ГЛАВА 24
КЪДЕТО ИМА ДИМ
„Сънят ме връхлетя тихо, бавно, като слоеве здрач, които се задълбочаваха и потъмняваха, докато копринени листове светлина се отлепваха с ласка и шепот. Лежах по гръб, ръцете ми бяха прибрани зад главата. Нощен ветрец разроши листата на близкото дърво, но балдахинът не блокираше погледа ми към вечерното небе.
Звездите блестяха над мен, толкова близо, че сякаш можех да ги докосна. Тревата под тялото ми миришеше сладко и аз леко се помърдах във вдлъбнатината, която бях направила, чувствайки се дива и свободна. Затворих очи, наслаждавайки се на заобикалящата ме среда и спокойствието, което почувствах.
– Здравей, малка лъвице. – каза глас зад мен.
Обърнах се по корем, извивайки се, за да видя кой говори. Астен стоеше, опрял гръб в ствола на старо дърво. Беше висок и слаб и, странно, изглеждаше също толкова у дома си сред този пейзаж, колкото и в будния свят.
Изглежда нямаше следа от треската или раната на бедрото му. Единият му крак беше кръстосан върху другия в небрежна поза. Кафявите му очи блестяха в сенките на дървото, докато ме наблюдаваше, поведението му ми напомняше на мързелива котка, която току-що е приключила със задоволително хранене и търси нещо, с което да си играе.
– Значи това е мястото, за което мечтаеш. – каза той. Погледът му обхвана пейзажа, звездното небе над главата ми и след това отново се спря върху мен.
– Харесва ми гледката. – промърмори той тихо, очите му следяха извивките тялото ми, запалвайки малки огньчета навсякъде, където се докосваха.
В мен се надигна буря, въпреки че не разбирах напълно защо. Облизах устни, представяйки си докосването му и бурното чувство покри върха на езика ми. Хареса ми мечтателния, меден вкус.
– Защо стоиш там? – попитах – Гледката е по-добра от тук.
Астен се засмя тихо, звукът беше пълен с електричество, което накара крайниците ми да потреперят.
– Така е.
Той се приближи и аз отново се обърнах по гръб, протягайки се бавно и по целенасочен начин, крайник по крайник, като поставих ръцете си отстрани. Когато са под главата ми, се чувствах по-уязвима. Сянката на Астен падна върху мен и аз се вгледах в лицето му, сега обляно от звездите. Поех дъх.
– Красив си. – казах.
Астен замръзна за кратко и на лицето му се прокрадна виновно изражение.
– Не говори така, Лили. Не мислиш това, което казваш.
Намръщих се по повече от една причина.
– Но аз го мисля. Никога не съм виждала тяло, което да радва очите ми като твоето.
Той ми хвърли любопитен поглед и след това каза:
– Трябва да внимаваш с нещата, които казваш в сънищата.
– Защо?
Ъгълчето на устата му се повдигна.
– Понякога забравям колко си млада. – когато присвих очи, той изясни – Това, което исках да кажа е, че твоята невинност е очарователна. Понякога това ме кара да забравя себе си. Това не винаги е лошо нещо, имай предвид. В интерес на истината, аз особено ценя твоята прямота, но в този случай това може да причини… проблеми.
Обмислих думите му и след това попитах:
– Не казваш ли и ти каквото мислиш като мен?
– Не толкова често, колкото бих искал. Като те чуя… добре, това ме кара да се чувствам… свободен. – той каза последната част със смутен поглед.
– В капан ли се чувстваш? Миналото ли те преследва?
Наклонил глава, Астен коленичи до мен. Хванах ръката му и го дръпнах надолу. Почти неохотно той легна до мен, подпрял главата си на едната ръка, за да може да ме гледа.
– Има няколко неща, които ме преследват, малката.
– Затова ли не пожела да споделиш мечтите си? Ахмос каза, че се страхуваш да не науча твърде много.
– Ахмос е прав в известен смисъл, въпреки че вече знаеш голяма част от моите тайни, присъствайки на осъждането ми.
– Не заслужаваш прогонване. Дори Ахмос е съгласен с мен.
Астен въздъхна, легна по гръб и постави ръце зад главата си, както и аз по-рано.
– Ахмос е нежно сърце и бързо прощава.
– Не мислиш ли, че си достоен за прошка?
– Може би за някои неща.
Едно нощно крилато създание извика и полетя, и ние проследихме пътя му, докато изчезна.
– Кое от твоите предишни действия продължава да те измъчва? – попитах направо.
Той ме изгледа предпазливо.
– Не миналото ме измъчва. Примирих се с демоните си. А моето бъдеще.
– Бъдещето? Знаеш ли какво предстои?
– Да бъда Пазител на мечтите и сънищата е много тежка отговорност, особено когато тези мечти включват и мен самия.
– Каза, че си ме сънувал. Разкажи ми?
– Аз… — започна той, но после се размърда неудобно – Би било по-добре, ако запазя това за себе си.
– Мислиш ли, че ще те съдя?
– Не. Мисля, че може да ме насърчиш, а насърчението е последното нещо, от което се нуждая. И сега едва се контролирам.
Останахме тихи за няколко мига, след което се облегнах на лакът и казах:
– Не е нужно да играеш ролята на принц или божество, или дори на брат, докато си с мен, ако не искаш. Когато те гледам, всичко, което виждам, е мъж, който ми харесва по външност и темперамент. Човек, на когото се възхищавам и бих била горда да се бия редом с него. Няма тайна, която би ми споделил, да промени възприятието ми или чувствата ми към теб.
Астен ме погледна с изражение, изпълнено с нещо обнадеждено и еуфорично. Внимателно се протегна, за да пъхне кичур коса зад ухото ми и когато го направи, върховете на пръстите му светнаха. Част от косата ми сега искреше, кичурите ставаха бели като звездите. Наведох се към допира му, така че ръката му погали бузата ми.
– Мога да те усетя тук, разбираш ли – каза той – без да използваш силата си, имам предвид. В света на сънищата едно докосване се случва на различно ниво. Няма значение, че ти си жива, а аз не съм.
Затворих очи и казах:
– Когато ме докосваш, сърцето ми бие по-бързо, отколкото някога съм изпитвала. Чувствам се сякаш тичам, но съм напълно и абсолютно неподвижна. Да се отместя точно сега би било мъчително.
Върховете на пръстите му проследиха устните ми по възхитително бавен начин. Усещането беше великолепно, изкушаващо, завладяващо. Отворих очи и си спомних какво е да се припичаш на топлината на следобедното слънце. Астен беше гореща звезда и топлината, с която ме гледаше, нажежи кръвта ми до такава степен, че исках да ѝ се отдам, на него, завинаги.
Движенето на устните ми по ръката му беше опияняващо и скоро стана очевидно, че страстта, която разпалваше в мен, отеква и в него. Издадох тих неволен звук и тогава ръката му се отмести. Нежността, която бях видяла на лицето му, беше изчезнала, заменена от израз на съмнение и загриженост.
Той седна и обгърна коленете си с ръце, сякаш желаейки да забрави страстното преживяване, което току-що споделихме.
– Виждала ли си Амон?
– Амон? — повторих аз объркано. Седнах до него. – Не. Трябва ли?
– Не. Във всеки случай не тази вечер. Това е добре. Това означава, че съм с теб от началото на съня ти. – по врата му пропълзя руменина.
– Срамуваш се. – казах аз.
– Не. Не е това. – той стана и се отдалечи на няколко крачки, загледан в нощното небе.
Гледах го, усещайки вихри от несигурност, които разяждаха приятното преживяване, което току-що бях изпитала. Очевидно беше, че съжаляваше, че ме е докоснал.
Копнеех да се присъединя към него, но не можех да понеса мисълта, че той не ме иска, че не жадуваше за близостта ми толкова, колкото аз за неговата.
– Липсват ми. – каза той, прекъсвайки мислите ми.
– Липсват ти? – попитах.
– Звездите. Грешно е да вдигнеш поглед и да не ги видиш. Те са това, което ми липсва най-много в дългите ми пребивавания в отвъдния свят.
– Те ли? – попитах, като най-накрая събрах смелост да се приближа до него.
Той ме стрелна с бърз поглед.
– Да. Въпреки че сега ще има и какво друго да ми липсва.
Щях да го попитам какво е това, когато през рамото му видях нещо.
Посочвайки небето, казах:
– О, Астен. Виж! – в небето пламна падаща звезда. Бях възхитена и малко завиждах за скоростта и свободата, с която се движеше в простора на космоса.
Когато изчезна, се обърнах и го видях да ме наблюдава, с тъга и копнеж, изпасани по лицето му.
– Изненадан съм. – каза Астен.
– От какво?
– Че това е всичко, за което мечтаеш. – той протегна ръце, въртейки се в кръг – Това е… спокойно е. – каза той, обръщайки се с лице към мен.
– Не са ли такива повечето мечти? – попитах.
– Не.
– Тогава за какво мечтаят повечето хора?
– В сънищата хората обработват ежедневните неща. Техните притеснения и тревоги и търсят решения. Някои мечтаят за ужасни неща, за които не биха посмели да говорят или да направят в реалния свят. Но в сън като този, имам предвид споделен, мога да видя какво най-много на света иска човек.
– И какво е това, което искам? – попитах аз, като се приближих.
Астен ме погледна със смесица от очарование и страх. Реакцията му ме накара да се почувствам силна. Станах и преминах покрай него, за да докосна с ръката си дебелия клон на близкото дърво. Извих гръб, протегнах се като котка и след това се обърнах към него с ръка, все още преметната през клона. Той преглътна. После с блеснали очи скъси разстоянието между нас.
– Искаш да се насладиш на звездната светлина във вечер, която все още е достатъчно топла, за да стопли кожата ти. – каза той. Вдигна ръка, очертавайки път от лакътя до китката ми. Лекото докосване беше дразнещо и аз отчаяно исках още.
– Какво друго? – попитах го със загадъчна усмивка.
Той се облегна на клона и погледна към небето.
– Взираш се в звездите, сякаш крият тайни, които искаш да научиш. Защо толкова те заинтригуват? – попита той.
– Звездите са… отвъд. – казах аз.
– Кажи ми какво имаш предвид.
– Те ме привличат. Когато се присъединих за първи път и станах сфинкс, имаше част от мен, която принадлежеше на земята, на моя бивш дом, но също така има част от мен, която принадлежи другаде. Искам да се състезавам през звездите и да открия всички светове и всички същества, които съществуват там. Идеята да се изгубя и да изоставя стария си живот ме привлича.
– Със сигурност има нещо от стария ти живот, което би искала да запазиш. – промърмори той.
Неканени сълзи изпълниха очите ми.
– Не. – тъжно поклатих глава – Там не ми остана нищо.
– Нищо? – попита той, докато доближаваше ръката си до лицето ми, отстранявайки сълзите с палец.
Премигнах и ръката му се плъзна надолу по бузата ми, плъзгайки се към ъгъла на устата ми. Докосването му събуди отчаянието ми, пробуди емоциите ми от сънливи пламъци в пламък, толкова силен, че бях поразена от него. Погледът му, преди пълен със съчувствие, сега беше пълен с нещо друго, нещо тлеещо.
– Има още нещо, което искам. – казах аз – Знаеш ли какво?
– Да. – каза той, очите му се плъзнаха по лицето ми и се приковаха в устата ми.
От устните ми се изтръгна едва доловим вик — отчасти вдишване, отчасти скимтене. Преди малко това го беше накарало да направи крачка назад, но този път той се приближи, толкова близо, че телата ни се докоснаха. Мислех ли преди, че е студен? Сигурно това не беше естественото му държание, защото сега беше горещ. Да бъда близо до него имах чувството, че съм под светлината на хиляди, хиляди слънца.
Очакването на нещо, което не можех да опиша, изгаряше, възпламенявайки всеки сантиметър от кожата ми. Треперех, копнеех, не знаех как да накарам силното туптене във вените си да се стабилизира. Бавно, почти колебливо, той наведе глава, докато устните му докоснаха деликатната кожа, където пулсът ми биеше хаотично.
Трепнах за момент, но той не ме захапа. Ласката му беше нежна, мека, като най-нежното докосване. Той прокара меки целувки по челюстта ми до ъгъла на устата ми. Бях потънала в усещането и се наслаждавах на всяко докосване на устните му върху кожата ми, поддавайки се на прегръдката му.
Когато устата му докосна ухото ми, той спря и плъзна ръце към раменете ми. Изпаднах в паника, мислейки, че той ще спре да ме докосва по прекрасния и вкусен начин, по който го правеше.
– Астен? Не спирай. – помолих аз.
Той отмести глава, дишайки дълбоко. Сякаш неспособен да държи ръцете си далеч от кожата ми, той ги плъзна нагоре, за да обхване врата ми. Астен вдигна поглед, за да ме погледне право в очите, изражението му беше сериозно.
– Съжалявам! – каза той.
– Защо?
– Защото желанието ми за теб не е нещо, което мога да контролирам в света на сънищата.
– От това ли се страхуваш?
Той неохотно кимна.
– И виждал ли си ни заедно така в бъдеще?
Той спря за момент, сякаш решаваше какво да ми каже, но след това въздъхна и каза тихо:
– Да.
– Тогава не разбирам колебанието ти.
– Моето.. – той преглътна и всмукна долната си устна, жест, който ме зашемети – моето колебание дойде, когато разбрах какво чувстваш към Амон.
– Амон? – премигнах и студено раздразнение ме прониза, настани се в стомаха ми и заплашваше да смаже ескалиращия плам, който изпитвах. Негодуванието отми всяко щастливо усещане отпреди мигове.
– Не ми ли е позволена свободата да обичам когото си поискам? Да изследвам чувствата си? Да следвам поривите на сърцето си? На душата си?
– Разбира се, че са ти разрешени тези неща.
– Тогава трябва да разбереш, че в кръвта ми тече плам, който те зове. Ще се боря, за да спася Амон. Ще се бия с Поглъщащата. Може дори да умра. Но преди да направя всички тези неща, искам да разбера тези чувства. Да открия малките удоволствия, които току-що започнах да научавам. – погалих го по бузата и открих, че грапавостта на наболите по лицето му косми ме успокоява.
Той спря ръката ми, поставяйки своята върху нея.
– Сигурна ли си, че това е нещо, което искаш, малка лъвице? – попита той.
Усмихнах се.
– Това е нещо, което много искам, Тене. – Любов. Думата ми се стори правилна. Чувстваше се правилно. И все пак една мъчителна мисъл ме измъчваше.
– Но…
– Но? – Астен се намръщи.
– Има нещо, което трябва да знам. – той кимна, насърчавайки ме да говоря, и стисна ръката ми. Колебливо попитах: – Желанието, което твърдиш, че изпитваш към мен, резултат от привличането на скарабея ли е?
– Питаш дали мога да те обичам заради теб самата?
Кимнах, изпълниха ме облекчение и благодарност. Той ме разбра по начин, по който никой друг не би могъл. Можеше да види в сърцето ми.
Астен ме изгледа за момент и след това бавно, нарочно, без да отделя очи от моите, доближи дланта ми до устните си. Целувката му беше толкова сладка, че цялото ми тяло затананика. След това, обвивайки ръце около кръста ми, той ме привлече по-близо.
– Скарабеят няма влияние в света на сънищата. – промърмори той на ухото ми – Това, което чувствам към теб, е искрено и идва от собственото ми сърце. Този отговор удовлетворява ли те?
Кимнах.
Той ме целуна по слепоочието и продължи.
– Бях човекът, който узурпира мястото на друг. Който скри кой е и какво иска. Ако всичко, което някога ще получа, е да те обичам в мечтите си, ще го приема и ще съм щастлив с късмета си.
Тъкмо се канех да протестирам, но той вдигна глава и притисна пръст към устните ми.
– И ако, когато се събудиш и решиш, че нещата, които сме казали и направили, са били грешка, ще те разбера. Преди много време се заклех никога повече да не вземам това, което принадлежи на друг мъж, особено на брат ми. Но що се отнася до теб – той направи пауза, прокарвайки върховете на пръстите си по кожата ми и надолу по челюстта ми, оставяйки леки изтръпвания след тях – намирам нарушаването на клетвата за твърде приятна перспектива.
Наведох се към него, от устните ми се изтръгна тих стон, но той ме хвана за раменете. Притискайки ги леко и оставяйки студения, безчувствен вятър да тече между нас, той изчака очите ми да се отворят и да срещнат неговите.
– Трябва да съм сигурен, че разбираш. – каза той – Ако след това изпитание решиш, че искаш да продължиш това… това чувство между нас, аз ще го приема. Ще преместя звездите в небето, за да намеря начин да бъда с теб. Заклевам се.
Усмихнах се, дразнейки го леко:
– Искаш да ти вярвам ли? Та ти самия каза, че си клетвопрестъпник?
Очите му ме пронизаха.
– Бих нарушил всяка клетва, която някога съм давал или ще дам само за възможността да уловя дори миг от това, което съм виждал в сънищата си. Но времето още не е дошло, малка моя.
Астен замълча, наблюдавайки изражението ми, сякаш за да се увери, че разбирам какво казва. Разбрах, за съжаление, твърде добре. Той каза, че трябва да изчакаме. Да подтиснем пламенните си чувства и да се преструваме, че сме просто съмишленици, докато не победим Поглъщащата. Не знаех дали мога да направя това.
Наклоних глава по начин, който беше много нехарактерен за мен.
– Ако се съглася, би ли ми дал нещо?
– Какво искаш? – несигурно попита той.
– Искам да изпитам само едно мъничко удоволствие, дори то да се случва само в този свят на сънищата.
– И какво е то? – попита той.
– Усещането на ръцете ти в косата ми и устните ти отново в ъгъла на устата ми. Точно тук. – посочих мястото, където ме беше целунал толкова нежно преди.
– Ах. – той се усмихна и аз разбрах, че съм спечелила.
– Имаш ли нещо против да го направии отново? Само веднъж? – ако отхвърли идеята, не бях сигурна какво бих направила. Имах чувството, че цялото ми същество е съсредоточено върху получаването на това докосване. В този момент нищо на света не беше по-важно.
– Хмм. – сигурно е усетил отчаянието ми, защото след кратко колебание, той се предаде и каза: – Може би мога да направя нещо по-добро.
Затаено очакване ме обзе, когато устните му се приближиха. Той се усмихна и спря, дразнейки ме с разстоянието, но точно когато бях готова да извикам от разочарование, той обхвана врата ми, прокарвайки палци бавно и нежно по челюстта ми, преди да плъзне ръце в косата ми.
Защо изобщо си мислех, че от косата няма смисъл? Очевидно целта на оставянето на косата разпусната и дълга е била тази – мъжът да прокара ръцете си през нея и да обгърне главата ти, докато те целува. Астен направи точно това. Наклонявайки главата ми, той най-накрая, най-накрая докосна устните си до моите по съвършено бавен, съвършено съзнателен начин.
Ръцете му бяха в косата ми и след това обхвана лицето ми, галеше врата ми, докато устните му се движеха по моите, разтапяйки ме в горещ басейн от усещания. Целувката беше опияняваща, вълнуваща и много по-добра от всичко, което очаквах. “
Постепенно се събудих и проверих Астен. Той спеше спокойно, с полуусмивка на лицето си. Вече не се чувствах неспокойна. Имаше нещо успокояващо в това да сме близо един до друг, крайниците ни преплетени. Клепачите на очите ми се спуснаха сънливо, но аз останах в полузаспало, полубудно състояние, поради което успях да реагирам толкова бързо, когато от запад се издигнаха тъмни кълба дим.
Бързо се освободих от Астен и го разтърсих. Той изстена, посегна към мен и се опита да ме дръпне назад.
– Не! – изсъсках, потупвайки земята около мен за кожения си колан – Събуди се, Астен! Ахмос? – извиках.
– Какво? – Ахмос беше до мен почти моментално.
– Има дим. – казах аз.
Той се вгледа в здрача.
– Може ли да е друг лагерен огън? – попита той.
Поклатих глава.
– Твърде е голям. Искаш ли да останеш с Астен или ще дойдеш с мен, за да проверим?
Като чу името си, Астен най-накрая се събуди достатъчно, за да отвори очи.
– Какво става? – попита той.
– Дим на хоризонта. – отвърнах важно – Обсъждаме кой ще остане и ще те пази.
Астен ме погледна дълго, с поглед, който не можах да разгадая.
– Достатъчно добре съм, мисля да дойда с теб. – най-накрая отговори той.
– Сигурен ли си? – попитах – Спа като мъртъв.
Астен отново замълча и леко сбърчи чело. Имаше вид на очакване, сякаш чакаше да кажа още нещо, но след това, послушно, започна да отвива превръзката си. Бедрото му беше идеално заздравяло.
– Можеш ли да стоиш? – попита Ахмос.
С помощта на брат си Астен направи няколко предпазливи стъпки и след това се наведе, за да се протегне, изпробвайки мускулите си.
– Не разбирам как се случи това. – каза той, отбелязвайки върнатата си сила.
– Няма време. Ще обсъждаме по пътя. Побързай! – добавих, когато усетих, че се движат твърде бавно – Димът идва от района, където намерих майчиното дърво, и съм дала обет да го защитя.
Астен ми помогна да сложа на раменете си кожения колан, пръстите му се плъзнаха по яката на ризата отзад на врата ми. Сепнах се и го погледнах озадачено, докато той измърмори:
– Не бихме искали да си нарушиш клетвата, нали, малка лъвице?
– Ъъъ, не. – отвърнах, чувствайки се, че трябва да съм го чула погрешно или да съм пропуснала нещо – Да тръгваме вече!
Те ме последваха, като ми се довериха, че ще намеря правилния път, което успях да направя с лекота. Дори с миризмата на дим, изпълваща ноздрите ми, знаех посоката, в която бях вървяла преди, и разпознах дърветата. Димът отгоре се издигаше и ставаше по-черен с всяка стъпка.
Колкото повече се приближавахме до майчиното дърво, толкова по-сигурна бях, че огънят скоро ще го достигне, ако вече не го е направил. Напрежението кипеше в мен, изпълвайки тялото ми, и аз принудих двамата мъже да се движат по-бързо, тичайки и прелитайки през храстите по-бързо, отколкото те можеха, дори като безсмъртни пазители на отвъдното. Ноктите ми изскочиха и аз разкъсах лозите и клоните, които ми се изпречиха.
Стигнахме огневата линия твърде бързо. Ахмос пристъпи напред и използва силата си, за да намери най-безопасния път. Въпреки способността му, често бяхме изгаряни и напредъкът ни се забавяше, но успяхме да се движим въпреки овъгления въздух и мъглата от черен дим. Когато стана твърде трудно за виждане, научих за друга дарба, която Ахмос притежаваше.
Той ме хвана за ръката и ме спря.
– Стой неподвижно за момент.
Вдигна ръце във въздуха и изпя заклинание. Лек ветрец повдигна косата и ръба на ризата ми. Постепенно вятърът се засили и се движеше навсякъде около нас. Трябваше да присвия очи и да се подпря на едно дърво. В рамките на няколко мига димът се беше разсеял достатъчно, за да продължим, но вятърът, който Ахмос беше създал, разпали огъня още повече.
Майчиното дърво беше точно отпред. Дърветата около нея бяха черни и изгорени като овъглени скелети, протягащи се към небето за божествена помощ. Около майчиното дърво във въздуха се издигаше бял, искрящ дим и въпреки че листата ѝ трепереха и клоните ѝ трепереха, тя беше още жива. Надеждата разцъфна.
– Побързайте! – изплаках – Тя все още е жива! – скъсихме дистанцията и изтичахме до дървото, гасейки пламъците в тревата и в корените му. Обърнах се към Астен: – Трябва да спрем огъня! – извиках – Можете ли да направите одеяла, за да можем да го задушим?
Астен поклати глава.
– Няколко одеяла няма да помогнат! Огънят се е разпространил твърде далеч.
– Трябва да направя нещо! Обещах ѝ! – ревът на огъня надви гласа ми, но аз извиках възможно най-силно – Фея! – извиках – Фея, тук ли си?
Нямаше отговор. Изтичах до Астен, увих ръце в ризата му и леко го разтърсих.
– Астен, трябва да направим нещо! Моля те!
Той нежно сложи ръце на раменете ми и ги стисна.
– Ахмос? – каза той – Ако ти дам силата си, мислиш ли, че ще се справиш?
– Мога да опитам. – отговори той.
Астен бързо обясни:
– Ахмос е Носителят на бури. Ето как той успя да разсее дима преди малко, но да предизвика дъжд в долния свят е много трудно. Тук няма много вода. Опитът за това ще остави и двама ни слаби.
Астен стисна ръката на брат си, докато ръцете им се издигаха във въздуха. Те изпяха заклинание и вятърът се разшири, разпалвайки пламъците около нас до нарастващи височини. Облаци се образуваха отгоре и се трупаха, докато небето стана сиво и дори по-тъмно от нормалното.
Паднаха тлъсти капки, отначало една по една, а после все по-бързо и по-бързо, докато пороя не ни намокри. Продължи съвсем кратко, недостатъчно, за да изгаси пожарите, но поне ги намали. Когато падна и последната капка, двамата братя се свлякоха на земята, напълно изтощени и задъхани.
– Това е… – Астен преглътна и отново си пое въздух – Това е всичко, с което можем да помогнем. – каза той.
Кимнах и отново се заех с търсенето. Тъкмо заобиколих дървото, когато усетих нещо. Бързо отскочих настрани точно когато остро, насочено оръжие се заби в дънера на сантиметри от мястото, където беше главата ми. Задъхах се, когато видях черното оръжие, отнасяйки цели парчета дърво със себе си, когато се измъкна. Обърнах се, за да се изправя срещу врага си, извадих ножовете си и се изправих лице в лице с гигантски скорпион.
Острите му като бръснач нокти щракнаха бързо, заплашвайки да ме обезглавят, докато дебелата опашка се извисяваше над мен в очакване. Когато го ударих с ножа си изхвърчаха искри, но дори не направих вдлъбнатина в приличащия на броня черупка. Завъртях се около дървото, скорпионът следеше всяко мое движение и ме следваше.
Опашката удари отново и преди да успее да се отдръпне, аз сграбчих възможността си. Скочих на гърба му и пъхнах ножа си между плочите около врата му, като натиснах силно,. Когато ножът се удължи в копие, демонският скорпион потрепери, издавайки ужасен писък, преди да се свлече на земята, мъртъв.
Чух вик. Астен посочи над главата си. Още два скорпиона, които се бяха скрили в масивните почернели дървета, заобикалящи майчиното дърво, се спуснаха, щипки разрязваха въздуха с остри режещи звуци.
Докато се изправих срещу единия, другият заобиколи отзад и се захвана с двамата братя. Астен успя да отреже единия крак на чудовището, докато Ахмос използва брадвата си, за да отреже жилото. Тогава черният екзоскелет светна отвътре, осветявайки съществото в червено като варен омар. Вълни от топлина се излъчваха от чудовището и след това червеният цвят постепенно премина през сегментите на повредената опашка.
Когато достигна зенита си, от придатъка изскочи огън. Като течна лава, вискозен червен гел покри земята, където току-що беше Астен. Пушеше и димеше и всичко живо в района се запали.
Част от течността удари вече отслабеното майчино дърво. Тя се бореше храбро срещу настъплението, дори успя да поеме част от огнената течност, но пламъците облизаха страничната част на ствола ѝ.
Когато убих втория скорпион и помогнах на Ахмос и Астен да довършат третия, знаех, че е твърде късно. Пламъците обхванаха по-голямата част от върха, пепелта от изгорените ѝ листа валяше върху главата ми. Сълзи на изтощение и скръб капеха по бузите ми и въпреки горящите отломки, аз обгърнах тялото ѝ с ръце и извиках:
– Много съжалявам. Не бях тук, за да те защитавам. Знам, че обещах.
Малък полуовъглен крайник се протегна надолу към мен и ме дръпна по ризата. Избърсах очите си, черни ивици сажди оцветиха пръстите ми.
– Какво? – попитах дървото – Има ли нещо, което мога да направя?
Стъблото се разтвори и тънкият клон изчезна вътре, след което извади малката счупена форма на феята. Половината от малкото ѝ тяло бе изгорено. Това, което беше останало от великолепната ѝ червена коса, висеше около лицето ѝ на бучки и тя хриптеше, сякаш едва дишаше.
Взех феята, обхванах я в ръцете си, докато клона се отвиваше от кръста ѝ.
– Какво мога да направя? – помолих дървото – Как мога да я спася?
Дървото потръпна и голям извисяващ се клон се отчупи напълно, отделяйки се от ствола. Усетих, че няма да мине много време, докато и то умре. Листата трепереха върху клона, дървото се протегна към мен и допря върха си до слепоочието ми.
Глас каза:
– Погрижи се за нея. Моля, защити моята скъпа Ашли.
– Ще го направя. – обещах аз. Без значение колко дълго е живяла малката фея, аз ще се опитам да ѝ предложа толкова комфорт, колкото мога.
При тези думи дървото-майка се разтресе и със силно пукане стволът се разцепи на две, искрящо бял дим се разпръсна във въздуха, преди да изчезне. Някога магическото приказно дърво, великото дърво-майка и пазител на Тюркоазената гора в подземния свят умря от втора и последна смърт.
Раменете ми трепереха, докато плачех. Астен ме прегърна, опитвайки се да предложи подкрепата си, но не успя да ме утеши. Внимателно прегръщайки ранената фея, успях изтрия сълзите си, които замъгляваха зрението ми.
Погледнах надолу към ръцете си и ахнах от тревога.
Малката фея я нямаше.