ГЛАВА 4
ХАСАН
– Аз… какво? – попитах, несигурна, че съм го разбрала правилно.
– Сфинкс.
– Като този край пирамидите?
– Не. – той въздъхна разочаровано – Има толкова много неща, които не знаеш.
– Без майтап.
– Ще те изпратя при везира. Той ще ти помогне.
– Везирът? Имаш предвид д-р Хасан?
– Да. Хасан. Хайде, Лилиана. Вече загубихме твърде много време.
– Искаш да си тръгна веднага? Нека поне да се облека и да измисля нещо, което да кажа на моята баба.
– Няма нужда да я безпокоиш. Ако успееш, ще бъдеш върната точно в това време, сякаш нищо не се е случило.
Почти ме беше страх да попитам.
– А ако се проваля?
– Ако се провалиш, – тихо промърмори той – твоята баба и останалото човечество ще трябва да се тревожат за много повече неща от изчезването ти.
– Добре. – отвърнах аз с гаден възел в стомаха си.
– Сега. Относно облеклото ти… – Анубис потупа с върха на пръста си брадичката си, докато изучаваше тялото ми. Бузите ми пламнаха. С едно потрепване на пръстите му малки частици пясък и прах се втурнаха към него и се завъртяха в пътечка около ръката му. Те се сляха и изсветляха, въртейки се все по-бързо, докато вече не можех да ги различавам.
Анубис насочи въртящата се маса към мен, където блестящата субстанция заобикаляше крайниците ми. Нервно се стрелнах от леглото точно когато светлината избухна. Разтопи се в тялото ми, превръщайки се в развяваща се зелена рокля в същия нюанс като сърдечния скарабей на Амон. Златни люспи, които приличаха на крилете на скарабея, бяха прикрепени към роклята в горната част, образувайки нещо като яка със скъпоценни камъни, която меко се виеше по раменете ми, гърба ми и под ръцете.
Сегментите се удължиха и продължиха надолу по двете страни на роклята, където пресякоха корема ми като крилат корсет от блестяща броня. Блестящ изумруден скарабей стоеше в центъра на кръста ми, където се събираха крилете. В долната част, роклята имаше нежна паяжина и с дължина до глезените ми. На краката ми имаше златни сандали, които блестяха като копитата на пустинните коне, потомци на Небу, прочутиа безсмъртен жребец.
– Красиво е. – признах аз.
– Да. Трябва да се вписва адекватно за това, което предстои. – той ме наблюдаваше как проверявам бронята и добави: – Използвах скарабея, който скри под възглавницата си, за да я създам.
Стресната, вдигнах очи към неговите.
– Ти си знаел?
– Разбира се, че знаех. Все пак съм бог. Не съм забравил фактът, че скарабеят на Амон липсваше, когато го мумифицирах. – пристъпи напред и протегна пръст към изумруда, но спря, преди да го докосне – Скъпоценният камък е нищо, дрънкулка. Важна е силата, която Амон е вложил в него. Част от него живее там. Само ти имаш способността да го изтръгнеш и да го върнеш изцяло при себе си.
– Нормално ли е да усещам ударите на сърцето му, когато го докосна? – попитах, без да установявам зрителен контакт с бога.
Той не отговори няколко секунди и аз неохотно вдигнах очи към неговите. Анубис ме гледаше с някакво озадачено изражение. Очите му бавно проследиха пътя от лицето ми до бижуто на кръста ми.
– Това означава, че връзката ви е по-силна, отколкото всички си мислехме. Дори Изида не можеше да усети сърцето на съпруга си след смъртта му. Изобщо не би трябвало да е възможно за един смъртен и все пак… – думите му заглъхнаха, когато затвори очи и вдиша дълбоко – Да. Усещам го. Слабо. Ако не бях наясно с това, съмнявам се, че щях да го открия сам.
Когато Анубис отвори очи, той направи крачка напред и протегна ръка, за да прокара върховете на пръстите си по голата ми ръка. Спрях да дишам, объркана от случващото се. Анубис промърмори с глас, богат и сладък като мед :
– Копнежът, който изпитвате един към друг е… – той направи пауза и наклони глава – е опияняващ, пристрастяващ. Достатъчно мощен еликсир, за да изкуши дори бог.
Топлият му поглед се спря на устните ми и той сведе глава, сякаш искаше да ме целуне. Преместих се леко, тъй като ръката му ме стискаше с достатъчно силен захват, за да ми попречи да направя каквото и да било друго и той замръзна, очевидно шокиран от собствените си действия. Интензивността в изражението на лицето му, емоцията зад очите му бързо се отдръпнаха.
Преди да успея да го попитам какво става, той се отдалечи на няколко крачки и каза:
– Това със сигурност ще бъде примамка за всяко опасно безсмъртно същество в подземния свят.
– Значи казваш, че скарабеят ще накара безсмъртните да искат… – не можах да довърша изречението.
Анубис откровено отговори:
– Те ще искат да те погълнат. По един или друг начин.
Докоснах с върховете на пръстите си скарабея.
– Направо фантастично. – промърморих иронично, докато размишлявах върху последиците от връзката ми с Амон.
– Мощността на заклинанието създава аура около теб. Всички хора, с които влизаш в контакт, ще бъдат засегнати от него в различна степен. Привличането става по-силно, колкото по-дълго човек е изложен на него. Колкото по-силен е безсмъртният, толкова повече ще може да устои на примамката му, но тези със слаб ум едва ли ще могат да се контролират. Те ще бъдат омагьосани. Да станеш сфинкс поне ще ти даде способността да се защитиш по-добре.
Не знаейки как да обработя всичко това, се съсредоточих върху нещото със сфинкса.
– Като стана дума за това..
Той вдигна ръка.
– Везирът ще ти обясни всичко. – без да обръща внимание на разочарованото ми изсумтяване ми, Анубис потърка челюстта си и каза, докато ме оглеждаше – Жалко е, че Амон ти е предложил сърцето си. Не съм сигурен, че е разбирал всички последици от това да ти подари своя сърдечен скарабей. Ако знаех за плана му, щях да го предотвратя.
– Не е ли редно и той да има кого да обича? – попитах аз със заядлива нотка в гласа си.
– Любовта е мимолетна. Това е кратка искра, която пламва в небесата, избухва във водопад, само за да бъде потушена в мрака на космоса. Не е нещо, заради което си струва да рискуваме космоса.
Скръстих ръце на гърдите си и се намръщих. Той греши. Има някои видове любов, които продължаваха дори след смъртта. Любовта се движи като вълничка по водата и дълго след гмуркането ефектът се усеща. Всичко, което се изискваше, беше някой да го запомни, да види какво оставя след себе си. Тогава съществуваш, живееш. Ако някой предложи да прекъсне връзките между мен и Амон, категорично бих отказала.
– Войни са се водили заради любовта, нали знаеш. – промърморих аз.
– Именно това доказва моята правота още повече.
– Може би не трябва да говориш за нещо, което не си изпитал.
Анубис ме погледна надолу.
– Ти си доста смела за смъртна.
– А ти си доста тесногръд за бог.
– Намирам за интересно, че се чувстваш достатъчно смела да изкажеш мнението си пред мен и въпреки това се свиваш пред толкова смъртните си родители. Може би непокорният характер на Амон се е отразил върху теб. И двамата се изправяте пред опасност като двойка маймуни, които се скитат твърде близо до гъмжаща от крокодили река.
– Връзката ми с родителите ми, както и връзката ми с Амон, не са твоя работа.
– Напротив. Вашите отношения, каквито и да са, наистина са моя работа. Ако имаше начин да спася самия Амон, давайки ми разрешение да разруша връзката между вас, нямаше да се поколебая да го направя. И въпреки това, което толкова очевидно мислиш, не го казвам, за да бъда жесток или да ви накажа несправедливо. Ползите от такова нещо като да се влюбиш в безсмъртен не струват повече от това, което губиш.
Изправих се, вирвайки брадичка във въздуха възможно най-високомерно.
– Но това е моят избор, нали?
Анубис повдигна вежда.
– Засега, млада Лилиана. За сега.
Ръцете ми се свиха отстрани, гневът кипеше във вените ми. Това, което изпитвах към момчето, пропито от небесната сила на слънцето, беше скъпо за мен. Никога не бих се отказала доброволно, независимо дали има опасност или не. Той не разбираше, че преди Амон нищо нямаше значение. Бях се носела през живота, оставяйки други хора да решават пътя, който ще поема. Но Амон запали искра, която подхранвах през последните няколко месеца.
Може би Анубис беше прав за родителите ми. Може би бях поела по пътя на страхливеца. Лесният изход. Може би наистина скрих пламъка от тях, но той беше там. Усещах го. Душата ми се беше пробудила и нямаше да се отвърна от този, който бе отговорен за изпълването на света ми с цел и светлина. Ако се бях скитала безцелно, откакто се върнах у дома, беше само защото бях изгубила от поглед единственото нещо, което имаше значение за мен. Единственият начин да позволя на Анубис да разруши връзката ни беше над мъртвото ми тяло.
– Когато стане необходимо да се биеш — забележи, че казах когато, а не ако — амулетът ще стане твой щит, твоя броня и дори твое оръжие.
Докоснах зеления скъпоценен камък.
– Значи е магия?
– По някакъв начин. Въпреки това, което мисля за така наречените ползи, любовта е нещо като магия. Трик на светлината, който дори боговете не могат да възпроизведат. Сърдечният скарабей се подхранва от чувствата на Амон към теб. Докато любовта му към теб е жива, защитата, която предлага сърцето му, е гарантирана. – Анубис повика кучето си до себе си – Готова ли си?
Поех дъх и огледах стаята си, убедена, че има нещо, което забравям, или някакъв въпрос, за който не съм се сетила.
– Предполагам, че съм. – отговорих, след като събрах смелост.
Анубис кимна.
– Абутиу. – обърна се той към кучешкия си спътник – върни се у дома и изчакай пристигането ми. – с леко изсумтяване кучето изчезна и ние останахме сами. Богът на мумифицирането се намръщи, направи крачка по-близо, после протегна ръка и ме привлече в ръцете си. Беше топъл и усещането, че ме държи, не беше никак неприятно.
Притиснах буза към грубия плат на дънковото му яке.
– Затвори очи. – насърчи ме той, докато ме гушкаше, сякаш бях изключително крехка. Може би за него бях. Затворих ги, очаквайки да чуя познатото отделяне на пясък точно преди да го почувствам, но тогава си спомних, че пътуването с пясък не може да се случи над големи водоеми.
За момент се зачудих дали д-р Хасан все пак не е в Египет и дали Анубис не пътува по различен начин от Амон. Точно когато се канех да го попитам, усетих, че подът изчезва под нас и потънахме в толкова пълна тъмнина, че бях сигурна, че нищо не е останало от мен.
Въпреки че бях в съзнание, чувствах, че нямам форма. Не усещах крайниците си. Не дишах. Просто бях…. Като безплътен дух. Ако можех да крещя, щях да го направя. Усещаше се като безкрайно задушаване.
Настъпи паника, но нямаше начин да я изразя физически. Ако това беше начинът, по който Анубис ме е върнал в Ню Йорк, след като беше мумифицирал Амон, се радвах, че не го помня. Изскочихме на светлината като балон, издигащ се от океана, и внезапно ме обзе изблик от усещания. Имах форма и съдържание. Можех да чувствам. Виждах и чувах. Всъщност бях толкова благодарна, че съм жива, че когато пътуването приключи, стиснах здраво Анубис с треперещи крайници.
Анубис обви ръце около мен по начин, който нямаше нищо общо с това да ме държи изправена, устните му докоснаха слепоочието ми, когато внезапно изръмжа и ме бутна настрана. Въпреки че се олюлях, той не направи опит да се приближи и ме изгледа ядосано, сякаш го бях някак си измамила. След като се съвзех донякъде, се облегнах на близката маса.
Бяхме се материализирали в стая, пълна с прашни артефакти. Това беше място, което не разпознах.
– Везир! – Анубис извика нетърпеливо, докато се държеше на разстояние от мен – Везир, ела веднага!
Чух безпогрешния звук от разбиваща се керамика върху натъпкания мръсен под.
– Леле мале! – възкликна познат глас, когато стъпките се приближиха. Една фигура заобиколи ъгъла. Той вдигна бялата си федора и я стисна в ръцете си, докато гледаше Анубис с широко отворени очи. Мъжът намокри устните си.
– Мога ли… мога ли да ви помогна? – попита той предпазливо.
– Знаеш ли кой съм аз?
Доктор Хасан наклони глава, присвивайки кафявите си очи.
– Не смея да предполагам. – най-накрая отговори той.
– Може би се нуждаеш от опреснителен курс по собственото си обучение, докторе. – Анубис протегна ръката си, махвайки към мен, сякаш в знак на обвинение – Ако не ме познаваш, тогава със сигурност си спомняш тази.
Анубис се размърда и д-р Хасан обърна изненадания си поглед към мен и ахна. – Лили?
– Здравей, Оскар. – обърнах се към него с топла усмивка – Радвам се да те видя.
– И аз. – той се приближи на няколко крачки, като несъзнателно се вмъкна между мен и високия, плашещ мъж, който се взираше в нас, може би като средство да ме защити, въпреки че и двамата знаехме, че никой от нас не може да се защити, ако Анубис иска да ни причини зло. Опитвайки се да успокоя раздразнения бог, реших да помогна.
– Оскар, запознай се с Анубис. Анубис, това е д-р Хасан, един от най-преданите ти последователи.
Анубис скръсти ръце на гърдите си и се наклони.
– Човек би си помислил, че някой, който твърди, че е предан, ще разпознае поне този, за когото твърди, че боготвори.
– Просто го игнорирай. – казах на Оскар – Той е малко избухлив днес. Освен това той лае, но не хапе, точно като кучето си.
Д-р Хасан вдигна поглед към бога, повече от малко притеснен от избора ми на думи.
– Лили, не мисля…
– Всичко е наред. – прекъснах го – Ние му правим огромна услуга. Значи ни е длъжник. Нали, Анубис?
Богът се намръщи, но устните му потрепнаха по начин, който ме накара да си помисля, че всъщност не е толкова разстроен, колкото показваше.
– Запознат ли сте с храма Мединет Хабу в Луксор? – попита той Оскар.
– Разбира се. – Хасан направи крачка напред и сложи федората си обратно на главата
– Скрит в двора, изобразяващ Седемте сцени на война с хората от морето, има тайна врата, разположена точно зад втория пилон. Потърсете знака на сфинкса и завъртете камъка обратно на часовниковата стрелка. Следвайте коридора към Стаята на загадките. Там ще намерите изписана по стените цялата информация, от която се нуждаете, за да завършите ритуала за трансформация, известен като Васрет (Rite of Wasret).
– Вaсрет? Какво ти трябва от нея? – попита Оскар.
В същото време му прошепнах:
– Кой е Васрет?
Говорейки по-високо, за да си възвърне контрола над разговора, Анубис обясни:
– Лилиана Йънг трябва да изпълни ритуала, за да приеме мантията на Вaсрет, за да проникне в подземния свят и да спаси Амон, а вие, добрият ми везире, ще ѝ послужите за връзка със смъртността, ако успее.
– Да проникне… – д-р Хасан направи пауза, а по лицето му се изписа объркване – Не съм сигурен, че разбирам напълно целта ви. – каза той почтително.
Анубис въздъхна, нетърпението му беше очевидно. Опитах се да обясня.
– Анубис иска да стана сфинкс, за да мога да спася Амон, който е избягал от задължението си, като се отправил към долния свят. Това е опасно място, където той страда и ако не се върне, Сет може да пробие бариерата и да унищожи света.
Обърнах се към Анубис с повдигнати вежди, за да видя дали иска да добави нещо. Той ми се усмихваше като горд родител.
– Ето, виждаш ли? – каза той – Вече не съм необходим.
– Страхотно, но преди да си тръгнете, бихте ли ми позволили да задам два въпроса?
– Много добре. Но нека са кратки.
Кимвайки енергично, д-р Хасан зададе първия си въпрос.
– Искате да кажете, че Лилиана трябва да стане матриарх на Ордена на Сфинкса като Хатшепсут? – очите му блеснаха и видях, че е развълнуван от перспективата.
– Не. Въпреки че тази титла естествено ще ѝ се падне, след като премине през ритуала. Лилиана в действителност ще се превърне в сфинкс, нещо, което само няколко смъртни някога са се опитвали да станат. – поглеждайки надолу към върховете на пръстите си и прокарвайки палец върху тях, той добави с по-приглушен глас: – Нито един от тях не е преживявал процеса.
Не ми хареса това. Но идеята за моята изключително преждевременна смърт изглежда не смути д-р Хасан, който направи нетърпелива крачка напред.
Анубис скръсти ръце на гърдите си и се намръщи, когато видя изненаданото ми изражение.
– Разбира се, те не са имали помощта на боговете. – добави той със закъснение – А сега, какъв е вторият ви въпрос?
– Ах, да! Защо Вaсрет? Тя е богиня, толкова незабележима, че мога да преброя на едната си ръка броя на откритите стели, изобразяващи нейното подобие. Няма нито един храм, посветен на нея. Повечето египтолози смятат, че тя е била толкова незначителна, че името ѝ е било изтрито изцяло от аналите на историята и че всички дела, които евентуално са били извършени от нейно име, са били приписани на други божества.
– Причината, поради която всички ваши спътници, които прекарват живота си в ровене в камъка и праха на миналото, са открили много малко за нея, е, че тя не съществува. Още.
– Какво имаш предвид?
– Това е третият ви въпрос, докторе. Страхувам се, че ще трябва да ви оставя да откриете сами останалата част от историята. Време е да се сбогуваме, Лилиана Йънг. – Анубис щракна с пръсти и равновесието ми се измести. Преди да успея да направя нещо, освен да ахна от шок, тялото ми се повдигна от земята и се втурна към него.
Когато се приближих до него, той плъзна с върховете на пръстите си по бузата ми и ме предупреди:
– Не се доверявай на никого в подземния свят, дори на онези, които смяташ за приятели. – очите му се впиха в лицето ми и той се наведе по-близо, устните му докоснаха ухото ми – Много се надявам, че ще те видя отново. Късмет.
С това той направи крачка назад и черен вихър се отвори под краката му, засмуквайки го надолу, преди да се оформи отново в твърда повърхност.
Всичко утихна за момент, докато не чух Оскар да възкликва:
– Колко забележително!
Завъртях се, втурнах се към него и го прегърнах.
– Липсваше ми.
Той ме потупа по гърба и отмести федората си, за да не падне.
– Ти също ми липсваше, млада госпожице.
– Значи разбираш какво иска да направя? – попитах, докато се отдръпвах.
Очите на Оскар изгубиха блясъка си и той отмести поглед и потърка челото си.
– Наистина няма да научим всички подробности, докато не намерим тази скрита стая. Но мога честно да кажа, че никога през дългия си живот, в който изучавах историите на боговете и служех като велик везир, не съм се чувствал по-уплашен.