ГЛАВА 23
КРЪВТА НА СЪРЦЕТО
Извадих една стрела на Изида от колчана си. Останаха единайсет. Жълтите очи на създанието се разшириха, тялото му се превърна в дим. Но преди да успее да изчезне напълно, забих стрелата дълбоко в дебелия мускул на врата му, надявайки се, че ще има резултат.
За щастие стана. Неземен вой изпълни въздуха и скоро беше повторен от всеки член на глутницата. Чудех се дали моите действия ни бяха спасили или просто бях дала на хрътките на ада причината да нападнат.
Дръпнах назад ръката си, призовах ноктите си, подготвяйки се да ги забия в гърлото на звяра, гърчещ се под стрелата ми.
– Как да стигнем до Тюркоазената гора? – извиках.
„Ние не се подчиняваме на твоята воля. Без значение кой те защитава. “
– Ще ми кажеш, или ще умреш. – изсъсках.
Чакалът бързо обърна глава, за да захапе ръката ми, но пропусна. Цялото му тяло се разтрепери, докато се опитваше да се превърне в дим, но стрелата му пречеше.
„Ние не ѝ служим. Вече не. – изсъска той – Вече сме верни на нова кралица. “
– Поглъщащата. – казах аз и тогава се зачудих дали не съм направила сериозна грешка, мислейки си, че тези зверове ще бъдат толкова лесно усмирени, колкото и жътварите – Добре. Тогава избираш смъртта! – възкликнах, грабнах стрелата и я забих по-дълбоко.
Звярът изскимтя с жалък писък.
„Чакай!“ – изплю той.
– Промени ли решението си? – попитах аз с невинен глас.
Той не отговори веднага и аз вдигнах рамене, опитвайки се да го довърша. Той го заслужава независимо, увери ме вътрешният ми глас. Мелез, чистач на смъртта. Неговият вид е чума по пасищата. Когато умрат, са неподходящи дори за птици, които ядят мърша. Целият им вид трябва да бъде унищожен.
Какво става с мен. Премигнах, опитвайки се да подредя мислите си. Никога не съм била отмъстителна. Особено когато ставаше дума за животни. Разбира се, този искаше да ни сервира за вечеря и щях да го убия, ако трябваше, но предпочитах в най-лошия случай да ги изплаша, а в най-добрия да изтръгна информацията, от която се нуждаем. Тези мрачни мисли за убиване на всеки един от тях трябва да са нещо на сфинкса. Надявам се. Трябва да го държа под контрол.
– Виж. – казах аз – Предпочитам да не те убивам. – гласът вътре в мен изкрещя отвратено – Всичко, което искам, е да заведа моя приятел в Тюркоазената гора. Няма нужда това да стане кърваво.
Единственото нещо, което ми попречи да атакувам — жест, който със сигурност щеше да завърши или с първата ми смърт, или с втората на Астен и Ахмос, или и с трите — беше да си напомням, че Астен се влошава бързо. Трябваше да стигне до противоотровата. Това беше много по-важно от всяка предполагаема необходимост да убия глутницата чудовищни чакали.
– Кажете ми това, което трябва да знам, веднага! – извиках на групата – Кажете ми или вашият водач ще умре!
Взирах се в кръга от мигащи жълти очи, докато не забелязах движение отдясно. Напред пропълзя по-малък чакал, женски.
„Нямаме друг избор, освен да ти се подчиним, въпреки че баща ми се бори храбро срещу теб“. – каза тя.
Виейки жално, тя запълзя напред и притисна главата си към хълбоците на баща си. Той се обърна и я захапа за крака, докато не потече кръв, но тя все пак продължи.
„Трябва да влезете във Водите на забравата. Гмурнете се дълбоко. Когато излезете, ще се озовете в Тюркоазената гора.“
Чух неприятен звук и малкият чакал извика. Бащата беше счупил крака на дъщеря си. Тя рухна и облиза кръвта от счупения си крайник.
– Едно последно нещо! – казах, докато се навеждах към страдащото същество – Защо още не сте атакували?
„Не можем“. – изскимтя тя – „Не и докато стрелата е в нашия лидер. “
Водачът изръмжа злобно и излая към глутницата си. Те повториха лая му и знаех, че е само въпрос на време да дойдат за нас. Изправяйки се, казах:
– Тогава е най-добре да тръгваме. Ахмос, заведи Астен до водата. Ще се присъединя към вас след малко.
Омразата на чакала към мен беше осезаема.
„Ще разпоря корема ти и ще се насладя на сочните ти вътрешности, докато гледаш, обеща той.“ – очите му като на скъпоценни камъни не се отделяха от моите – „Ако Поглъщащата те намери първа, тя ще задуши костите ти и ще ми хвърли варените ти черва за почерпка. Така или иначе ще ви изядем. “
– Никой чакал – изплюх думата към ранения звяр – никога няма да ме хване. – с това хванах стрелата и я пъхнах възможно най-дълбоко във врата му, след което я счупих, оставяйки я в главата му. Той се строполи на купчина, но все още беше жив. Надявах се да остане така достатъчно дълго, за да избягаме.
Глутницата започна да лае диво, какофония, която инстинктивно разбирах и се страхувах. Щяха да ни преследват. Въпреки че се преклониха пред силата на Изида, сега те служеха на друга. За разлика от жътварите, тази група създания от долния свят не биха ни помогнали срещу тази, на която служат.
Стоейки с гръб към водата, очите ми се насочиха към животните, които се приближаваха, преместих един крак назад, после друг. След няколко крачки бях на ръба на водата и без да поглеждам надолу, се придвижвах все по-дълбоко и по-дълбоко, докато водата обля гърдите ми. Надявах се водата да не съсипе лъковете ми, но нямаше друг вариант, за който да се сетя, освен просто да мина през нея.
За няколко секунди си помислих, че чакалите са ни подмамили, поставяйки ни в най-уязвимата позиция, която могат, преди да атакуват. Но тогава се сетих за жътварите. Бяха казали, че ще стигнем до гората, като намерим Фонтана на чакалите и следваме пътеката отдолу. Трябваше да се гмурнем възможно най-дълбоко. Поех си дълбоко дъх и се гмурнах, Астен и Ахмос бяха плътно зад мен.
Плувах надолу, надолу, надолу, но все не намирах дъното. Усетих една ръка да хваща моята, но когато опипах в тъмното и погледнах в тази посока, не видях нищо друго освен тъмнина. Ритайки с крака, продължих. За разлика от случилото се в Огненото езеро, дробовете ми започнаха да изтръпват. Каквото и да търсим, по-добре да го намерим скоро. Премигнах.
„Какво е това? “
Имаше нещо, което търсихме. Ние? Кои сме ние? Защо съм във вода? Това сън ли е Кошмар? Умът ми беше празен лист. Изкрещях, но бързо спрях, за да спестя въздух. Мехурчета излизаха от устата ми, насочвайки се надолу към посоката, към която се движех, не нагоре. Гребейки с ръце, плувах в кръг, търсейки нещо, каквото и да е, което да ми каже къде съм и как да изляза.
Тогава, изведнъж, светлина пламна близо до мен. Прие формата на човек. Беше красив и силен, но лицето му издаваше болка. Той се движеше неловко във водата. Заплувах по-близо, жадувайки да му помогна, и докато го правех, забравих щипенето в дробовете си. Той ме наблюдаваше как се приближавам с любопитно изражение, но беше ясно, че не знае коя съм, а аз не повечеот него.
Колебливо посегнах към ръката му. Когато пръстите ни се докоснаха, спомените ми внезапно се върнаха. Астен. Заедно потърсихме Ахмос и го намерихме наблизо. Когато Астен го хвана за рамото, Ахмос погледна към нас. Тялото му светна като това на Астен, с една разлика: тялото на Астен беше толкова ярко бяло, че беше почти синьо, а това на Ахмос беше по-меко, по-бледо бяло. И двамата се различаваха от Амон, чиято кожа блестеше в почти маслено злато. Чудех се дали разликата има нещо общо с техните сили или небесните тела, които представляват.
Тогава си спомних монетата, която Хорус ми беше дал. Беше казал, че камъкът не само ще ме излекува, но и ще ми помогне да се изправя. Когато хванах камъка в ръката си, всичко се намести. Тялото ми се движеше във водата, сякаш невидима сила ме дърпаше. Тримата започнахме да се движим, но не със собствена сила, беше водата. Точно когато тримата се обединихме, тя се втурна около нас толкова силно, че трябваше да затворя очи.
Едва виждах Астен или Ахмос през облака на косата си, но техните блестящи аури все още осветяваха заобикалящата ни вода, така че знаех, че са близо. Дневната светлина ни подкани нагоре и точно когато вече не можех да задържам дъха си, излязохме на повърхността.
„Тиа?“ – опитах се да се свържа с нея, но тя мълчеше след битката. Мислено я потърсих, но не усетих присъствието ѝ. Тогава разбрах, че става все по-трудно да я намеря, когато тя не иска да бъде намерена.
Притесненията ми за Тиа обаче трябваше да минат на второ място. Първото нещо, което трябваше да направим, беше да вземем мехлема от дървото, за да спасим Астен. Просто трябваше да разберем кое дърво в гората е майчиното дърво, или дървото майка. Изкатервайки се до брега, се изправих, енергично разтърсвайки тялото си, за да отстраня излишната вода, изцедих косата си, мислейки че трябваше да я подстрижа. Беше бъркотия и от дългите кичури, които ми пречеха.
Като я преметнах през рамо, проверих всички оръжия, изсипвайки поне един галон вода от колчана със стрели. Приклекнах до Астен и притиснах ръка към челото му. Кожата му беше студена. Не бях сигурна дали това е естествено за него в долния свят или наистина е близо до смъртта.
– Ще намерим мехлема. – прошепнах – И това, което чувстваш, ще отплува като преминаващата вода на дълбока река. – намръщих се. Кога станах толкова поетична? Бях възнаградна за красноречието си обаче, когато Астен ме хвана за ръката, дари ме с мека усмивка, която подчерта трапчинката на брадичката му. Отвърнах на усмивката му, но след това поклатих леко глава и дръпнах ръката си.
– Ахмос, трябва да намерим дървото.
– Ще отида да го потърся. – предложи той – Трябва да останеш с Астен.
– Не. По-добре да отида аз. Тази гора е същата, в която бях в сънищата си — погледнах надолу към Астен, чиито очи открито ме наблюдаваха, изучавайки ме — с Амон. – завърших аз. И нещо в това да произнеса името му на глас ме накара да се почувствам виновна.
Астен обърна глава.
– Пусни я. – каза той тихо на Ахмос – Но ако не се върнеш след няколко часа, ще дойдем да те търсим.
Кимнах в знак на съгласие, въпреки че знаех, че Астен скоро няма да може да се премести от сегашната си позиция. Въпреки това вече не гледаше в моята посока.
– Добре, няколко часа. – станах и тръгнах към гората, запаметявайки ароматите, които щяха да ме насочат обратно към мястото, където ги бях оставила.
Заобикаляйки широкия басейн, огледах дърветата наоколо, чудейки се как ли изглежда това дърво. Представях си, че е най-старото дърво в гората, а дърветата в близост до нашия лагер бяха най-много на десет години, поне според моя начин на пресмятане на флората у дома. Освен това листата на по-младите дървета бяха по-ярко сини.
Знаейки, че трябва да намеря участък с по-стари, се насочих на запад, търсейки най-тъмните петна. Стъпките ми бяха меки, почти безшумни, докато се движех по еластичния мъх, който растеше на синьо-зелени туфи. По-мускусните аромати на старост и смърт ме предупредиха, че вървя в правилната посока.
Гората беше зловещо тиха. Липсваше нормалното жужене на насекоми или чуруликащата песен на птиците. По-големите животни се скриха в храстите. Чувах как се движат неудобно в присъствието ми, но миризмата на амоняк полепна по тях, ги правеше напълно негодни за консумация.
На два пъти усетих миризмата на нещо, което накара устата ми да се напълни, и когато спрях за момент-два, имах късмета да хвана едно от тях. Бързо хвърлих тялото му в чувала си. Това, което бях хванала, нямаше да стигне за вечеря.
В гората беше студено. Всъщност най-студеното място, на което съм била в долния свят. Копнеех слънцето да огрее гърба ми. Колко хубаво би било да се изтегна на топла трева и да се препичам на слънце.
Лутах се из гората, но дърветата, които виждах, бяха млади, тюркоазените им листа искряха и танцуваха на студения бриз.
– Ехоо? – извиках към всяко същество, което ме чуваше – Търся майчиното дърво.
Нямаше отговор и час по-късно най-накрая се озовах в една по-стара част на гората. Тази част беше по-тъмна, особено в безкрайния здрач на долния свят. Отново извиках, но този път по-тихо.
– Ехоо?
Нищо. Но усещах, че нещо ме наблюдава. Усетих как издайническата топлина гъделичка гръбнака ми.
Спрях в основата на голямо дърво, което много приличаше на това, което беше дало вода на Амон в съня ми. Леко пърхане на криле привлече вниманието ми, но когато се обърнах да погледна, не видях нищо.
Може би си въобразявах, но за момент си помислих, че горните клони се местят, извивайки се над мен.
– Такава прекрасна гора. – казах аз с прозявка, надявайки се да използвам ласкателства, за да се покаже този, който ме наблюдава – Това е най-красивото и най-безопасното място в целия свят. Едно момиче почти би могло да забрави всичките си проблеми, ако остане тук. Това е рай на иначе адско място.
– Не ме интересува! – чух тих глас да шепне.
Премигнах и затаих дъх, опитвайки се да уловя думите отново. Щях да ги пропусна, ако не беше моят суперсфинкс слух.
– И какво, ако ти харесва? Няма да сляза. – пауза – Ако мълчим, тя ще си отиде.
Рискувайки, казах:
– Ти ли си, малката фея? – шумолящите клони бяха единственият отговор – Няма да те нараня. – добавих – Моля, няма ли да се покажеш и да говориш с мен?
След няколко тихи секунди един крайник се показа отгоре и светещ обект изскочи от дървото. Тя се носеше надолу пред мен, скръстила ръце, докато казваше:
– Аз не съм малка. И твоето място не е тук. Предлагам ти да продължиш.
Усмихнах се.
– Изглеждаш ми доста малка.
– О, аз съм хубава. – каза феята, докато галеше блестящата си червена коса и размахваше почти полупрозрачните си крила – но не съм малка. Аз съм голяма, колкото теб. – тя вдигна гордо брадичката си и след това ме погледна – Или бях преди. Е, може би не толкова голяма, колкото си ти. Ръцете ти са гигантски! – тя зяпна открито ръцете ми.
– Какво? – вдигнах ги, за да ги разгледам, и се намръщих на пръстите си. Ръцете ми твърде големи ли са? Дали това, че имам нокти са уголемили ръцете ми? Сега имам ли кокалчета на горила? Никога преди не съм се притеснявала за която и да е част от тялото си и не ми харесваше това, което чувствах. Изгледах я намръщено.
– Ръцете ми са напълно пропорционални на останалата част от тялото ми.
– Не съм съгласна. – каза тя, летейки около мен в кръгове. Тя ме подуши деликатно – И нещо повече, миришеш ми малко по-мъжествено.
– Виж! – казах аз – Преживях много. И не дойдох тук, за да споря с теб. Имам нужда от услуга.
– Ха! Казах ти, че тя иска нещо. – тя размаха пръст към дървото по начин, който казваше нали-ти-казах. – Какво искаш? – попита тя и постави ръце на бедрата си – Не че ще ти го дадем. Питам само, за да можем да приключим с това и да се отървем от теб.
Присвих очи към феята.
– Ти си досадно малко същество. Като си помисля, че почти те харесвах, като видях как помогна на Амон, когато той умираше от жажда.
Духчето ме зяпна шокирано.
– Това е трик. Не виждаш ли? – каза феята на дървото – Нейните красиви думи са точно това. Ако се вслушаме в това, което казва, ще ни навреди. Сигурна съм в това. – тя наклони глава все едно се ослушваше, но аз не чух нищо – Не я слушай! Прекалено си доверчив! – извика тя към дървото – Може би Поглъщащата я е изпратила. Мислил ли си за това? – феята се завъртя в кръг и вдигна ръце – Добре! Ще я попитам. Това ще те направи ли щастлив?
– Не искам да навредя на никой от вас. – казах аз – Поглъщащата не ме е изпратила. Всъщност съм тук, за да я унищожа. Тя има… взела е в плен Амон и изсмуква енергията от сърцето му, докато говорим.
Феята примигна.
– Амон твой приятел ли е?
Аз кимнах.
– И ти каза, че Поглъщащата го е хванала? — попита тя
– Ние двамата сме… свързани. Така разбрах, че мога да те намеря тук.
Малкото крилато момиченце се приближи и ме погледна в очите.
– От какво имаш нужда? – попита тя.
– Мой… приятел, братът на Амон, беше ранен от жътвар. Казаха ни, че мехлемът от майчиното дърво в Тюркоазената гора ще го спаси. Предполагам, че това е дървото. – казах аз, като посочих листния балдахин отгоре.
– Разбира се, че е това. – каза феята нацупено и си пое дъх – Въпреки това няма значение. Тя няма да ти даде нищо от нейния сок.
– Какво? Защо не? – попитах – Не искаш ли да спасим Амон?
– Искам. С други думи, не съм доволна, че се е озовал в лапите на Поглъщащата, но наистина сам си е виновен. Ако просто беше останал тук, скрит, както му казах…
– Е, сега брат му умира. Това ли искаш? Нямаш ли някакво съчувствие към другите?
Феята си пое дъх, сякаш беше ударена. Блестящите ѝ зелени очи се напълниха със сълзи, но тя не им позволи да се разлеят, а розовите ѝ бузи станаха още по-румени.
Тя пое няколко пъти дълбоко въздух, след което каза с приглушен глас:
– Аз… не желая зло на Амон или на брат му. И не си мисли, че съм неблагодарен човек. Не съм. Научих се да внимавам. Трябва да разбереш, че това, което искаш, отслабва дървото, а нейната сила не позволява на злото да влезе в нашата гора. Ако се откаже от енергията си, за да го спаси, няма да ѝ остане достатъчно, за да защити всички нас или себе си. Тя може да умре.
Изпускайки лека въздишка, казах:
– Съжалявам. Но трябва да разбереш, че ще направя всичко, за да спася Астен. Попитах, защото така е правилно, но аз… имам нужда от това. Той трябва да живее. Всичко друго е неприемливо.
– Да разбирам ли, че сега ни заплашваш? Ние не приемаме добре заплахите. Особено от току-що дошли момичета, като теб.
Нямах представа дали току-що ме беше обидила или ми е направила комплимент. – Това не е заплаха. – казах аз – Просто така стоят нещата.
Духът ме погледна подозрително.
– Виж! – казах аз – Просто ни дайте толкова, колкото да го спасим. Това е всичко, което искам. Можем дори да останем тук и да лагеруваме, като пазим дървото, докато оздравее, но щом това се случи, трябва да продължим.
– Не те харесвам много. – каза намръщената фея – и освен това… – тя спря и рязко вдигна глава – Не! – извика тя – Няма да го направя, тъп храст. – тя се приближи към дървото и се взря в ствола с изражение на недоверие. Листата на дървото потръпнаха.
– Не мога! Не прави това! – изпищя тя, размахвайки юмрук.
Феята летеше около дънера, викаше и дърпаше червената си коса. Изправих се и се опитах да проследя нейния хаотичен полет, но тогава един движещ се клон привлече вниманието ми. Мина над главата ми и тънкият му връх докосна ствола. Бавно проследи пътека надолу и докато го правеше, светлина избухна от ствола, разцепвайки го, сякаш клонът беше дръпнал ципа.
Примижах от светлината, докато вътре в него нещо биеше. Поех дъх и осъзнах, че виждам сърцето на дървото. Блестящото кълбо туптеше в бавен, равномерен ритъм. Беше красиво. Дървото беше върнало сърцето си. Беше се преборило с демоните си, точно както Астен. Усмихнах се, но тогава тънкият крайник прониза сърцето на дървото.
– Не! – извиках, точно когато феята се втурна да види какво става.
Тя избухна в ридания и се хвана за ствола.
– Бързо, събери течността, която изтича от сърцето. – каза феята – Не позволявай нищо от това да отиде на вятъра!
Изтичах до дървото и притиснах ръцете си до сърцето. Топлият и лепкав бял сок потече върху пръстите ми. Феята се върна точно когато сокът заплашваше да се разлее и донесе огромно листо, което очевидно беше твърде тежко за нея, но тя някак успя да го постави под ръцете ми. Вдигнах коляното си, за да го поддържам, и внимателно оставих целия сок да потече в него. Феята вдигна едната страна, за да не потече през ръба.
– А сега спри! – заповяда феята. Светлината в дървото беше намаляла значително. След като деликатно потопи ръцете си в сока, феята притисна светещите си длани към раната в ствола, разтривайки сока по краищата, и дълбокият разрез се запечата.
– Ти, глупаво, самоотвержено, прекалено щедро дърво. – оплака се феята – Не ти ли беше достатъчно да умреш веднъж? Трябваше да се бориш толкова много, за да си върнеш сърцето, а сега го даваш на първия човек, който иска помощ.
Феята се обърна към мен с поглед, който говореше много.
– Надявам се да си щастлива. Сега се махай оттук и спаси брата на Амон. Ако успееш да изпълниш половината от нещата, които си обещала да направиш, тогава ще бъда впечатлена. По-вероятно е обаче този ценен дар да бъде пропилян. Бих предложила да използваш гигантските си ръце, за да се увериш, че няма да се разлее и капка. И ето. – феята щракна с пръсти и се появи чанта, чиято тежест беше центрирана върху бедрото ми.
– Какво е това? – попитах.
Феята сви рамене.
– Това не е моя идея. Дървото смята, че ще имаш нужда от това. Ако зависеше от мен, нямаше да ти дам нищо. Нека те предупредя. Ако разбера, че си ме излъгала, ще те преследвам и ще те накарам да страдаш и Свети Патрик няма да ти помогне.
Кимнах. Колкото и дребна да беше, аз ѝ повярвах.
– Благодаря ти! – казах на дървото, след което се обърнах към феята – А сега, как да направя мехлема? – попитах, раздразнена от нея, но някак почтителна и благодарна в същото време.
Феята поклати глава, сякаш въпросът ми беше смешен.
– Сокът е мехлемът. Това е кръв от сърцето на дървото. Сега върви. И се надявам никога повече да не те видя.
Кимнах и се надигнах внимателно, като се уверих, че сокът няма да се разлее от листото. Когато се отдалечих на няколко крачки, се обърнах.
– Благодаря. И на двама ви. Обещавам, че този подарък ще бъде запомнен и ще бъде използван добре. Ако има някакъв начин да върна услугата, ще го направя.
Отне ми два часа да се върна в нашия лагер и когато излязох на поляната, усетих две миризми. Първата беше от огън и бях благодарна на Ахмос, че го е запалил. Ако още не беше ловувал, реших, че можем да изядем това, което бях уловила, и на сутринта да ловуваме отново. Честно казано, сега сънят беше по-важен за мен от храната. Втората миризма, която усетих, беше на гниене. И спрях на място, чувството на ужас се разпространи в мен.
– Ахмос, той …?
– Дали е мъртъв? – той поклати глава – Все още не.
– Тогава ще трябва да побързаме. Надявам се, че можем да спасим крака му. – казах аз. – Този мехлем трябва да го излекува. Просто се надявам да е достатъчно. Донесох пълния със сок лист до крака му и го обърнах върху раната. Блестяща течност се изливаше бавно от листото и се стичаше по бедрото му. Разтрих листата на малки кръгове върху раната, като се уверих, че по-голямата част от сока ще влезе в нея. Астен стенеше и се мяташе.
– Дръж го! – извиках.
Не знаех какво ще направя, ако го загубя.
– Отивам да си измия ръцете. Можеш ли да направиш нови превръзки? – Ахмос кимна и аз се насочих към басейна и пъхнах ръце под водата, търкайки силно.
Блестящата течност шипчеше и бълбукаше, създавайки облак светлина отдолу, който бавно се разсейваше. Там, където пенливата вода плискаше брега, малки зелени неща започнаха да светят и докато това ставаше, растяха. Малки растения разпериха живите си листа, а мъхът се сгъсти и разпростря. Гледах очарована и след малко се върнах обратно при Астен.
Ахмос увиваше крака му.
– Треската му вече е преодоляна. – каза той – Твоят мехлем изглежда действа.
– Да се надяваме, че не е твърде късно.
Завършвайки, Ахмос стана и се протегна.
– Какво е това? – попита той.
– Какво?
– Чантата? Нямаше я, когато тръгна.
– О! Това е нещо, което феята ми даде. А това е някакво горско същество, което хванах.
– Фея?
– Да. Това е дълга история. – дръпнах връзките, освобождавайки чантата, и я отворих – В чантата има храна! – възкликнах. Вътре имаше ядки и сушени плодове – Дървото се е погрижило да ги взема, заедно със сока.
– Ще трябва да ѝ благодарим. – каза той, докато бръкна в торбата. Той ми подаде и мех с вода и по гънките на дебелия плат разбрах, че той го е направил и вероятно го е напълнил от езерото. Няколко такива мехове бяха поставени в основата на паднал дънер, пълни с ценната течност.
Ахмос предложи да се редуваме да пазим и ми предложи да наглежда Астен, докато аз спя. Бях толкова благодарна и тъкмо позволих на съня да пропълзи, когато ми хрумна една мисъл. Спомних си, че няма начин да спя, докато Астен не може да наблюдава сънищата ми. Вероятността Поглъщащата да ни намери, следвайки съня ми, беше твърде голяма, за да рискувам.
Ахмос вече се бе отдалечил, обикаляйки нашия малък лагер. Внимателно, за да не безпокоя Астен или да прекъсна лечебния му процес, надникнах в раната му, забелязвайки, че миризмата на мехлема е заменила миризмата на гниене. Изглеждаше, че заздравява много бързо. Той се размърда.
Приближих се до него и притиснах върховете на пръстите си върху челото му, за да проверя дали има температура.
– Как се чувстваш? – попитах.
Астен отвори очи.
– Не толкова добре, колкото ти изглеждаш. – той ми даде слаба версия на нахалната си усмивка. Но беше добре дошло като мусон след суша. Не осъзнавах колко ме болеше при мисълта, че никога повече няма да го видя. – Здравей, малка лъвице. – каза той тихо – Радвам се да видя, че успя да се върнеш. Ако трябваше да тръгна след теб, щях да те накарам да съжаляваш.
Отговорих на усмивката му.
– Защо не запазиш тази заплаха за друго време. – предложих аз.
– Може би. – каза той и въздъхна, затваряйки очи.
Когато си помислих, че отново се е унесъл, се опитах да се отдръпна, мислейки да намеря Ахмос и да му кажа, че няма смисъл и двамата да стоим будни, но Астен хвана ръката ми и я притисна към гърдите си.
– Не ме оставяй. — промърмори той сънено.
Бавно вдигнах другата си ръка, за да махна косата от челото му.
– Няма, Тене. – намръщих се, чудейки се къде съм чувала тази дума преди. Египетска ли беше? Астен вдиша дълбоко и усетих ударите на сърцето му под ръката си.
– Замълчи. Имаш нужда от почивка. – казах.
– Ти също трябва да спиш. – гласът му избоботи слабо.
– Аз… не мога. Първо трябва да си добре.
– Лекувам се. Усещам как ефектът от отровата изчезва. Така че се отпусни. – призова ме той – Ще живея.
– Не е това. – казах аз. Бузите ми се оцветиха – Трябва да си достатъчно здрав, за да… наблюдаваш сънищата ми.
Тогава Астен отвори очи и наклони глава, за да ме погледне.
– Мога да го направя. – каза той меко.
– Но аз си помислих…
– Хайде. – Астен протегна ръце. Когато видя, че се колебая, той обясни – Ще ми бъде по-лесно, ако се докосваме, докато спим.
Кимнах и се преместих неловко до него и той ме прегърна. Като ме придърпа по-близо, главата ми се облегна на рамото му, той хвана ръката ми и я доближи до гърдите си.
– Ето. – каза той – Така е много по-добре. Сега се опитай да успокоиш тялото си. Обещавам, че ще те чакам в съня ти.
Имаше нещо едновременно плашещо и вълнуващо в идеята, но аз се опитах да следвам инструкциите му и успокоих сърцето си. За щастие, тялото ми беше толкова болезнено уморено, че не изрази особен протест, затворих очи, оставяйки ума си да ме отнесе далеч, далеч.