ГЛАВА 26
КОРОНАТА НА ГОСПОДАРКАТА НА УЖАСА
Намръщеното лице на Поглъщащата не намали красотата ѝ.
– Може би унищожаването на Тюркоазената гора не беше достатъчно. Добре. Разбирам. Следващия път ще бъда по-директна.
Юмруците ми се свиха и преди да успея да се спра, изкрещях:
– Ти, надута, зла твар! Ти я уби! Гората беше единственото хубаво нещо, останало в тази адска дупка, която наричаш дом.
Част от мен осъзна, че не съм аз тази, която говори, и все пак всяка изречена дума, всяко извиване на езика ми се чувстваха естествени. Нещата, които казах, бяха истина. Пътниците, които бяха в съзнанието ми, бяха просто невидими слоеве от психиката ми. Те се бяха интегрирали в моето същество до степен, че техните мисли бяха мои и моите бяха техни. Нашата връзка ме накара да се почувствам по-добре. Още…по-завършена.
Така че аз, както и всеки друг, вдигнах заплашително ножа-копие към Поглъщатата, пронизвайки въздуха с него, докато думите ми продължаваха да се изливат.
– Твоят пълен с червеи дъх се носи достатъчно дълго време. Време е да платиш за стореното! Когато приключим с теб, вълците ще те разкъсат и ще се насладят на костите ти, докато не остане достатъчно, което прилива да отнесе!
Тя стисна устни.
– Боже, боже! – каза тя – Такъв нрав. Обноските ти са отвратителни. – дива усмивка озари лицето ѝ – Но като говорим за вълци.. – тя драматично махна с ръка и дим се изля на арената от всички страни. Тъмните облаци се разделиха на пулсиращи маси, блестящи жълти очи блестяха от дълбините, преди глутницата да приеме физическа форма.
Водачът, ръмжащ с капеща слюнка от устата, зае мястото си до Поглъщатата. Облиза муцуната си и със смъртоносен поглед гласът му изпълни ума ми.
„Нека я взема, кралице моя. Копнея да вкуся нейната смърт.“
– Спокойно. Търпение, мой любимецо. Тя е мощна и няма да я изцедя. – чакалът изскимтя и тя го успокои, като погали ушите му. С очи, приковани в моите, тя бавно се наведе и му прошепна: – Още не.
При тихото му ръмжене тя се засмя.
Огледах арената. Бяха твърде много. Как може едно момиче — или по-скоро три момичета в едно тяло — да се пребори с толкова много, със силата на сфинкса или не? Дори с помощта на Астен и Ахмос бяхме значително превъзхождани. Най-добрият сценарий би бил аз да отвлека вниманието на Поглъщатата, докато Астен и Ахмос полетят и хванат Амон и избягат. Не беше много вероятно да я победим. Защо не съставихме план?
– Трябва да си призная – каза Поглъщащата, прекъсвайки мислите ми – не очаквах да ти е останало желание за битка. Не и след толкова дълго пребиваване в подземния свят. – тя наклони глава – Чудя се как успя да издържиш толкова дълго. – замисли се тя.
Не пропуснах сериозността, която придаваше на думите си, и това предизвика бодлива нервност в мен, която се стрелна по гръбнака ми и остави неприятно изтръпване в основата на врата ми. Досега Астен и Ахмос бяха останали скрити, което беше добре. Не исках тя да знае, че са с мен – поне засега. Нямаше да е добре да изиграя козовете си твърде рано. В игра като тази всичко можеше да се окаже прекалено сложно.
– Не ме разбирай погрешно. – продължи тя – Много съм щастлива от твоята… жизненост. В края на краищата, колкото повече сила имаш, толкова по-дълго мога да се храня с теб. – после вдиша дълбоко и се усмихна. Зениците на влечугоподобните ѝ очи се удължиха, оцветявайки ги в черно, сякаш беше обзета от жажда за кръв – Такъв възхитителен аромат. – каза тя – Представете си! Живо сърце. Минаха векове, откакто не съм яла нещо толкова свежо. Знаейки, че такъв празник е неизбежен, ме зарежда с прекрасно настроение.
Чакалите излаяха в радостно съгласие, сякаш господарката им се готвеше да сподели най-отбраните мръвки от чинията си.
Завъртях ножовете-копия и се изкисках.
– Наистина ли искаш да се храниш точно сега? Изглеждаш малко пухкава, ако питаш мен. Може би трябва да намалиш приема на калории, ако разбираш какво имам предвид.
Очите ѝ се присвиха и около тях се разпръснаха малки перки, изостряйки се в опасни шипове. Косата, която висеше надолу по гърба ѝ, се издигаше около тялото ѝ в ореол като змии, които току-що бях стреснала в съня им.
– Уверявам те, твоите глупави игри няма да постигнат нищо. Не можеш да ме победиш.
Наклоних глава замислено, щракнах със зъби и огледах веещите се коси, като внимавах да стоя далеч от поразителния им обхват.
– Какъв срам. Никой ли не ти е казал колко холестерол се съдържа в сърцето? Не може да е добре за теб. – наведох се напред с повдигнати вежди – Казано между нас, не изглеждаш по най-добрия начин, защото си подпухнала като матрак, оставен навън в дъжда.
Сбърчих нос и добавих:
– От теб също така се носи особена миризма, нещо като на плесен. Може би мухъл. Каквото и да е то кара очите ми да сълзят. – насочих ножа си към главата ѝ, към краката ѝ, отчасти като обида, отчасти като заплаха – Вероятно идва от консумацията на повече, отколкото е твоят справедлив дял от развалени сърца. Но, предполагам, това е свързано с територията, която обитаваш. Нали знаеш какво казват – боклук отвътре, боклук и отвън. Като се има предвид всичко това, мисля, че шансовете ми са добри.
Обагрената в червено уста на Поглъщащата се отвори и тя се ухили като Чеширската котка, обръщайки се към Амон прокара зелен пръст по голите му гърди.
– Амон? – попита сладко тя.
– Да, кралице моя? – отговори той с монотонен глас.
– Имаш ли нещо против да дадеш урок по уважение на тази грешка?
Амон премигна веднъж, два пъти, след това си пое въздух и се насочи към мен с вдигнати ръце, готов да унищожава.
– Амон? – извиках – Амон, спри! – той се опита да ме сграбчи, размахвайки ръце, но аз лесно се извърнах извън обсега му и се стрелнах настрани. Той падна върху бълбукащия котел като счупена играчка и аз чух съскането на горяща плът. Той не извика въпреки нараняването и когато се обърна към мен, видях огромна червена рана по протежение на хълбока му, осеяна с гневни мехури.
– Какво си му направила? – прибрах ножовете-копия и вдигнах голи ръце, страхувайки се да не го нараня още повече.
– Наистина е просто. – каза тя, докато гледаше как Амон ме притиска в ъгъла, с ликуващо изражение на лицето си – Умът му е разбит, което означава, че лесно се контролира. Виждаш ли, когато вземам енергията му, я заменям с жлъчката на прокълнатия — бич, който отравя и малкото останало от него. Това го прави по-лесно смилаем. – добави тя като спомен, от който се намръщи – Беше ужасно трудно да източвам това, което бе останало от неговата енергия. Да го сваря е крайна мярка и носи със себе си риск това, което е останало от него, да бъде загубено. А, добре. Сега, когато си тук, това вече няма голямо значение.
Това, че не беше успяла да го довърши, вероятно се дължеше на факта, че Амон имаше Окото на Хор. Много отдавна Амон ми беше казал, че символът на Окото е знак за защита. Притежаването му трябва да го е запазило жив. Погледнах я с всичката омраза, която можех да събера. Трябваше да е достатъчно, за да я запали, но тя дори не ме погледна. Поглъщащата хапеше нокътя на палеца си и изучаваше Амон, докато той отново се хвърляше към мен като пиян.
– Може би ще го задържа още малко. – каза тя – Неговото присъствие трябва да те мотивира да сътрудничиш. И Амон е под мой контрол с разум, изгубен в Пещерата на мъртвите, до момента, в който получи своята втора смърт. Което се канех да направя, когато ти се появи. За твой късмет реших да изчакам. Като се замисля, може да си закъсняла да спасиш този, когото обичаш. Дори сега мога да чуя как сърцето ти бие за него. Звукът от него… ме разсейва. Толкова дълбоки емоции. Те имат вкус на най-богатият десерт.
Амон се хвърли към мен и аз отскочих встрани, протегнах крак, за да го спъна. Той се строполи на земята, с отпуснати крайници. Бях благодарна, че не беше в пълната си сила. В противен случай щеше да бъде страхотен противник и нямаше да имам друг изход, освен да се защитавам. Вече усетих, че Поглъщащата се изморява от представлението. Чакалите стояха наблизо, бдителни, протягайки скришом вратовете си, за да ме захапят, когато си мислеха, че тя не им обръща внимание.
Ритнах грубо един от тях и чакалът се строполи сред братята си, събаряйки няколко други. Те се изправиха на крака и изръмжаха. Тогава се възползвах от възможността да се върна в по-отворената зона в центъра. Въпреки че беше твърде близо до горещия котел, сметнах, че е по-безопасно, отколкото да съм близо до глутницата.
Амон извика оръжията си от пясъка, но слабостта му ги направи нестабилни. Той ме удари с меч, който в един момент блестеше, но докосвайки ме се превръщаше в пясък. Избягвайки следващия му замах, аз го сграбчих отзад, като хванах ръцете му в капан.
Част от мен се радваше, че мога отново да го докосна физически, дори при тези ужасни обстоятелства. Косата му докосна лицето ми и с тежестта на тялото му върху моето се почувствах като у дома. Как копнеех да бъда прегърната от него. Да усетя топлите му целувки по клепачите и бузите си. Миришеше на кръв, пот и болка, но под всичко това все още можех да доловя слабия му аромат, който ме подлуди – течен кехлибар с целувка на кашмир и нотка на смирна, загрята на слънцето.
Абсолютната увереност, че съм влюбена в него, ме разтърси и се усмихнах. Принадлежахме си, въпреки че космосът изглеждаше решен да ни държи разделени. Като сфинкс можех да разпозная истината, дори за себе си, и знаех в сърцето си, че любовта ми към Амон е истинска, независимо какво друго се беше случило, каквито и други чувства да изпитвах, аз го обичах.
Докато Амон се бореше, аз се опитах да отвлека вниманието на Поглъщащата, надявайки се, че влиянието ѝ върху Амон ще отслабне.
– Изпълнен с любов? – извиках – Предполагам, че поглъщащ сърца, би бил. Изненадана съм, че изобщо я разпознаваш. Като стана дума за това, чудно е, че си нямаш гадже, след като имаш отровни целувки и всичко останало. Има ли в подземния свят служба за запознанства за хора като теб? Може би трябва да си направиш уебсайт. Можеш да го наречеш mybreathreeks.com. – минотавърът ме погледна с интерес и аз му намигнах, като се опитах да разбера дали ще мога да го привлека на моя страна, използвайки силата на сърдечния скарабей.
Звънът на смях изпълни ума ми. Това ме подтикна и аз погледнах нагоре към стената, надявайки се да зърна Астен или Ахмос. Не ги видях. Молех се това да означава, че никой друг не ги е видял. Какво чакат?
Амон блъсна главата си назад, удряйки носа ми. Звезди затанцуваха пред очите ми. Хващайки ме за ръката, той ме дръпна напред, тласкайки ме не в глутницата на чакалите, а в тълпата от поклонници на Поглъщащата. Ноктите му одраскаха гърба и ръцете ми, опитвайки се да вземе оръжията ми.
Усещах смътно кръвта, която се стичаше по ръката, но носът ми пулсираше и не можех да виждам добре. Последва писък и Амон се превърна в най-малкия ми проблем. Бях уловена във вихрушка от демонични крайници. Тела се стоварваха отгоре ми, сякаш бях топката, хвърлена в центъра на игралното поле.
Рев се разнесе из арената. Беше дошъл от мен. Вътре в мен се беше скъсал бент, изливайки цялата болка, разочарование и тъга, натрупани от началото на моето пътуване. Тъй като бях прибрала ножовете-копия в опит да не нараня Амон, нападнах с нокти. Борех се като притиснато в ъгъла животно, разрязвах и разкъсвах. Жлъчка напълни устата ми и аз премигнах, осъзнавайки, че наистина съм ухапала някого и този някой имаше отвратителен вкус.
– Не я унищожавайте! – чух Поглъщащата да вика – Доведете я при мен. Сега!
Съществата спряха да се блъскат, въпреки че едно от тях ме удари, последен удар в челюстта, кокалчетата му одраха кожата ми. Ръцете ми бяха задържани от не по-малко от шестима, които нямаха проблем да ме ритнат в бъбреците, когато се опитах да се блъсна срещу тях. Помъкнаха ме напред, представяйки ме на своята кралица. Използвах стелата, за да излекувам малките си рани. Амон, който се влачеше до демоните, които ме държаха, се забави наблизо, очите му бяха приковани в нищото.
– Глупаво момиче. – каза тя, докато се приближаваше – Колкото и да си силна, трябва да знаеш, че силата ми тук е неопровержима. – тя махна с ръка към тълпата – Огледай се. Сама си. Едно слабо, жалко дете, изправено срещу всяко зло същество в подземния свят.
Тя стигна до мен и прокара леденостудения си пръст от слепоочието ми надолу към челюстта ми. Дъхът ѝ миришеше на смърт, разложение и отчаяние. Тя олицетворяваше липсата на всичко светло, добро и силно. Щях да трепна, но нещо вътре в мен настояваше да запазя спокойствие, знаейки, че би било грешка.
Поглъщащата прошепна:
– Разбираш ли, ние сме тези, които се появяват през нощта. – гласът ѝ беше хладен като най-черната бездна в най-дълбокия океан. Космите по врата ми настръхнаха – Ние сме тръпките, които усещаш да пълзят по гръбнака ти. Ние сме тайните и страховете на сърцето ти. Винаги тревожни, винаги обезпокоителни и винаги търсещи смъртта ти.
Когато тя прокара пръста си надолу към сърцето ми, го усетих как тупти. Тя замълча с победоносна усмивка на лицето си.
– Дори ти можеш да го почувстваш. – каза тя – Сърцето ти знае силата, която имам над него.
Усмивката ѝ помръкна.
– Но почакай. – каза тя и сведе вежди в размисъл – Почти забравих. Тук има повече от едно сърце, нали.
Замръзнах, изпаднах в паника, че тя знае за Тиа и Ашли, но тогава тя премести кожения ми колан и намери сърдечния скарабей.
– Сега е слабо. – каза тя – Почти го пропуснах.
Тя погали украсената със скъпоценни камъни черупка на скарабея. Ако имах контрол над ръцете си, щях да я отблъсна. Докосването ѝ ми се стори като оскверняване.
– Може би затова никога не успях да го източа напълно. Хм… Чудя се дали заклинанието на котела изобщо щеше да проработи тогава. Какво предизвикателство. – каза тя весело и след това ме потупа снизходително по бузата – Очаквам с нетърпение да те погълна, скъпа моя.
Тя се обърна и започна да шепне инструкции на своя роб Минотавър. Докато тя го правеше, аз се отпуснах достатъчно и една сълза избяга от очите ми. Това е то. Нещо трябва да се е случило с Ахмос и Астен. Толкова се самосъжалявах, че едва не пропуснах искрящата тъмна мъгла, която витаеше в покрайнините на демоните. Очите ми се насочиха към нея. Мъглата обгърна напълно един демон и когато премина над мястото, където някога беше стоял, нямаше нищо. Дори братята му демони наблизо не бяха забелязали, че е изчезнал.
Колко дълго Ахмос и Астен са ги унищожавали тихо? Като направих някои бързи изчисления, осъзнах, че има значително по-малко демони, отколкото преди. Нямаше да мине много време, преди Поглъщащата да го забележи. Трябваше да им купя повече време. За съжаление нямах време да измисля нищо.
– Вонята на божества изпълва ноздрите ми! – извика водачът на чакалите – Не мога да ги видя, но те са тук.
– Какво? – попита кралицата – Кой е тук?
– Тези, с които е пътувала.
В пристъп на ярост, тя сграбчи муцуната на чакала и вдиша. Зелена светлина светеше от лицето на създанието, докато от ноздрите му излизаха струи сив дим. Чакалът скимтеше жално, напразно опитвайки се да се измъкне от нейната хватка.
Тя пое дълбоко дъх, вдишвайки дима, и затвори уста.
– Безмислено куче! – изплю тя, докато го хвърляше настрана – Защо не ми каза по-рано?
Победеното същество се сви с опашка между краката си и наведе глава, докато носът му докосна земята.
– Не ги смятахме за важни. – каза той – Каза само да пазим момичето.
– Ти, дебелоглав мелез. Аз ли съм единствената в долния свят с мозък? Те са Синовете на Египет! – изкрещя тя – Отивайте! Немерете ги! Доведете ми ги!
Глутницата започна да лае диво и се насочи към миризмата, която нападна ноздрите им. Въпреки че Астен и Ахмос бяха скрити в магията на Астен, глутницата скоро намери източника. Те лаеха и виеха триумфално, докато танцуваха около мъглата. Тези, които влязоха, бяха бързо изхвърлени навън с разбити тела.
Димът се разсея и се появиха два златни бога. Астен, украсен с бронзова броня, отразяваща сянката на светещите му в тъмното очи, вдигна лъка си, изстрелвайки стрелите си с диамантени върхове в глутницата и унищожавайки шест чакала в бърза последователност.
Ахмос, чиято броня беше бледа като сребриста лунна светлина, вдигна блестящата си брадва и тояга и нададе своя боен вик. Глутницата не можеше да се приближи към тях и да ги ухапе. Кралицата наблюдаваше битката, невярваща, че двамата братя могат да държат чакалите на разстояние толкова дълго. Тогава улових преценяващия ѝ поглед. Ноздрите ѝ се разшириха и разбрах, че усеща аромата на сърцата им. Техните много безсмъртни, много могъщи сърца.
По червените ѝ устни се разля усмивка.
– Откъснете крайниците ѝ от тялото ѝ! – извика тя на слугите си достатъчно силно, за да накара Астен и Ахмос да спрат. И двамата братя спряха и като един се издигнаха към небето. Поглъщащата ги наблюдаваше внимателно.
Една от стрелите на Астен се изстреля напред, насочи се към главата на кралицата, но тя стоеше на мястото си, спокойно, безгрижно и едва забеляза, когато нейният слуга Минотавъра хвана стрелата с голата си ръка и счупи дръжката наполовина. Междувременно демоните, които ме държаха, започнаха да ме дърпат.
Силата на сфинкса беше единствената причина да не бъда разкъсана, но това бързо предизвика сълзи в очите ми. Знаех, че нямам достатъчно сили да ги спирам дълго. Те ще ме разкъсат на две, после тя ще изсмуче енергията от сърцето ми и мозъка от костите ми, и египетското небе дано ми помогне, но нямам нещо, което да направя, за да я спра.
Амон се затътри към мен, протягайки отново ръце, сякаш искаше да се включи в действието. Лицето му не съдържаше никакви емоции. Нямаше признаци, че осъзнава какво прави. Движеше се като обсебено зомби. Вдигайки ръката си към моята, той я прокара нагоре и по ръцете на демоните, които ме държаха.
Те спряха, объркани.
Поглъщащата се засмя.
– Колко уместно да бъдеш разкъсана на парчета от този, когото обичаш. Каква ужасно вкусна емоция за преглъщане. Ще запазя това сладко лакомство за последно.
Амон се обърна към нея, сякаш искаше разрешение. Демоните, дишащи тежко около мен, чакаха да видят какво иска да направи.
Тя махна с ръка на Амон, сякаш насърчаваше малкото си момче да отиде да играе в пясъка.
– Продължавай. – подкани го тя – Откъсни ръката ѝ.
Амон отново се изправи срещу мен. Сълзите се стичаха по бузите ми, докато го гледах, искаше ми се да мога да се сбогувам както трябва, да видя любящия му поглед само още веднъж.
Нещо изведнъж се промени.
Желанието ми се сбъдна.
Капчици пот избиха по челото му, признак на огромно усилие, въпреки че почти не беше помръднал през последните десет минути. Той вдигна глава и аз видях не само признание, но и нещо повече. Той облиза устни, слабият му глас се пречупи, докато се опитваше да проговори. Беше само една дума, но в нея усетих надежда.
– Лили! – каза той. Пронизващите му зелени очи се втренчиха в моите, ръката му се плъзна по моята към рамото ми, където хвана сърдечния скарабей. Ако ръцете ми не бяха хванати, щях да сложа ръце на бузите му и да го целуна. Топлина изгаряше мястото, където лежеше дланта му и когато той се отдръпна, усмивка премина през лицето му, преди да се свлече на земята.
– Амон! – извиках, но веднага топлината от рамото ми се разля по гърдите ми и надолу по тялото ми. Размахах ръце и демоните, които ме държаха, отлетяха, като вода, отърсена от гърба на тигър. В ръката ми се оформи блестящ зелен щит и бронята обви тялото ми, като всеки сегмент щракна на място. Сърдечният скарабей се беше разместил и сега беше на кръста ми като колан. Подновена сила нахлу в крайниците ми и знаех, че идва от Амон. Той ми даде малкото останало от енергията си.
Изпаднах в паника, мислейки, че е умрял, но веднага щом видях летящите стрели на Астен и чух удара от тоягата на Ахмос, знаех, че той все още е с нас, макар и едва. Дадох си обет да използвам дара на Амон, за да го спася. Това, което му беше струвало да се освободи от хватката на Поглъщащата, не беше нещо, за което исках да мисля. Кралицата, скрита от надигащия се облак на живата си мантия, извика на слугите си да ни хванат.
Когато демоните се върнаха, ритнах гигантския котел, съборих го и разсипах отвратителното му съдържание на земята. Създанията стъпиха във вискозната субстанция, издавайки нечестиви, пронизителни звуци, които скоро прекъснаха, когато черният катран се затвори върху формите им, разтопявайки плътта им и оставяйки след себе си само деформирани кости.
Призовах вятъра. Той се изсипа върху желязната стена и връхлетя върху демоните с такава свирепост, че те залитнаха назад, прикривайки очите си от песъчинките и праха. Малцината, които се бореха да си пробият път, за да се изправят срещу мен, удуших. Силата ми беше толкова голяма, че можех да обезвредя трима наведнъж, но убиването им по този начин все пак отнемаше твърде много време. Докато вниманието ми беше насочено към тях, един чакал нападна. Смазах черепа му между ръцете си, сякаш главата му беше пъпеш. Поддържането на вятъра държеше всичките ми нападатели далеч от мястото, където стоях. Само кралицата, нейните бодигардове и Амон бяха в центъра на урагана.
Навсякъде около нас беше хаос.
Със смъртоносния басейн зад гърба ми и Астен и Ахмос, летящи безопасно над водовъртежа, отблъсквайки другите борещи се демони, се почувствах достатъчно уверена, за да насоча цялото си внимание обратно към кралицата.
Амон лежеше в краката ми, в безсъзнание, но дишаше. Погледнах към Поглъщащата с присвити очи, виждайки я ясно въпреки създанията, които я защитаваха, и извадих копията си, които бяха безопасно заключени от магията в кожената сбруя. Втурнах се към нея, прицелвайки се във врата ѝ, но тя се извърна в последния момент, като едва не се спъна в тясната си сребриста рокля.
Блестящата ѝ корона падна от главата ѝ и се претърколи към мен. Протегнах крака си, спирайки я по средата. В съзнанието ми проблесна кръвожадно желание под краката ми да е главата ѝ.
– Предполагам, че това вече ми принадлежи. – похвалих се аз, забивайки ножа в короната, преди да я хвърля настрана. Издължих един от моите ножове-копия, дръпнах ръката си назад и се прицелих в сърцето ѝ.
– До тук с твоето управление. Приятно пътуване там, където живеят лошите малки кралици като теб.