Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 15

Глава 13
Освободената коприна

– Моят господар? – Попита мъжът с нисък глас. – Каква опасност имаш предвид?
– Имаме основание да смятаме, че императорът иска да му вземе живота.
– Защо императорът ще се занимава с господарят ми? Майсторът едва вижда, камо ли да предизвика въстание, достатъчно голямо, за да разтревожи императора. Вярвам, че грешите. – Мъжът немощно вдигна ръце, за да ни изгони през портата. Когато застанах пред него, сключил ръце на гърдите си и стъпил здраво на краката си, очите му се плъзнаха по мен и гласът му се издигна във фалцетно изпискване.
– Моля напуснете – помоли той. – Нямаме нищо ценно.
Ана сложи ръка върху рамото му и докосването й успокои мъжа. Не бях напълно сигурен дали това е природен талант, който Ана притежава, или е част от нейното призвание, но тя беше използвала същия трик спрямо мен и обикновено работеше. Тоест, освен, когато бях ядосан на нея самата. С меден глас тя попита:
– Смирено молим да се срещнем с вашия господар. Свързано е с императора, вашия господар и… и жената, която обича.
Когато тя каза това, мъжът ахна и отстъпи назад. Очите му се насочиха към сенките.
– По-добре влезте. Бързо.
Той ни преведе през калдъръмена пътека, която пресичаше горичка от черници и спря пред отворената врата на голям склад. От сградата се разнасяше странен шум. Това ми напомни за първия път, когато Келси ме запозна със содата, но този звук беше като хиляда газирани напитки, изсипани наведнъж. Отне ми няколко минути, за да разбера, че шумът идва от копринени буби.
Гледах как една жена разхвърля купчина листа върху голям плетен поднос и след това го плъзга обратно на мястото му. След това тя извади друг и повтори процеса. Няколко жени в сградата бяха прегърбени над маси и режеха листа от дълги клони.
– Приключихте ли за тази нощ? – Попита ги нашият водач.
Една от жените дойде при нас, носейки голяма кошница с неща, които изглеждаха като малки яйца.
– Почти – каза тя.
Никога преди не бях виждал как се произвежда коприна и процесът ме очарова. Забелязах жени, които внимателно се грижеха за големи кръгли плетени кошници, разположени в рамки ред след ред. От другата страна, на доста голямо разстояние от бубите, една жена разбъркваше в бълбукаща вана и изваждаше пашкули с голи ръце. Докато гледах, други работници пресяваха охлаждащите се пашкули, изваждайки мъртвите червеи, отделяйки нишката от насекомото.
Една жена пъхна шепа червеи в устата си. Чух хрущенето и разбрах, че миризмата, която се носеше във въздуха, беше от варени червеи, а не на вечеря.
Двойки работници развиваха пашкулите, докато други пренавиваха нишките на големи макари. Имаше казани за боядисване и цветни конци, които бяха окачени на големи куки, се сушаха на гредите.
Нашият водач махна с ръка.
– Добре – каза той. – Продължавайте. Камбаната за вечеря ще прозвучи скоро.
– Чудя се какво има в менюто – казах тихо на Ана. Тя ме дари с една от редките си усмивки и се почувствах сякаш съм спечелил награда.
Жената с кошницата наклони почтително глава към трима ни, ние отговорихме по същия начин и продължихме. Завивайки зад ъгъла, се натъкнахме на голяма сграда, която приличаше на казарма, но видях работници да се размотават вътре. Подминахме сградата и стигнахме до друга, която беше по-малка от другите, но изработката й беше много по-фина.
Бяхме инструктирани да чакаме на вратата, докато обявята за нашето присъствие. След като ни пуснаха да влезем, ни показаха места на дълга маса. Сгънах крака под себе си и седнах, Ана зае мястото до мен, а нашият водач доведе господаря си. Човекът беше осакатен от възрастта. Гърбът му беше толкова превит, че сигурно му причиняваше ужасна болка, но той не се оплакваше, когато седна срещу нас.
Донесоха освежителни напитки и ние започнахме да се храним спокойно. Ана отбеляза колко приятната е вечерта, а аз – колко ярка е луната. Съжалих за последната забележка, когато стопанинът на дома посегна към чашата си с трепереща ръка, поднесе я към устните си, и аз видях очите му. Бяха непрозрачни и млечни. От участието си в дълги дипломатически срещи знаех, че от нас се очаква да изчакаме да приключи храненето, преди да започнем работа.
Бях свикнал с бавното, традиционно темпо на миналото и му се наслаждавах през повечето време. Но имаше и какво да се каже за бързината, с която се правеше бизнес, във времето на Келси. Колкото и да се чувствах не на място в бъдещето, открих, че харесвам колко бързо се развиват нещата. Особено такива, които намирах за досадни. Кракът ми потрепваше нетърпеливо, докато чакахме мъжът да довърши вечерята си. Ана сложи ръката си на коляното ми под масата, за да ме успокои, а аз плъзнах ръката си върху нейната, сплитайки пръстите ни.
Тя се намръщи, но не се отдръпна. Чувствах го като поредната победа. Въпреки, че всъщност не знаех какво точно печеля.
Накрая вечерята приключи и съдовете бяха прибрани. Слугата наля малко чай на господаря на къщата и прошепна в ухото му, че сме тук, за да говорим с него относно императора и че според нас, господарят на къщата е в ужасна опасност поради любовта си към жена. Една сълза се стече по бузата на мъжа. Изглеждаше, че или не усеща сълзата, или не му пука, че я виждаме.
– Знаете за какво говорим – казах аз.
– Да – отговори мъжът. – Можете ли да му помогнете? – Попита той. – Помогнете на сина ми?
– Вашият син? – Попитах.
– Вашият син е този, който рискува живота си – каза Ана, сякаш вече знаеше отговора. – Той е този, който ухажва годеницата на императора.
Производителят на коприна прокара ръка по бузата си и се опита да изправи тялото си.
– Аз съм стар човек – отговори той. – Жена ми почина отдавна и имаме само един син. Той е добро момче. Силно тяло и нежен дух, но преди година забелязах промяна в него. Той не ми каза нищо, но аз можех да чуя лекотата в стъпките му, щастието в гласа му. Някога и за съм се чувствал така. Веднъж, отдавна. Знаех какво е.
– Любов – предположи Ана, докато отпиваше от чая си.
– Да. Но той отказа да каже каквото и да било по въпроса. Тогава един ден намерих шала.
– Шал? – Попитах.
– Да. Изработката беше изключително добра. Познавах само една жена, която можеше да го изработи така.
– Но как…? – Замълчах, не знаейки как да задам въпроса.
– Как съм видял изработката с очи, които са потъмнели? Не съм го видял с очите си, млади човече. С ръцете си. Пръстите ми са държали копринени нишки още преди да мога да ходя. За мен е лесно да различа добрата работа от лошата.
Мъжът се изкашля сухо и посегна към чашата си. Откри, че е празна и опипа масата, докато не намери каната. Слугата му се опита да помогне, но старецът изсумтя и слугата се отдръпна. Старият производител на коприна сам си наля чай, плискайки парещата течност по ръба на чашата си и изгаряйки пръстите си.
Човекът сякаш не забелязваше топлината и се зачудих дали и той някога е вадел врящите пашкули от казана. Мъжът изсмука чая от върховете на пръстите си, преди да постави каната на масата достатъчно силно, за да издаде плискащ звук.
– Кажете ни, къде е синът ви? – Попита Ана.
– Тя го извика при себе си този следобед със спешна заповед. Той все още не се е върнал, въпреки че минаха часове. – Мъжът изстиска салфетката си, докато продължаваше. – Не можехме да откажем на императора. Умолявах сина си да обмисли последствията от действията си, но той не ме послуша. Императорът планира да се ожени за нея. Всички казват така. Най-малкото, той никога няма да я пусне да си тръгне. Обичам сина си, но ако преследва това момиче, това ще доведе до смъртта му. Никой не може да се изправи срещу императора.
Точно тогава на вратата се чу суматоха и младежът, за когото говорихме, се втурна в стаята. Гърдите му се повдигаха, докато си поемаше дълбоко дъх, а и на лицето му имаше изражение на ужас, съчетан с решителност. Той коленичи до съсухрения си баща.
– Трябва да ми кажеш къде е магьосникът, татко!
– Сине! Ти се върна. – Той стисна ръката на момчето към гърдите си, но младият мъж отново му зададе въпроса. – Магьосника? – Като ехо повтори старецът.
– Да, магьосника, татко. Този, за който ми разказваше всяка вечер. Този, който живее в планината. Трябва да го намеря!
– За какво говориш? – Слабо каза старецът. Той натисна масата, за да се изправи, и накрая едва не падна, тъй като масата изскърца в знак на протест и се измести към Ана и мен. И двамата хванахме чашите си с чай, преди да се разлеят.
Очите на младия мъж горяха, докато той хващаше копринената роба на баща си, опитвайки се да го задържи и двамата се заклатиха като две слаби фиданки в буря. Единственият начин да останат изправени беше да се държат един за друг.
– Кажи ми, сине – каза мъжът – какво мога да направя?
Устата на младия мъж се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше. Виждах огромното напрежение, натрупано вътре в него. Беше като торбичката с пуканки в микровълновата печка, които Келси ме научи да приготвям – трябва да ги оставиш достатъчно дълго, но не твърде дълго, защото ще изгорят. Момчето пред мен гореше и се чудех дали вече не сме закъснели да го спасим.
– Разкажи ни за момичето – казах аз, надявайки се, че мога да му помогна и да го насоча към същината на въпроса.
Мрачно момчето ни разказа как се е влюбил в момичето, хванато в капан в двореца на императора, и че тя ще бъде принудена да стане булка на мъж, когото презира. Единствената му надежда да я спаси беше да измоли благоволението на магьосника, онзи, за когото баща му му беше разказвал.
– Но, синко, няма такъв магьосник – каза бащата с треперещи крайници. – Мислех, че знаеш. Беше просто история. Майка ти вярваше в магьосника и разказваше приказки за него, когато беше малък. Мислех, че разказвайки я и аз, ще продължа традицията.
Виждах как мускулите на раменете на момчето се отпуснаха от чувството на поражение.
Безжизнено той каза:
– Тогава нищо не мога да направя. Няма начин да я спасим от ужасната й съдба.
Ана промърмори с приглушен глас:
– Може би има нещо, с което можем да помогнем.
Сякаш забелязал присъствието ни за първи път, младежът се обърна и се вгледа и в двама ни.
– Кои сте вие? – Попита той. – И защо посещавате дома ми в такъв час?
Без предисловия Анамика насочи силата си и протегна ръка.
Божественият шал се изви надолу по ръката й като змия и се разви пред тях, променяйки цветовете. Момчето падна назад.
– Какво… какво е това? – Попита старецът.
Когато Ана измърмори нещо, Божественият шал напусна върховете на пръстите й и потече върху протегнатата длан на стареца. Той го взе между пръстите си и извика:
– Как е възможно?
– Какво… какво има, татко? – Попита момчето, намокри устните си и се загледа в шала.
Човекът вдигна очи към нас и каза:
– Виждам ви. И двама ви. Тъканта ви докосва съзнанието ми и отново ми показва цвят и форма. – Той бързо се поклони. – Смирени сме да бъдем в твоето присъствие, Велика.
Ана се усмихна, когато младият мъж последва примера му и тя кимна любезно, като ги помоли да се настанят удобно, и разтвори ръце, за да покаже, че не иска да навреди.
– Радвам се, че шалът ти дава този подарък, но се страхувам, че е само временно.
– Няма значение – каза старецът, обръщайки се към сина си и после отново към нея. – Виждам отново лицето на сина си. Това е по-ценна награда, отколкото бих могъл да поискам.
– Изпратени сме да ви помогнем да спасиш твоята дама – каза тя на младия мъж. – Както виждаш, ние имаме собствена магия. Кажи ни какво смяташе да помолиш магьосника да направи, за да ти помогне?
– Аз… – заекна той – исках той да се промъкне в двореца и да я спаси. Той щеше да носи моя шал като знак, че аз съм го изпратил.
– Но със сигурност ще отнеме много време на някой, който не е запознат с двореца, за да я намери – предположи Ана.
– Вярно е – отговори той – но мога да начертая карта.
Ана забарабани с върховете на пръстите си по масата, докато размишляваше.
– Мисля, че ще е най-добре сам да спасиш любимата си. Ти познаваш двореца.
– Да, но лицето ми е познато на пазачите. Ще ме познаят.
– Тогава ще те маскираме.
– Да ме маскирате?
– Да. Шалът има такава способност.
Ана протегна ръка и шалът се стрелна към нея.
– Съжалявам, че отново ви отнех зрението – извини се тя на стария майстор на коприна.
Той махна с ръка пренебрежително и Ана уви шала около тялото си. Когато го махна, тя беше станала аз. Младият мъж ахна, докато гледаше от мен към Ана и обратно.
– Как направи това? – Попита той учудено.
Беше смущаващо да се гледам. Анамика трябва да го е усетила, затова прошепна на шала и лицето ми се стопи, разкривайки отново нейното.
– Аз съм богинята Дурга, а това е Деймън – каза тя, като ме посочи. – Имаме много магия и сме дошли тук с единствената цел да спасим тази, която обичаш. Ще ни помогнеш ли?
– Да, Богиньо – каза той дрезгаво. Той коленичи в краката на Ана и притисна ръка към сърцето си. – Бих направил всичко, за да я спася.
След час вървяхме с него към града. Изчакахме луната да залезе, за да бъдем заобиколени от тъмнина. С помощта на шала превърнахме фигурата му във войник и завързахме около врата му скъпоценния шал, който момичето му беше направило. Той пропълзя напред тихо и когато стигна до градската порта, успя да влезе въпреки не много войнишките си маниери.
Ана и аз станахме невидими, замъглихме времето около себе си, така че да не можем да бъдем открити, и вървяхме зад него, промушихме се бързо през портата, преди тя да се затвори пред нас. Тогава всичко, което може да провали плановете ни, се случи.
Влюбеният човек беше спрян от контингент войници и го попитаха защо е напуснал поста си. Бедното момче не се обърна по подходящ начин към старшия офицер или не му даде приемлив отговор, така че беше окован и отведен до най-близката килия. Трябваше да изчакаме един час, докато групата си тръгне, за да можем да го освободим от веригите, които го държаха здраво.
След като го измъкнахме, той се изгуби и ние пропиляхме ценно време, движейки се от сграда в сграда, докато най-накрая намери входа към двореца, през който често е влизал. Двамата с Ана трябваше да отвлечем вниманието на стражите за достатъчно дълго време, за да може той да влезе.
Най-накрая бяхме под прозореца на момичето и момчето се канеше да се покатери, когато чух приближаващ пазач. Изпъшках, когато видях, че това е същият пазач, който току-що беше затворил подопечния ни в килия малко по-рано. Ана и аз бяхме твърде далеч, за да предупредим младия мъж, така че тя сложи ръка на амулета си и почерпи от силата си. Младежът, който би бил лесно разпознат, веднага се превърна в кон с шал, вързан на врата.
– Какво направи? – Изсъсках аз.
– Не знам – отговори Ана, хванала колелото на каруцата, зад която се бяхме скрили. – Просто помолих шала да го промени с нещо незаплашително.
– Шалът не може да направи това. Да го промени в животно, имам предвид.
– Очевидно може – каза тя любезно.
Шалът беше успял да промени Кадам в нашите форми на тигър, но не и в друго животно. Но тогава си спомних начина, по който Локеш беше слял хора и животни. Изглежда, че обединяването на амулета на Деймън дава на Анамика достъп до магия, която преди това е била ограничена.
– Страхотно – казах аз.
– Значи сега той е кон. Дори не е бърз и силен – посочих аз. – Изглежда, сякаш едва може да тегли плуг.
– Не аз съм избрала как да изглежда – малко прекалено високо отговори тя. – Амулетът го избра.
– Е, амулетът е избрал грешно. Смени го с нещо друго. Нещо с няколко зъба повече или поне с по-дълги крака.
Бедният кон, имам предвид човек, изцвили към прозореца, опитвайки се да привлече вниманието на своята дама. Въпреки че успя, тя изглежда се колебаеше да слезе при него въпреки факта, че имаше доста очевиден куп плат, вързан на него, готов да падне на земята.
Потърках главата си с ръка.
– Това не върви на добре – казах аз. Поне войниците бяха отминали, без да обръщат внимание на коня. Но сега човекът, превърнал се в животно, мислейки, че е чисто и виждайки, че момичето го е забелязало, вдигна такава врява, че със сигурност щеше да ги върне обратно.
Виковете му бяха станали настоятелни и пронизителни. Когато момичето се пъхна обратно вътре, дърпайки купчината плат със себе си, той ритна тухлите от разочарование и се изправи на задните си крака.
– Върна ги – казах, издърпвайки чакрама от примката на колана си и се подготвях да се бия. Групата войници се връщаше и ако това вървеше за да работим, ще трябва да влезем в боен режим.
Ана докосна гърба ми. От топлината на ръката й изтръпна целия ми гръбнак.
– Чакай, Сохан – каза тя.
Точно както предвидих, войниците реагираха на шума. Те обиколиха горкия кон, който сега цвилеше и оголваше зъби. Въздъхнах, когато го хванаха и го замъкнаха до най-близката конюшня. Изправих се и се приготвих да тръгна след него, но видях Анамика да стои неподвижна, вперила поглед в прозореца. Момичето се беше навело и гледаше как мъжете отвеждат коня, а лицето й беше обляно в сълзи; тихите звуци на нейния плач стигнаха до нас през двора.
Докато гледах как мъжете и конят изчезват в сенчестия мрак, поклатих глава.
– Стана истинска бъркотия – казах й.
– Да – отвърна разсеяно Ана, докато хвана протегнатата ми ръка. – Или може би е наша вината.
– Наша? – Попитах. – Нищо от това не беше по наша вина. – Показах с палец през рамото си в посоката, в която бе отведен конят. – Човекът се лута тук от часове.
Ана не отговори. Беше разтревожена. Тя прехапа устни и ми позволи да я отведа към конюшнята, без дори да ни прикрие. За разлика от младежа, аз умеех да бъда тих и невидим. Мракът се стопи около нас. С моето изострено обоняние и слух беше почти лесно да избегна да ни открият.
Промъкнахме се в обора и открихме, че нашият подопечен блъска с копита в дървото на бокса, в който го бяха затворили. Мина още известно време, преди той най-накрая да се успокои и последният пазач да си тръгне. Ана се приближи до младия мъж и го потупа по едната страна.
– Съжалявам, че това се случи. Ще направим всичко възможно, за да го поправим.
Конят изцвили и издуха въздух през ноздрите си. Ана докосна амулета с едната си ръка, а другата притисна към коня. Тя затвори очи и привлече силата си, но нищо не се случи. Тя отново опита. Факлите отвън примигнаха и угаснаха. Вятър раздвижи парчетата сено в малки вихри. Косата й се вдигна от раменете й и се разпиля навсякъде около нея.
Дори аз усещах силата й. Изпълни тялото ми и накара всички косми по тялото ми да настръхнат. Земята се разтърси и възможността да предизвика земетресение най-накрая я накара да спре.
– Не мога да го променя обратно – каза тя. – Амулетът не го позволява. – Тя се отпусна върху сеното и зарови лице в ръцете си.
Момчето-кон наведе глава и издуха косата й.
– Хей – казах аз, приклекнал до нея. – Той е добре. Ние просто ще го оставим тук и ще отидем да намерим момичето сами. След като я измъкнем в безопасност, ще го измъкнем и ще ги настаним в хубава ферма за копринени буби някъде далеч, далеч.
– Звучи толкова лесно, Сохан.
Дадох й печеливша усмивка.
– Не всичко трябва да е трудно, Ана.
Хванах ръката й, дръпнах я нагоре и видях блестяща сълза да пада върху бузата й. Вдигнах пръста си, нежно я хванах и си спомних за момента, когато тя беше превърнала една от сълзите на Келси в диамант. Точно когато си помислих за това, искрящата сълза се преобрази. Ана ахна от страхопочитание, когато преместих диаманта в дланта си.
– Как го направи? – Попита тя.
– Не знам. Видях те да го правиш в един от храмовете си и си спомнях това, когато се промени.
Тя го докосна с пръст, разглеждайки диамант в дланта ми.
– Какво направи с онзи? Този, който съм създала за теб?
– Аз… дадох го на Келси в деня, когато я помолих да се омъжи за мен.
– Разбирам.
– В нейното време това е традиция, мъжът да подари на любимата си диамантен пръстен, когато й предлага брак.
По някаква причина се почувствах много неудобно да й разказвам за Келси и нашия годеж. Не беше като да не знаеше. Заекнах:
– Тя все още го носи, нали знаеш. Когато я видях в деня на сватбата й, тя носеше мангалсутра. Рен го е направил за нея и диамантът беше там.
Тя се извърна и каза през рамо.
– Губим време.
Хванах ръката й в опит да я спра.
– Ана, аз…
Очите й срещнаха моите и там имаше нещо, което никога преди не бях виждал.
– Не е нужно да обясняваш, Кишан. Бях просто любопитна.
Направих крачка по-близо и я хванах нежно за ръката.
– Предпочитам да ме наричаш Сохан – казах с нисък и дрезгав глас.
Дъхът й секна и ние застанахме неподвижни, гледайки се един друг. Крясъкът на бухал стресна и двама ни, тя примигна и отстъпи назад.
– Имаме работа за вършене – каза тя.
Кимнах и я последвах. Няколко часа наблюдавахме момичето. За мен беше достатъчно лесно да уловя миризмата й, след като се върнахме до прозореца, но щом влязохме в двореца, миризмата й изчезна. Сякаш момичето нито веднъж не беше излизало от стаята си. Най-накрая го намерихме само за да открием, че стаята й вече е празна. Всичките й вещи бяха преместени.
Слънцето изгря и използвахме шала, за да се маскираме, но когато минахме покрай главния готвач, Ана беше извикана в кухнята. Отне ми час, докато успея да я взема, тъй като беше заобиколена от много хора и не искахме да предизвикваме тревога, като изчезваме. Докато тя се промени от слугиня в кухнята в дворцова прислужница и взе кана за вода, която да носи, аз бях повикан да помогна на група мъже, които се опитваха да повдигнат една каруца, за да и поставят ново колело.
Когато и тази задача беше изпълнена, ние си проправихме път през двореца, проверявайки стая след стая, губейки се повече от веднъж, преди най-накрая отново да уловя миризмата на момичето. Последвах го до голяма стая, пазена от страж. Той ми хвърли един поглед и протегна ръка, отказвайки ми да вляза, но отвори вратата за Ана.
Тя сви рамене и се мушна вътре. Отдалечих се достатъчно далеч от мъжа, за да не може да ме види или чуе, но достатъчно близо, за да видя когато Ана ще излезе. Започнах нервно да крача и пробих дупка във финия килим, но накрая тя се появи и ние се срещнахме до един ъгъл.
– Това е харем. Доста голям – каза тя, очите й блестяха силно.
– Така ли? Там ли беше? – Попитах.
– Не. Но много от коприната й беше там.
Раменете ми увиснаха.
– Трябва да продължим да я търсим.
– Не, Сохан. Знам къде е тя.
– Къде? – Попитах.
– Тя се подготвя за сватбата си. Момичетата скоро ще отидат, за да я облекат.
Хванах я за раменете малко прекалено грубо.
– Значи сме закъсняли?
– Не. Ще следваме жените. Те ще ни отведат право при нея.
Чакахме, но жените така и не се появиха.
– Ще проверя – каза Ана. Когато се върна, тя каза: – Вече са отишли. Минали са по друг път. Казах му, че и аз трябва да съм с тях и той ми даде указания. Следвай ме. Трябва да сме бързи!
Забързахме през лабиринт от коридори и накрая се натъкнахме на баня. Имаше няколко момичета, които отмиваха водата.
– Закъсняхме ли? – Попита Ана. – Трябваше да донесем подарък за императора и новата му булка.
– Те вече тръгнаха – безразлично каза едно момиче.
– Благодаря – промърмори Ана и ние излязохме бързо през вратата. За да стигнем по-бързо, ние постепенно скъсихме времето и накрая се натъкнахме на голяма зала.
Вратата се отвори и един слуга изтича навън. И двамата се мушнахме вътре, подминавайки двамата пазачи, преди вратата да се затвори. Чух гласове и викове на много хора. Звучеше като битка или като войници, маршируващи във формация.
Приближихме се по-близо. Дебелият килим щеше да заглуши нашите стъпки, дори и да не бяхме прикрити. Мъжки глас отекна в обширната зала и ние се натъкнахме на момичето, което търсехме, и на императора, нейния годеник. Те стояха на балкон с изглед към нещо, което трябва да е било тренировъчно поле.
Мъжът каза:
– Имам сватбен подарък за теб, скъпа моя. – Той отвори пакет и показа съдържанието на момичето. Тя протегна върховете на пръстите си, за да докосне парчето плат, което той държеше. Сълзи се стичаха по лицето й. Императорът продължи с подигравателен глас: – Снощи се случи интересен инцидент. Изглежда някакъв кон е влязъл на територията на двореца, носейки точно този шал. Той вдигна достатъчно шум и пазачите го отведоха и го затвориха в конюшните. Тази сутрин, за наше учудване, открихме не кон, а майстора на коприна. Попитахме го каква магия е използвал и защо е дошъл. Той не отговори и отказва да сподели причината за проникването си в моя дворец посред нощ.
Направих крачка напред, възнамерявайки да се изправя открито срещу императора, но Ана докосна ръката ми и направи това успокояващо нещо, което винаги ми действаше. Тя сви ръка около бицепса ми, за да ме задържи на място, и когато се обърнах, за да я попитам, бях изненадан да видя устата й, свита в стегната линия и много бледото й лице.
Когато раменете на момичето се разтрепериха, злият мъж продължи:
– Мога само да предполагам, че е дошъл да ме убие. Касметлийка си, че бъдещият ти съпруг е в безопасност.
Момичето стисна юмруци и извика:
– Той не е дошъл да те убие!
Направих гримаса. Момичето беше много наивно и не виждаше, че мъжът я примамва да каже истината.
– Не ли? Сигурна ли си? Ти го познаваш по-добре от всеки друг тук. Може би е дошъл тук по съвсем друга причина. Каква е причината, скъпа моя?
Не отговаряй, помислих си. Просто мълчи. За съжаление момичето не можеше да си държи устата си затворена. В известен смисъл тя и производителят на коприна бяха идеални един за друг.
Момичето се опита да измисли нещо.
– Аз… Сигурна съм, че той е дошъл само, за да ми донесе още конци. Може би е бил нападнат от магьосник и се е нуждаел от помощ.
Този жалък монолог продължи известно време и аз се надявах, че императорът ще я остави, за да можем да вземем момичето, да се измъкнем и да я съберем отново с нейния любим. Но тогава той я заведе на балкона. Дали ще я хвърли отгоре?
Чух изплющаването на камшик и кръвта ми застина. Императорът бутна шала, който държеше, в лицето на момичето. Лицето му беше мораво от гняв.
– Мислеше ли, че няма да разпозная, че този шал е твое дело, скъпа? – Каза той. – Ти си влюбена в този човек.
Момичето започна да се моли за живота на младия мъж, но знаех, че е напразно. Погледнах Ана, която изглеждаше травматизирана от всичко, което се разиграваше пред нас.
– Може би трябва първо да отидем да спасим момчето – казах аз.
Тя поклати вцепенено глава. Погледнах напред и се вгледах в императора. Той беше хитър. Гласът ми беше достатъчно нисък, за да не ме чуе, но въпреки това той огледа подозрително стаята, преди най-накрая да се обърне отново към момичето и да я унижи още повече, като я накара да се откаже от младия мъж.
Разбира се, тя го направи, макар че нямаше да постигне нищо. Приближих се и погледнах през балкона. Младият мъж беше видимо потресен от нейния отказ и аз извъртях очи. Ако някога една двойка заслужаваше един друг, това бяха тези двамата. Как можеше да си помисли, че тя не го обича? И нещо повече, как бе станал отново човек?
Погледнах Ана питащо и тя отново поклати глава точно когато императорът каза:
– Това е всичко, което имах нужда да чуя. – Тогава той извика: – Избавете го от мъките му!
Всички войници долу вдигнаха лъковете си. Изръмжах и се втурнах към балкона, готов да скоча по пътя на стрелите, преди да достигнат целта си, но когато докоснах камъка, тялото ми замръзна на място. Можех да движа главата си, но нищо друго.
Обръщайки се към Ана, я видях да се приближава към мен, очите й се напълниха със сълзи. Времето беше спряло. Момичето беше притиснало ръце към устата си, а императорът се беше навел над балкона, очите му светеха с опасен огън.
– Какво направи? – Измърморих.
– Не ни е писано да го спасяваме – каза тя.
– Искаш да ми наложиш това решение? На мен? – Попитах. – На тях?
Анамика нямаше нужда да отговаря, защото видях решителността в очите й.
Крехкото нещо, което се изграждаше между нас, се счупи и разби на болезнени парчета. Тя се извърна от мен и времето отново се задвижи. Тоест за всички и всичко, освен за мен. От моята замръзнала позиция на балкона гледах как влюбеният млад мъж беше уцелен от десетки стрели. Изръмжах през зъби, докато слушах самодоволния император да казва на момичето:
– Запомни този урок, птиче. Няма да ме направят рогоносец. Сега… стегни се за нашата сватба.
Докато Анамика използваше шала, за да се прикрие, аз се втренчих в нея, усещайки жилото на предателството. Чудех се защо крие намеренията си от мен. Не бях ли спечелил доверието й? Ако беше отделила време да ми обясни, може би щях да се съглася с нейния план.
Ана приклекна и докосна ридаещото момиче. Тя изрече съболезнования и промълви някаква баналност за това, че любимият й винаги ще е с нея, когато погледне шала, който му беше дала. Поклатих глава с отвращение. Ана и жената изчезнаха, оставяйки ме сам, невидим и замръзнал на място., гледайки как войниците изнасят тялото на бедния мъж.
Помислих си – Как може да е толкова студена?
Можехме да го спасим.
Щеше да е лесно. Имахме силата. Никога не съм вярвал в съдбата така, както вярваше Кадам или, изглежда, както и Ана. Все още не бях сигурен, че това е моята съдба. Че този живот, който живея, беше моята цел. Единствената причина, поради която се съгласих със списъка на Кадам, беше, че нищо не беше запечатано в камък, нищо, което бяхме направили, не можеше да бъде отменено. Нищо, което бях помолен да направя досега, не противоречи на миналото. Може би това щеше да се промени сега.
Кръвта ми туптеше горещо във вените ми. Кипях от яд.
Нищо, което прочетох в списъка, не казваше „Нека момчето умре“. Ана съзнателно бе избрала да не го спасява. Защо? Отново и отново се чудех. Тя беше воин, разбира се, но се отвращаваше от безсмислената смърт и тази беше такава.
Императорът се върна и изпадна в ярост. Слуги и войници се втурнаха, търсейки момичето навсякъде. През цялото време мълчаливо кипях от гняв от това, което беше направила Анамика. Когато тя се върна, щракна с пръсти и тялото ми се отпусна. Можех да се движа отново. Гледах я втренчено, без да се доверявам да проговоря. Сега стаята беше празна, но всеки сантиметър от нея беше пълен с неизказани неща. Въздухът между нас беше горещ и сух. Трябваше само една искра, за да пламне.
Тя сякаш разбра настроението ми и без да каже нито дума, протегна ръката си и размаха Огненото въже, докато създаде портал. Той изпука и заискри, сякаш усещаше напрежението. Когато все още не помръдвах, тя повдигна вежда. Нещо в мен прищрака и аз направих три смели крачки напред, хванах я през кръста и я вдигнах във въздуха.
Ана се бореше срещу мен, но аз я разтърсих леко и просто казах:
– Недей.
Тя замълча и обви ръце около врата ми. Преместих я в ръцете си и скочих през пролуката.

Назад към част 14                                                     Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!