Глава 31
Поглед в бъдещето
Пропълзях вътре, легнах и отпуснах глава на лапите си, въздишайки дълбоко. Това беше моята ниша, буквално моята мъжка пещера, ъъъ, моята тигрова пещера. Това беше мястото, което наричах дом през по-голямата част от живота си. Не бях сигурен в кое време съм. Не точно. Амулетът просто отговори на желанието ми да намеря моята пещера.
Отначало не знаех защо изпитвам нужда да избягам. Не беше като да съм нещастен или разстроен. По-скоро бях объркан. Особено след като прекарах толкова много време с Ана. Този сън, съчетан с онази целувка, беше направил нещо с мен. Не само ме накара да я усещам по начини, които не ми бяха напълно удобни, но обърна всичко, което знаех и в което вярвах с главата надолу.
Дали камъкът на истината, скрит в Горичката на сънищата, ми показваше определено бъдеще? Нещо неизбежно? Или ме тласкаше към него? Да ме води, както Кадам? Какво наистина изпитвах към Ана? Харесвах ли я? да Отне ми много време, за да разбера, но сега го разбрах. И не само това, уважавах я.
Тогава идваше големият въпрос. Бях ли влюбен в Ана? Честно казано, не знаех. Мога ли да бъда някой ден? Евентуално. Каквото и да изпитвах към нея, не беше удобно или лесно, както беше с Йесубай, или с Келси. Но може би това не беше нещо лошо. Разбира се, любовта не беше лесна и за Рен, или дори за Сунил.
И двамата трябваше да се борят, за да намерят щастието си. Бях ли готов да направя същото?
А какво да кажем за нейните чувства? Беше отговорила на целувката ми в горичката, но тогава беше полузаспала. След този епизод тя изглеждаше далечна. Сега Ана беше толкова затворена за мен, колкото и в началото. Беше странно, че тя ми позволи да видя някои неща много ясно. Но всичко, свързано с настоящите й чувства, беше скрито твърде дълбоко, за да го изровя.
Бъдещето, което някога бях планирал за себе си, сега изглеждаше като далечен сън, като мираж, който се отдалечаваше все повече всеки път, когато мислих, че го достигам. Бях се примирил с живот в служба на богинята. Да помагам на другите. Мислех, че не ми е писано да живея дълго и щастливо. Че беше време да се откажа от идеята за деца и жена, които ме обичат. Тази мечта избледняваше като шарен плат, който е висял твърде дълго на връвта.
Но тогава дойде и тази целувка. Този сън. Не можех да спра да мисля за това.
Всеки път, когато затворех очи, го преживявах отново. Дали Ана наистина беше жената в съня ми или беше само тази, която беше в ръцете ми, когато се събудих? Може би нищо от това не беше реално.
Но със сигурност го чувствах достатъчно истинско. Тази жена беше казала, че ме обича. Бях й отговорил и когато го казах, думите прозвучаха като истина. Искаше ми се да имам камъка на истината на врата си, за да мога да го попитам.
Нощта настъпи, а с нея и силен вятър, тежък и изпълнен с мирис на дъжд, който азроши козината ми и гъделичкаше носа ми. Небето се отвори и се изви буря и изтрещяха гръмотевици, докато светкавици осветяваха потъмнелият свят. Опитах се да заспя, но когато успях да пренебрегна бурята от вън, бях връхлетян от буря от спомени – тези за изваяни устни, движещи се по моите с най-меките целувки, усещането за копринена коса, гъделичкаща ръцете ми, и за две тела сливайки се в едно в неистова хармония.
Докато пепелявосивото небе отстъпи място на стоманеносиньото утро, реших, че трябва да знам как се чувства тя и дали изобщо има шанс за нас двамата. Вековете пред мен изглеждаха много по-светли, ако бъдещето, за което мечтаех, можеше да се сбъдне. Исках да попитам Анамика дали наистина имаше точно това предвид, когато каза, че обича своя тигър. Дори и все още да не можеше да обича мъжа, това беше начало.
Мислите за възможното между нас ме изпълниха с нова надежда. Сърцето ми беше разбивано повече от веднъж, но все още биеше силно. Все още бях в състояние да обичам някого. Имах какво да предложа. Изправих се, отърсих влагата от тялото си и се протегнах така, както само един тигър можеше. След като отворих челюстта си в огромна прозявка, тръгнах в тръс по позната пътека. Да бъда в моята джунгла беше рядкост и исках да изразя уважението си към родителите си.
Когато наближих мястото, където бяха погребани, усетих познат мирис. Това, че не знаех в коя година съм, означаваше, че трябва да бъда внимателен, но ако трябваше да пресека пътя си с някого, най-добрият човек щеше да е той. Може би бих могъл да му задам някои належащи въпроси. Доврих се на носа си до една гора от другата страна на това, което някога е беше градината на майка ми. Там го намерих приклекнал зад едни растения. Беше се навел все едно търсеше нещо
Изръмжах тихо и той се завъртя с ръка на сърцето си.
– Здравей, синко – каза той предпазливо, след като си пое дъх.
Преминавайки към човешка форма, пропълзях през растенията и надникнах през храстите.
– Кадам. – Кимнах, после повдигнах вежди. – Какво търсиш?
– Е, това е добър въпрос. – Той нервно облиза устни.
Точно тогава чух безпогрешния звук на самолет. Той замръзна на място с хлътнали очи.
– Искаше ли да ми кажеш нещо? – Попитах.
– Не. Това е… ако имаш въпрос, сигурен съм, че мога…
Вдигнах ръка, прекъсвайки го.
– Имам много въпроси, първият от които е какво правиш тук?
– Щях да те попитам същото.
– Е, що се отнася до мен, опитвам се да разбера какво чувствам към Ана и…
– Ана? – Дебелите му вежди се сбърчиха.
– Да. Ана. Нали знаеш, богинята Дурга?
– Богинята? – Устата на Кадам се отвори. Изглеждаше онемял по начин, който ме уплаши. Адамовата му ябълка подскочи, докато преглъщаше.
– Хей, добре ли си? – Попитах, загрижен за него. – Пътуването във времето оказва ли ти влияние?
– Пътуване през… О, разбирам. Ние говорим като в роуминг .
– Да. – Казах, докато се взирах в очите му, търсейки признаци на някакъв нервен срив. Бузите на Кадам бяха хлътнали и кожата му беше бледа.
Той си пое дълбоко въздух.
– Какво облекчение, Кишан. Притесних се, че са ме разкрили.
Пресегна се и ме хвана за ръката.
– Признавам, че се страхувах, че се впускам в лудост. Сърцето ми е свито от опасения и не мога да ти опиша колко утеха ми дава твоята близост. Ще останеш ли с мен, докато свърши?
– Докато свършиш? – Попитах.
– Моето…моето погребение? – прошепна той.
– Твоето погребение? – Повторих аз. Вените на врата и ръцете му изпъкнаха, когато ме хвана за ръката. Изведнъж разбрах.
– Да – казах тихо. – Ще остана с теб, докато свърши.
Самолетът отново заобиколи и аз се намръщих.
– Има писта? – попитах, след което погледнах надолу към времевата част от амулета, висящ на врата му. Не, не можеше да бъде. Отговорих си на собствения си въпрос.
– Чакай тук – казах аз. – Веднага ще се върна.
С това замразих времето и се отправих към онази част от джунглата, където си спомних, че кацнахме. Насочвайки земната част от амулета, подобно на Ана в Шангри-ла, преместих дървета, изравних храсти, изместих пръста и накарах твърдите камъни да се издигнат на повърхността, за да направят достатъчно здрава писта, за да може Мърфи да приземи самолета. Когато приключих, се върнах до скривалището на Кадам и преместих и двама ни във времето, така че той повече да не трябва да се крие.
– Няма да могат да ни видят – казах аз, като му махнах да излезе. – В безопасност сме.
Гласът му беше слаб.
– Сигурен ли си?
-Да.
Усмихнах му се успокояващо.
– Правил съм това и преди.
Той кимна и ме последва колебливо. Изкачихме се по наклон, който гледаше към новата писта и наблюдавахме как самолетът каца. Стояхме заедно, наблюдавайки мълчаливо как Рен и моето старо аз внимателно свалиха покрита фигура от самолета и се отправиха надолу по пътеката. Извърнах глава към Келси и Нилима, а Кадам вървеше зад мен. Пристигнахме точно, когато Мърфи попита:
– Защо, за бога, би искал да бъде погребан насред нищото? Просто не го разбирам.
След това Мърфи се впусна в спомените си за срещата си с Кадам през Втората световна война. Кадам седна и слушаше, докато аз наблюдавах Рен и бившето си аз. Сълзи се стичаха по лицето на Рен, докато се копаеше с лопата. Бившият ми аз удряше жестоко земята с кирка. Беше сюрреалистично да гледам този момент отново и да го видя от нова перспектива. Спомних си колко тежък беше този ден за всички ни.
Докосвайки амулета, размекнах пръста и разтопих голяма част от нея, така че да не се мъчат толкова. Опитах се да го направя по-лесно, но без да разберат, че някой им помага, но Рен все пак го забеляза.
Спомняйки си, че тогава имаше ковчег, но сега не видях такъв, се насочих към стария дом и създадох дълги парчета дърво, които лесно бих използвал. Вместо да използвам чук и пирони, използвах силата на земната част на амулета, за да оформя ъглите, които да си паснат плътно един към друг. Когато капака беше готов, закачих и него, така че да се отваря и затваря лесно с панти от естествено дърво. След това сложих ковчега там, където лесно щеше да бъде намерен.
Удовлетворен, се върнах до мястото, където оставих Кадам – при Келси, Нилима и Мърфи, и седнах до него, за да слушам спомените на другите. Много сълзи се проляха, включително и от Кадам . Що се отнася до мен, просто усетих тежестта на този тъжен спомен.
Докато Рен и моето друго аз се върнат, Кадам изглеждаше готов. Колко странно трябва да е за него да гледа собственото си погребение. Той никога след това не ми е казвал, че е видял това. Беше казал, че е виждал неща, които никой човек не трябва да вижда. Може би е имал предвид и това.
Маймуни крещяха над главите ни, докато се слизахме по пътеката. Не си направих труда да крия миризмите ни, тъй като и двамата- аз и Кадам присъствахме, макар че единият вече не беше между живите. Кадам протегна ръка и ме хвана за рамото, докато те вдигнаха тялото му и го положиха в ковчега. Долових аромат на смърт и завъртях пръстите си, създавайки полъх на свеж въздух да го отнесе. Това беше най-малкото, което можех да направя при тези обстоятелства.
Моето старо аз докосна възпоменателният знак върху гроба на баща ми.
– Какво пише? – попита Келси.
Моето старо аз отговори:
– Тук се пише „Раджарам, любим съпруг и баща, крал на империята Муджулаин. Той управляваше с мъдрост, бдителност, смелост и състрадание.“
– Точно като твоя печат – каза Келси.
Тогава се сетих за печата. Този, който тепърва трябваше да издълбая. Бях го оставил у дома с Ана.
– Знака всъщност е реплика, ако се вгледаш внимателно – каза Рен, след което коленичи до гроба на майка ни и прочете нейния надпис. – Дешен, много обичана съпруга и майка.
Когато си помислих за майка ни, сърцето ми се сви. Спомних си как тя и татко обикнаха Ана. Тя изобщо не беше като Йесубай или Келси и въпреки това веднага бе спечелила доверието им. Щяха да я одобрят като подходяща съпруга за мен, ако можех да ги попитам. Може би не моето юношеско аз, но със сигурност сега, като мъж. Усмихнах се, мислейки си как майка ми би я помолила да направят една тренировка. Дори майка ми, колкото и добра да беше, не можеше да победи Ана.
Умът ми се върна към сцената, когато Рен спомена тигровите кости. Намръщих се и погледнах Кадам, но той вече не беше до мен. Вдишах, опитвайки се да уловя миризмата му, но не можах да я намеря освен онази, от останките му в ковчега. Беше ли се прибрал, без да ми каже? Нямаше следи.
Когато групата започна погребението, аз се втурнах обратно към къщата и след това проверих скривалището му сред дърветата, търсейки го. Чух собствения си глас, на моето старо аз, да ехти в градината.
– За нас беше привилегия да се бием рамо до рамо с теб…
Бях обезумял. Беше ли си тръгнал? Къде беше? Защо ще си тръгва точно сега?
Келси започна своето да рецитира стихотворение и думите ме преследваха, докато претърсвах целия район. Накрая се върнах при ковчега и застанах от другата страна.
Докато Рен говореше за Кадам, аз погледнах надолу към тялото. Рен каза:
– Затворете вратата; капаците да се затварят; или през прозорците ще видим голотата и пустотата на тъмната пуста къща…
Имаше проблясък на нещо, мъничко движение вътре в ковчега. Помислих си, че може би е трик на светлината, но тогава клепачите трепнаха. Никой друг не забеляза освен мен. Рен завърши хвалебственото си слово и след това Келси се приближи с бялата си роза. Тя я постави в ковчега и аз примигнах.
Времето се движише около мен, Рен и моето старо аз повдигнаха капака почти на забавен каданс. Докато го правеха, зрението ми се замъгли и под жълтата, мъртва плът видях човек, скрит вътре, един много жив човек.
И той крещеше.
Другите затвориха капака.
Замразих времето и размахах пръсти. Капакът излетя и се блъсна в едно дърво, разцепвайки се на парчета. Не можех да се тревожа за това. В този момент трябваше да разбера как се е случило това. Наведох се над ковчега и извиках:
– Кадам! Кадам, чуваш ли ме?
Уплашените му очи се вдигнаха към мен, докато той се опитваше да се измъкне от погребалния саван. Беше като това, което се случи с Ана, когато влезе в контакт с по-младото си аз, но този път нямаше дух вътре, който да се слее с нейния. Вместо това Кадам беше затворен в съд, който едва можеше да го побере. Докато гледах, той вдигна ръката си, но плътта, която я обгръщаше, вече не беше оживена от душата вътре. В резултат на това ръката се отскочи от ковчега като риба, извадена на сухо.
Устата му се отвори широко и осъзнах, че до дробовете му не достига въздух. Трябваше да го измъкна оттам. Бързо.
– Дръж се! – извиках аз, въпреки че все още нямах идея какво да правя. Реших, че първата цел е да му дам кислород. Използвайки въздушната част на амулета, напълних дробовете на тялото му с въздух. За щастие и на двама ни се получи.
Вече без да се притеснявам от задушаването му, обмислих следващия си ход.
Локеш бе успял да използва амулета, за да съживява мъртвите. Той ги съживи, но те не бяха живи, не точно. Това, което Ана беше направила с изсъхналите кости, беше различно. Започнаха да крача напред-назад и да мисля.
„Ана“ – умствено я извиках. – „Нуждая се от теб.“ – Когато тя не се появи в рамките на няколко секунди, го приех като знак, че или не ме е чула, или не иска да бъде обезпокоявана.
Добре, помислих си. Мога да го направя. Внимателно, концентрирайки се върху това, което бях видял да прави богинята, стиснах двете си ръце около амулета и казах:
„Damonasya Rakshasasya Mani-Bharatsysa Pita-Rajaramaasya Putra.“ – Амулетът в ръцете ми започна да свети. Спомних си, че всеки път, когато измъквах някого от ръба, амулетът искаше да платя съответната цена. За да спася живота на Рен, трябваше да се откажа от част от моя живот. За да спася Ана, завинаги се бях свързал с тигъра. Каква цена ще платя, за да спася Кадам?
Пламъци облизаха кожата ми и потта се изля по гърдите и гърба ми. Ръцете ми се разтрепериха и паднах на колене. Силата напусна тялото ми и се вля в амулета. Сякаш част от мен умря в този момент, но в същото време малко мехурче светлина се вдигна и след това се стрелна към ковчега. Прониза плътта и освети гърчещото се тяло на Кадам .
Той изкрещя, но звукът не се чу. Светлината го погълна и след това духовната му форма се разпадна. Ако моделът следваше случилото се с Ана, Кадам щеше да се върне у дома. Когато си поех дъх, се изправих, олюлявайки се, и погледнах в ковчега. Кадам, който познавах, го нямаше. Беше останал само бездушният труп на човека, когото смятах за втори баща.
Внимателно разместих ръцете му и поставих цветето отгоре. Устните му се разтвориха, докато въздухът, с който бях напълнил дробовете му, бавно се разсея. Използвайки амулета, преправих капака и го поставих обратно върху ковчега. След това се превърнах в невидим и рестартирах времето.
Уморено се затътрих обратно към руините на къщата на родителите ми и се свлякох на стъпалата. Изобщо не помръднах, дори когато старият ми аз се появи по пътеката с Келси и й предложи обиколка. Гласове се носеха от вътрешността на къщата и можех да различа разговора ясно. Рен тръгна нагоре по пътеката, след като запълни гроба и изми лицето си. Докато отърсваше водата от ръцете си, той се взря в къщата и се ослушваше. По лицето му личеше, че ги чува толкова добре, колкото и аз.
– Обичаш ли го, Келс? – попита моето старо аз.
– Да.
– Обичаш ли ме?
Тя изчака един миг, преди да отговори.
– Да.
Почти можех да чуя отчаянието в гласа си.
– Сигурна ли си, че искаш мен да избереш?
Рен си пое дъх, болката ясно се изписа на лицето. И двамата се напрегнахме да чуем отговора й, въпреки че вече знаех какъв ще бъде.
– Да – тихо каза Келси.
Рен се извърна, с отпуснати рамене. Той вдигна камък и го хвърли в ствола на най-близкото дърво. То се напука и камъкът потъна в ствола, когато чухме Келси да казва, че ще трябва да живеят отделно от Рен. Иначе би било твърде болезнено.
Как можах да не доловя колебанието в гласа й, докато говореше, че ще го напусне? Спомням си, че бях в делириум от щастие, само като я чух да потвърждава най-съкровените ми желания. Никога не се бях замислял за цената на бъдеще без брат ми или какво би й причинило, ако го изостави.
Щях ли да съм щастлив да напусна Индия? Оставяйки всичко? Тогава си мислех, че ще бъда. Тази любов беше всичко, от което имах нужда. Сега знаех друго. Имах нужда от любов. Но с правилния човек. С този, който ме обичаше изцяло. Някой, който никога не би погледнал назад. И този някой заслужаваше същото от мен.
– Бих искала да се върна тук някой ден – чух да казва Келси. – Искам да засадя няколко цветя на гроба на г-н Кадам . Може би бихме могли да идваме тук понякога – продължи тя.
Бях приел това като знак, че ще си направим къща в джунглата. А Келси никога не беше искала това. Тя ще идва тук понякога, разбира се. Но да живее? Станах и тръгнах по тревата, докосвайки камъка, потънал в дървото – знак за скръбта на Рен.
Имаше само един човек, който можех да си представя да живее с мен в джунглата.
Келси беше права, че това място чувствах като у дома. Беше важно за семейството ми.
Винаги щеше да бъде.
Обърнах се и изчаках, докато всички се върнат към самолета, и когато чух шума на двигателя, вдигнах ръце и насочих силата на амулета. Затворих очи и си представих как е изглеждал домът, когато родителите ми живееха там. Дърветата и растенията се разместиха. Някои пораснаха.
Други се свиха. Крясъкът на маймуните ми каза, че ги обезпокоявам, но не ме интересуваше. В градината на майка ми растяха цветя и сенчести дървета. Счупените парчета дърво и изровените пътеки се оправяха сами пред очите ми.
Когато всичко беше готово, пред мен се издигаше прекрасен дом, там където бяха руините само преди миг. Самолетът със семейството ми прелетя отгоре, светлината проблясваше от прозорците. Ако бяха погледнали надолу точно сега, щяха да видят буйна градина, израснала на мястото, на което току-що бяха, но знаех, че всички те бяха твърде емоционално преуморени, за да забележат.
Една ръка докосна рамото ми. Завъртях се тревожно и след това се засмях, когато разпознах учителя си. Издълженото му лице бе набръчкано от умора, но цветът му беше светъл.
– Благодаря ти, че ме спаси – каза той.
Изглеждаше повече себе си, отколкото преди.
– Ще излъжа, ако кажа, че не изпитвам облекчение да те видя. Какво се случи там?
– Помниш ли, когато казах да внимаваш с миналото си?
Аз кимнах.
– Ето защо трябваше да спася Ана.
– Да, в този случай старото ми аз, което току-що срещна, беше този, който изчезна заедно с Нилима от яхтата Дешен, по време на атаката. Току-що бях открил, че имам способността да пътувам във времето и се опитвах да се ориентирам по пътищата му. Едва наскоро бях научил за предстоящата си смърт и да кажа, че ме шокира, беше меко казано. Въпреки че го видях със собствените си очи, ми беше трудно да приема, че не сънувам. Мислейки си, че ще се събудя, докоснах със собствената си ръка в ковчега и, добре, видя резултата.
– Ами Нилима? Тя не беше ли с теб?
– Никога не съм казвал на теб или нея, че е била изгубена за мен за известно време. Бяха нужни доста усилия и няколко години, за да я открия, а след това още повече, за да се свържем отново.
– Да се свържете? – Намръщих се. – Това не звучи забавно.
– Повярвай ми, не е.
– Какво се случи, след като напусна тялото си? – Попитах.
– Нещо подобно на случилото се с Нилима. Спомняш ли си напрежението, което усещаше в стомаха си, когато пътуваше във времето?
– Да.
– Представи си ефекта му върху обикновени смъртни. Тъй като ти, Ана, Келси и Рен сте били и сте свързани със силата на амулета, той ви предпазва от ефектите. Що се отнася до нас останалите… нека просто кажем, че сме преобразени. Твоят подарък, буквално, ме разкъса на атоми и отне доста време, за да попълня пъзела. Достатъчно е да кажа, че не съм същият човек, който бях.
– А Нилима? – Попитах.
– Доколкото мога да преценя, тя не е по-зле. Нилима беше изгубена – разпръсната на четирите вятъра, но аз успях да използвам доста незавидния си опит, за да улесня процеса за нея. Трябваше да използвам част от твоя дар, за да я спася, но в крайна сметка си заслужаваше.
– Аз… съжалявам. Трябваше да направя повече.
Той поклати глава.
– Ти направи много. Ти се жертваше за мен, както и за Рен. Моля, приеми моите най-дълбоки съжаления за загубата ти.
– Моята загуба? – Попитах
– Ах. Все още не разбираш.
– Какво съм загубил?
Той въздъхна.
– Страхувам се, че си се отказал от връзката си с богинята.
– Връзката ми с… с Ана? – Зяпнах. – Как е възможно това? Аз съм нейният тигър! Как ще можем да изпълняваме задълженията си, ако я няма тази връзка?
– Амулетът Деймън все още ви свързва. Ана все още може да черпи от неговата сила. Това, за което говоря, е вашата лична връзка. Преди, вашата връзка функционираше като триъгълник. Ана може да черпи сила от теб, а ти от нея, но сега единствената възможност и за двама ви е да взимате сила от амулета. Това е по-…ограничаващо.
– Ще можем ли все пак да говорим мисловно? – Попитах.
– Не знам. Може би ще можете чрез амулета.
– Мога ли да го поправя това? – попитах аз, като вече предполагах какъв ще бъде отговорът му.
Кадам ме гледаше дълго преди да отговори.
– В този случай, да. Възможно е отново да се свържеш с Ана. Но ако решиш да направиш това, връзката ще стане постоянна.
– Разбирам.
– Не, не мисля, че разбираш. – Кадам въздъхна.
– Ако някога решиш да напуснеш богинята и това, което тя прави, тази връзка така или иначе щеше да избледнее с времето. Може би ще е най-добре да решиш по кой път да поемеш, преди да направи нещо… трайно.
– Искаш ли да се отдръпна от всичко това? От нея?
– Не това казах, синко. Все пак ти казах, че винаги си имал свободата да избираш.
– Да. Е, точно сега избирам да я намеря.
– Разбира се. Би било разумно да я потърсиш.
Той присви очи.
– Мислех, че ти разясних, че тя има нужда да останеш близо до нея. Поне докато не направиш окончателния си избор.
– Да. Така е, но аз… имах нужда от време, за да осъзная чувствата си.
– Сине… – Той постави ръката си на рамото ми. – Веднъж посъветвах Келси относно възглавниците.
– Възглавници? – Казах.
– Да. Казах й, че човекът, с когото реши да прекара живота си и повярвай ми, когато казвам, че имаш избор, та този човек ще те оформи по начини, които не можеш да разбереш. Въпросите, които трябва да си зададеш са следните. Харесваш ли мъжа, който си, когато си с нея? Тя насърчава ли те да станеш по-добър, отколкото си? Може ли да ти предложи компания и утеха по време на твоите изпитания? Тя разбира ли те по начин, по който другите не могат? Ако отговорите на тези въпроси са „да“, тогава всичко останало ще се нареди от само себе си.
Знаех в сърцето си отговора на всеки въпрос. Беше лесен тест.
Толкова лесно, че не е за вярване.
– Как да я намеря, ако съм изгубил връзката ни? – Попитах. – И след като го направя, как да поправя нашата връзка?
Кадам вдигна двата си показалеца и с тях докосна линията на устните му.
– Може би сега е подходящ момент да прочетеш свитъка, който ти оставих?
Назад към част 32 Напред към част 34
