ГЛАВА 27
ТАЙНИ ИМЕНА
Тялото на Поглъщащата изчезна в облак от крилати същества точно, когато моето копие я намери. Прилепите бяха заменени от десетки демони, изскочили от пукнатини в земята. Втурнаха се към мен. Точно когато вдигнах останалия си нож, за да се защитя, две тела се спуснаха от небето и посрещнаха групата със звън на оръжия.
Астен беше прибрал лъка си и сега се биеше със златните ятагани на падналия си брат. Позиционирахме се така, че Амон да е защитен в центъра на нашия образуван триъгълник, обърнати с лице към враговете си, защитавайки гърбовете си.
– Просто го вземете и тръгвайте! – извиках, докато пронизвах опонента си в гърлото.
– Ще ги задържа!
– Не мога да го направя, малка лъвице. – каза Астен през рамо, докато завъртя двата ятагана в противоположни посоки, обезглавявайки демон, който изчезна в облак прах – Трябва да я убием. Ако го направим, Амон ще си върне силата. Ако не, той може никога да не се възстанови.
– Добре.
Демоните и това, което остана от чакалите, които кралицата успя да насочи към нашия кръг в центъра на бурята, бяха все още твърде много на брой и продължаваха да нападат в безкраен поток. Кралицата не се виждаше никъде.
Инстинктивно вдигнах щита си и когато го направих, сърдечният скарабей загоря на кръста ми. Мощен изблик на зелена светлина се изстреля напред и повали десетки същества, чиито агонизиращи писъци отекваха от железните стени, преди да се превърнат в облаци прах.
– Това е много добро. – казах аз и се опитах да използвам силата отново, когато следващата вълна предпазливо се събра около нас.
За съжаление не можах да разбера как да повторя процеса. Разочарована, забих изумрудения си щит долу в пясъка и хвърлих настрана шлема си. Астен успя да върне изгубеното ми копие, когато един демон реши да го използва като оръжие срещу него. Той ми го хвърли и веднага се почувствах по-добре с двата ножа-копия.
Определено имаше част от мен, която жадуваше да се втурна в битката. Исках да видя страха по лицата на враговете ми, докато ги изкормвах. Беше много по-удовлетворяващо отблизо, отколкото на едно копие разстояние, особено когато убивах чакалите.
– Харесвах те повече с твоя лък. – каза Астен с поглед назад, докато чакахме следващата атака от демони.
Тримата дишахме тежко. Дори със силата на сфинкс бях уморена. Вятърът утихна и демоните, които бяха притиснати до стената, започнаха да си проправят път към нас. Гърдите ми изтръпнаха в очакване.
– Всъщност предпочитам нокти, ако имам избор. – Тиа беше тази, която се издигна на повърхността, за да отговори. Трите работихме хармонично заедно през по-голямата част от битката, но стоенето гръб до гръб с Астен я извади на повърхността.
– Обзалагам се, че е така. – каза Астен с триумфална усмивка, която беше напълно неуместна, но някак ме накара да се усмихна – Нека обърнем нещата малко повече в наша полза, а? – той започна да мърмори някакво заклинание и си помислих, че резултатът ще бъде познатият ми облак. Вместо това цялата арена бързо се окъпа в звездна светлина.
Протягайки ръце, Ахмос присъедини собствената си сила към заклинанието и светлината се увеличи десетократно.
– Да видим дали онези, които заговорничат в тъмнината, ще могат да пълзят като хлебарки на светло. – извика той.
Инстинктите им бяха на мястото си. Демоните примигнаха и започнаха да опипват наоколо на сляпо, блъскайки се един в друг, докато ни търсеха, оставяйки ги много по-уязвими за атака. Това малко изравни шансовете. Но чакалите все пак ни намериха, хапеха ни по глезените и се опитваха да ни разделят.
Удържахме позициите си – тоест, докато кралицата, която нямаше същия проблем със светлината като нейните демони, направи някаква собствена магия. Видях я да стои точно зад своя роб Минотавър. Ръцете му бяха скръстени, а на лицето му имаше самодоволно изражение, сякаш се наслаждаваше на спектакъла пред себе си.
С крайчеца на окото си видях ръцете на кралицата, вдигнати във въздуха. Имах много лошо предчувствие и се отдръпнах няколко крачки назад.
– Тя е намислила нещо! Внимавайте! – предупредих.
Демоните, които бяхме убили, бяха изчезнали в облак прах, но чакалите, които са естествено родени същества от долния свят и умират от първата си смърт, лежаха натрупани на земята около краката ни. Нейното заклинание ги връщаше към живот.
Като кучета-зомбита, крайниците на чакалите потръпнаха и те бавно се изправиха. Скоро бяхме обкръжени, биейки се с легиони немъртви чакали и едва след няколко агонизиращи мига си спомнихме, че единственият начин да ги доведем до втора смърт беше да ги намушкаме в сърцето.
За съжаление, сърцата им не бяха на мястото, което човек би очаквал. Чрез силата на Ахмос бързо разбрахме, че сърцето на адска хрътка лежи точно под дебелия ръб на вратовете им, костната пластина е единственото нещо, което го защитава. Той бързо извика какво трябва да правим, след като немъртвият му чакал изчезна в облак прах. Оръжието трябваше да бъде забито на правилното място.
Ахмос беше жестоко ухапан по доминиращата си ръка, правейки я безполезна. Изгубих един от ножовете си с копие в тялото на чакал, който отиде да умре от първата си смърт твърде далеч от обсега ми. Тогава, точно когато си мислехме, че нещата не могат да се влошат, моята вятърна енергия изчезна напълно и новопристигнали призраци също започнаха да атакуват.
Те ни се нахвърлиха в луда ярост. Очевидно нашата упоритост в битката оправдаваше привличането на второстепенните. Те не бяха толкова силни като сънародниците си, но все пак успяха да ме дърпат за косата, да ме одраскат по глезените и да ми хапят ушите. Отчаяни, те правиха всичко възможно, за да ни разсеят. Решителността ми се колебаеше. Нямаше начин да ги преодолеем.
Тогава великолепно, зловещо бръмчене изпълни въздуха.
Жътварите бяха пристигнали.
Все още имахме шанс.
Докато се спускаха с десетки, мандибулите им тракаха, късите коси блестяха, докато разрязваха призраци и чакали на две. Но чакалите бяха по-бързи. Те скачаха във въздуха, сваляйки ги.
Когато жътварите умираха от първата си смърт, те изчезваха в изблик на светлина. Надявах се това да означава, че ще бъдат отведени обратно при Изида, богинята, на която все още служеха. Те заслужаваха мир след всичките страдания, които бяха претърпели в подземния свят. Когато кралицата видя, че сме в патова ситуация, тя промени тактиката и заповяда на всички останали в нейната армия да се прицелят в Амон. Въпреки че се опитахме да го държим в центъра, в хода на битката се отдалечихме от него. Извиках и се върнах обратно в отчаян опит да спася живота му. Демон с пълно с пиърсинг лице вдигна злобно изглеждащ сатър, опитвайки се да отстрани главата на Амон от тялото му.
Знаех, че няма начин да стигна до Амон навреме. Астен се биеше с три чакала наведнъж, а Ахмос беше въвлечен в ръкопашен бой с демон с дебели юмруци, три пъти по-голям от него.
Тичах, прескачайки чакали и навеждайки се под размахващи се оръжия. В сърцевината ми пламна огън. И тогава времето се забави. Сатърът продължи дъгата си надолу, но се движеше само с част от инча наведнъж.
В един момент тичах, а в следващия спрях напълно.
Какофония от гласове изпълни ума ми. Те крещяха. Ревяха. Молеха. Тогава, като зъбни колела, които заеха мястото си, усетих щракване.
Едно, две, три.
Тялото ми се вдигна във въздуха, сякаш тежах колкото перо. Светлина мина през зрението ми и над главата ми видях три падащи звезди, летящи една към друга, опашките им се извиваха над небето в символ, който бях виждала и преди – невъзможният триъгълник.
Когато звездите достигнаха дестинациите си, светлината избухна в светъл екран, който се изсипа върху целия театър. Никой отдолу не забеляза феномените и докато ги гледах, те изглеждаха толкова малки и безсилни. Ярките фрагменти докоснаха кожата ми и аз ги погълнах. Затворих очи, поех дълбоко, пречистващо дъх и позволих на тежестта на телесната ми форма да ме отнесе обратно на земята.
Краката ми леко докоснаха бойното поле и се движех сред демоните и воините като призрак, невидим и недосегаем. Когато издишах, сцената около мен трепна колебливо, неловко, сякаш играчите на терена бяха по-скоро като марионетки, такива, които можех да манипулирам, стига само да намеря конците.
Звездите ми направиха подарък.
Знаех какво да правя.
Знаех как да ги контролирам.
Усмихвайки се, наклоних глава, като си помислих за демонът, готов да убие Амон. Едно име изплува в съзнанието ми, изпълвайки ме с усещане за сила. Говорех спокойно, плавно и звукът резонираше като оръдие на бойно поле.
– Този, който държи остър нож. – извиках аз. Демонът замръзна на място, а сатърът му висеше, когато се обърна към мен.
– Остави оръжието си. – казах нежно. Той се подчини веднага. – Седни и не мърдай.
За моя изненада, той го направи. Обърнах се и погледнах към чудовището, което се биеше с Ахмос. Още едно име изплува в съзнанието ми. – Разярен хипопотам. – казах аз спокойно – Спри. Няма да се биеш повече.
Един по един повторих процеса, извиквайки име след име.
– Змия от кал. – извиках аз – Този, който танцува в кръв, Зъбите на восъчния крокодил, Този, който гори с огън, Червеите го поглъщат, Инертният бунтовник, Този, който яде змии, ще спрете да се биете незабавно.
След като назовах всички демони, се обърнах към чакалите.
– Мършояд, Смачкана лапа, Опашка на пън, Око, което не вижда нищо, Хапеща бълха, Ядящ карантии, Туфлено ухо… – продължих и нататък, назовавайки всяко същество, което се бореше срещу нас. Когато стигнах до лидера на чакалите, затворих очи и след това ги отворих с усмивка.
– Този, който изпразва пикочния си мехур по вятъра. – главният чакал изскимтя и наведе глава. Глутницата тихо изръмжа. – Седни! – заповядах с авторитетен глас. Всеки се подчини.
Кралицата изкрещя от гняв, красивото ѝ лице се вбеси, докато ме връхлиташе. Ахмос и Астен застанаха от двете ми страни с вдигнати оръжия. Останалите жътвари се рееха над нас, черни наметала се развяваха от горещия вятър.
Миризмата на смърт ме заля, докато гледах как Поглъщащата се приближава. Не изпитвах страх. Никаква емоция освен любопитство. Някаква друга сила ме ръководеше. Наклоних глава, имена изникнаха в съзнанието ми.
Посочих я и казах:
– Ядащата на сърца. Кралицата на лакомията.
Тя се олюля, но бързо се възстанови. Тези имена принадлежаха на нея. Знаех. И все пак липсваше един елемент. Част от нея бях пренебрегнала.
Тя изплю яростно:
– Откъде ти, обикновено човешко момиче, знаеш за имената в Книгата на Амдуат? — попита тя – Никой смъртен никога не е имал достъп до нея. Само господарят ми и аз знаем тайните имена, записани там.
Кралицата на подземния свят направи крачка по-близо и аз облизах устни, опитвайки се да я принудя, както правех другите.
– Спри. – казах аз.
Очите ѝ се разшириха, но след това тя се усмихна, осъзнавайки, че все още може да се движи.
– Мислеше ли, че можеш да ме победиш в собственото ми царство? – тя се засмя, увереността и растеше с всяка стъпка – Може да имаш контрол над тези безмозъчни слуги, но не и над мен и не и над този, на когото служа.
– Сет. – промърморих.
– Да. Сега бариерата е тънка. Той почти успява да я пробие и няма нищо, което ти или жалките синове на Египет да можете да направите, за да го спрете. – тя огледа обкръжението ни и изцъка с език – И само виж какво направихте с безупречния ми дом.
– Ти разруши дома ми. – изсъсках аз, мислейки едновременно за Амон и Тюркоазената гора – Ние унищожихме твоя. – махнах с ръка, показвайки смъртта около нас – Бих казала, че сме квит. Или ще бъдем, след като те довършим.
Тя се засмя.
– Не можеш да направиш това. Аз съм кралицата на сърцата, помниш ли? – тя направи крачка напред – И последния път, когато проверих – тя оголи бели зъби, в очите ѝ блесна див блясък – всички имате по едно.
Тя щракна с пръсти и белият Минотавър, единственият ѝ останал верен слуга, пристъпи напред.
– Да, кралице моя? – каза той.
– Донеси ми сърцето ѝ.
Дяволско изражение на наслада освети плашещите контури на лицето му. Астен и Ахмос вдигнаха оръжията си и се нахвърлиха, но той ги отстрани като мухи. Изглеждаха повече от изтощени. Когато жътварите се опитаха да се намесят, той разви цилинбяна и изпука камшик.
Електрически заряд се изстреля във въздуха и един по един жътварите паднаха на земята, зашеметени, в безсъзнание.
Оръжията на Ахмос и Астен изглеждаха натежали в ръцете им, докато се бореха срещу свежия и много силен демон. Затворих очи и се съсредоточих, опитвайки се да си спомня името му. Това, от което беше създаден, беше свързано, но нито едно име, за което се сещах, не беше точното.
Сякаш беше Франкенщайн, създаден от различни части на други демони, докато не се е оформил идеалния слуга. Всяко парче пазеше частица от това, което е било някога, но нито едно от тях не включваше това, което е сега. Извадих ножовете-копия, отказвайки да се опитвам да разбера името му.
Бях дръпнала назад копието си, готова да го хвърля, когато видях Астен и Ахмос да свалят оръжията си и да се приближиха в транс към Поглъщащата.
– Ето. – каза тя на слугата си – А сега я залови.
Минотавърът се приближи, но аз не му обърнах внимание и извиках към братята, но те не отговориха. Бледото създание се приближи към мен и изпълни погледа ми, точно когато чух злата кралица да казва:
– Здравей, красавецо. Какво ще кажеш за една целувка?
Наведох се, когато камшикът изпука над мен и зърнах за миг как Астен свежда глава. Едно парче вътре в мен се отчупи и аз се опитвах да запазя спокойствието, което постигах толкова лесно преди. Отчаяно се вкопчих в новооткритата си сила, но тогава устните му докоснаха тези на кралицата и от мен се изтръгна ръмжене.
– Астен!
Завъртях се, влязох в рефлексен режим и ритнах коляното на опонента си. Това дори не го накара да се спъне. В следващата секунда той изби ножовете от ръцете ми. Камшикът прозвуча отново и ме уцели. Въпреки че удари гърба ми, покрит с броня, болката беше различна от всичко, което някога съм изпитвала. Беше сурова и назъбена и дъхът ми напусна тялото ми. Не знаех как бедният Амон е успял да го преживее. Ноктите ми се появиха и аз ги забих дълбоко в гърдите на демона, но това не го възпря. Сигурно вече беше умрял от първа смърт, помислих си. Трябва да намеря сърцето му!
Отново и отново забивах нокти в него, но все едно забивах карфици във възглавничка за игли и той не обръщаше никакво внимание на раните, които му нанасях.
– Побързай! – изкрещя глас в съзнанието ми.
– Не мога да го намеря! – изплаках, сълзи се стичаха по лицето ми – Къде е сърцето му?
Чух как тялото на Астен пада и друго парче от сърцето ми се счупи.
– Вкусно. – каза Поглъщащата – Беше малко пикантно. – злата жена изкриви пръст, махвайки към Ахмос, който пристъпи към нея като робот – Запазих място за десерт. – заяви тя гърлено – Обзалагам се, че си сладък. Нека опитаме.
– Ще ти бъда благодарна ако оставиш това хубаво момче! – извиках. Другата връзка в съзнанието ми излезе от перфектна хармония. Наведох се, когато една мускулеста ръка замахна, но не ме докосна.
„Хайде, момичета! Мислете! Можем да се справим с това!“
Умът ми се въртеше около възможностите на името на опонента ми, докато се опитвах да черпя от намаляващата си сила. Времето течеше. Бяхме загубили Астен и Амон и щяхме да загубим и Ахмос. Беше безнадеждно. Тогава изведнъж го разбрах.
– Броубитър. – прошепнах аз – Той се казва Броубитър. Къде е сърцето ти, Броубитър? – попитах. Той посочи челото си, последното място, за което бих си помислила. Прицелвайки се в дебелото чело на създанието, тъкмо щях да забия ноктите си в него, когато Поглъщащата осъзна, че слугата ѝ е в опасност.
– Спри! – извика тя и аз замръзнах на място, неподвижна, с нокти на сантиметри от челото му. Имах чувството, че ледена ръка е хванала сърцето ми.
Поглъщащата вдигна глава, кичури искрящ дим се стелеха от устните ѝ към Ахмос и се разсейваха, когато тя се приближи към мен.
– Откъде знаеш името му? – попита тя, впивайки присвити очи в моите – Никога не съм го записвала. – когато не отговорих, тя се намръщи – Писна ми от теб! – изплю тя – Сега имам достатъчно енергия, за да освободя господаря си, но преди да го направя, ще имам удоволствието да те убия.
Поглъщащата отвори уста и пристъпи по-близо. Нейната зелена светлина окъпа лицето ми в ледена мъгла, но когато докосна кожата ми, последва взрив. Връзката с кралицата се скъса, тялото ѝ отхвръкна далеч от мен. Усещах как контролът, който тя имаше над мен, отслабва, когато се приземи в краката на своя Минотавър.
– Какво е това? – попита тя, надигайки се в ярост.
Не отговорих и този път тя започна да се приближава колебливо. Притисна върховете на ледените си пръсти към гърлото ми и ги плъзна надолу, докато опряха в сърцето ми. Изненада се изписа на лицето ѝ, а след това изражението ѝ бързо се превърна в изражение на ужас.
– Три? – прошепна тя – Три сърца? Как е възможно? Не усетих това в съня си преди. – тя се извъртя от мен и се спъна, просна се на земята, тялото ѝ трепереше.
– Триъгълникът на невъзможността. – извика тя – Пророчеството е вярно. Дошла си да ме убиеш.
– Ъъъъ… – казах аз – Това е нещо, което постоянно повтарям.
– Не. Не не. – кралицата се изправи на крака. Кършейки ръце, тя закрачи напред-назад. – Какво ще правя? – косата ѝ се развяваше, кичурите се повдигаха в защита, докато някои от змиевидните шипове се увиваха около раменете ѝ, сякаш искаха да ѝ предложат утеха.
– Учителю! – извика тя, вдигайки поглед към небето – Учителю, какво да правя?
Не чух отговор и се зачудих дали най-накрая не е полудяла. Пробвах с ново име.
– Демонът на наказанието. – казах аз, обвивайки устни около него, въпреки че знаех, че все още не е съвсем правилно. Защо новата ми способност ми убягваше точно, когато имах най-голяма нужда от нея? – Откажи се от властта.
Тя изкрещя и сграбчи косата си, размествайки малките същества, които се държаха там. Концентрирайки се, опитах отново, умът ми се въртеше, докато се напрягах.
– Великата и последна смърт, отстъпи ми живота си. – не беше съвсем правилно. Все пак ефектът, който имената имаха върху нея, беше огромен. Приближавах се. Косата ѝ падаше на кичури, дебели кичури се гърчеха, сякаш всеки от тях беше в агония и умираше. Истинското ѝ име беше на върха на езика ми. Можех да го вкуся. Ако натисна още малко… – Жлъчка на аспидите! – все още не беше истинското ѝ име, но бях близо. Много близо.
– Броубитър! – извика тя – Нуждая се от теб!
Изтръгнат от неподвижното си състояние, той коленичи в краката на своята кралица. Поглъщащата протегна трепереща си ръка и погали мускулестата му ръка.
– Моят първи и най-добър роб. Би направил всичко за мен, нали? – попита тя.
– Да, моя най-красива и любима Поглъщаща.
– Много добре. – тя се усмихна – Имам нужда от сърцето ти.
– Разбира се.
Извиках:
– Не! Броубитър, спри! – но думите ми нямаха ефект. Тя го беше създала и следователно държеше върховния контрол. Изведнъж разбрах, че тя не иска просто още едно сърце. Унищожавайки едно от собствените си творения, тя ще придобие огромна сила. Това бе, което Сет се беше опитал да направи с Астен, Ахмос и Амон. Опитах се да спра Броубитър отново, но той имаше уши само за любовницата си.
Като в ужасяващ забавен каданс го видях да притиска дебели пръсти в челото си, разкъсвайки кожата и забивайки камшика в черепа си. Костта се счупи лесно и преди да успея да мигна, блестящото му бяло сърце беше в дланта му. Той ѝ го подаде като безценен подарък, с триумфално ликуващо изражение върху онова, което бе останало от лицето му.
– Благодаря ти, скъпи мой. – каза тя, обвивайки с ръце лъскавия орган. Втурнах се напред в отчаян опит да я спра, но тя бързо смачка сърцето в ръцете си. То се превърна в дим, който се завъртя около нея, а Минотавърът изчезна в облак прах.
Земята под нас започна да се тресе. Паднах на крака до нея, чувствайки се така, сякаш съм спечелила битката, но съм загубила войната.
Всичко, което обичах, беше унищожено. Астен и Амон лежаха на земята, а Ахмос стоеше застинал на място. Поглъщащата обърна глава и се усмихна.
– Докато се срещнем отново, Васрет.
Подземният свят се разтресе, стените на арената се срутиха и жената, която беше взела всичко от мен, изчезна.