Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 22

Глава 20
Човекоядец и чудо

Следвахме мрачния проход около час и накрая излязохме през отвора на пещера, скрита в планина. Децата избутаха храсталака, за да мога да мина, без да нараня на тръните краката на Ана. Присвивайки очи в тъмнината, различих неравните форми на много животни. Поех дъх, докато разглеждах камилите.
Децата ми помогнаха да хвана три от тях и да ги завържа заедно с помощта на пояса на кръста ми и ръкавите от ризите на момчетата. След като децата се качиха, аз се качих на гърба на водещата камила и притиснах отпуснатото тяло на Ана пред себе си. Тръгнахме на запад, обратното на посоката, в която исках да вървя, но трябваше да се отдалечим от цитаделата на мъжа с тюрбана и реших, че е най-добре да поставим възможно най-голямо разстояние между нас и неговите наемници.
Надявахме се, че само шепа мъже знаят за тайния проход. Бяхме внимателни, затворихме го зад нас и децата бяха скрили всички тела на мъжете, които бях убил. Ако имаме късмет, никой нямаше да провери господаря или клетките ни до сутринта и ние щяхме да сме доста далеч, преди да разберат какво се е случило.
Ако нямахме късмет, пресметнах че имаме по-малко от час преднина. Най-голямата ми надежда беше, че ще попаднем на приятелски настроен търговец, който не е лоялен към човека, който продаваше оръжия, но шансовете ни не бяха големи. Ако трябваше да спася само Ана, тогава може би щеше да има шанс да избягаме. Но от мен зависеха още десетина деца.
Имаха нужда от храна и вода и от лечител, който да се грижи за раните им. Нараняванията ми заздравяваха бавно, беше се появила инфекция, а за бях въоръжен само с нож.
Вероятността ни да оцелеем не изглеждаше добра.
Движехме се през пустинята бързо и тихо в продължение на два часа, което беше достатъчно изненадващо, но тогава се натъкнахме на кладенец, което беше толкова рядък късмет, че беше забележително. Децата пиха много. Те дори извадиха вода за камилите. Опитах се да накарам Анамика да пие, като поставих черпака между устните й, но тя ме отблъсна и заклати главата си напред-назад, сякаш бълнуваше. Знаех колко гореща е пустинята, след като слънцето изгрее, затова се опитах да я накарам да пие вода, но успях да прокарам само няколко капки през устните й.
В крайна сметка трябваше да се откажа и наредих на децата да се качат отново на камилите. Когато открихме кладенеца, се надявах, че този, който го притежава, ще доведе животните си да пият на разсъмване, но никой не дойде в този тих час. Продължихме напред, като останахме достатъчно близо до утъпканата пътека, за да я следваме, но и достатъчно далеч, за да не бъдем забелязани.
Едва час след изгрев слънце си спомних за яйцето на феникса. Извиках младото момче, което ми беше от голяма помощ, и той се приближи.
– Можеш ли да ми дадеш камъка? – попитах го.
Държеше го увит в риза, която бе вързал около слабато си тяло. Това, че тежестта му не го беше съборила, беше невероятно. Той беше кораво дете.
Без да задава въпроси, той я издърпа и развърза ръкавите на ризата, като ми го подаде.
– Моля, нека това да проработи – измърморих под носа си. Притискайки длани към стените на яйцето, надникнах в дълбините му. – Имам нужда от твоята мъдрост – прошепнах на камъка. – Моля, помогни ми да спася тези деца.
Отначало нищо не се случи, но след това светлината в камъка на истината блесна златисто и пулсираше топло в ръцете ми. Сърцето на феникса проговори в ума ми. Гласът беше едновременно нежен и ужасен. Беше напълно неразличим и все пак някак познато. Умът ми се замъгли и аз се олюлях, почти паднах от камилата, но тогава хоризонтът се стабилизира и фокусът ми отново се съсредоточи върху камъка. Една картина изведнъж стана много ясна.
„БЕЗОПАСНО“, каза камъкът и след това ми показа карта.
Беше в посоката в която пътувахме, и аз видях пътя, по който трябваше да тръгнем, и голямата къща в края му. Картата някак си се отпечата в съзнанието ми и аз знаех къде трябва да отидем и какво ще намерим, щом пристигнем. Знаех също, че пътуването ще отнеме около три дни с камила.
Доверявайки се на камъка на истината, увих го в ризата около врата си и завързах ръкавите заедно, след което поведох децата. Към тежестта на гърдите ми, стана гореща и аз докоснах камъка. Показа ми снимка на мъже на коне. Имахме време да се скрием зад голяма скала и закърнели дървета. Слизайки от камилите, коленичих ме на земята и децата се скриха зад тях.
Мъжете се приближиха достатъчно, за да чуя виковете им и се притесних, че ще открият следите ни, но когато погледнах назад, отпечатъците от нашите животни бяха изчезнали. Дори собствените ми отпечатъци не се виждаха в дълбокия пясък, въпреки че знаех, че трябва да има признаци за нашето преминаване.
Нещо или някой ни защитаваше.
Кадам ли стои зад това? Беше казал, че ще бъда сам, така че отхвърлих тази възможност. Дурга не съществуваше в това време или поне така ми беше казал. Може би сърцето на феникса ни защитаваше. Каквото и който да беше, не се оплаквах. Чакахме скрити, докато мъжете не изчезнаха, и тогава реших, че имаме нужда от време за почивка. Рамото ми пулсираше и главата ме болеше.
Въпреки че на всички ни беше неприятно горещо и страдахме поради излагане на слънце, знаех, че изгарям и от треска.
Няколко часа спахме под сянката на тънките дървета и след това продължихме. Често се обръщах, за да погледна зад нас и видях, че следите ни се стопяват в пустинята само секунди след като отминавахме, така че проследяването ни щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно. Това беше чудотворно развитие на събитията и такова, от което отчаяно се нуждаехме. Към късния следобед сложих ръката си върху яйцето на феникса и му казах, че трябва да намеря храна, вода и подслон за през нощта.
Миг по-късно долавих аромата на дим във въздуха и забелязах да се издига в безоблачното небе. Когато попитах камъка дали огънят представлява безопасно място за нас, пулсирането на сърцето в камъка се ускори.
Насочих децата към стълба дим и намерихме малка къщичка насред нищото. Дървета заобикаляха дома, засенчвайки го от горещото слънце, и всяко от тях се пръскаше с тежки кълба зрели плодове. Огледах малката горичка, докато връзвах камилите, и знаех, че тези конкретни дървета обикновено не дават плодове през този сезон.
Въпреки това не поставих под съмнение съвета на камъка и въздъхнах с облекчение. Гладуващите деца, без да обръщат внимание на опасността или че могат да обидят потенциалните ни домакини, хукнаха към плодовете, като си помагаха взаимно да достигнат, колкото се може повече.
Почуках на вратата на къщата и зачаках. Когато не последва отговор, отворих и влязох вътре.
Месо, приготвено на шиш върху пукащ огън, имаше и купчина дрехи и меки обувки – достатъчно за всички деца и дори туника и панталони с моя размер. Чифт големи ботуши стояха до тях. Имаше също огромен леген, пълен с димяща вода, тенджера, пълна до ръба с гъста каша, буркан с мед и кошница с плосък хляб, все още димящ и бухнал от печене.
Сълзи напълниха очите ми при гледката. Никога през дългия си живот не се бях чувствал толкова благодарен за толкова малко. Децата се суетяха вътре с ръце, пълни с плодове, и възклицаваха на храната, поставена пред тях. Казах им да започнат да се хранят, докато аз се погрижа за Ана. Те се насочиха към храната, по-големите деца помагаха на по-малките, а моят новоизлюпен капитан ги ръководеше.
Анамика все още не реагираше и не искаше да стои сама. Като я държах в прегръдките си, натопих кърпа в горещата вода, изстисках я и я притиснах към червените й бузи и чело. Разпуснах дългата й коса и я пригладих от лицето й, трепвайки от лилавите синини по врата й и подутите й устни.
Бързо махнах тънкото одеяло, което я покриваше, и измих тялото й. Гневът, който изпитах, като видях раните, порязванията и засъхналата кръв по краката й ме накара да потреперя. Ако вече не беше мъртъв, щях да се върна назад във времето и да убивам мъжа отново и отново, и отново.
Идеята, че той се е осмелил да утоли похотта си с младо и невинно дете, разкъса сърцето ми на две и отново проклинах себе си и слабостите си. Грешката беше моя. Никога, никога нямаше да си простя това, което й се случи, и се заклех да прекарам остатъка от живота си, опитвайки се да компенсирам ужасния си провал.
Когато Ана беше чиста, едно от момичетата ми донесе дрехи и ми помогна да я облека. Въпреки че очите й все още бяха отворени, крайниците й бяха отпуснати като на кукла и тя изобщо не реагира, когато дръпнах туниката върху главата й и я дръпнах надолу по тънката й фигура. Внимателно преметнах косата й през рамото и я завързах на опашка.
– Върни се при мен, Ана – казах тихо, докато докосвах челюстта й и стиснах ръката й. – Твоят тигър е тук.
Не разбрах, че плача, докато не видях сълза да пада върху бузата й и да се плъзга към ухото й. Тя премигна веднъж, два пъти и после обърна глава, за да ме погледне. Изпускайки тиха въздишка, тя потупа лицето ми, затвори очи и притисна глава към рамото ми. Внимателно я придърпах към гърдите си, люлеех я в ръцете си и я галех по косата. Когато разбрах, че е заспала, я оставих на едно одеяло, което децата постлаха, и след това помогнах на другите деца да се изкъпят и облекат.
По-големите деца, след като се измиха, щастливо ми напълниха ваната с вода от кладенеца отвън. Смятаха ме за един вид свой генерал и полагаха големи усилия да ми услужат по какъвто и да е начин. Тъй като изглеждаха съживени от доброто хранене и чистите дрехи, аз им позволих и започнах да се храня, докато работеха.
Когато ваната бе пълна, им казах, че е време да поспят и че добрите войници се научават да заспиват бързо винаги, когато им се отдаде такава възможност. Те веднага се подчиниха и се настаниха на одеяла близо до Ана, като малките деца държаха ръцете на по-големите. Падна нощ и аз се взрях в пукащия огън, потънал в мислите си, правейки наум списъци на това, което трябва да опаковаме и да вземем със себе си.
След известно време, когато всички деца бяха заспали, аз най-накрая свалих мръсните си превръзки и дрехи и се потопих във ваната с хладка вода, трепвайки, докато тя обгръщаше всичките ми ужилвания и порязвания. Едва успях да сподавя плача си, докато миех по-тежките си наранявания. Махането на превръзките, които бяха залепнали за раните ми, ги отвори отново. Бяха по-лоши, отколкото си мислех първоначално.
Пръстите ми бяха подути и обезцветени и дори само при мисълта да ги сгъна ме боляха. Раната в рамото ми пулсираше заедно с ударите на сърцето ми. Взех вода в здравата си ръка и измих ранената, доколкото можах, но при това почти припаднах. Задъхах се, когато светът около мен се завъртя, и се облегнах на ваната, опитвайки се да прогоня замаяността.
Отворих очи, погледнах рамото си и видях малки червени вени от инфекция, Разпросрираща се от раната. Кожата около нея приличаше на една от хартиените карти на Кадам. По ръката ми се стичаше жълта течност.
Ако преди ръката и рамото ме боляха тъпо, сега ги чувствах че горят. Пъхнах се под водата и използвах здравата си ръка, за да пригладя назад рошавата си коса.
Докато седях в хладката вода, усетих как емоциите от последните няколко седмици ме завладяват. Как бях успял да прецакам мисията си толкова много? Ана беше отвлечена и малтретирана от чудовище. Имах над дузина малки деца, които зависеха от мен,а шансовете да спася всички ни бяха в най-добрия случай малки. Дори да намерим сигурно убежище, нямах представа как да извадя възрастната Анамика от нейната млада форма и мислих, че връщането в нашето време може дори да е невъзможно.
Имах нужда от много късмет, но пропастта между това, къде съм сега и успешното завършване на мисията, чувствах огромна като космоса и нямах начин да я прескоча. Мислите ми се понесеха и сигурно съм заспал. Когато се събудих видях, че огънят е угаснал, а пръстите ми бяха сбръчкани.
Излизайки от ваната, използвах старата си риза, за да изсуша тялото си и взех новата туника, която ми беше оставена. Материята беше мека и удобна и пасна идеално на тялото ми. Отново се зачудех кой е нашият мистериозен благодетел и дали някога ще се появи. Когато се облякох, седнах пред гаснещия огън, облегнах се на стената и притиснах яйцето от феникс в скута си, надявайки се, че ще ми даде повече мъдрост или ще ми покаже какво трябваше да правя в сънищата ми.
Не сънувах къде трябва да отида или какво трябва да направя. Вместо това сънувах Бодха, градът на светлината. Някой вървеше пред мен, но не можех да видя лицето. Знаех обаче, че е жена, защото я чух да се смее.
– Ела, Сохан – каза тя. – Ела и остави дърветата да те излекуват.
Тя ме заведе до гора от огнени дървета и едно от тях протегна надолу клона си, за да докосне бузата ми, след това се премести към рамото ми и докосна раната. Изсъсках и отстъпих назад.
– Не – каза жената. – Довери се на огъня. Той ще изчисти отровата от тялото ти. – Когато се поколебах, усетих ръка върху моята, която ме дърпаше към дърветата.
След като застанах сред дърветата и те спуснаха клони, увивайки ги около тялото ми, тя се опита да се отдръпне.
– Не си тръгвай – казах аз. – Моля те.
Жената спря за миг и след това се върна при мен. Тя плъзна ръце нагоре по гърдите ми и около врата ми и притисна тялото си към моето.
Държах я здраво, понасяйки тежестта й лесно, докато дърветата ни вдигнаха във въздуха. Топлина пулсираше около мен, изгаряйки ме отвътре навън. Извиках от болка, но тя ме погали по косата и ми прошепна в ухото, че скоро ще свърши.
Зарових лице във врата й и вдишах аромата й – жасмин и рози – след това намокрих рамото й със сълзи, които изсъхнаха върху кожата й, която гореше също като моята. В крайна сметка жегата намаля и дърветата бавно ни спуснаха на земята, но аз се държах за нея. Да я пусна би било непоносимо. Тя остана с мен и просто се вкопчихме здраво един в друг, като и търсихме утеха и приятелство.
Когато най-накрая тя се отблъсна от мен, докосна току-що заздравелото ми рамо и се усмихна, а аз се надявах да разбера коя е тя, когато тя отново ме бутна по рамото. Очите ми се отвориха рязко и осъзнах, че е сутрин и моят млад капитан се опитва да ме събуди.
– Буден съм – казах точно когато се канеше да ме бутне отново. Тъкмо щях да му кажа да не докосва рамото ми, когато осъзнах, че не ме боли.
Дръпнах туниката си и надникнах към рамото. Беше напълно излекувано. Вдигнах дланта си и след това я обърнах, за да я огледам, след което сгънах пръсти. Те се свиха лесно и единствените признаци на предишните ми наранявания бяха няколко нови белега. Камъкът на истината лежеше до бедрото ми и пулсираше от топлина.
– Благодаря – казах му тихо, слагайки здравата си ръка отгоре.
Обръщайки се към момчето, аз му наредих да се погрижи всички деца да хапнат и камилите да са напоени. Докато той вършеше това, аз взех манго и парче плосък хляб и се отправих към Анамика.
Тя седеше до стената, обвила ръце около краката си. Приех го като добър знак.
Седнах до нея и й подадох храната.
– Сигурно си гладна – казах.
Тя само ме погледна предпазливо. Опитах се да говоря с успокояващ глас.
– Знаеш ли – казах аз, използвайки ножа си, за да нарежа мангото – че дървото, от което идва този плод, отглежда четири различни вида манго? Това е доста забележително. Ще трябва да разкажа на Сунил за това, когато го видим. Може би ще му занеса от плода.
– Су…Сунил? – Гласът й беше дрезгав, сякаш беше прегракнала от плач или писъци. Опитах се да не трепна.
Пускайки парче плод в устата си, кимнах.
– Много е вкусно – казах аз. – Разбира се, досега съм опитвал само едно. Другите може да нямат толкова добър вкус, колкото изглеждат. Ето, опитай едно парче. – Предложих й парче манго и тя колебливо го прие.
Без да искам да я плаша, аз се съсредоточих върху нарязването на друго парче и изяждането му и бях доволен, когато погледнах нагоре и я видях да яде, а сокът да се стича по пръстите й.
– Аз се чувствам малко сит – казах аз, размърдайки се, за да стана. – Ето, вземи ножа и яж колкото искаш, докато накарам другите да съберат от тези плодове за нашето пътуване.
Подадох й останалото манго и ножа. Зелените й очи се разшириха, когато поставих ножа в ръката й и отначало тя го гледаше като змия, но после стисна челюсти, докато пръстите й обгръщаха дръжката. Тя кимна и захапа мангото, без изобщо да използва ножа.
Излизайки, изядох парче плосък хляб, докато децата се измиваха и се приготвяха да тръгват. Помощникът ми влезе и каза.
– Намерихме тези торби – каза той, вдигайки две, по една във всяка ръка. – Бяха поставени пред вратата на къщата.
– Добре. – Усмихнах се. – Опаковайте плодове, хляб и месо.Вземете всичко.
Той кимна и се зае с работата си.
Едно момиче добави:
– И до кладенеца имаше оставени мехове за вода. Вече ги напълнихме с вода.
– Чудесно. Уведомете ме, когато всичко е готово.
На децата им отне по-малко от десет минути, за да съберат всичко. Поставиха торбите ни на камилите и се качиха върху тях, като по-голямите поставиха по-малките между тях. Когато Анамика излезе от вилата, вървейки бавно към нас, спрях до камилата си.
– Избери си камила – казах, опитвайки се да звуча така, сякаш не ме интересува.
Бих предпочел да остане с мен, но не исках да я притискам. Тя се насочи към последната камила, но тя беше претъпкана с пет деца, вкопчени едно в друго. След това тя се върна при моята.
– Мога ли да язда с теб? – Попита.
– Хмм потърках челюстта си, сякаш обмислях. – Предполагам. Много ли място заемаш? Не бих искал да падна.
Леката й усмивка ми се стори победа.
– Не много – каза тя.
– Добре, нека опитаме. – Протегнах ръка, а тя се поколеба и погледна от нея към лицето ми, преди най-накрая да я хване. След като се настанихме, аз цъкнах с език и камилата се изправи неловко на крака, надавайки тих вик на протест.
Продължихме нататък, спряхме по обяд, за да си починем и хапнем, и тази нощ лагерувахме под звездите. На следващия ден се придвижихме още по-бързо и намерихме равно пространство близо до бълбукащ поток. Бяхме изяли целия хляб и месо, но напълнихме вода и имахме достатъчно плодове, за да изядем по две парчета, оставяйки по едно за закуска.
Камъкът на истината показваше, че сме на прав път и ще стигнем до безопасното място следобеда на следващия ден. На следващата сутрин, докато се приготвяхме да тръгваме, усетих боцкане на нещо в тила си. Камилите изреваха нервно и погледнаха към храстите. Гледах дълго и след това си поех въздух.
Въпреки че не можех да видя нищо в храсталака, знаех точно какво е – тигър. Гладен, ако мислеше да атакува нашата група. Не беше естествено тигрите да ловуват хора. Човекоядците не бяха нещо обичайно, освен ако не беше твърде ранено, за да преследва нормалната си плячка.
– Деца – казах тихо – застанете зад мен. Ана? Ще имам нужда от този нож.
Протегнах ръка зад гърба си и усетих как дръжката на ножа одраска дланта ми. Обвивайки го с пръсти, направих крачка напред, вдигайки ножа пред себе си. Гледайки право в храсталака, знаейки, че това ще изнерви тигъра, казах високо: – Тук няма нищо, което да искаш, мой котешки приятелю. Предлагам ти да продължиш.
Храстите се размърдаха и чух дълбоко и гърлено ръмжене. Огромна лапа разтвори тревата, последвана от втора, а след това раираното лице се появи, жълтите очи бяха вперени в мен. Той приклекна, леко потрепвайки опашка, докато ме изучаваше. Тигърът беше масивен и се чудех дали изглеждам толкова голям, когато съм във формата на тигър. Моето възприятие като тигър беше различно и никога не се вглеждах внимателно в себе си освен, когато пиех вода.
Несигурен какво да прави с нас, тигърът тръгна вляво от мен, където повечето деца стояха скупчени.
– Останете заедно – предупредих ги. – Ако се разделите, той ще нападне.
Чух скимтене на едно от децата, но плачът бързо беше потиснат.
– Не мисля така, приятелю – казах аз и извих тялото си, за да застана между него и децата. Той замръзна и направи няколко крачки назад, изръмжавайки. Ниското му ръмжене щеше да ме ужаси, ако бях нормален човек, но разпознах нотката на колебание, когато ръмженето му прекъсна. Не беше сигурен в нас.
Той се отдръпна крачка назад и тогава забелязах обезобразения му заден крак.
Тигърът е бил хванат в капан и му липсваше част от крака. Накуцването му се забелязваше.
– Съжалявам за теб, старче – казах аз – но тук няма да намериш закуска.
Гледахме се един друг твърде дълго. Тигърът трябва да е отчаян, защото не се отказваше. Камъкът на истината лежеше закрепен в торба на гърба на камилата. Внимателно плъзнах ръката си в торбата, висяща от гърба на камилата, и докоснах камъка, промърморвайки молба за помощ. Камъкът се затопли и тогава чух свистещия звук на змии.
На по-малко от три фута от мястото, където стоях, кафява глава с триъгълна форма изскочи от дупка. Друга се плъзна бързо надолу по хълм и към нея се присъедини трета и четвърта.
Децата плачеха, докато все повече и повече змии излизаха от земята. Влечугите се придвижиха напред в извиващ се килим, създавайки широка преграда между нас и тигъра. Те бавно се приближаваха до масивното животно. Той сбърчи нос и изпръхтя. Разочарован, той крачеше напред-назад, бързо се стрелна назад, когато няколко змии се впуснаха към краката му. Накрая той се обърна и отскочи, а опашката му показваше отдалечаването.
Змиите го наблюдаваха няколко мига и след това се плъзнаха, някои в тревата, някои в дупки, а други просто си проправиха път в пустинята и изчезнаха. Когато всички изчезнаха, аз се обърнах към треперещите деца и ги прегърнах плътно, като хванах колкото се може повече в ръцете си.
– Всички бяхте много смели – казах аз. – Хайде. Опасността отмина. Качете се обратно на камилите.
Нямаше други инциденти до края на пътуването ни и благодарността и облекчението, които изпитах, когато домът, който бях видял във видението се появи в полезрението ни, бяха огромни. Една възрастна двойка излезе от къщата, когато наближихме и мъжът извика. Сигурно са бяха объркани и изненадани да видят толкова много деца, пътуващи с един мъж.
Докато съпругата му въведе изморените деца в дома си, за да ги нахрани и изкъпе, бързо обясних на съпруга кои сме и че, въпреки че оценяваме гостоприемството му, той вероятно излага семейството си на опасност, за да ни се притече на помощ. Той сложи ръка на рамото ми и ми каза, че е чул слухове за човека, когото бях убил, и че той с радост ще ни помогне.
По-късно същата вечер научих, че двамата живели сами от много години, а са искали голямо семейство, но жена му не може да има деца. Той се съгласи да помогне на колкото може повече от децата да намерят семействата си, а на онези, които вече не помнят откъде са, с радост би им предложил дом.
Казах, че моята задача е била да намеря Анамика и да я върна на семейството й и че трябва да го направя възможно най-скоро. Двойката ме насърчи да остана с тях, за да си почина след изпитанието. Когато казах, че ще тръгна на следващата сутрин, те опаковаха торби с провизии и дори ми предложиха кон в замяна на камилите.
Човекът ми подари стар меч и ми каза да тръгна на юг. Той ме информира, че керваните и търговците на камили използват северните пътища. Щеше да отнеме повече време, за да прибере Ана у дома, но беше по-добре да ги избягвам, когато е възможно.
Въпреки че децата съжаляваха, че си отивам, беше очевидно, че бързо се привързаха към по-възрастната двойка и ми казаха сбогом. Анамика не се поколеба да се присъедини към мен. Мъжът й беше дал ножница за ножа й и тя носеше кожения колан гордо, като често опираше длан върху дръжката на ножа, сякаш за да се успокои.
След като я вдигнах на гърба на коня и се качих зад нея, потеглихме по южния път, с камъка на истината в торбичка, прибран сигурно до нас.

Назад към част 21                                                        Напред към част 23

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!