ГЛАВА 25
СЯНКАТА НА МЪЖ
Изчезването на феята скоро щеше да е най-малката ми грижа. Очите ми се въртяха, а звуци на вълни изпълваха съзнанието ми. Усетих тежестта на ситуацията и единственото, което можех да направя, беше да надам смразяващ кръвта писък.
Ръце ме хванаха и чух глас, подобен на буен вятър, който ме викаше по име.
– Лили! Лили! – но нямаше как да отговоря. Съзнанието ми се откъсна от тялото ми и имах чувството, че падам надолу, надолу, надолу. И след това не усещах нищо.
Постепенно чух гласовете. Наблизо гореше огън и сенките танцуваха. Изведнъж ме обзе паника. Опитах се да се измъкна от пламъците, но спрях когато се ударих в нещо… не, някой, и този някой ме обви с ръце и ме задържа.
– Успокой се, малка лъвице. – каза мъжът, който ме държеше.
– Къде съм? Къде се намираме? Какво стана? – попитах.
– Припадна в основата на дървото. Не знаем защо.
Ахмос коленичи пред мен. Неловко седнах и обгърнах коленете си с ръце. Потръпнах въпреки топлината на огъня и се заклатих напред-назад, а очите ми се напълниха със сълзи. Тънко, почти неразгадаемо пронизващо изсвирване прозвуча в дъното на гърлото ми.
– Съжалявам, че загубихме дървото. – тихо каза Ахмос – Нямаше какво да направим. Закъсняхме твърде много. Тюркоазената гора я няма.
Клатенето ми се усили.
– А… феята? – попитах.
Поклащайки тъжно глава, Ахмос каза:
– Не успяхме да намерим тялото ѝ. Пренесохме те тук и като видяхме, че е безопасно, решихме, че имаш нужда да си починеш.
– Колко дълго? – попитах вцепенено.
Ахмос се намръщи.
– Колко дълго какво?
– Колко време бях в безсъзнание?
– Близо дванадесет часа. – отговори Астен – И не си сънувала – добави той бързо – Аз… те наблюдавах, но ти така и не се появи в сънищата. Това означава, че си била в дълбоко безсъзнание.
Премигнах и кимнах въпросително глава.
– Но не бяхте ли твърде отслабнали, за да ме носите?
– Ние левитирахме и се редувахме. – обясни той. Астен протегна ръка, сякаш искаше да докосне рамото ми, но се поколеба.
Обръщайки се настрани, обгърната от собственото си отчаяние, огледах заобикалящата ни среда. Пейзажът отново изглеждаше хълмист и скалист, като пустиня. Единствените дървета, които се виждаха, бяха ниски и пълни с мигащи очи, които следяха всяко наше движение.
– Ние сме на територията на Поглъщащата. – казах аз.
– Така ли? – попита Ахмос, докато се оглеждаше – Значи извадихме късмет. Без да усещаме сърцето на Амон, нямаше начин да разберем дали вървим в правилната посока. Просто потърсих най-лесния път, далеч от огъня.
Погледнах към сивкавия, приглушен вариант на небето и ми се прииска да има звезди. Чувствах се грешно, че ги нямаше, но бързо се отърсих от тази мисъл. Нямаше да видим звездите отново, докато не спасим Амон. Размърдах се, чувствах се неудобно на пясъка, а Ахмос ми подаде варено месо. Докато се хранех, казах:
– Изненадана съм, че сте намерили нещо годно за консумация тук.
– Ловът би бил по-успешен в гората. – каза Ахмос – Останали са малко от запасите, които ни даде дървото, и ние приготвихме месото, преди да се развали. Запазихме, каквото можахме за теб, но се нуждаехме от енергията, за да те носим. Съжалявам, че няма повече.
Кимнах и внезапно скръбта отново нахлу в мен. Сълзи отново започнаха да се стичат по лицето ми.
– Дърветата са малко в подземния свят. – казах аз с подсмърчане – Жегата тук е достатъчно силна, за да се изпече овца, докато е на паша, в собствената ѝ кожа. Дървото предпазваше гората от най-лошото. Цялата вина е твоя, че беше твърде слаба, за да се защитиш. – обвиних аз – Трябваше да го оставиш да умре. – завърших аз, като посочих с пръст към Астен.
Ахмос присви поглед, но Астен шокиран ахна. Погледнах го злобно, тялото ми се тресеше от предизвикателството, докато чаках да ми каже, че греша, за да мога да се нахвърля върху него.
– Дървото беше по-важно от всичко. – изплюх аз.
Астен се втренчи в мен, студена празнота изпълваше пространството между нас. Част от мен знаеше, че съм казала нещо изключително обидно, наранила съм го много повече, отколкото заслужава, но устата ми изглеждаше изключена от мозъка ми и сърцето ми се разби заради това. Бих очаквала Астен да се опита да преодолее разстоянието и да предложи утеха, но Ахмос беше този, който протегна ръка.
Той сложи ръка на рамото ми и каза:
– Хайде сега, нямаш това предвид. Не си на себе си. Претърпяхме голяма загуба и не бяхме много полезни. Съжалявам за…твоята приятелка. Тя беше благородна и достойна и не заслужаваше такава позорна смърт. Жертвата ѝ трябва да бъде почетена.
Подсмърчайки, кимнах в знак на съгласие. Ахмос създаде парче плат, за да си избърша носа. Главата ми тежеше, а сърцето ми бе разбито.
– Без значение колко е дълъг денят, идва вечерта. – промърморих аз.
– Какво означава това? – попита Ахмос.
– Майка ми го казваше, когато се случваха лоши неща. Това означава, че скръбта ще свърши. Може да не знаем кога, но някой ден ще изгрее нов ден.
Той се усмихна.
– Харесва ми това. – каза той.
– Приказното дърво умря. Предполагам, че не можех да очаквам нещо различно. Беше го правило веднъж, така че не трябва да се учудвам, че го направи отново.
– Феята ли ти каза това? — попита Ахмос.
Поклатих леко глава, сякаш за да прогоня мъглата от ума си.
– Феята? О, да! Тя се казваше Ашли. – добавих мрачно.
– Ашли. Това е хубаво име. – каза той.
– Беше. – аз кимнах – Не съм сигурна как да се наричам сега.
– Да се наричаш? Какво имаш предвид? – попита Ахмос.
– Какво? – премигнах объркано и от мен сякаш се вдигна мъгла.
– Ти каза, че не знаеш как да се наречеш.
– Аз ли? Това е странно!? – хвърлих шиша от месото в огъня и притиснах длани към главата си, опитвайки се да облекча главоболието, което усетих, че се задава. Ахмос ми предложи да отпия от торбата с вода, която носеше.
– Благодаря ти. – казах аз, като почти изпих цялата вода, след което замръзнах – Кажи ми, че има още.
– Имаме само това, което Ахмос успя да събере преди пожара. Две от торбите изгоряха в пламъците. – каза Астен. Той посочи към земята, показвайки, че ни остават само три.
– Ахмос може да призове някои, но това няма да продължи дълго.
– Тогава нямаме много време. Гората и водните басейни са единствените чисти източници на питейна вода в подземния свят. – казах аз.
– Откъде знаеш това? – попита Астен.
– Не съм сигурна. Просто го зная. Успяхте ли да поспите?
– Нямаме нужда от много. – каза Ахмос – Ако си готова, можем да продължим.
– Добре. – кимнах, застанах на треперещи крака, решителността изтласка скръбта ми в дъното на съзнанието ми – Време е да намерим Амон.
Бяхме пътували само няколко часа, когато открихме, че ни следят. Достигайки върха на назъбен връх, спряхме, за да се насладим на гледката към широката долина отдолу, и аз забелязах тъмно стадо от нещо на хоризонта.
– Какво е това? – попитах – Някакъв вид биволи от долния свят?
Въпреки че бях задала въпроса, част от мен подозираше, че не са това, знаех — това е пожелателното мислене. Все пак се надявах да греша.
– Не, не са биволи. – каза Астен, най-накрая слагайки край на каменното мълчание, което бе запазил, откакто излязохме от лагера. Той надникна надолу, наблюдавайки известно време движещите се животни.
– Това ли е, което си мисля, че е? – попита Астен брат си.
– Страхувам се, че е така. – отговори Ахмос.
– Тогава какво мислиш, че е? – попитах, без да искам да потвърдят, че това, което умът ми крещеше, е истина.
– Това е глутницата.
„Не! Не трябва да им позволяваме да ни изпреварят!“ – усетих паниката на Тиа и се опитах да я успокоя, но тя не ме послуша.
– Сигурен ли си? – попитах тихо.
Той кимна.
– Сигурно са се освободили по някакъв начин.
– И сега идват за нас. – тримата наблюдавахме глутницата адски чакали, които според мен бяха на няколко мили, но бързо се приближаваха. Ако бяхме по вятъра, вече щях да ги подуша.
– Планината ще ги забави. – каза Астен.
Ахмос потърка челюстта си.
– Да. Но в крайна сметка ще ни изпреварят.
– Можем ли да се бием с тях? – попитах.
Астен поклати глава.
– Не. Прекалено много са. Можем да се преборим с глутница, която е наполовина, но всички адски хрътки от долния свят? Не е възможно. – той вдигна поглед към брат си – Казвам да бягаме. В най-лошия случай ще се издигнем в небето.
Ахмос се замисли и кимна.
– Съгласен. Време е да тръгваме, Лили. Нека тестваме твоята скорост. Виж дали можеш да ни изпревариш.
Бях едновременно нетърпелива, уплашена и колеблива, но мисълта за Амон ме тласкаше напред. Вина от осъзнаването, че той и страданието му не винаги са били на преден план в съзнанието ми, ме измъчваше. Когато слизането от планината стана коварно, Астен ме вдигна и тримата изплувахме надолу. Обвих ръцете си здраво около врата му.
Летенето се чувстваше по-естествено сега, отколкото преди. Беше почти… инстинктивно. Нямах световъртеж. Не осъзнавах, че разсеяно си играех с косата на Астен. Всичките ми притеснения от преди бяха намалели значително само от това, че бях близо до него. Той не беше казал нищо за промяната в настроението ми и аз се изчервих от срам от действията си. Какво ставаше с мен?
„Бих казала, че се държиш като полудяла“. – прошепна глас в ума ми.
„Звучи добре.“ – помислих си – „За да бъда честна обаче, не го правех нарочно.“
„Част от теб искаше“. – възрази гласът.
„Тиа?“ – попитах.
„Какво?“ – чух мрачния ѝ глас в отговор.
„Тиа, знаеш какво чувствам“. – казах.
„Както преди“. – каза тя най-накрая след напрегнато мълчание – „Ако не беше отворена към идеята, тези чувства нямаше да ги има.“
Аз въздъхнах. Как изобщо щях да оправя тази бъркотия? Все пак се опитах да мисля рационално, докато бягах, най-важното нещо не е любовният ми живот, а това да спася Амон. За всичко останало щях да мисля по-късно.
„Сигурна ли си, че искате да се биете?“ – възрази вътрешният ми глас – „Доброто бягане е по-добро от лошото стоене, нали знаете.“
Какво бях казала?
Дали част от мен се страхуваше да се изправи срещу Поглъщащата? Можем да спечелим. Вярвах го. Боговете също трябва да вярват в това, иначе защо щяха да ни пратят тук? Когато за първи път започнах да тичам, залитнах. Кожата ми изгаряше и потта се стичаше по лицето ми. Нещо не беше наред. Чувствах се като в състезание на три крака и крачката ми беше напрегната и разсеяна. Силата и изяществото на сфинкса ми убягваха. Наведох се задъхана и помолих Тиа за помощта ѝ.
„Трябва да регулираме температурата си или ще изгорим, преди да стигнем“. – казах.
Опитах отново и ми отне няколко минути, но след това нещо дойде на мястото си веднъж, два пъти и намерих своя ритъм. Тялото ми се охлади и тичах по-бързо от всякога. Скоростта, на която бях способна, изуми и двамата братя и можех лесно да ги изпреваря, ако не беше необходимо да се придържам към пътя на Ахмос.
Тичахме няколко часа, когато Ахмос извика да спрем. Бяха изтощени и знаех, че е, защото отново усещаха ефекта от мъченията на Амон. Тримата си починахме, докато усетихме как енергията изтича от нас. Когато дойдохме на себе си, бях гладна и бързо изядох оскъдните остатъци от храната, която дървото ни беше дало, след като братята настояваха, че живото ми тяло се нуждае повече от гориво. Това, че видях Астен и Ахмос да пият само вода, не ми хареса.
Предложих да ловуваме, но те решиха, че ловът ще отнеме твърде много време и знаех, че са прави. Когато повдигнах носа си, за да подуша въздуха, вятърът вече носеше вонята на чакалите. Потръпнах и частта от мен, която искаше да убие всички до един от тях и да ги разкъса с ноктите си, се издигна на повърхността. Подсмихнах се.
– Крастави зверове. – изсъсках аз – Те не заслужават спокойна, проста втора смърт. Те трябва да бъдат убивани отново и отново, докато от тях не остане нищо, освен петно в праха, където са умрели. – направих пауза, наклоних глава наляво и промърморих:
– Много често голямата уста на човек затрива главата му.
– Какво е това? – попита Ахмос.
– Ъъъ, нищо. – отвърнах аз – Готова съм. Нека да тръгваме.
Тичахме и тичахме, докато се уверих, че дори силата на сфинкса не може да ме пренесе още крачка напред.
– Трябва да си починем. – извиках – Разбита съм.
– Разбита? – Ахмос се засмя, след което се наведе с ръце на коленете, докато се опитваше да си поеме дъх – Никога преди не съм чувал този термин. – добави той.
Усмихнах се.
– Хубаво се смееш. Майка ми казва: Добрият смях и дългият сън са двата най-добри лекове.
– И какво лекуват? – попита той.
– Ах, всичко. Всички болки на света изчезват, ако намериш нещо, за което да се посмееш, а ако не, нещата често изглеждат различно на сутринта.
Ахмос се канеше да каже нещо, когато една ръка ме сграбчи.
– Какво искаш да кажеш, Лили? – попита Астен.
– Какво? – отвърнах аз, раздразнена, че ще ме е сграбчил така – Ще ти бъда благодарна, ако ме пуснеш.
Той си пое дъх и хвърли бърз поглед към Ахмос.
– Мисля, че трябва да поговорим. Насаме. – добави той към мен.
Сега бях напълно разстроена.
– Не. Всичко, което трябва да кажеш, можеш да кажеш пред него. Нямам какво да крия.
– Няма какво да криеш? – излая Астен, прокарвайки ръка през косата си. Цепката на брадичката му се задълбочи и очите му проблеснаха опасно – Ти си… – той скръцна със зъби – Ти не си себе си, Лили.
– Искаш да ме измамиш ли? И пред този прекрасен джентълмен? – казах аз и посочих с палец през рамото си Ахмос.
– Лили. – изплюх аз, присмивайки се на използването на името – Кой си ти, че да съдиш каква съм? – попитах, забивайки пръст в гърдите на Астен – Лили е фрагмент от това, което сме. Аз съм много повече от Лили. Когато ме наричаш така, това намалява другите части от мен. Не го оценявам. Може би, приятелю.. – протегнах пръсти, прокарах ги нагоре по гърдите му, по цепнатината на брадичката му и после потупах носа му – трябва да знаеш, че често е по-добре да имаш добри обноски, отколкото добър външен вид.
Астен вдигна китката ми, сякаш бях риба на пазара, с която той се перчеше, и погледна Ахмос.
– Виждаш ли? – попита той, докато аз се борех срещу него, за да се освободя – Тя е различна. Дори повече, отколкото, когато се появи като сфинкс.
– Пусни ме! – настоях и Астен най-накрая ме пусна. Потърках китката си и го погледнах гневно, докато част от мен копнееше да усетя ръцете му около мен.
Ахмос предпазливо се приближи до мен, излъчвайки нежност и състрадание в сивите си блестящи очи.
Подсмърчах и прокарах длани по очите си. Сърбяха ме. Моят мозък също. Притиснах ръка към стелата, но не усетих прилив на енергия.
Ахмос нежно ме хвана за раменете.
– Не искаш повече да те наричат Лили ли? – попита той.
Поклатих глава „не“, но се почувствах объркана, когато го направих.
– Тогава как да те наричаме? Сфинкс? – попита той.
– Да. Искам да кажа, не. – поех дъх и притиснах длани към слепоочията си, натинах ги, за да спра болката – Предполагам, че това е най-доброто нещо, което трябва да направите засега.
Усещах очите на Ахмос върху себе си.
– Боли ли те главата?
Трепвайки, кимнах.
– Ще те излекува ли стелата?
– Опитах. – казах аз – Не изглежда да работи.
– Можем да се опитаме да ти помогнем, ако ни позволиш. Аз съм лечител. Помниш ли?
– Да. – промърморих тихо – Спомням си.
– Тогава затвори очи и се опитай да се отпуснеш. Дишай дълбоко.
Послушно направих каквото ме помоли и поех въздух. Ахмос нежно свали ръцете ми от главата ми и започна да масажира слепоочията ми.
– Ах, това е прекрасно. – казах аз, усещайки как напрежението в тялото ми намалява за първи път от цяла вечност.
Тананикане, преплетено с мъркане, изпълни ума ми.
Астен се приближи и заговори тихо в ухото ми.
– Познаваш ли ме?
– Да. – отговорих с чувството, че някой друг общува вместо мен – Ти си Астен. – бузите ми се напрегнаха за кратко, когато усетих как се усмихвам – Красив и смел воин. Този, който изпрати сърцето ми към звездите.
Последва пауза.
– А, да. Когато те питам нещо, ще ми отговаряш искрено. Ако постъпиш по друг начин, това ще ти донесе голяма скръб. Разбираш ли?
– Сигурен ли си, че това е необходимо? – чух Ахмос да пита. Гласът му звучеше изкривено, сякаш подслушвах под водата.
Не чух отговора на Астен.
– Кажи ми. – настоя Астен – Коя си ти?
Движих челюстта си напред-назад, устата ми оформяше думи, които сякаш бяха изтръгнати директно от съзнанието ми. С глас, все едно съм в транс, почти неузнаваем за мен, казах:
– Аз съм Лили. – тътен отекна дълбоко от гърдите ми и аз обърнах глава надясно с все още затворени очи и чух копринен, но мощен глас, който обявяваше: – Аз съм Тиа. – усетих, че Астен се готви да зададе нов въпрос, но не бях свършила. Наклоних глава наляво и трети глас, с ирландски акцент, каза: – А аз… съм Ашли. – след като третият глас проговори, нещо се спука в мозъка ми и ако Астен не ме беше хванал, щях да се ударя силно в земята.
Когато се събудих, видях Астен и Ахмос, които ме гледаха със загриженост, но имаше и нещо друго в очите им. Нещо, което не предполагах, че някога съм виждала, дори когато се бяха изправили срещу огромната армия от зомбита. Беше чист страх.
– Какво? – аз ахнах – Чакалите откриха ли ни?
– Не. Засега сме в безопасност. – меко отговори Ахмос.
Огледах се и видях, че се намираме на върха на стръмен и тесен хълм. Мястото, на което бяхме, беше равно и достатъчно голямо, за да побере и тримата, ако само един от нас спеше в даден момент. Точно зад мен вертикална стена се спускаше право към земята. Всъщност единственият възможен начин, по който можехме да стигнем до върха, беше да полетим. Тъмни форми кръжаха далеч долу около малкия ни хълм.
– Изпревариха ни. – казах аз.
– Да. – отговори Астен – но това е най-малката ни грижа в момента.
– Най-малката ни грижа? Бих казала, че това е доста голяма грижа, особено след като Поглъщащата вероятно знае къде сме. Какво друго би могло да те притеснява в момента?
Астен се намръщи и отвори уста, но сякаш се колебаеше да говори. Вместо това той погледна Ахмос, който сбърчи чело, преди най-накрая да каже това, което мислеше.
– Как се чувстваш, Лили? – попита той внимателно.
Скръстих ръце на гърдите си.
– Добре. Имайки предвид всичко. Защо?
– От къде си?
– Ню Йорк.
– Как е първото име на д-р Хасан?
– Оскар.
– Защо сме тук?
– За да спася Амон. – вдигнах ръце – Какво става?
– Просто искахме да се уверим, че си ти. – каза Астен.
– Кой друг би бил, ако не аз? – попитах раздразнено.
Ахмос въздъхна.
– Направихме ти магия и – той изглежда се чувстваше неудобно – открихме, че не си сама в съзнанието си.
– За какво говорите двамата? Знате, че имам Тиа. Въпреки че напоследък беше изключително тиха. Все едно ѝ вадих думите с кука.
– Така е, Лили. Тя беше тиха, но сега имаш и друг.
– Друг?
Ахмос кимна.
– Все още си там, което е облекчение, но освен Тиа сега имаш и… Ашли.
– Чакай малко. Искаш да кажеш, че феята също е в моето съзнание?
– Заклинанието го потвърди. – каза Астен – Не сме сигурни как се е случило. Може би има нещо общо с дървото?
– Или приказна магия? – предложи Ахмос.
Тананикане отново започна да изпълва мозъка ми.
– Не. Не, това не е възможно. Как е възможно? – започнах да се люшкам напред-назад, стиснала ръце около коленете си – Побърквам се, нали? Това се е случило и с другия сфинкс. Тя е полудяла. Помолила е да бъде убита. Какво ще правя? – протегнах ръка, хванах с едната си ръка тази на Астен, а с другата Ахмос, разтърсвайки ги – Трябва да ми помогнете. Няма ли нещо, което можете да направите?
Ахмос тъжно поклати глава.
– Никога досега не сме срещали нещо подобно. Това, което е… смущаващо, е че има моменти, когато изглежда не си наясно как да го контролираш.
– Какво? – ахнах – Сигурен ли си?
– Има само един начин да разберем. – каза Астен – Помниш ли… как сънуваше заедно с мен?
– Да сънуваме? За какво конкретно говориш?
– Имаше падаща звезда, тревист склон?
– Не. – поклатих глава – Последният сън, който си спомням, беше как измъчват Амон.
Астен кимна рязко.
– Това го доказва. Не си била ти.
– Не съм ли? Ти си ме видял, но не съм била аз?
– Тялом беше ти, но не и умствено. Хасан каза ли нещо за сливането на съзнанието ви или за изчезването на една от вас?
Замислих се за момент.
– Хасан каза, че тъй като не съм убила Тиа, умовете ни ще се борят за контрол над тялото ми. И Хорус каза нещо за силата на сфинкса, когато двете се обединяваме и сме съгласни една с друга и че единственото време, когато можем да бъдем напълно себе си, е когато другият — или, предполагам сега другите— са съгласни или спят.
– Значи Тиа е сънувала с мен. – замислено каза Астен.
Притиснах ръце към лицето си.
– Това наистина е объркващо. – поемайки дълбоко въздух, погледнах към небето на долния свят и се чудех какво ще стане с мен. Тогава разбрах, че няма значение. Това, което имаше значение, беше да завърша това, което бях започнала. Луда или не, обладана от лъвица и фея или не, щях да спася Амон.
Изправяйки се, избърсах ръцете си от панталона си и поех контрол, заглушавайки всеки друг глас в ума си.
– Нека да оставим тези мои многобройни психосоматични проблеми и да решим какво да правим по този въпрос в друг момент. За момента имаме по-големи риби за пържене. Да се надяваме, че ще намерим решение по-късно по пътя. Ако някое от другите момичета излезе наяве, вярвам, че вие двамата ще ги насочите в правилната посока.
Астен и Ахмос се спогледаха и после кимнаха.
– Добре. Тръгваме ли?
Астен ми подаде оръжията и забелязах, че пръстите му се задържаха върху ръката ми само за миг повече от необходимото, но пренебрегнах жеста. Когато той предложи да ме носи, аз нарочно отидох при Ахмос, опитвайки се да не обръщам внимание на стиснатата челюст на Астен и на това как цепнатината на брадичката му се задълбочи. Нетърпелива бях да попитам Тиа какво е правила, докато контролираше тялото ми, но потиснах тези мисли, които намирисваха на предателство. Истината беше, че имах нужда от нея и го знаех.
Ахмос изглеждаше готов и щастлив да помогне и изглежда не забеляза колко тих беше брат му. Притискайки ръката си към сърдечния скарабей на Амон, усетих ударите му върху дланта си и се завъртях бавно в кръг, докато избрах посоката, която трябва да поемем. Усещането ме укрепи.
– Натам. – посочих и когато се издигнахме във въздуха, чух виковете на чакалите далеч отдолу. Въпреки че знаех, че ни следват, скоро изпреварихме глутницата.
Няколко часа по-късно забелязах нещо, което ми изглеждаше много познато. Това беше желязната стена, която моето сънуващо Аз изкачи, когато за първи път видях Поглъщащата. Не бях сигурна дали е там, но знаех, че Амон е. Сърцето му ме зовеше. Сега беше много по-слаб, отколкото преди, но поне знаех, че е жив.
Докоснахме една издатина, където можехме да приклекнем и да надникнем в каменния театър под нас. Нямаше и следа от жената, която бях виждала преди, но знаех, че това не означава много. Сканирах района и въпреки че стълбът, към който Амон беше окован преди, все още беше там, него го нямаше. Железните вериги, които го бяха държали, висяха отпуснати и тихо тракаха една срещу друга, раздвижвани от вятъра.
– Къде е той? – прошепнах.
– Сърцето казва ли ти, че е тук? – попита Астен.
– Да.
– Може би това е трик. – предположи Ахмос.
– Предполагам, че е възможно. – съгласих се – Нека се опитаме да слезем.
Тъкмо се канех да посегна към оръжията си, когато спрях.
– Тя ще ни изсмуче докрай, докато ти говоря в момента. Да се биеш с толкова много е все едно да се опитваш да изпразниш езеро с кофа. Мисля, че е най-добре да си тръгнем. Ако сме наистина тихи, тя може и да не ни забележи.
– Какво каза? – попита Астен и по лицето му премина изненада.
Погледнах го злобно, без изобщо да харесвам предпазливото му изражение.
– Ашли? – Ахмос търпеливо се обърна към мен.
– Да? – усмихнах му се, наслаждавайки се на погледа на тези сиви очи, които блестяха в моята посока.
– Наистина имаме нужда Лили да е тук, точно сега.
Усмивката ми изчезна.
– Нямам ли право да отида, където си поискам?
– Да. – той обхвана ръцете ми в топлите си ръце и нещо в мен потрепна – Но точно сега трябва да водим битка. Може да е по-безопасно да стоиш назад, доколкото можеш. Но ѝ дай силата си, ако е възможно.
Надникнах в него, търсейки неискреност, но не открих.
– Добре тогава. Ще се скрия. Ти просто ни поддържай живи. Разбираш ли?
– Да. Ще го направя.
– Ще те държа отговорен за това.
Примигвайки, открих, че се взирам твърде дълбоко в очите на Ахмос. Веждите му бяха повдигнати. Кимнах рязко, бузите ми пламнаха заради нещата, които си бях помислила – които тя си беше помислила и въздъхнах. Всичко това беше толкова объркващо. Част от мен знаеше, че мислите не са мои, и въпреки това ми се сториха толкова реални в момента, колкото докосването на ръката му. Изправих рамене и дадох знак на братята.
Просто стояхме и не мърдахме, когато доловихме движение. Бързо се наведехме надолу, докато отекваше звук от стържене на камък. Пясъкът се раздвижи по арената и изчезна в пукнатина, която се разшири. Изпод повърхността на пясъчника се издигаше подиум, а отгоре имаше голям черен котел. След това се отвори врата и влязоха същества от всякакви видове, изпълвайки пространството около гигантския чайник.
Когато всички бяха на мястото си, прозвуча барабан и като едно съществата погледнаха към небето. Хиляди крилати същества изпълваха въздуха, пищейки, докато другите виеха отдолу. Наведох се, знаейки, че са слуги на Поглъщащата и напразно се надявах, че няма да ни забележат.
Докато летяхме над главите им, влязоха слугите на Минотавъра.
– Ах! Погледни го! – казах твърде високо – Не би искала да яздиш това в битката, нали? Имам предвид, че има лице, което прилича на булдог, дъвчещ оса!
Ахмос ме бутна с лакът.
– Ашли, трябва да се опиташ да понижиш гласа си.
– Всичко е наред. – казах, поклащайки глава – Аз все още съм тук. Тя просто има много шумни мисли, това е всичко. Трудно е да ги блокирам.
Минотавърът беше последван от забулена фигура с формата на човек. Усетих как сърцето ми се сви, мислейки си, че може да е Амон, но тогава видях, че човекът не е окован. Ходеше по собствено желание. Човекът, когото познавах, би се борил до смърт. Не. Амон беше тук някъде, но не беше човекът с качулката.
Крилатите същества, подобни на прилеп, пърхаха лудо, спускайки се все по-надолу и по-надолу, докато някаква форма не се материализира сред тях. Бързо кожените крила утихнаха, превръщайки се в наметало. Минотавърът се усмихна — смразяваща, леко гадна гледка.
– Всички да поздравят Поглъщащата! – извика той. Чувството се повтори сред шумната тълпа от чудовища, които бяха толкова ужасяващи, че знаех, че ще сънувам кошмари години наред, ако, разбира се, оцелея достатъчно дълго, за да сънувам отново.
Олицетворението на всичко, което ненавиждах, направи крачка напред. Тя вдигна ръце към тълпата, с гръб към нас и се засмя.
– Благодаря на всички, че присъствате тук по такъв щастлив повод! – каза Поглъщащата с прекрасния си, чудовищен глас. Тя се завъртя в кръг, люлеейки бедрата си, и видях, че този път беше облечена в искряща сребърна рокля, много прилепнала. Живото наметало, което се влачеше зад нея, бе осеяно с шипове от рогата на крилатите слуги, които се вкопчваха един в друг, а черепите на някои малки зверове украсяваха всяко рамо.
Дългата ѝ тъмна коса се спускаше по гърба ѝ на блестящи вълнообразни вълни и дори от разстояние забелязах, че малките сребърни мъниста, украсяващи кичурите на косата ѝ, също бяха живи, стискаха части с ноктите си и прикрепяха блестяща, украсена със скъпоценни камъни корона върху нейната глава. Скъпоценните камъни бяха червени като кръв. Колко подходящо, помислих си.
Изглеждаше още по-прекрасна, отколкото последния път, когато я видях. Зеленикаво-сивите вени, които изплуваха по време на последната ни среща, бяха изчезнали. Сега беше цялата в кремаво и розово, с изключение на същите кървавочервени устни. Сякаш бе разцъфнала, докато пируваше със силата на Амон. Технически, тя изсмукваше енергия от всички нас. Идеята, че цветът на бузата ѝ може да е дошъл и от мен, ме отврати. Потръпнах, знаейки, че е много вероятно това да се е случило. Тя процъфтяваше благодарение на споделената ни сила с Амон.
– Тя изобщо не е това, което очаквах. – прошепна Ахмос.
– Във всички истории, които съм чувал за нея, тя винаги е била наричана най-грозната от безсмъртните. – добави Астен.
– Сега може да си мислите, че е красива. – казах аз – Но изчакайте, докато си отвори устата, сякаш се кани да напъха цяла пуйка за Деня на благодарността в гърлото си. Ще ви се обърнат стомасите. – Ахмос и Астен се втренчиха в жената като влюбени или най-малкото очаровани. Сръгах ги с лакът. – Трябва ли да ви оставя тук двамата? Ще можете ли да се биете с красивото момиче?
Ахмос имаше благоприличието да изглежда засрамен.
– Съжалявам, Лили. Ще се бием, когато му дойде времето.
– Очаквам да е така. Ще бъде достатъчно трудно да я победя дори и двамата да ме подкрепяте. Ако стане твърде трудно, фокусирайте се върху Минотавъра и останалите демони, а аз ще се справя с нея. Разбрано?
– Да, малка лъвице. – каза Астен с нахалната си усмивка.
Хвърлих му подозрителен поглед.
– Добре тогава.
Поглъщащата даде знак на слугата си и Минотавърът се качи на подиума, следван от мъжа с качулката. С едно махване на ръцете си наметалото, което носеше, се повдигна, оголи кремавите ѝ рамене и крещящите същества с кожени крила изчезнаха в облаче дим. Черната мъгла, създадена от телата им, се спусна надолу, навлезе в казана и го изпълни с кипяща тъмна течност, която цвърчеше и изскачаше. Отвратително сладка воня изпълни въздуха.
– Ето. – каза Поглъщащата – Сега е време да добавим последната съставка. – тя изви пръста си и мъжът с наметалото пристъпи напред. С щракване качулката падна назад и там на подиума стоеше Амон.
Изпуснах рязко въздух.
Амон стоеше с голи гърди и отпуснато изражение, докато Поглъщащата прокарваше ръце по раменете му. По-тревожно от липсата на емоции беше състоянието на тялото му. Беше блед. Толкова блед, че се заклех, че почти виждам през него. Той много приличаше на призраците, хванати в капан в Тресавището на отчаянието, и усетих как сърцето ми се разби, мислейки си, че може да е твърде късно да го спасим.
– Амон! – прошепнах отчаяно и усетих как ръката на Астен се уви около гърба ми. Докосването му ме успокои и стабилизира.
Гласът на Поглъщащата се разнесе из арената. Въпреки че говореше тихо, всяка дума ме пронизваше, сякаш крещеше.
– Преди да опечем костите ти, за да мога да изсмуча и последната жива частица от останалата ти енергия – тя направи пауза и наклони глава, свивайки устни в момичешко нацупване – какво ще кажеш за една последна целувка?
Амон не отговори. Той просто се подчини. Той пристъпи по-близо и Поглъщащата го обви с ръце, притискайки закръглените си форми към някогашното му мускулесто, но сега изтощено тяло. Тя дръпна главата му надолу, завладявайки устните му в своите и аз извиках, а енергията ми кървеше направо от мен.
Когато тя се отдръпна от целувката, искрящо бяла мъгла, обградена от зелена светлина, се проточи от устата на Амон към нейната. Тя деликатно докосна устните му с пръсти, улавяйки нещо, и погълна жизнената енергия на Амон, сякаш яде купа юфка с масло. Потръпна.
– Абсолютно възхитително. Толкова ще ми липсваш.
Тя кимна и Минотавърът заповяда на Амон да влезе във врящия котел.
Беше направил само една крачка, когато се изправих на крака. Астен и Ахмос не се бяха възстановили от гледката толкова бързо и аз прошепнах бърза благодарност на другите двама обитатели на съзнанието ми. Вероятно присъствието им ми беше помогнало да се съвзема. В един миг заключих съзнанието си с тях. Всички се съгласихме, че е време да развием потенциала си.
Нещо първично се фиксира в сърцевината ми. Объркването, нерешителността и колебливостта вече не съществуваха в съзнанието ми. Бях сфинкс – решителен, смъртоносен и силен. Опънах лъка си и изстрелях стрела на Изида в небето. Оставаха десет. Когато Амон направи още една крачка, аз скочих върху желязната стена, затичах се към него и скочих. Преобръщайки се във въздуха, извадих ножовете си от раменната си сбруя. Приземих се, толкова леко, сякаш се противопоставях на гравитацията, между Амон и бълбукащия котел.
Притискайки рамото си към Амон, го спрях.
– Недей. – помолих аз – Моля те, спри! – но той продължаваше да ме бута, опитвайки се да стигне до казана.
Поглъщащата се засмя радостно.
– Амон, скъпи. Върни се тук до мен. Имаме гост.
Веднага Амон се обърна и зае позиция точно до нея.
– Толкова се надявахме, че ще се появиш. – каза тя, сякаш двамата с Амон бяха домакини на социално събиране.
– Така ли? – отвърнах язвително аз – Предполагам, че поканата ти се е изгубила.