Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 2

Пролог
Жарава

Нейното диво сърце биеше хаотично като потока, пред който бе спряла. Тънките й крайници трепереха и докато лунната светлина осветяваше тялото й, можех да усетя пулса й, да видя очите й, които се движеха, търсейки опасност. Наблюдавах я от сенките на дърветата – черен призрак, причината за нейната смърт.
След като вирна нос във въздуха за последен път, тя нервно наведе глава към потока.
Изскачайки от скривалището си, разкъсвах трева и храсти, изяждайки разстоянието като падаща звезда. Ноктите ми се остъргаха по един възлест корен, провиращ се нагоре през земята като ръка на издигащ се скелет, и тя ме чу.
Подскачайки бързо, сърната скочи наляво. Скочих, но зъбите ми закачиха само гъстата й зимна козина на гърба. Тя издаде уплашен писък на тревога.
Докато се втурвах след нея, кръвта ми се ускори и се почувствах по-жив от месеци.
Нахвърлих се отново и този път обвих ноктите си около надигащия се торс в смъртоносна прегръдка. Тя се бореше под мен, извивайки се колкото можеше, докато захапвах врата й. Забих зъби и стиснах трахеята й. Смазването щеше да я задуши и вярвах, че това е по-нежен, по-хуманен начин да убиеш животно, но изведнъж се почувствах така, сякаш аз бях този, който бавно се задушава.
Въодушевлението, което изпитвах, докато ловувах, изчезна и отново останах с празнотата, която постоянно заплашваше да ме погълне, задуши и задави, убивайки ме без да бърза, по същия начин, както аз отнемах живота на това същество.
Отворих челюсти и вдигнах глава. Усещайки промяната, сърната се хвърли в рекичката, събаряйки ме от гърба си. Когато изчезна в храсталака, студена вода заля гъстата ми козина и за момент ми се прииска просто да се отпусна във водата. Да се освободя от спомените си. Да се отърва от разочарованието и мечтите си. Да се откажа от живота си.
Само ако вярвах, че смъртта би била толкова милостива.
Постепенно се измъкнах от потока. Лапите ми бяха целите в кал, също като мислите ми. Обезсърчен, изтръсках водата от козината си и напразно се опитвах да махна калта между ноктите си, когато чух женски смях.
Вдигнах глава и видях Анамика, приклекнала на клона на едно дърво, със златния лък през рамото и колчан със стрели, закачен на гърба й.
– Това беше най-жалкият лов, който някога съм виждала – подигра се тя.
Изръмжах тихо, но тя пренебрегна предупреждението и продължи.
– Избра най-слабото същество в гората и пак не успя да го убиеш. Какъв тигър си?
Тя скочи пъргаво от дебелия клон. Беше облечена със зелената си рокля и докато крачеше към мен, за момент се разсеях от дългите й, добре оформени крака, но след това тя отново си отвори устата.
Младата богиня сложи ръце на бедрата си и каза:
– Ако си гладен, мога да ти донеса храна, тъй като явно си твърде слаб, за да си я набавиш сам.
Обърнах й гръб, изсумтявайки подигравателно, и хукнах в другата посока, но тя бързо ме настигна, не отстъпвайки на моята скорост, дори когато се стрелвах между дърветата. Когато разбрах, че няма да се откаже, спрях и промених формата си.
Като мъж се завъртях към нея и изкрещях раздразнено:
– Защо постянно ме следиш, Анамика? Не е ли достатъчно, че съм заседнал тук с теб всеки ден?
Тя присви очи.
– И аз също съм заседнала тук с теб… – тя завъртя думата с езика си, тъй като беше сравнително нова за нея – както и ти. Разликата е, че аз не пропилявам живота си в копнеж по нещо, което никога няма да имам!
– Не знаеш нищо за това, за което копнея!
Тя повдигна вежда при това и аз разбрах какво си мисли. В действителност тя знаеше всичко, за което копнея. Да бъдеш тигърът на Дурга означаваше, че двамата имаме връзка, умствена връзка, която ни свързваше всеки път, когато приемахме формите на Дурга и Деймън. Опитвахме се да си дадем пространство, поставяйки някаква ментална бариера, но и двамата знаехме много повече един за друг, отколкото желаехме.
Пример за това беше, че знаех, че брат й ужасно й липсва. Освен това тя мразеше да играе ролята на Дурга. Силата не я интересуваше, което всъщност я правеше перфектния избор да управлява като богиня. Тя никога не би злоупотребила с оръжията или с амулета на Деймън за егоистични цели. За това и се възхищавах, макар че никога не бих го признал.
Имаше и други неща, които бях забелязал и които започнах да уважавам през последните шест месеца. Анамика беше справедлива и мъдра в разрешаването на спорове, винаги поставяше интересите на другите пред своите и си служише с оръжията по-добре от повечето мъже, които познавах.
Тя заслужаваше спътник, който да я подкрепя, да й помага и да облекчава бремето й. Това трябваше да е моята работа, но вместо това често потъвах в самосъжаление. Тъкмо се канех да се извиня, когато тя отново започна да ми натиска копчетата.
– Вярваш или не, не те следвам, за да правя живота ти неприятен. Просто искам да съм сигурна, че няма да се нараниш. Мислите ти непрекъснато те разсейват, което означава, че излагаш живота си на риск.
– Да се нараня! Да се нараня? Не мога да бъда наранен, Анамика!
– Наранен е всичко, което си през последните шест месеца, Деймън – каза тя по-тихо. – Опитах се да бъда търпелива с теб, но ти продължаваш да показваш това…тази слабост.
Ядосан се приближих до нея и насочих пръст към носа й, ефективно игнорирайки едва забележимите, но привлекателни лунички по него и зелените очи с дълги мигли, в които човек може да се изгуби.
– Хайде да си кажем истината, Ана. Първо, как се чувствам си е моя работа. И второ… – Спрях, когато я чух да си поема въздух. Притеснен, че я плаша, направих крачка назад и понижих глас. – Второ, когато сме на публично място, аз съм Деймън, но когато сме сами, моля, наричай ме Кишан.
Обърнах й гръб, вдигнах ръка към ствола на близкото дърво и оставих гневния огън, който тя винаги предизвикваше в мен, да се върне обратно до мъртва димяща жарава. Концентрирайки се върху забавянето на дишането си, не забелязах приближаването й, докато не усетих ръката й върху своята. Докосването на Анамика винаги изстрелваше топли изтръпвания по кожата ми, част от нашата космическа връзка.
– Съжалявам… Кишан – каза тя. – Нямах намерение да те ядосвам или да извадя на повърхността нестабилните ти емоции.
Този път дразнещия й коментар не ме ядоса. Вместо това се засмях сухо.
– Ще се опитам да не забравям да държа „нестабилните си емоции“ под контрол. Междувременно, ако спреш да досаждаш на тигъра, той няма да бърза да показва зъбите си.
Тя ме изгледа мълчаливо за момент, след това мина покрай мен, насочвайки се към дома ни с вдървен гръб. Заглъхващият звук от мърморенето й изчезна, докато тя се движеше между дърветата, но все пак улових фразата „Не ме е страх от зъбите му“.
Почувствах мимолетна вина, че я оставих сама да се прибере у дома, но бях забелязал, че тя носеше амулета на Деймън и знаех, че няма нищо на тази земя, което може да й навреди. Когато тя си тръгна, аз се протегнах и се чудех дали и аз да се прибера в дома, който споделяхме, „споделяме“ е относително понятие, или да остана да нощувам в гората. Тъкмо бях решил да намеря хубава трева, на която да се излегна, когато тялото ми замръзна, усещайки присъствието на друг човек. Кой би дошъл тук? Ловец? Анамика ли се беше върнала?
Бавно започнах да се обръщам, не издавайки почти никакъв звук, и когато се завъртях, отскочих назад, сърцето ми се разтуптя от шок.
Едно малко човече стоеше пред мен, сякаш се беше появило от нищото, което вероятно беше така. Лунната светлина огряваше плешивата му глава и докато се движеше, сандалите му хрущяха по тревата. Не бяхме виждали монаха от онзи съдбовен ден, когато отстъпих годеницата си, момичето, което обичах повече от живота, на брат си.
Денят, в който видях как мечтите ми, надеждите ми и бъдещето ми преминават през вихър от пламък и изчезват, угасвайки като лампа, останала без гориво.
Оттогава се чувствах изтощен.
– Фет – казах просто. – Какво те води тук, до моята версия на ада?
Мъжът ме хвана за рамото и ме погледна с ясни кафяви очи.
– Кишан – сериозно каза той – Келси се нуждае от теб.

Назад към част 1                                                      Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!