар, започна да маха с ръце към нас и да крещи:
– Нашественици!
Хвърляйки призрака, сякаш беше чувал с боклук, жътварят се обърна и погледна към нас. Призракът, с един останал крак, заседнал в тинята, трескаво се опита да избяга от границите на полето. Не успя. В рамките на няколко мига се появи друг жътвар, който го сграбчи и приключи с жътвата му, заедно със сърцето му.
Облечената в черна роба форма, която ни наблюдаваше, се приближи и изправи тялото си във въздуха. Ужасното тракане започна отново, когато той извъртя главата си в една, после в друга посока. Качулката му падна назад от движението и видях откъде идва шумът, от челюстта на жътваря.
От Тиа разбрах, че създанието ни надушва чрез движението на челюстната си кост. Когато отвори устата си, езикът, дълъг черен мускул, вкуси въздуха. След като дръпна органа обратно в зейналата си паст, челюстта изтрака десетина пъти, сякаш предъвкваше миризмата ни.
Съществото изглеждаше повече като буболечка, отколкото като скелет, но можех да разбера как може да бъде объркано със скелет. Отдалеч черно-белите шарки на лицето му приличаха леко на човешки череп, но челюстта имаше различна форма, по-скоро като на мравка или оса.
Тракащата уста не се движеше нагоре-надолу, както би направила човешка челюст, а хоризонтално, настрани. Беше широка уста, много по-голяма, отколкото би трябвало да има същество с такъв размер. Шумът, който издаваше, докато се рееше над призраците, ми напомни за рояк стършели. Светещи очи горяха, докато ни изучаваше.
След напрегнат момент бръмченето се усили още малко и забелязахме няколко други жътвари, които бързо се приближаваха към нас. Астен сигурно бе решил, че да се бие сега би било по-добре, отколкото да чака цялата група да атакува, пусна една стрела. Осветената от звезди диамантена глава намери целта си и потъна в шията на жътваря. Нечестив писък изпълни въздуха и след това съществото се понесе бавно към земята, въртящо се в агония.
Надигнаха се още писъци, докато Астен пускаше стрела след стрела. Скоро те бяха достатъчно близо, за да ги достигна с копие, и аз хвърлих едно, а след това и второ, като успях да раня сериозно един и да убия друг. Съществата се увеличиха на брой и ние бързо бяхме обкръжени. Призовах ноктите си и разрязвах, продължавайки да убивам. Имаше нещо катарзисно в битката.
Цялото объркване, което бях почувствала, се разсея и умът ми се изпразни от тревогите и грешните емоции. Изведнъж открих, че контролирам тялото си. Докато се биех, крайниците ми се движеха безпроблемно, инстинктивно. Използвах силите на сфинкса и на призивът ми беше отговорено. Никога преди Тиа и аз не сме работили заедно по толкова обединен начин и се наслаждавах на това усещане. С гола ръка смачках трахеята на един жътвар, докато забих ноктите си в сърцето на друг. Нямаше борба. Без доминация. Без несигурност. Бяхме едно, с връзка дори по-силна, отколкото бяхме изпитали на лодката на Черти.
Втората вълна от жътвари се приближи, този път с оголени коси. Лесно се преборих с двамата си нападатели, но петима полетяха надолу, за да обградят Ахмос, който беше ударен повече от веднъж от късата коса на жътвар. Кръв оцветяваше ръкава на туниката му. Усетих острата миризма във въздуха, но можех да кажа, че нараняването му не е животозастрашаващо.
Насочих се към него, но тогава Астен беше уцелен в крака и аз се поколебах. Без да се замисля, вместо това отидох при Астен, използвайки ноктите си, за да грабна косата от тялото на жътваря. След това грабнах наметалото му и ударих главата му в камък, докато тялото му отпусна. Копнеех да утеша Астен, но чух вика на Ахмос и стиснах зъби.
Чувствайки, че не ми остава друга възможност, извадих една от скъпоценните стрели на Изида, вдигнах лъка си и се прицелих. Стрелата се заби дълбоко в рамото на жътвар, но съществото отговори по много различен начин на моите стрели, отколкото на тези на Астен. Вместо да изкрещи или да падне, той веднага спря да се бие и се приближи към мен, ранената му ръка висеше свободно отстрани, а стрелата все още стърчеше от тялото му.
Познатият бръмчещ шум изпълни въздуха, звукът беше толкова силен, че кожата ми изтръпна от вибрациите. Другите жътвари спряха, наблюдавайки първия и един по един го последваха. Постепенно звуците придобиха смисъл и думите се оформиха.
– Какво можем да направим за богинята? – каза пострадалият жътвар. Нито Астен, нито Ахмос сякаш го разбираха.
– Първо, можеш да спреш да ни нападаш. – казах аз, все още размахвайки нокти по заплашителен начин.
– Ще ви оставим да минете. – каза друг.
– Какво ще кажем на господарката? – попита един разтревожен жътвар братята си -Много умряха!
– Тя ще разбере! – извика друг – Тя ще ни погълне!
Жътварят, който току-що бях ранила, каза:
– Ще отвлечем вниманието ѝ с удвоен брой сърца и ще се опитаме да скрием нашите наранявания и нашите мъртви.
– Тя ще ни разкрие! – изплака един от отчаяние.
– Няма значение! – извика първият – Сълзите на богинята ни зоват. Ако това означава нашата смърт, тогава така да бъде.
– Благодаря ви. – казах аз – Приятелят ми е наранен. Можете ли да го излекувате?
– За съжаление не можем. – каза жътварят, а думите му бръмчаха в съзнанието ми – Но мехлемът от майчиното дърво, в Тюркоазената гора, може да обезсили отровата.
– Да, – повтори друг – ако стигнете навреме. Той има само няколко часа.
– Часа? – попитах, страхът за Астен разцъфна в гърдите ми. Досега не показваше никакви признаци, освен лекото накуцване и блясъка на пот по челото му.
– Тръгнете на запад. – каза единият – Намерете фонтана на чакалите. Пътеката отдолу ще ви покаже пътя към дърветата.
Жътварите се обърнаха, за да си тръгнат, но един се поколеба.
– Ще крием присъствието ви толкова дълго, колкото успеем от Поглъщащата, но нейният ум е остър. Тя скоро ще разбере двуличието ни. Най-добре ще е да побързате.
– Чакай! – казах преди последният жътвар да си тръгне. Той се поколеба, носейки се във въздуха над нас. – След като излекуваме Астен, планираме да атакуваме Поглъщащата. Ще ни помогнете ли?
Жътварят гледаше надолу към мен, челюстите му тракаха тихо, докато обмисляше молбата ми.
– Вие сте смели бойци, но сте трима, а тя има силата на хиляди на свое разположение. Ние, жътварите, сме нейни слуги, заклели сме се да ѝ служим. Тя ще разбере, ако сме се осмелили да ѝ се противопоставим. Веднъж, много отдавна, ние служихме на богиня от различен вид, но бяхме подмамени да помагаме на Хаоса и сега сме тук, служим на Господарката на мъртвите. Но ние винаги ще помним тази, която е нашият създател. Тя, която е изгубена за нас.
Той направи пауза.
– Ще помоля братята си да обсъдят предложението ви. Но знайте, че това е много опасно. Вероятно всички ще загинем при опита и тя ще отмъсти на целия ни кошер. Ако тя убие нашата кралица и нашето неродено, нашият вид ще загине.
– Но ако успеем, тогава вече няма да имате нужда да ѝ служите. – казах аз.
– Вярно е. – жътварят вкуси въздуха, докато мислеше – Когато отидеш да се биеш, пусни една от стрелите на богинята в небето и ще видим какво можем да направим.
– Благодаря! – казах аз и кимнах за сбогом.
Когато жътварите си тръгнаха, аз се приближих до Астен.
– Как се чувстваш? – попитах.
– В момента кракът ми е леко изтръпнал. Вярвам, че мога да вървя с малко помощ.
Направих гримаса, докато разглеждах раната.
– Можеш ли да направиш някакви превръзки, Ахмос?
В рамките на няколко секунди Ахмос създаде куп превръзки в стил „мумия“, които спретнато се сгънаха в ръцете ми. Повдигнах вежди към него.
– Какво? – попита той, когато забеляза изражението ми.
– Можеш ли да бъдеш малко по-чувствителен? – попитах, увивайки бинтовете около крака на Астен – Това са превръзки от мумия.
Ахмос сви рамене.
– Това е първото нещо, за което се сетих.
Въздъхнах.
– Предполагам, че не мога да те обвинявам. Когато се върнем в реалния свят, ще трябва да ви заведа на обиколка в модерната съвременност, включително болници със стерилни консумативи.
– И храна. – добави Астен – Бих искал да опитам повече от сладкишите, с които ме запозна Амон.
– Разбрахме се. – казах аз с усмивка.
За момент спрях, спомняйки си колко много Амон обичаше да пирува, особено с кръглите дискове, пълни с плодове. Имаше толкова много места, на които можех да го заведа. Толкова много нови храни, които можем да опитаме заедно. След това следващите думи на Астен пробиха малкия ми мехур от щастие.
– За съжаление, ние няма да се върнем с теб. – каза той – Знаеш, че дори и да победим Поглъщащата, Ахмос, Амон и аз не можем да се върнем в твоя свят и ще възкръснем след хиляда години.
– Може би ще ви позволят да си вземете малка, заслужена почивка? – осмелих се да попитам – Може би за около сто години?
– Съмнително е, Лили. – каза Ахмос – Никога през дългите векове на съществуване не сме получавали отсрочка.
– Ще трябва да направим нещо, за да променим това. Но на първо място. Трябва да спасим Астен и след това Амон. Можеш ли да намериш пътека до Фонтана на чакалите, Ахмос?
– Вярвам, че мога.
Той пусна ръката на Астен и аз я хванах, предлагайки подкрепата си, докато той се опитваше да остане прав на ранения си крак. Ахмос вдигна ръце във въздуха, за да изпее заклинание, след което плесна с ръце.
Цялата долина започна да се тресе.
– Какво се случва? – извиках.
– Не знам! – извика Астен, спъвайки се в мен. Вкопчихме се един в друг, докато скалите около нас се бунтуваха, готови да ни смажат под себе си.
Пукнатина се отвори в планината в края на долината, прах и камъни се изсипаха в тъмното пространство вътре. Ахмос беше разцепил планината на две. Когато трусът свърши, тримата се взряхме в новонаправената пролука, която водеше нагоре и излизаше от долината.
В рамките на час бяхме на разклона и бързо стана ясно, че Астен трудно ще се справи с изкачването на скалистия терен.
– Трябва да ме изоставите. – каза той, след като спряхме и двамата се задъхвахме от усилие. Ахмос разузнаваше най-добрите места за изкачване, като намираше местата, които бяха най-стабилни, докато ние си почивахме. Все пак Астен проявяваше признаци на напрежение, а ни предстоеше дълъг, дълъг път.
– Няма да те изоставим. – казах аз – Няма да стане.
– Времето е от съществено значение. Трябва да спасиш Амон. Със сигурност светът е по-важен от мен. Дори не съм избран. Аз съм просто обикновен човек, който е въвлечен в това.
– А мен как наричаш? – попитах – Не съм си поставяла за цел да стана това, което съм сега. Правим го, за да спасим тези, които обичаме, и аз смятам, че ти си част от тази група.
– Ще позволиш ли? – попита той. Очите му светнаха върху лицето му, изучавайки ме, сякаш търсейки отговора на въпроса си.
– Да позволя какво? – отвърнах тихо аз.
Той не поясни, но вдигна ръка към бузата ми и избърса петно мърсотия. Притиснах ръката си към неговата, искайки и той да усети моето докосване. Той ми дари мила усмивка, която ми подсказа, че наистина усеща. Болката, която бях почувствала преди, въпреки че все още не разбирах напълно причината ѝ, се стопи с усмивката му. Астен се наведе по-близо и дъхът ми спря, сърцето ми трептеше в гърдите ми, когато въздухът около нас стана плътен.
Ахмос извика:
– Само още малко и можеш да се издигнеш във въздуха, Астен! – той се плъзна обратно към нас и интимният момент отмина – Притегателната сила на Тресавището на отчаянието отслабва на около петнадесет фута нагоре. – каза той – След като те отведем там, ще ни бъде много по-лесно.
Чувствах се доволна, че ще успеем. Щяхме да го спасим. Но тогава, защо Тресавището на отчаянието все още дърпаше сърцето ми? Размишлявах върху това, докато стигнахме до момента, в който Астен успя да излети.
Миг по-късно Ахмос се протегна към мен и ме придърпа в ръцете си. Тримата изплувахме нагоре и над склона на скалата. Останахме във въздуха, минавайки покрай скалисти терени, осеяни с пулсиращи купчини пръст, които със сигурност приютяваха чудовищни зверове, които не искахме да срещаме. Назъбени върхове пронизваха небето и хвърляха зловещи сенки.
Нямаше слънце, но имаше достатъчно светлина, за да може да се вижда. За разлика от зората, нямаше обещание за светлина и надежда, нищо, което да очакваме с нетърпение. Знаехме, че ни очаква само нещастие. Всичко беше здрач. Здрач. Но грозен и лишен от звезди. Сякаш стояхме на ръба на отчаян ужас, чакайки чудовищата, които се криеха под леглото, да се почувстват достатъчно комфортно с нашето присъствие, за да се разкрият.
Призрачното излъчване на очакване, което ме караше да се чувствам нервна, отекваше в пейзажа. Дори с подобрено зрение виждах само това. Тъмните пещери и джобове, скритите леговища и скалити бяха навсякъде, всяка от които потенциално криеше нещо или някой, решен да ни унищожи. Космите на тила ми настръхнаха. Бях сигурна, че ни наблюдават. Следят ни.
За да се разсея, попитах Ахмос за жътварите.
– Защо не се превърнаха в прах като призраците?
– Те са като теб. – отвърна той.
– Като мен? Какво имаш предвид?
– Те са живи. Когато умрат, това е първата им смърт. Телата им са погребани тук и душите им са съдени. Призраците умират от втора и последна смърт.
– И това може да се случи и с вас? Ще се превърнете в прах, имам предвид?
– Може, но Поглъщащата ще запази Амон жив колкото е възможно по-дълго. – каза той, предполагайки, че мисля за Амон – Сърцето му може да я захранва дълго време.
– Колко време? – попитах разсеяно.
– Как колко време?
– Колко дълго, докато тя погълне достатъчно от силата му?
– Не знам. Амон е най-могъщият от нас тримата, тъй като притежава Окото. Но може да се окаже, че изобщо няма да отнеме много време.
Мислех си за Амон, чудейки се, че е успял да оцелее толкова дълго в подземния свят. За разлика от мен, той беше сам.
В крайна сметка мрачният пейзаж се промени и се натъкнахме на нещо като извънземен оазис. Странни дървета се издигаха във въздуха и се чуваше шум на вода.
Кацнахме и Ахмос отиде при брат си. Трескава топлина и пот бяха избили по лицето на Астен и въпреки опитите му да ни успокои, той извика, когато кракът му докосна земята. Въпреки че кракът му беше превързан, виждах колко е подут.
Дърветата бяха твърде близо, за да може Астен да остане във въздуха, така че Ахмос носеше брат си на гръб, докато аз поех водачеството, с готови ножове. В момента, в който открихме източника на водата — голям бълбукащ басейн в средата на оазиса — шумът от подобните на птици същества в дърветата спря. Твърде скорошното преживяване с призраците и жътварите беше все още живо в мен и от Тиа знаех, че щом се чува звукът от малките същества в растителността около нас означаваше, че всичко е наред. Моментът, в който този шум спира е моментът, в който хищник наближава. Надявах се, макар и да не хранех много надежда, че хищниците, които тези същества са усетили, сме ние.
Сгреших.
Мускусен, тъмен аромат, като този на животно, примесен с лека воня на гниене, нападна ноздрите ми. Завъртях се в кръг, задържайки водата зад гърба си, а братята бяха зад мен. Ахмос постави Астен на земята и също извади оръжията си, като застана до мен.
Преди дори да се приготвя да хвърля нож, десетки огромни, подобни на вълци същества ни обградиха. Прегърбените им гърбове бяха настръхнали, острите им нокти тракаха по камъните, докато се придвижваха. Приклекнаха ниско, оголиха блестящи зъби, а жълтите им очи блестяха със смъртоносно намерение. Ръмженето им караше леки тръпки да танцуват по кожата ми. Дишането ми се учести и студен страх облиза вените ми.
„Чакали! “ – умът ми изкрещя.
Преди, когато се биех с жътварите, бях уверена, сигурна в себе си. По някаква причина това беше различно. Знаех, че острите като бръснач зъби ще се впият в гърлото ми, ще ме погълнат. Те нямаха милост. Те не биха се поколебали да унищожат. Да убият.
Един от зверовете се приближи, формата му се стопи като течен дим и след това се втвърди твърде близо, за да се чувствам удобно.
„Защо сте тук? “ — попита в съзнанието ми съществото, приличащо на гигантски върколак – „Дошли сте да заситите глада ни?“
– Жътварите казаха, че можете да ни помогнете да стигнем до Тюркоазената гора.
„И защо да го правим?“ — попита звярът с гъргащ смях, челюстта му се отвори и след това мимолетно изчезна, преди да се затвори с щракащ звук като капан. Поривът на въздуха, който издуха от ноздрите си, имаше пиперлив и див вкус на езика ми. Той вдигна главата си и след това се стопи, появявайки се отново на няколко фута вдясно от мен.
„Пришълци. Ароматът ви ни подлудява“. – каза главният чакал – „Ти раздвижваш кръвта ни с робския привкус на своя страх. Той се носи лениво над нас и ни ободрява, докато не полудеем от това, което ни обещава. “ – той развълнувано отмести глава – „Ние, чакалите, имаме силата на големи камъни. Плътта ни е като желязо. Зъбите ни са остри. Челюстите ни са стоманени капани. Вашите зъби са счупени, тъпи. Един от вас лежи отслабнал. Отровата изпива духа му. А ти? “ – кимна той към мен – „Миришеш на страх. Мисля, че глутницата ще вечеря добре тази вечер. “