ГЛАВА 28
ВОДИТЕ НА ОЗИРИС
Прахът се слегна и аз коленичих на място като замръзнала. Минаха минути, а може би просто секунди. Така или иначе, не бях наясно с нищо, докато не усетих ръка да докосва рамото ми.
– Лили?
Не отговорих. Ахмос приклекна пред мен. Видях го да щрака с пръсти, но дори не усетих нищо, когато ме удари по лицето.
Той опита различен подход.
– Тиа?
Исках да му отговоря, но не можах. Бях в капан на собственото си тяло .
– Ашли? – попита той.
– Да? Тук съм. – отговорих с глас все едно идващ от голямо разстояние. Беше моя и въпреки това не беше.
– Ще трябва да ми помогнеш. – каза той – Нещо не е наред с Лили.
Главата ми кимна.
– С Тиа също. И двете са отишли на едно много тъмно място. Ще се върнат ли?
– Надявам се. Трябва да напуснем това място. Астен и Амон все още са живи. Едва. Изглежда, че енергията ни ги поддържа. Надявам се, че боговете ще могат да им помогнат да се възстановят.
– Какво трябва да направя? – попита Ашли.
– Можеш ли да ги излекуваш с помощта на стелата? Поглъщащата ме изцеди. Твърде слаб съм, за да поправя това, което тя им причини.
– Съжалявам, скъпи. – каза гласът ми тъжно – Не мога да лекувам без Лили.
Ахмос се завъртя в кръг, оглеждайки арената.
– Добре. Тогава ще трябва да призовеш силата на връзката, за да ни издърпаш. – Ахмос вдигна Амон и го постави до брат си, след което коленичи и протегна ръка, показвайки на Ашли, че трябва да заеме позиция между тях. Когато коленичи пред Ахмос, тя постави длан на бузата му. Сивите му очи се вдигнаха и в тях видях болката, самотата и всеобхватния страх, че ще загуби тези, които обича.
– Не се безпокой за тях. – каза Ашли – Братята ти ще живеят.
– Откъде знаеш? – попита той.
– Феите имат дарба да виждат бъдещето. Освен това имаш добри ръце. – каза тя, отупвайки силното му рамо.
Ахмос се изсмя тъжно, безразлично.
– Какво общо има това?
– Приказното дърво винаги казваше: – Колкото по-високо и по-силно достигаш, толкова повече хора можеш да приютиш под „клоните си“. Имам чувството, че имаш достатъчно сила да носиш товара.
– Надявам се, че си права, Ашли.
– Феите обикновено са прави, макар че не винаги споделят това, което знаят. Сега, какво ще кажеш да напуснем тази мръсна и дяволска яма?
Поемайки дъх, Ахмос кимна.
Ашли постави една ръка върху ръката на Астен и една върху тази на Амон.
– Сега какво? – тя попита.
– Затвори очи и протегни ръка към връзката.
Ашли се подчини и усетих как тялото ми леко потръпна, когато ръцете на Ахмос ни хванаха за раменете. Усетихме леко дръпване, но не беше достатъчно силно.
– Не мога да го направя. – въздъхна тя – Не и без Лили и Тиа.
Чувството за вина ме нападна. Знаех, че трябва да се контролирам повече. Фактът, че вече изобщо не чувствах връзката си с Амон, ме накара да се свия в дъното на ума си. Принуждаването на Ашли да поеме инициативата беше погрешно, но аз просто не можех да бъда активен участник в случващото се. Поглъщащата беше избягала. Всичко беше по моя вина. Амон ме беше дарил с енергията, която му беше останала, и аз я бях пропиляла. Не убих Поглъщащата. Беше избягала и сега светът беше изложен на риск. Само ако можех да узная истинското ѝ име!
– Тиа! Лили! – Ахмос извика – Нуждаем се от вас! Помогнете ни!
Тиа се събуди и се опита да ме побутне напред, но аз отклоних съзнанието си от нея. Без Амон умът ми беше черна дупка, толкова пълна, че имах чувството, че може да ме погълне.
– Хасан! – прошепна Тиа – Мисли за Хасан.
Тиа обедини ума си с Ашли и подхрани приказните образи от кратката си среща с египтолога. Вятърът се въртеше около нас и вдигаше прах. Развихри се като циклон, обикаляше телата ни и тънък стълб от светлина падна върху нас.
– Виждам връзката! – Ашли извика – Но пак не е достатъчно!
– Прости ми, Лили! – прошепна Тиа в ума ми и тогава съзнанието ми се раздвижи.
Осъзнаването ме прониза, прониза ме като игли. – Не! – аз изкрещях – Не мога! Не и без Амон!
Тиа и Ашли се заровиха в мислите ми, ровейки в мозъка ми с остри нокти, търсейки парченцата, от които се нуждаеха. Изображение на Хасан беше извадено на повърхността. После още един и още един. Чух гласа му, видях очите му, подуших праха, който се носеше от карго жилетката му, докато го прегръщах. Светлината блесна, обхвана ни напълно и ние бяхме привлечени от нея.
След това всичко потъмня.
Малки светлинки пронизаха сенките около нас. Чух гласове.
– Те минават през Водите на Озирис и се насочват към Космическата река.
– Вече са едно. – промърмори неясно друг глас – Те са по-важни, отколкото можете да си представите.
– Те не са съвсем едно цяло. Все още не.
В полезрението ми се появиха звезди. Те се въртяха под мен, движейки се и премествайки се без шаблон, но тогава разпознах съзвездие. Беше формирало един вид символ. Един, който разпознах.
Беше изгряващото слънце. Символът, на който ме научи д-р Хасан. Залязващото слънце ме беше отвело към отвъдния живот, към смъртта, и ако това наистина беше изгряващото слънце, това означаваше, че наистина е изходът.
Ще донесе живот.
Обзе ме световъртеж и аз затворих очи, дишайки през ноздрите си, за да се опитам да успокоя гаденето.
– Тя няма да е от полза, ако тази меланхолия продължи. – каза Ма’ат.
Глас, звучащ като на богинята Нефтида, предложи:
– Може би ако се сбогува…
– Тя не е единствената, която страда. – напомни им Анубис
– Тогава трябва да им дадем това, от което имат нужда. Използвай Мечтателя. – нареди Озирис.
Тананикащ звук изпълни ума ми и бях погълната от сън.
„Астен стоеше на ръба на скала и гледаше към звездите. Сложих ръка на рамото му. Проблясъкът на живот в тялото му беше толкова слаб, че едва го усещах.
– Звездите те привличат. – тихо каза той – Сега е както си го представяхме в съня си.
Обръщайки се към мен, той се усмихна и допря челото си до моето.
– Моето най-горещо желание е да те видя отново. За това ще мечтая. – въздишайки дълбоко, той добави: – Колкото и да ми се иска да си тук само за мен, знам, че има друг, който търсиш.
Преди да успее да се обърне, докоснах с върха на пръста си малката цепнатина на брадичката му и след това притиснах устни към неговите. Вкусът и миризмата му вече ми бяха познати. Почувствах го като дивата природа, саваната и звездите, обвити в едно. Той беше минало, настояще и бъдеще и в него намерих нещо, което смятах, че е изгубено за мен завинаги без да знам, че го няма.
С леко изръмжаване го пуснах, а по лицето ми се стичаха сълзи. Той избърса сълзите с палец и затвори очи, а тялото му блесна, преди да изчезне. Вместо ръката на Астен, стиснах нечия друга.
– Амон? – попитах недоверчиво.
– Тук съм, млада Лили.
– Наистина ли? – попитах, притискайки ръка към бузата му.
– Винаги съм тук. Никога не съм те изоставял и никога няма да го направя. – каза той и ме взе в прегръдките си – Вяваш ли в това?
Поемайки дълбоко въздух, кимнах леко, но попитах:
– Защо трябва да сме разделени?
Амон хвана ръката ми.
– Сърцата ни са свързани, Лили. Не забравяй. Длан до длан… – той преплете пръстите ни, стисна ръката ми в своята и я притисна към сърцето си – Рискуваме заедно, живеем заедно или умираме заедно.
– Няма да забравя. – казах, докато обвивах ръце около врата му.
– Добре! – прошепна той срещу устните ми – Лили?
Тялото ми трепереше.
– Да?
– Обещай, че ще дойдеш и ще ме намериш в сънищата си.
Поемайки треперещо въздух, отговорих:
– Винаги. Обещавам.
После ме целуна. Убождането на остър бриз танцуваше по следите от сълзи по бузите ми, но аз не му обърнах внимание, изливайки цялата си емоция, целия си копнеж и цялата си любов в прегръдката.
Устните на Амон се движеха страстно върху моите. Ръцете му ме притискаха толкова силно, че не можех да дишам, не можех да се движа, но и не исках. Наслаждавах се на топлината му, на слънчевото докосване.
Сиянието на любовта му се настани толкова дълбоко в сърцето ми, сякаш беше вкоренено завинаги.
Въртяхме се в шеметни кръгове, свързани в прегръдка, която беше толкова силна, че дори бурята, която се разрази около нас, не можа да ни раздели.
Тогава внезапно Амон беше изтръгнат от ръцете ми.
Бях сама.
Паднах, плачейки за него. Съзвездията се завъртяха около мен, ужасът заля тялото ми, когато погледнах напред, за да открия бурна мъглявина. Чакаше ме със зейнала паст, готова да ме погълне цялата.
Космосът се завъртя, звездите блестяха ярко, докато наблюдаваха слизането ми с ледени, безразлични погледи. Все по-бързо и по-бързо се въртях, светлините се размиха в дълги линии, докато вече не можех да разбера кой път е нагоре и кой надолу.
Времето се забави. Замръзна като намигащите звезди.
Тогава нежно, като падащо перце, тялото ми се разлюля и аз заспах като мъртва.