Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 30

Глава 28
Горичката на сънищата

След като се завъртя на краката си, тя се запъти към останалите колони на храма и отдели време за разглеждане на всяка една от резбите. Когато най-накрая свърши, тя щракна с пръсти и най-накрая ми върна контрола над тялото ми. Бях вбесен, когато се преместих от пясъка и приех човешка форма. Опитах да се освободя, но тя по някакъв начин ме блокираше.
Ядосан, плъзкаг ръце по черната си риза, напразно опитвайки се да отлепя праха.
– За какво е всичко това? – извиках, втренчвайки се в нея.
Без да обръща внимание на въпроса ми, тя махна с ръка и веднага бях обвит в циклон, който изсмука цялата мръсотия като една от прахосмукачките на Нилима, но задвижвани само от богинята.
– Спри! – Извиках от вътрешността на циклона. Ако ме беше чула, не си направи труда да отговори. Когато бях освободен от нейната помощ, аз се втурнах към нея и я хванах за ръката, завъртяйки я, така че да ме погледне. Знаех, че тя мразеше да бъде дърпана и сега, когато знаех причината и видях изненаданата й реакция, съжалих, че съм го направил. Беше по-лесно да махна ръката си от нея, отколкото да се отърва от раздразнението си.
– Би ли ми казала защо направи това?
– Наказвах те – простичко каза тя, с ръце на кръста.
– И какво, моля, кажи ми ако обичаш, направих, за да те разстроя сега? Със сигурност не си беше ядосана преди няколко минути, когато галеше ушите ми, така че предполагам, че това е нещо ново.
Бузите й станаха розови.
– Не искам да говоря за това – каза тя и се запъти към входа на храма.
Последвайки я, казах:
– Мисля, че трябва. Всъщност мисля, че трябва да установим някои основни правила.
– Защо мъжете винаги си мислят, че могат да насочват жената в желаната от тях посока, просто като създават правила? – Попита тя.
– Може би мъжете харесват правилата, за да знаят точно какво да очакват. Правилата правят живота подреден.
-Ха! Подреден? – Извика тя и ме бутна по рамото. – По-скоро ред. Вашият ред.
Тя подчертаваше всяка дума като ме удряше с пръст в гърдите ми.
– От този вид ред, в който ти ми казваш какво мога да правя!
– В случай, че си го пропуснала, аз бях този, който беше контролиран от теб, а не обратното.
Пристъпих напред, като я хванах в капан между тялото си и стената на храма, така че тя вече нямаше способността да ме мушка в гърдите. Дланта й се притисна към мен, но тя не ме бутна назад, въпреки че щях да се дръпна, ако го беше направила.
– Не се опитвам да ти казвам какво да правиш – казах аз, стискайки зъби. – Просто се опитвам да разбера какво направих, за да ме заклещиш в статуя за повече от час.
Ана завъртя очи.
– Не беше час. Бяха само няколко минути.
– Чувствах го като цял час! – Гневът ми отново ме нажежи, както се случваше в началото, когато останах с нея в миналото. Мислех, че цялата тази непостоянна емоция е зад гърба ни. Жената беше вбесяваща.
Ана излая:
– Нищо ти няма!
– Бях в капан!
– Ако някой беше в капан, това бях аз! – Извика тя, сграбчи ризата ми с два юмрука и ме блъскаше, докато едва не се спънах. Беше силна. Може би по-силна от мен и Рен, взети заедно. Преди да се усетя, тя обърна позициите ни и ме блъсна с гръб в стената. Толкова здраво ме беше хванала за ризата, че чух как се разкъса. Очите на Ана светеха от гняв и страх и…и нещо друго, нещо, което не можах да идентифицирам.
Вдигнах ръце във въздуха с дланите нагоре, успокоих гласа си и казах:
– Не си в капан, Ана. Виждаш ли? Не те държа. Ти ме държиш.
– Но аз съм в капан – каза тя с такъв нещастен глас, какъвто никога преди не бях чувал от нея. – Аз съм затворник. От една страна са веригите на моето минало… те тежат, държат ме прикована към спомен за нещо лошо. От друга страна, когато погледна напред, виждам само веригите на задълженията си, които се простират пред мен. Между двете се чувствам сякаш ме разкъсват наполовина, всичко хубаво в мен се излива в пространството между тях. Не знам коя страна ще спечели, защото така или иначе губя.
Тогава си спомних за разбитата млада жена, тази, която ме молеше да я науча как да се защитава. Незабавно гневът ми се охлади и протегнах ръка, за да пригладя косата й от лицето й.
– Разбирам, Ана. Този живот, на който се отдадохме, не е лесен.
– Не искам те да спечелят, Сохан – нито космосът, който ме създаде за собствената си цел, нито господарят на робите, който ме е използва. Искам да намеря малка доза щастие сред всичко това – приятна среда. Много ли е да го искам? Така ли е?
– Не, Ана. Не е. Добре, тогава ми кажи какво те прави щастлива. Какво искаш?
– Искам да… искам…
Тя облиза устни с маниакално изражение. Кимнах окуражаващо, но тя остана безмълвна. Тогава решителността озари лицето й и тя сплете пръсти в плата на ризата ми и я дръпна. Преди да разбера какво се случва, устата й се заби в моята. Когато се опитах да се отдръпна и да се измъкна от отчаяната й прегръдка, тя извика и плъзна ръка зад главата ми, принуждавайки ме да остана.
„Какво правиш?“ – Попитах я на ум, но тя всъщност беше поставила стена между нас. Можех да я прочета, колкото и можех да видя през камък. Спрях да се боря срещу нея, когато тя ме целуна отново. Беше трескаво, но в същото време просто. Целувките на Ана приличаха все едно дете докосва устните ми. Не отговорих на това. Дори и да исках, бях твърде шокиран, за да разбера какво иска или има нужда. След дълъг момент тя се отдръпна, лицето й беше окъпано от сълзи и болка.
Тя отпусна ръце от гърдите ми, отдръпна се от мен толкова рязко, сякаш беше стъпила в бодлив храст, и допря пръсти до устата си. Дузина емоции се развихриха в изражението й, но тя рязко отблъсна всички опити от моя страна за мълчаливо общуване.
– Ана – започнах на глас, като направих крачка към нея.
– Не – каза тя, клатейки глава и бършейки сълзите си. – Не, Кишан. Няма да говорим за това.
Тя се обърна на пети и излезе от храма. Изпуснах дълбоко дъх, последвах я, прокарвайки ръце надолу по предницата на ризата си, за да изгладя дълбоките гънки, и след това с пръст проследих разкъсването. Без дори да ме погледне, тя махна с ръка и двамата бяхме изтръгнати във времето и пространството.
Когато дойдох на себе си, стояхме до колене в снега. Изтръпнах и се завъртях в кръг. Бяхме някъде нависоко. По-високо от нашия планински дом. Нишките на шала кръжаха около мен и Ана едновременно, оформяйки тежко палто, ръкавици и дебели ботуши. От едната страна, докъдето можех да видя, се простираше обширна равнина, а от другата високи планински върхове, които изчезваха в облаците.
– Нека позная – казах аз. – Ще създадем Шангри-Ла?
Ана кимна.
– Отдръпни се, Кишан.
Когато тя вдигна ръце, казах:
– Значи отново съм просто Кишан? Защо, Ана? Защото не ти отвърнах целувката?
– Няма значение.
– Има значение.
– Не толкова, колкото да свършим работата си.
– Както искаш, но ще трябва да поговорим за това в някакъв момент.
– Не и днес. Освен това не искаш ли да излезеш от снега?
Наклоних глава и казах:
– Твоето желание е заповед за мен, Богиньо.
Анамика ме погледна намръщено и след това отново насочи вниманието си към планината.
Пред очите ми израснаха две големи дървета, поникнали от дебелия сняг и лед. Застанала между тях, тя изплете заклинание и дърветата засияха с вътрешна светлина, която заплашваше да избухне през кората. Разбира се, кората се отлепи, а листата и клоните се сбръчкаха и бяха реабсорбирани. Върху всяка се появиха сложни резби.
Когато тя постави дланта си на едно от дърветата, аз се присъединих към нея и оставихме отпечатък от ръка, който бавно избледня. Шалът се издигна във въздуха и изплете магическа, прозрачна тъкан между двата ствола. Снежинките, които се въртяха тихо наблизо, бяха уловени от вятъра, създаден от Ана. Нишките и пълният със сняг вятър се въртяха бясно, докато между двете дървета не се появи циклон. Експлозията от светлина ме накара да покрия очите си и когато избледня, видях блестящ екран, който се простираше между двете дървета.
Без да гледа дали ще я последвам, Ана влезе вътре и изчезна.
Шалът се отдели от искрящата субстанция и долетя до мен.
Хванах го, пъхнах го в джоба си и се втурнах след нея.
За няколкото секунди, които ми трябваха за да вляза, Ана се беше заловила с работа. Пред нас се простираше обширната земя на Шангри-Ла и без дори да ме попита, цяла гора изникна от земята.
Приклекнала, тя притисна ръце към току-що поникналата трева и от дланите й потече река. Създавайки свой собствен канал, тя течеше през скали и се събираше в малки вдлъбнатини, докато продължаваше криволичещия си път.
Тежките връхни дрехи изчезнаха от нашите тела и бяха погълнати отново от шала. Ана, вече боса, започна да се разхожда и там, където краката й докоснаха земята, поникнаха всякакви цветя. Тя докосна клона на едно дърво и големи ята птици излетяха от листата и се отправиха във всички посоки.
Когато минахме покрай познат хълм, казах, че на върха трябва да има стара лодка и че в хълмовете около нея живеят всякакви животни.
С едва забележимо кимване тя оформи лодката и животни от всякакъв вид излязоха от от нея, надолу по рампата и тръгнаха да търсят нови домове. Няколко от тях ни следваха, докато вървяхме. Тя спря пред обширно, безплодно поле. Потупайки с пръст по устните си, тя измърмори нещо за рози. Пред очите ми стотици розови храсти протягаха бодливи ръце и разцъфваха, когато тя ги докосваше.
Ана притисна носа си в една лилава роза, вдиша дълбоко и се усмихна.
Сърцето ми се свиваше от мъка, докато я наблюдавах в стихията и. Нейните рози я правиха щастлива. Открих, че ми се иска тя да обърне силата на тази усмивка в моя посока. Че мога да я направя щастлива, вместо разгневена да ме хваща за ризата. Тя заслужаваше щастие. Ана беше работила толкова много и помогна на толкова много хора, че най-малкото, което можех да направя, беше да не споря с нея.
Ана хвана цветето в ръката си и духна леко в него. Искрящите листенца отлетяха по вятъра и когато тя вдигна свитите си в шепи ръце, ми показа какво е останало. Там, седнала на дланта й, имаше прекрасна малка фея с лилави крила.
– Здравей, – каза Ана.
Съществото размаха криле, улавяйки въздуха, и тялото й се издигна от дланта на Ана, докато не се озова очи в очи със своята богиня.
– Да, можеш. Разбира се – каза Ана, като продължи този еднопосочен разговор.
– Имаш свободата да правиш, каквото искаш – добави тя. – Върви сега. И събуди другите.
С тези думи феята запърха над розовите храсти, докосвайки с краката си върха на всеки цвят. Един по един цветовете се разтваряха и се раждаше нова фея. Те протягаха деликатни крайници и се прозяваха, а след това чух тихо цвърчене, когато полетяха за първи път. Скоро към първата фея се присъединиха още една и още една, докато във въздуха не се появиха толкова много феи, че слънчевата светлина заблестя върху ослепителните им, прозрачни крила.
– Красиви са – казах аз, докато продължавахме към селото на силваните.
– Ти би трябвало да знаеш – промърмори Ана.
– Какво значи това? – Попитах объркано.
– Нищо.
Издишах разочаровано, решимостта ми да я направя щастлива изчезна. Реших, че просто е в много лошо настроение и с моя късмет ще трябва да изчакам век-два, за да се откачи от него. Въздъхнах и я последвах, давайки й добра преднина.
Когато стигнахме до местността, където трябваше да е селото, тя спря и затвори очи. Сякаш усещаше какво трябва да има тук. Тя тихо си тананикаше и докато го правеше, земята се разтресе и задуха силен вятър. Земята се разцепи и огромни дървета изникнаха и разпуснаха листата си.
Когато пораснаха до половината от размера, който си спомнях, Ана се приближи до тях и запя тихичко.
Един клон се спусна и в разлистените клонки имаше бебе силван. Ана го взе от падналия клон и погъделичка пръстите на краката му, докато то гукаше. Сърцето ми прескочи. Беше толкова естествена с него, толкова неочаквано мила. Това ме накара да се замисля за слабостта й към всички изгубени деца и съжалявах, че я дразнех за това преди. Тя нежно остави бебето върху килим от трева, която поникна, гъста и зелена. Оформяше нещо, което беше почти люлка за детето.
Тя се спусна по редицата дървета, като взе новородено от всяко едно.
Вдигайки длан към устните си, тя я целуна и духна, и веднага беше заобиколена от феи. Те слушаха внимателно инструкциите й и след това се втурнаха, докато всяка тревиста люлка не беше обгърната от пърхащите им форми.
Тя разказа на малките бебета и техните приказни бавачки приказка, както майка би разказала на дете преди лягане. Тя говори за мъж на име Ной, който дошъл в тяхната земя с лодка, пълна с животни. За богиня и нейния съпруг, които са създали техния красив дом. Тогава Ана говореше за мъж и жена, които някой ден ще дойдат в техните земи и как те трябва да им помогнат и да ги ръководят. Когато тя свърши, продължихме нататък, оставяйки бебетата.
– Наистина ли мислиш, че малките феи могат да се грижат за бебетата? – Попитах.
– Те произвеждат еликсир за растеж от сините цветя, които цъфтят край реката. Силваните ще пораснат напълно, докато се върнем.
-О. – След още една минута попитах: – Кой ти разказа историята за Ной и животните?
– Кой мислиш?
Разбира се, Кадам. Тя спря, когато се натъкна на крякаща червена птица. Тя обикаляше около новоизградено гнездо, пълно с чуруликащи малки с отворени уста. Протягайки пръст, Ана направи знак на птицата и тя полетя към нея. След момент на неуловимо писукане Ана отговори:
– Ще видя какво мога да направя.
Тя бръкна в гнездото, внимателно побутна настрани тромавите пиленца и извади едно неизлюпено яйце. Ана го прибра в джоба си и продължихме.
– За какво беше това? – Попитах.
– Не го ли разпозна?
– Какво, яйцето?
– Птиците. Това е неизлюпеното. Това, което аз ще излюпа и ще отгледам.
Сега, когато тя го каза, видях приликите между тази птица и червената, която Кадам ми даде. Поклатих глава, чудейки се на способността й да обхване с мислите си несъответствията във времето. Докато вървяхме, тя затопляше яйцето с ръце и тихо му шепнеше. То блесна и изчезна. Не си направих труда да я попитам какво е направила с него.
Когато пристигнахме в пещерата, Ана създаде пчелите и камъка лесно, както и химическия дим, който се създаваше, когато нагорещените ѝ от огъня ръце се притискаха към него, но нямаше как да придаде на камъка способността да показва бъдещето. Известно време се чудихме над това, Ана опитваше различни неща, но нищо не се получи.
Бях се надвесил над камъка и се взирах в дълбините му, когато Ана хвана висящата ми огърлица и я дръпна. Очите й се присвиха, докато разглеждаше малкото парче от камъка на истината, който винаги носих със себе си.
– Колко парчета от това притежаваш? – попита тя.
– Няколко. Защо?
– Мога ли да взема това?
Кимнах и тя се протегна около врата ми, за да развърже въженцето. Извитото й тяло, което в момента беше обвито само от тънка лятна рокля, внезапно се притисна към мен и ръцете ми естествено се спуснаха към кръста й, за да я задържат. Топлият дъх на Ана гъделичкаше врата ми и ароматът й на цветя ме заобиколи. Дъхът ми спря, въпреки че си наложих да не реагирам, и тя внезапно замръзна.
Сантиметър по сантиметър тя се отдръпна, ръцете й пуснаха връвта на врата ми и се спуснаха надолу, за да ме хванат за раменете. Двамата стояхме неподвижни, а дългите й мигли скриваха очите й. Прочистих гърлото си, тъкмо се канех да кажа нещо, за да се опитам да разсея напрежението, което не трябваше да съществува, когато тя вдигна очи. Зелените й очи се втренчиха в моите и не можех да дишам, камо ли да кажа нещо свързано. Всеки сантиметър от кожата ми настръхна от съзнанието за близостта й.
– Аз… не можах да го сваля – тихо каза тя .
Умът ми тръгна в съвсем друга посока и тя наклони глава, сякаш се вслушваше в мислите ми. Веднага ги защитих и се отдръпнах достатъчно бързо, за да я накарам да залитне.
– Да, аз ще се погрижа за това. – Протегнах се, дръпнах въжето от врата си и й го подхвърлих.
– Кажете ми дали работи. Ще те чакам отвън.
Когато излязох от пещерата, прокарах ръка през косата си. Какво не е наред с мен? Тя не ми правеше намеци. Не, по никакъв начин. Разбира се, Ана току-що се беше нахвърлила към мен в храма, но не искаше да каже нищо с това, нали? Повече от вероятно беше, че го направи, защото беше просто разстроена.
Хрумна ми една мисъл и кръвта ми се смрази. Или вярваше, че съм много ядосан и искаше по този начин да ме успокои. Ударих се с ръка по челото. Разбира се.
Садистичният мъж, който я бе купил, човекът, когото бях убил, е искал физическа близост, за да успокои гнева си. Това вероятно беше условна реакция.
Ръцете ми се свиха в юмруци. Наистина ли вярваше, че ще я използвам по такъв начин? Какъв идиот бях. Трябваше да обуздавам нрава си около нея, в противен случай тя щеше да се нахвърля върху мен, за да удовлетвори мъжките ми нужди.
Отвратен от себе си, аз се обърнах, за да се върна в пещерата, за да се извиня, когато тя излезе.
– Готово – каза тя и избърса праха от ръцете си – Опитах и се получи. Камъкът ми показа нещо интересно. Аз…
– Не е нужно да правиш това – изръмжах аз.
Дълговидната й уста се сви надолу и се намръщи.
– Какво не е нужно да правя? – Попита тя.
– Ти не… ти не ми дължиш нищо, Ана. Имам предвид….услуги.
– Услуги?
Исках думите да дойдат, но те бяха разбъркани в мен като парчета от пъзел, който не можех да подредя. Щях до нонисо повече щети, ако не подходих внимателно. Ритайки с меките си ботуши в пръстта, се опитах да обясня.
– Ана, искам да се извиня.
– За какво?
– За това… че се държах така. За това, че се ядосах в храма.
Тя се изсмя.
– Ти винаги си ядосан. Най-малкото раздразнен. Това не е ново.
– Да, знам. Но няма да бъда повече. Вече не. Не и сега, когато знам как реагираш.
Скръстила ръце на гърдите си, тя каза:
– Не ти ли харесва начина, по който реагирам?
– Не. Искам да кажа, че не е нужно. Не очаквам това. Това не е… това не е начинът, по който един мъж трябва да се отнася с една жена.
Ана въздъхна.
– Ще кажеш ли най-накрая за какво говориш, за да спреш да ме объркваш? Търпението ми се изчерпва да те слушам как говориш за неща, които нямат смисъл.
– Ето. Виждаш ли? – Казах, като я посочих с пръст. – Ето за какво говоря. Опитвам се да проявя разбиране. Не мисля, че е толкова трудно да се разбирам с теб, но след това ти трябва да дойдеш и да хвърлиш всичко обратно в лицето ми, а това е всичко, което мога да направя, за да бъда добър човек.
– Да, знам. След това ще ми разкажеш всичко за това как си се разбирал с Келси.
– Наистина се разбирах с Келси. Тя беше по-лесна в сравнение с теб.
– Добре! Тогава, ако тя те прави щастлив, трябва просто да се върнеш към нейното време и да ме оставиш на мира. Нямам нужда от твоята помощ и със сигурност не искам да се чувстваш в капан до мен.
Обръщайки се, тя тръгна през дърветата и аз се втурнах да я последвам.
– Ана, почакай. Ана, моля те спри. Съжалявам. Вярваш или не, опитвах се да се извиня.
Тя се завъртя бързо и се запъти към мен. Спря на няколко сантиметра от мен, с напрегнато от гняв тяло и студени, като скъпоценни камъни очи, каза:
– Тогава кажи каквото искаш, Кишан, и приключвай с това.
– Първо, трябва да знаеш, че не се чувствам в капан. Вече не. Искам да съм тук, да ти помагам. Второ, Келси е част от миналото ми. Важна част, да, но съм приел, че тя е с брат ми. Тя е щастлива с него. Няма да се намесвам в това.
– И трето? – Тихо промърмори тя. Гневът се беше изпарил от нея, все едно го издуха.
– Трето? Не ми харесва да ме наричаш Кишан. Повече предпочитам Сохан.
Устната й потрепна.
– Би ли предпочел принц Сохан Велики?
– Не ме разсейвайте. Дори не стигнах до най-важната част.
– И тя е?
Протегнах ръце. Тя погледна надолу, стисна устни и накрая постави ръцете си в моите.
– Последната точка е… колкото и да се ядосвам или да съм разочарован, никога, никога не бих се отнесъл с теб като човек, който те е малтретирал.
Тя отвори уста да заговори и аз леко стиснах ръцете й.
– Остави ме да довърша. Не очаквам нищо от теб, Ана. Не е нужно да ме разтриваш по раменете, да ме целуваш или дори да ме прегръщаш. Всъщност съм напълно доволен да служа като твой тигър до края на моето съществуване. Можеш да ме считаш за защитник, като брат си. Знам през какво си преминала и няма да съм този, който ще ти причини повече болка. Моля те, повярвай в това, Ана, повярвай ми, когато казвам, че никога, никога няма да сложа ръце върху теб по този начин.
Наведох глава, за да я погледна в лицето, надявайки се, че тя ще вижда сериозността ми. Отново безброй емоции играеха под повърхността, но тя ги криеше от мен. Стискайки ръцете й, казах:
– Разбираш ли, Ана?
– Да – с глух глас каза тя – разбирам.
– Добре. – Поех си дъх и й отправих нещо, което се надявах да е братска усмивка. – А сега, какво е следващото в нашия списък? Четирите дома?
– Не – отвърна разсеяно тя. – Да.
Тя поклати глава и се отдръпна.
– Искам да кажа, можем ли да го направим утре? Чувствам се уморена.
Притеснен, докоснах рамото й.
– Разбира се, имам предвид, да, ти използва голяма част от силата си. Сигурно си изтощена. Трябва да поспим малко. Искаш ли да се приберем?
– Не. Нашата работа тук е недовършена. Може би можем да спим тук?
– Да. – Замисляйки се, прокарах ръка през косата си и се завъртях в кръг.
Хрумна ми една идея.
– Аз, хм, знам едно място. Може би ще искаш да видиш Горичката на сънищата? Веднъж спах там с Келси. – Веднага след като го казах трепнах, знаейки че това все още може да е болезнено място, но тя просто кимна незанинтересовано.
Заведох я до мястото, където трябваше да бъде дървото и изстенах, когато си спомних, че всъщност ние създаваме всичко в момента.
– Имаш ли ми доверие аз да го направя? – Попитах.
Тя махна с ръка и се запъти да откъсне няколко цветя.
– Добре, ето – казах и почерпих от силите на богинята, като получих достъп до тях чрез връзката ни. С помощта на земната част от амулета създадох беседката, а след това с шала изработих голямо висящо легло, което беше опънато между дърветата като голям хамак. Цветя и лозя запълниха пролуките между дърветата, създавайки чувството за уединение.
Когато свърших, тя прокара ръка по матрака.
– Изглежда удобно – каза тя. – Може би трябва да направя такъв хамак в градината си.
– Ще се радвам да го направя.
Като видях Ана, заобиколена от цветята и зеленината, които обичаше, сърцето ми гореше. Шалът се виеше около тялото й, обличайки я в ношница от паяжина, мека и еластична като сатен, докато тя отиваше до другата страна на леглото, прокарвайки пръсти по копринените чаршафи. Ношницата беше с цвета на гълъбово крило и обвиваше тялото й по начин, който се опитах да пренебрегна, но не успях. Къс шлейф се влачеше зад нея и панделката, придържаща косата й, изчезна.
Дългите й коси се спускаха по гърба й на лъскави вълни. Когато се обърна, преглътнах.
– Ти, хм, изглеждаш прекрасно, Ана.
Анамика беше спираща дъха като приказна принцеса, сгушена в цветната си градина. Никога не бях виждал нещо толкова очарователно през целия си дълъг живот. Нищо не можеше да се сравни с красотата на богинята. Ако някой друг мъж беше тук на мое място, той щеше да падне в краката й, да се наслаждава на топлината на нейното присъствие и да чака момента, в който тя ще го удостои с усмивка. Дъхът ми спря и открих, че и аз чаках тази усмивка, но тя така и не се появи.
Тя погледна надолу към себе си.
– О! – Тя дръпна дантелените си ръкави. Тялото й блестеше със собствена светлина; камъкът на истината около врата й блесна от истината в думите ми. Сиянието се излъчваше около нея, карайки горичката да изглежда вълшебна, когато червеният залез на създадената от нея утопия, отстъпи място на здрача.
– Да. Ти си богиня, с всеки сантиметър от твоето тяло.
Сковавайки се, тя каза учтиво:
– Благодаря. – Приближи се до леглото, прокара ръка по една възглавница и я потупа леко. – Значи ти и Келси сте спали тук?. Заедно? – Попита тя
– Да. Платонично – бързо обясних аз. – В Горичката на сънищата има известна магия. Това накара и двама ни да сънуваме неща, които ще се случат в бъдеще.
Ана прехапа долната си устна между зъбите си.
– Искаш да кажеш като камъка омфалос?
– Сега като се замисля, да, предполагам, че е така.
– Имаш ли друга част от камъка?
Поклатих глава.
– Не и тук. У дома.
Ана затвори очи и когато ги отвори, малко парче от камъка лежеше в дланта й.
– Как го направи това? – Попитах.
Тя просто сви рамене, духна и камъкът се заби в таблата на леглото, направено от преплетени клони.
– Защо не? – попита тя и отметна едната страна на пухеното легло.
– Ъъъ. Не съм сигурен, че това е добра идея – казах, разтривайки врата си с ръката си.
– Глупости – каза тя. – Ти си като мой брат, нали?
– Да. Вярно. Просто…
Ана ме погледна.
– Ти също трябва да си починеш, толкова, колкото и аз. С моя тигър-пазител до мен нищо няма да ми навреди. Нали?
– Така е, но…
– Стига приказки за тази вечер Сохан. Почивай.
Тя дръпна завивката и, примирен, аз се спуснах до нея, обърнах гръб към прекрасното момиче и се приближих възможно най-близо до ръба.
– Спи добре, Ана – казах грубо.
– Ти също, тигре мой.
Нежните й думи се носеха във въздуха над нас и се слягаха върху мен като сняг. Не знаех дали бях толкова уморен или тя беше изплела собствено заклинание за сън. Независимо от това, в рамките на няколко секунди, заспах дълбоко и потънах в твърде познат сън.

Назад към част 29                                                       Напред към част 31

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!