Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 35

Глава 33
Храмът на водата

Отстъпвайки бързо, тя ми хвърли друг меч.
Обърнах се и грабнах оръжието във въздуха.
– Къде го намери? – Попитах, възхищавайки се на металносивия меч, полиран и остър.
Ана сви рамене.
– Взех ги назаем от военачалника.
Изсумтях раздразнено.
– Отново ли си направила нещо без мен?
С вълча усмивка тя каза:
– Победи ме и ще ти кажа.
Тя скочи напред; мечът й се спусна с достатъчно сила, за да отдели главата ми от тялото. Завъртях се и моят меч срещна нейния в дъжд от искри. Отхвърлих я назад, но тя използва мускулестите си крака и се завъртя с котешка грация, след което успя да пореже ръката ми. По лакътя ми започна да се стича кръв.
Погледнах надолу, докато гледах как раната зараства сама и се намръщи.
– Защо правиш това, Ана?
Крачейки напред-назад, чакайки да атакувам, тя отговори:
– Защо задаваш толкова много въпроси?
– Може би защото никога не ми казваш какво се случва с теб.
– Какво ще кажеш просто да ти покажа?
Тя размаха меча напред-назад, въртейки го в перфектна симетрия. Косата й се развяваше в дъга зад нея и бих предпочел просто да седна и да я гледам в действие. Ана беше по-добра от Кадам. Тя беше по-добра и от мен.
Когато я бях срещнал като малко момче, бях я гледал да тренира с майка ми, жената, за която Кадам каза, че е непобедима. Тогава не оцених напълно уменията на Ана, но със сигурност го направих сега. Ана беше достатъчно добра, за да победи майка ми. Докато танцуваше около мен, смъртоносното й оръжие бръмчеше. Металният звън на мечове беше като сладка песен, но беше опасна песен, примамлива като самата жена.
Ударих китката си в земята, а дръжката на меча ми се удари с такава сила, че камъкът се раздроби. Скочих, като се завъртях във въздуха, и се отблъснах от стената. Ускорявайки се към нея, наклоних меча под ъгъл, насочвайки го право към корема ѝ, но тя ловко се извъртя, както знаех, че ще направи, и аз профучах покрай нея, като отново се претърколих в готовност. Продължихме да се бием. Восъчното чучело на богинята изгуби ръцете си, а после и главата си. Изплезих език и я подразних, че не уважава богинята.
– Ако някой не уважава богинята, това си ти – задъха се тя, избърсвайки с опакото на ръката си, струйка кръв от устата си .
Как да не я уважавам? Тя е тази, която искаше да се бие. Възползвах се от разсеяността й и свалих дръжката на меча си върху китката й. Тя изпусна оръжието си. Тъкмо щях да я сграбча, когато тя се извъртя в задно салто, и правейки го ритна брадичката ми.
Когато отново се изправи, мечът отново беше в ръката й.
– Това е толкова типично за теб – каза тя. – Да хапеш ръката, която те храни.
– Бъркаш ме с куче – казах аз. – Напълно съм способен да се храня сам.
– А, да. Забравям как нямаш нужда от мен.
Ана отново натисна напред, като ме тормозеше с непоколебимата си съсредоточеност. Блокирах я с меч, ръка и крака, без да се опитвам да спечеля, но поне се стремях да ѝ попреча да забие меча си в сърцето ми, което тя обезпокоително изглеждаше решена да вземе.
Надявах се, че каквото и да я водеше, в крайна сметка ще отшуми, но силата й не намаля, всъщност изглежда само се засили. Ако не сложа край на битката, единият или и двамата може да бъдем сериозно ранени. След като тя поряза петите ми, бузата ми и ме намушка в рамото ми, изръмжах.
– Опитваш се да ме убиеш ли?
– Ако те исках мъртъв, вече щеше да си.
– Не се ли научи досега, че да тормозиш тигър е глупаво?
Тя подигравателно отвърна:
– Какво ще правиш, абаносов красавецо? Опитай се да извадиш ноктите си срещу мен? Моля те, знам всеки твой трик.
Тя подуши и избърса носа си, оставяйки след ръката си привлекателно петно от мръсотия.
– Не всеки – измърморих напрегнато.
– Той поне щеше да бъде по-достоен противник – продължи тя, без да обръща внимание на думите ми. – Но трябва да ти призная, опита се. Което, уверявам те, е нещо, което не съм свикнала да виждам.
Крачейки напред-назад с присвити очи, с готов меч, тя изплю:
– Хайде. Направи го.
Размахвайки яростно ръце, тя настояваше:
– Приеми формата на тигър и тогава ще видим как ще се справиш срещу мен. Не че ще се справиш. Не, ти си твърде плах за нещо подобно. Твърде дълго преследваш смъртните.
Започнахме да се обикаляме един друг. Нещо не беше наред, но дори и от това да зависеше животът ми, не можах да разбера какво е то. Тогава и казах:
– Ако си забравила, ти също си била смъртна някога.
– Така е бях. Но никога не съм била слаба.
Повдигнах вежда и тя изръмжа и удари злобно, вероятно предполагайки, че намеквам нещо за нейното детство. Не знае ли, че никога не бих използвал миналото й срещу нея по този начин? Самата идея за това ме отврати.
Избягвайки и парирайки, аз се защитавах от нейната атака, но това беше всичко, което можех да направя, за да запазя позицията си. Тя продължаваше да ме подтиква, насърчаваше ме да отвърна на удара, но аз не исках да я нараня, а и двамата бяхме изморени, започвахме да ставаме небрежни. Тя можеше да се излекува с командала, но какво, ако случайно и нанеса смъртоносен удар? Никога не бих си простил.
Ана беше разочарована от колебанието ми. Подигравайки тя каза:
– Споменавала ли съм ти напоследък, че остаряваш? По-младата ти версия беше по-изсечена и с широки рамене. Страхувам се, че си си позволил да омекнеш. Стегнатото ти тяло на тигър вече е далечен спомен. Имаш двойна брадичка и мускулите ти са меки като бухнало тесто преди печене. Освен това мисля, че косата ти е оредяла. Може би това е от липсата на червено месо в диетата ти.
Замръзнах за момент, зашеметен от нейната словесна атака. Тя шегува ли се с мен?
Почти без да се замисля, прокарах ръка по темето си и изръмжах, когато тя изсумтя. Тогава Ана се завъртя и вдигна меча си. Опитваше се да ме разсее, като нарани егото ми и за голям мой ужас успя.
Притискайки върха на меча си към гърдите ми, тя добави:
– Виждаш ли? Вече не си подходящ за мен. Само за последната минута, можех да те убия няколко пъти. И дори не трябваше да използвам силите си. Ето колко си слаб.
Вдигнах ръце, присвих очи и казах:
– Притискаш ме твърде много, Ана. Не знам какво се случва в главата ти в момента. Иска ми се да го разбера. Но тъй като изглежда, че ми нямаш доверие, мисля, че е най-добре да не се карам с теб точно сега.
– Разбира се, че не желаеш да се биеш – изплю думите тя. – Не искаш да имаш нищо общо с мен. Ти си слаб човек, който иска да се бие само с пухкави думи, които не означават нищо. Държиш ме близо, когато е подходящо за целите ти, и после, когато искаш да си сам, ме отблъскваш. Не те разбирам. Тренирал си с Келси. Достатъчно дълго, за да стане тя достоен боец. Защо не направиш същото и за мен? Дължиш ми поне толкова.
Поех разочаровано дъх и казах:
– Първо, Келси не се опитваше да ме убие, когато тренирахме. Второ, нямаш нужда да те обучавам. Ти вече си по-добра от мен. Това ли искаш да чуеш? Че си по-силна, по-добра? Това е истината. Ти си богиня.
– Да – извика тя. – Аз съм всемогъщата, недосегаема богиня Дурга. Твърде добра, за да полагаш каквито и да било усилия. Където аз съм океан, другите жени са като стичащи се потоци. Но аз те питам къде отиват хората да пият вода, в соленото море или в свежите, плодородни води на оазиси, които могат да предложат утоляване на жаждата?
Когато я гледах мълчаливо, объркан от обрата в разговора, тя сбърчи нос и се подсмихна.
– Мисля, че и двамата знаем отговора – каза тя. Гледайки ме от горе до долу, зелените й очи блестяха сурови и тя завърши с: – Ти си страхливец, Кишан.
Стиснах челюстта си, вдигнах пръст, пронизвайки въздуха с него.
– Не ме наричай Кишан. Искаш да се бием ли, Ана? Добре. Тогава хвърли оръжието. Нека тренираме по начина, по който го правих с Келси .
– Не искам да чувам нищо за това, което си правил с Келси.
Ана изсъска последната дума, но щракна с пръсти и мечовете изчезнаха.
– Само запомни – казах аз, протегнах ръце и я започнах да обикалям около нея. – Ти го поиска.
– Защо сега си съгласен да ми дадеш това, което искам? Никога преди не си го правил.
Бях на път да я нарека, че е невъзможна, когато тя нападна. Преди да разбера какво се е случило, бях по гръб, а тя върху мен, удряйки главата ми в земята. Хванах раменете й, завъртях се, хвърляйки я настрани, но тя бързо се изправи и точно когато аз се изправих, кракът й срещна корема ми.
Въздухът напусна тялото ми и аз се свих на две. Коляното й ме удари в брадичката и тя дръпна едната ми ръка зад гърба.
Горещият й дъх гъделичкаше ухото ми, когато тя каза:
– Казах ти, че ставаш мекушав.
Нещо първично се размести в мен и аз изръмжах. Изритах силно крака й, бутнах я назад и тя се удари в каменната стена. Безпогрешният звук на камъчета, падащи на пода, означаваше, че сме счупили нещо в храма. Движението ми спря дъха й и тя пусна ръката ми.
Като се завъртях бързо, пъхнах единия си крак между нейните и бутнах краката й изпод нея. Тя падна и се удари силно на твърдия под. В момент на слабост се приближих до нея и я попитах дали е наранена, но тя отвори очи, усмихна се и ме ритна в бъбреците.
След това отпаднаха всички залози. Навеждахме се и се извивахме. Допряли глави един до друг. Подхвърляхме се през стаята, докато не се очукахме достатъчно. Бяхме натъртени и сигурно имахме някоя и друга счупена кост, но никой не беше склонен да се откаже. Борбата беше станала отчаяна, почти жестока.
И двамата се опитвахме да докажем нещо на другия, но никой от нас нямаше идея как да го постигне. Нямах представа колко време е минало, но когато погледнах нагоре, дишайки тежко, видях, че светлината в храма е преминала през пода и сега огрява само тавана. И двамата бяхме изтощени. Престорих се, че отивам наляво и я хванах неподготвена. Притиснах я към стената, бутнах тежката си ръка през гърлото й и казах:
– Още ли ме мислиш за мекушав?
Тя наклони глава като птица, без да се интересува, че мога да прекъсна дъха й всеки един момент.
– Може би не мекушав, но все пак страхливец.
Красивата рокля на Ана беше разкъсана на няколко места. Разкъсаният ръкав се бе плъзнал надолу и оголил едно, целунато с мед рамо. Косата, която някога е била толкова перфектно подредена, висеше около нея в непокорна бъркотия, предлагайки ми дразнещите проблясъци на щедрите й извивки, които роклята й сега едва покриваше.
Въпреки че беше хваната в капан, тя повдигна тялото си и се бореше срещу мен, опитвайки се да ме ритне между краката или да ме стъпче по краката.
– Е, сега сега! Нищо от това няма да направиш, прекрасна милейди.
Приближих се. Тялото ми се притисна плътно към нейното, така че нямаше абсолютно никакъв начин да помръдне.
Тя ахна и очите ми бяха привлечени от пищната й уста. Усетих как трепери и разбрах какво изпитва. Страх. Не страх от поражение или смърт, а страх от мъж и нещата, които мъжът може да причини на една уязвима жена. Това ме разкъса отвътре.
– Предаваш ли се? – Попитах меко.
– Никога – отвърна тя, вдигайки предизвикателно брадичка. Бузите й бяха розови от битката. Косата й беше влажна от пот, а очите й бяха твърди като скъпоценен камък. По бузата и по челото й имаше ивица мръсотия. Това нямаше значение. Тя беше красива. Тя беше хипнотизираща.
Въпреки дистанцията, която си бях наложил, след като знаех какво и е направил един мъж, когата е била дете, не можех да спра да я желая. Затворих очи и се опитах да овладея желанието си. Тигърът в мен беше хванал плячката си и нямаше намерение да я остави да избяга. Искаше да впие нокти и да си присвои онова, което по право му принадлежи. Но аз не бях звяр. Поне не винаги.
Без да се доверявам на гласа си, започна да й говоря в ума й и казах:
„Знам защо трепериш, Ана. Повярвай ми, когато казвам, че за теб ще е по-лесно да си тръгнеш, отколкото аз. Използвай магията си, за да избягаш“ – Помолих я.
„Мислиш, че искам да избягам ли?“ – Контрира тя.
Объркан, бавно отместих ръката си от гърлото й.
„Ако прочетеш мислите ми, ще разбереш.“
– Не се страхувам от твоите мисли – каза тя на глас.
– Тогава ми кажи какво искаш от мен. – Отвърнах с нисък и заплашителен глас. Докато очите ми бяха фиксирани върху пулса на гърлото й, сведох глава, преглътнах тежко и казах: – Какво искаш, Ана?
Тъмните й вежди се повдигнаха и тя навлажни устни. След това гласът ѝ секна, а дъха ни се смеси, тя каза:
– Искам… искам…
Преди да успее да свърши, покрих устата й с моята. Очаквах да ме отблъсне или да изчезна, но се случи точно обратното. Тя изскимтя и обхвана тила ми, придърпвайки ме по-близо. Когато устните й се отвориха, беше мой ред да изстена. Прокарах пръсти през нейните и затиснах ръцете й върху камъка. Цялото й тяло се гърчеше и напрягаше, докато устните й танцуваха върху моите с толкова грубост, колкото бе показала по време на битката.
Въпреки че в началото не забелязах нищо освен устата и тялото й, скоро разпознах издайническото изтръпване на силата, което означаваше възстановяването на нашата връзка. Отначало беше приглушена и несигурна, но колкото по-дълго продължи целувката, толкова повече укрепваше връзката ни. Бях опиянен от това. От нея.
Част от съзнанието ми знаеше, че ще има последствия. Че тази връзка ще стане постоянна между нас, ако й позволя да се развие напълно. Изръмжах в дъното на гърлото си, знаейки, че тя заслужава да има избор. Тази мисъл ме накара да спра и да я попитам дали е сигурна, че иска това.
„Ана?“ – Тялото ми бучеше, но съединих мислите си с нея, изпращайки й неясен образ на случващото се.
„Да“ – беше единственият й отговор.
Беше като наливане на газ в огъня. Вече нямаше съмнение. Край на колебанието. Без повече да искам разрешение. Само да взимам. И належащата нужда да изкова в нечуплива стомана цвъртящите вериги, които ни свързваха. Скоро през крайниците ми премина сребриста енергия. Връзката ни се оживи и засили, съответствайки на силата на страстта, докато се измъчвахме един друг, разпалвайки огньовете на желанието.
Тя се измъкна от хватката ми и дръпна рязко косата ми, докато аз обвих ръка около кръста й и я вдигнах, пъхнах другата си ръка в дивите й коси и наклоних главата й, за да може целувката да се задълбочи. Когато единият й крак се плъзна нагоре по бедрото ми, бях сериозно близо до това да загубя малкия си остнал контрол, който имах.
Безкрайната целувка беше прекрасна и брутална, опасна и огнена. Много различна от този в гората, но не по-малко мощна и не по-малко променяща живота. Беше едновременно наказание и обещание. И нашепваше за неща, за които никой от нас не беше напълно готов. Затова я бутнах обратно към стената, за да притисна тялото й и да успокоя трескавата й реакция. Това не помогна много за охлаждането на горещата ми кръв, но подейства върху нея.
Прекъсвайки целувката, допрях челото си до нейното. И двамата се задъхвахме.
И се страхувах, че каквото и да кажа след това, може да развали всичко и да ни върне обратно там, където бяхме, когато тя ми беше хвърлила меча. Преди да проговоря, тя ме предупреди:
– Ако сега се извиниш и кажеш, че съжаляваш, ще те прогоня в най-тъмната бездна, която мога да намеря.
– Добре е да го знам – казах аз и ме обля облекчение. Вдигайки глава, открих, че тя не ме гледа в очите. Вдигнах косата, която падаше върху влажната й буза и я отметнах, след което нежно прокарах ръка по рамото й и надолу по ръката й, наслаждавайки се на познатите изтръпвания.
– Връзката ни се върна – казах, повдигайки ъгълчето на устата си. Да кажа връзка за нещо голямо, толкова интимно, толкова неопределимо силно, беше слабо.
– Изглежда, че е така – каза тя. Изражението на Ана не ми казваше дали и тя е толкова засегната от целувката ни, колкото аз. Мускулите й бяха напрегнати, а кожата й гореща.
Облегнах се назад, но не исках да махна ръцете си от нея.
– Защо не отвориш ума си за мен? – попитах тихо, наслаждавайки се на усещането от възстановената ни връзка, докато топлина обвиваше дланта ми, когато я докоснах. Тялото ме болеше, мускулите ми бяха уморени, но нервите ми бяха ободрени само от близостта до нея.
– Трябва да разбера какво се случи тук. Искам да знам какво мислиш – казах аз. – Сподели мислите си с мен, Ана. Моля те.
Отблъсквайки се от мен, тя се обърна и излезе от храма. Всеки сантиметър, който тя поставяше между нас, се чувстваше като миля. Исках я обратно в ръцете си с интензивност, която ме шокира. Никога през дългия си живот не съм се чувствал толкова привечен към жена, колкото към нея. В този момент разбрах, че никога не искам да се разделя с нея. С Йесубай и Келси усещах привличане и нежност. И двете момичета бяха сладки и любящи. Отвърнах на привързаността им и си помислих, че може би съм бил щастлив с някой от тях.
Но с Ана имаше болка. Чувството беше сурово и болезнено. Тя имаше силата да ме ядоса толкова, че да ми пречернее пред очите, а всичко което исках да направя, беше… да я притисна към стената и да я целувам, докато спре да говори.
Когато беше тъжна, исках да я прегърна и утеша, докато цялата й мъка не се излее в мен, споделяйки болката й, както тя беше правила, когато аз страдах. Самата мисъл да я направя щастлива беше желание, което ме преследваше.
Тя беше жената от съня ми. Познавах извивката на бузата й, усещането на косата й и вкуса на целувката й. Сега нямах абсолютно никакво съмнение в това. И бих направил всичко, за да сбъдна този сън.
Емоциите ми бяха извън контрол с Ана по начин, по който никога не се е случвало с другите две момичета. Чувстваше се някак лесно да ги обичам. Но с Ана беше сложно. Трудно. Дори и като малко момче бях плакал, когато тя си тръгна. Изглежда винаги е успявала да изтръгне емоционални реакции от мен. Докато я гледах как си тръгва, усещах ясно стакатното темпо на пулса си.
Тя беше всичко, което можех да виждам. Всичко, за което се сещах. Не знаех как да определя чувствата си. Любов – някак чувствах, че не е съвсем правилно, че не е съвсем достатъчно. Имах нужда от помощта на Ана, за да ги определя. Това, което бяхме, това, което можехме да бъдем, беше твърде голямо, твърде значимо, за да се опитам да го идентифицирам сам.
Когато се присъединих към нея навън, бях удивен да видя, че дебелият сняг и ледът около храма са се стопили. Сега си спомних, че се е случвало и преди, но тогава си мислех, че се дължи на огъня или силата на богинята. Сега знаех, че причината е друга. Пара излизаше от земята и тя разцъфна с нов живот. Както при дървото в Шангри-ла, промяната в пейзажа беше пряк резултат от нашата целувка.
Докато се чудех над ефекта от това, тя каза:
– Има тъмнина, която ме разяжда, когато се чувствам слаба. Няма да ти позволя да видиш това, Сохан.
Намръщен и искайки тя да ми се довери, казах:
– Няма нищо, което ти да ми покажеш и аз да намеря за грозно, Ана.
Пристъпих, искайки да съм по-близо до нея. Беше обвила ръце около себе си си, сякаш се защитаваше. Огънят, гневът и страстта ги нямаше и това, което беше останало, беше нещо жалко, отчаяно и крехко. Колебливо обхваха ръцете й, придърпвайки я обратно към гърдите си, оставяйки и достатъчно място, ако реши да си тръгне.
Ана облегна глава на мен и аз бавно прокарах устни надолу по кремообразната й шия. Ръцете ми се плъзнаха по ръцете й и обгърнаха нейните. Ярка топлина, нежна и спокойна, бръмчеше по кожата ми. Опитах се да я обърна към себе си, искайки да й покажа другата страна на мъжа, не такъв, изгубен от похот, а такъв, който може да бъде внимателен и любящ. Тялото й се стегна и тя повдигна глава. Веднага я пуснах. Забелязах отпуснатите й рамене.
„Говори с мен“ – помолих я. Дори и да ме чу, не отговори.
Атмосферата около храма стана тиха и осъзнах колко е студено. Не след дълго районът отново беше покрит със сняг и лед. Дъхът ми се замъгли и видях издайническия облак на нейния собствен. Въпреки това тя не ме погледна.
– Тъй като технически те победих, мисля, че трябва да ми кажеш откъде имаш тези мечове. – Трепнах, докато го казвах, знаейки, че не е много правилно, но се опитвах да разсея настроението.
– Излъгах – отвърна тя тихо. – Е, не съвсем. Те ми бяха дадени от един военачалник, когото победих в битка. Те са част от моята колекция.
– И така, ти се прибра вкъщи, докато те чаках?
– Не знам дали съм се прибрала, но ако питаш дали съм напускала, отговорът е не. Призовах ги.
– Можеш ли да направиш това, без да изчезнеш? – Попитах.
– Направих същото, когато взех парче от камъка на истината, за да го сложа в Горичката на сънищата. Силите ми нараснаха – отговори тя тъжно, сякаш мисълта за ова я отчайваше. – Това е като да използвам способностите си, без даровете да са наблизо. Дори когато си далеч от мен на разстояние, което би отнело месеци, за да прекосиш на кон, аз все още имам достъп до силата на амулета на Деймън.
Не знаейки какво да кажа за това, зададох друг въпрос.
– Защо ме нарече Кишан преди? От всички обидни неща, които ми каза, мисля, че това беше най-лошото. И докато съм на темата, защо така безсрамно се нахвърли на старото ми аз?
Тя се обърна, за да ме погледне с иронична усмивка, гъделичкаща краищата на устата й, и въздъхна.
– Наричам те Кишан само когато ме ядосаш. Що се отнася до другото ти аз, той вижда само мен. Вярно, той вероятно е увлечен от богинята, но не знае гнусните неща, които се крият в миналото ми. Той просто вижда жена, която го привлича. Ти, от друга страна, знаеш всичко. На него ми е по-лесно да му казвам някои неща.
Изкривих уста.
– Значи… искаш да кажеш, че си флиртувала с мен?
– Какво означава това?
– Това означава да съблазняваш някой с думи. Да го дразниш по романтичен начин.
– Не е естествено за мен да говоря с мъжете по такъв начин. Ти си изключение. Старото ти ти, имам предвид.
Ухилен, казах:
– Нямам нищо против, ако практикуваш флирта си върху тази моя версия. – Протегнах ръката си и тя постави своята в нея. Като я притеглих по-близо, казах: – Ревнувах го, нали знаеш.
Тя вдигна глава и се засмя.
– Ревнуваш от себе си?
– Не ми хареса, че го обсипваше с внимание.
Обхванах брадичката й и се канех да сведа глава за целувка, когато тя докосна с ръце устата ми, за да ме спре. В този момент тя изглеждаше малка, което беше голямо постижение за богиня.
– Страхувам се, Сохан – промърмори тя.
– Страхуваш се от мен? – Попитах.
– Да… не, не точно. Знам, че не искаш да ме нараниш.
– Няма да те нараня, Ана.
Докато го казвах, видях подутите й устни, натъртени от целувките ми, и подпухналостта на едната й буза от битката ни.
Отвратен от себе си, се отдалечих.
– Поне това не е моето намерение.
Кого заблуждавам. Вече я бях наранил. И не само нея. Йесубай беше мъртва заради мен и бях изоставил Келси, когато тя ме помоли да ги придружа и помогна в Кишкинда. Тогава т можеше да умре много пъти.
– Може би е най-добре да поддържаме отношенията си прости – казах аз.
Ръката й върху ръката ми ме спря.
– Връзката ни никога няма да бъде проста, Сохан. Нито пък искам да е бъде. Просто аз… трябва да се примиря с миналото си и не искам да постъпвам погрешно и това да те нарани. Ако се впуснем стремоглаво в битка, има много какво да загубим.
– Предполагам, че под битка имаш предвид романтични отношения? – Погледнах я през рамо.
Тя кимна.
– Но това е нещо, което искаш?
– Да – тихо отговори тя, заобикаляйки ме.
Хванах кичур от косата й и го завъртях между пръстите си.
– Добре – казах аз. – Тогава какво е това, което може да ни накара да загубим тази битка?
– Първо, самата аз. Както знаеш, аз съм по-склонна да се бия с мъж, отколкото да го целувам. Не винаги съм била такава, но сега това е дълбоко вкоренено в мен. Страхувам се, че това е навик, който ще ми бъде трудно да преодолея.
Усмихнах се и потърках челюстта си.
– Да, бих казал, че съм наясно с това. За щастие оздравявам бързо. Мисля, че можем да се справим с този проблем, при условие че се интересуваш поне донякъде от целувки.
Погледът й се вдигна към устата ми.
– Да те целувам е нещо, за което често съм си мислила, Сохан. Толкова често всъщност превземаше ума ми и то в най-неподходящите моменти.
Пулсът ми се ускори при думите й.
– Също и флирта – продължи тя – това е умение, което искам да усъвършенствам. Може би, след като се запозная добре с това, целувките вече няма да занимават мислите ми до такава степен.
За момент забравих да дишам.
– Добре – заекнах и преглътнах.
Вратът ми се стегна и студеният въздух около храма изведнъж стана топъл.
– Има ли още нещо в списъка ти с притеснения?
– Съществува и фактът, че тигрите не се чифтосват за цял живот – каза тя ясно.
– А богините го правят? – Попитах.
Тя кимна и прехапа устни.
Подобно на моето по-младо аз, хванах ръката й, вдигнах пръстите й към устните си и ги целунах леко.
– Ана, колкото и да искаш да ми напомняш за животинската ми природа и колкото и да харесвам този аспект от себе си, аз също така съм мъж. Не робувам на инстинкта. Това, че съм устоял на чара ти толкова дълго, трябва да е знак за моята вярност. Не съм изневерявал на Келси. Нито пък на Йесубай. Ако продължим напред в този нов… съюз, аз ще остана непоколебим. Вече щеше да знаеш това, ако споделяше мислите си с мен открито.
Ана отвори уста, за да се опита да обясни.
– Както казах – спрях я, преди да успее да каже нещо – няма нищо, което криеш и то да намали уважението ми към теб. Ако се притесняваш от физическа връзка, успокой се.
Протегнах ръка към лицето й и проследих с палец подутината й на бузата.
– Колкото и да те желая, а не се заблуждавай, искам те повече от всичко, имаме дълъг, дълъг живот пред нас, Ана. А аз съм много търпелив човек. Чаках векове, за да намеря жената на мечтите си. Мога да почакам още малко.
Анамика ме погледна изпитателно, сякаш не можеше да повярва на това, което казвах, въпреки че камъкът на истината, висящ на врата й, светеше, потвърждавайки това, което й обещавах. Накрая тя кимна.
– Много добре. Ние ще…практикуваме….. романтика. А колкото за другото, сигурна съм, че мога да преодолея себе си, но нека да действаме по-бавно. Съгласен ли си?
– Съгласен съм.
Усмихнах се, мислейки си как бих искал да започна да я ухажвам, не, да уча Ана на романтика. Сега просто трябваше да измисля начин да й помогна да преодолее себе си. Рен би се изсмял, че има жена, която би ме търпяла. Поклатих глава. Само Ана можеше да бъде едновременно практична, и привлекателна, и разочароваща, и невинна.
– Имаш ли нужда да си починеш?- попита тя.
Докоснах с ръка четината по бузите си.
– Няма да навреди, но бих искал да ям.
Тя махна с ръка и ние изчезнахме, рематериализирайки се не в нашия планински дом, а в джунглата до течащ поток. Коленичила до водата, тя загреба няколко шепи. Последвах примера и намерих водата чиста, вкусна и студена. Ако тигърът в мен не ме стопляше, пръстите ми щяха да са изтръпнали от водата.
– Къде се намираме? – Попитах.
– Близо до дома ни. Все още не исках да отвима там. Има прекалено много…
– Много хора наоколо – завърших.
– Да.
Разбирах я. Това, което се бе случило между нас, беше ново и нежно. Да бъдеш около другите би го намалило по някакъв начин. Тя използва силата на амулета, за да загрее района около нас и да помоли златния плод, който беше далеч от нас, за да създаде храна. Имах чувството, че не съм ял от векове. Нямаше как да не забележа наличието на захарен памук и пуканки. Запознах я с пицата, чийзбургерите, чурос и коренова бира.
Ана хареса сладоледа, но не и кореновата бира. След като ги опита всичките, тя поиска предпочитаното от нея ястие, печено еленско месо със зеленчуци и горещ, дебел хляб, намазан с масло и мед. Изборът й изпълваше корема много по-съществено от пухкавия памук и сладките лакомства от времето на Келси. И двамата ядохме и пихме обилно и тогава изтощението ни налегна.
Когато остатъкът от нашата вечеря изчезна, тя се размърда малко, търсейки място, достатъчно удобно за спане, и създаде дебели легла. Къмпингуването с множество войници и дори с мен беше нещо, с което тя беше свикнала, но можех да кажа, че този път беше нервна.
Докато тя беше до потока, опипах с пръсти коженият колан, който Келси ми беше подарила толкова отдавна. Усмихнах се нежно при спомена. Бавно прокарах палеца си по катарамата и след това го откопчах. Дълга минута седях там, държейки и гледайки го, мислейки какво символизира. Точно когато Ана се върна, го пъхнах в чантата ни, все едно най-накрая затварях една глава от стария си живот.
Ана продължи да ме поглежда, докато се настаняваше по-удобно, вероятно чудейки се защо се усмихвам като котка, попаднала на мляко.
Бях сериозен, когато й казах, че можем да го караме по-бавно, с темпо, което тя контролира. Нямах абсолютно никакви очаквания от нея. Да бъда близо до Ана беше достатъчно.
Въздухът около нас беше достатъчно топъл, за да нямаме нужда от огън или нещо повече от тънко одеяло. Лежах близо до нея, но не до нея с ръце под главата си, но никой от нас не успя да заспи. След твърде много минути напрежение между нас, аз приех формата на тигър. Пъхтейки тихо, докато нощният въздух разрошваше козината ми, аз се запътих към нея.
След като притиснах носа си към ръката й, се отпуснах, опирайки гърба си до нейния. Миг по-късно усетих как тя се помества и обивав ръце около тялото ми, галейки ме отстрани.
Ароматът й ме обгърна и след като ми прошепна лека нощ, потънах в дълбок релаксиращ сън, без дори да осъзнавам, че съм започнал да мъркам.
На следващата сутрин тя стана преди мен и мушна тигъра ми в гърба с ботуша си. Вяло се изправих, протегнах се и се прозях озъбвайки се. Изглеждаше свежа и чиста, сякаш току-що се беше изкъпала и с нови дрехи. Отидох до нея и потърках се в дългите й крака. Тя прокара ръка по гърба ми, аз се обърнах и тръгнах обратно в другата посока, наслаждавайки се на усещането на краката й, докато тя дръпна рязко опашката ми. Ана се засмя и звукът ми хареса достатъчно, за да пренебрегна обидата.
Промених се в мъж, обвих ръцете си около кръста й и казах:
– Изглеждаш добре отпочинала.
– Така е. – Примижавайки на яркото слънце, тя вдигна ръка и ме погали по бузата. – Мисля, че предпочитам козината – каза тя.
– Така ли? – Казах ухилен. – А аз си мислих, че ме предпочиташ с хлътнали бузи.
– Не, съвсем не – каза тя и повдигна тънките си вежди. – Всъщност обичам мъжете ми да са с петниста, суха, люспеста кожа и увиснали гърди. За мое огромно съжаление ти изглеждаш здрав и мускулест, с бронзова кожа, покриваща стегнатите мускули.- Тя ме щипна по ръката и въздъхна. – Не можеше ли поне да имаш крива захапка или двойна брадичка?
– Страхувам се, че не – засмях се. – Все пак имам няколко белега, които мога да ти покажа.
– Това ще ме на кара да се почувствам по-добре.
– Виждаш ли? Дори не се нуждаеш от урок по флирт. Дойде ти естествено.
Ана примигна.
– Това флирт ли беше?
– Да.
Тя се усмихна.
– Искаш да кажеш, че мога да ти се подигравам и това да ти харесва?
– Зависи как го правиш, но да.
Привидно доволна, че е преминала първия си урок по флиртуване, тя попита дали можем да посетим Кадам. И двамата се притеснявахме, че сме объркали списъка, като не сме спазвали поредността на задачите.
– Изкъпа ли се? – Попитах, докато се приготвяхме да тръгваме. – Водата е ледена.
– Не точно. Това е нещо ново, което мога да направя. Ще ти покажа по-късно.
Щракнах с пръсти.
– Мисля, че вече знам. Ти направи нещо в третия храм, този от златото. Беше като химическо чистене.
– Химическо чистене? – Тя го произнесе бавно и отчетливо. – Да, мисля, че това определение подхожда. Готов ли си да тръгваме?
– Да. Отведи ни обратно в нашия дом, в бъдещето – казах аз. – Трябва да е по времето, преди да го срещнем в храма, където се бихме. Точно след това той е…
– Той е мъртъв – казва тихо Ана.- Той ми разказа за това веднъж, когато бях много малка. Мислех, че това е история на друг човек, но явно е нговата история.
Прегърнах я с ръка и тя се наведе към мен. Когато изчезнахме, тя направи така, че да не ни виждат. Ароматите и звуците на къщата бяха познати. Нилима готвеше нещо, аз и Ана хапнахме сладкиши, лъскави парчета тропически плодове, и грабнах буркан фъстъчено масло от шкафа заедно с две лъжици.
Когато старото ми аз влезе и целуна Нилима по бузата, Ана ме хвана за ръката и ме дръпна, прошепвайки предупреждение да не влизам в контакт със себе си. Седнахме в трапезарията, където можехме да виждаме всичко, но нямаше вероятност да ни притесняват, и ядяхме нашата открадната закуска. Очите на Ана се разшириха, когато опита фъстъчено масло за първи път.
Келси влезе и си напълни чиния, следвана от Рен.
– Той тук ли е? – попита Рен. Всички знаеха за кого говори.
– Имаше дълга нощ – каза Нилима. – Още спи.
– Не е характерно за него да е дистинцарин толкова много – добави притеснената Келси.
Моето старо аз сви рамене.
– Може би той просто остарява.
Колко безчувствен съм бил. Кадам буквално направи невъзможното не само да оцелеем, но и да имаме наследство. Миришеше на неблагодарност. Знаех, че след няколко седмици, той щеше да е мъртъв. Беше преживял ужасни неща.
Защо никога не бях се възползвал от възможността да му кажа, че го ценя? Че съм го обичал?
Веднага станах, за да направя точно това, като взех нашия полупразен буркан с фъстъчено масло с нас. Ана ме последва. Когато никой не гледаше, отворихме вратата на стаята на Кадам и бързо я затворихме след себе си.
Старият му часовник тиктакаше ритмично и това ме накара да се замисля колко важно е времето. Той не беше в леглото си и купчината бележки на скрина му беше за пророчеството, върху което работише. Но под това извадих последна му воля.
– Какво е това? – попита Ана.
– Лист, на който са изброени последните му желания в случай, че умре.
– Разбирам.
Подобно нещо не беше нечувано сред войниците, като тези на Ана, но последните писма обикновено бяха по-скоро сбогуване с любимите хора, отколкото раздаване на имущество.
Усетхиме раздвижване на въздуха около нас и Кадам се материализира като Фет.
Той същи беше изчезнал от времето като нас и двамата с Ана бяхме изненадани, че ни вижда.
– Кишан, Анамика – каза той. – Какво ви води тук?
Погледна нервно към вратата и провери дали е заключена. Използвайки шала, той се върна в обичайната си форма.
– Учителю – каза Ана – заради нрава си направих нещо лошо.
Кадам повдигна вежда.
– Помня добре твоя нрав, скъпа моя. Кажи ми какво се е случило.
Ана се впусна в обяснение за призоваването на Господарите на Пламъка и за създаването на Бодха, преди да създаде света на драконите. Ръцете й се извиха и тя наведе глава. Знаех, че се чувства виновна и повече от всичко друго искаше да угоди на мъжа, който я беше обучавал толкова дълги години. Протегнах се и хванах ръката й. Тя се приближи до мен и продължи.
Кадам забеляза сплетените ни ръце и ме погледна за кратко. Лека усмивка заигра на устните му. Когато тя свърши, той стана и я хвана за рамото.
– Не се тревожи за тази лека промяна. Знаех, че това е една от възможностите. В резултат на това срещнахте близнаците богове. Ако сега продължите, в правилния ред, с останалата част от списъка, трябва всичко да е наред.
– Благодаря ви, учителю – каза тя скромно.
На вратата се почука.
– Г-н Кадам? – Донесох закуска.
– Благодаря ви, мис Келси – каза той през вратата. – Мисля да пия само чай. Ще се присъединиш ли към мен в библиотеката след час?
– Да, разбира се. – Отговори тя. Познавах този тон. Тя беше разочарована.
Келси вероятно е усетила, че нещо не е наред, въпреки че не знаеше какво е то.
След като тя си тръгна, казах:
– Трябва да прекарваш повече време с тях. Те остават с разбити сърца, след като ти… – Не успях да довърша.
– Когато умра?
Аз кимнах.
– Всички бяхме с разбито сърце. Ти се изолира накрая. Нилима мислеше, че си болен. Никога не ни даде шанс да се сбогуваме. Да измислим друг начин.
– Ах, синко – каза той и седна уморено. – Нямаше друг начин. Не останах настрана, защото исках. Трябваше много да се свърши. Всъщност, все още има.
– Но не можете ли да си починете, преди да се върнете във времето си? – Попита Ана.
– Пътуването по такъв начин е трудно за мен. За вас е различно. Сега амулетът е част от теб, нали?
Ана кимна с широко отворени очи.
– Той е част и от двама ви. На вас няма да ви навреди, както направи с мен.
– Да навреди? – Стреснато казах.
– Да. Нещо се случи с мен, когато бях погълнат от моя…моя труп. Беше неестествено. Въпреки че ме измъкна, бях променен. Оттогава усещам как животът се източва от мен. Всеки скок, който правя във времето, ме изпива още малко. Страхувам се, че смъртта ще ме намери скоро, независимо от всичко.
Той видя горчивината на лицето ми и каза:
– Знам за какво си мислиш, Кишан. Но не се обвинявай. Дори и да не бях имал това незабравимо преживяване, амулетът в крайна сметка щеше да причини смъртта ми. Никога не е бил предназначен да бъде мой, разбирате ли? Локеш полудя заради него и носеше твърде много части от него твърде дълго. Сега е там, където трябва да бъде.
Коленичих до него, надникнах в обикновено ясните му очи, които сега бяха мътни, и казах:
– Дори и да е така, няма ли да те утеши да бъдеш със семейството си в момент като този?
Той стисна ръката ми по познат начин.
– Аз съм със семейството си – каза той.
Навлажнявайки сухите си устни, той добави:
– Ти беше радостта на живота ми. И двамата – Той обхвана лицето на Ана с длан. – Окуражаващо е за мен, че имах това допълнително време с теб. Не бих могъл да поискам по-голям подарък от това да бъда част от живота ви.
Нежна сълза се търкулна по бузата на Ана.
– Не плачи за мен, скъпа моя. Поне не още. Предстои още много и вие двамата също имате много неща за вършене.
Стояхме и Ана махна с ръка над масата му. Ароматът на горещ чай от мента изпълни стаята.
– Благодаря ти, скъпа – каза той.
Преди да си тръгнем, казах:
– Просто искам да знаеш…
– Все още има време, синко – каза той меко. – Засега задръж думите за себе си. Имам много да ти кажа занапред.
Погледнах в очите му и кимнах.
– Ще се видим отново.
С това ние изчезнахме и се рематериализирахме в златния храм в Мангалор.
Взирахме се в статуята на Дурга, седнала на златен трон. Ана го огледа и от двете страни.
– Не е много ласкателно- каза тя
– Нищо не може да се сравни с оригинала – казах с усмивка.
– Това флирт ли е? – попита тя.
– Може би.
– Хмм. – Обръщайки се отново към статуята, тя каза:
– Не ми харесва шапката. Кой воин някога e носил такова нещо? Защо винаги ми слагат глупави шапки вместо шлем и броня?
– Предполагам, че те помнят само по този начин.
Отвън чухме звук от спиране на кола.
– Мисля, че е време – казах аз.
Ана кимна и бързо поставихме ръцете си на стената, създавайки отпечатък за Келси, след което и двамата изчезнахме.
Групата шумно влезе в храма. Келси каза:
– Нещата може да станат малко неприятни, така че чувствайте се предупредени.
Те поставиха даровете си и всеки от тях започна да говори. Обърнах специално внимание на Кадам, когато той каза:
– Помогни ми да помогна на моите принцове и да сложа край на страданието им.
Бедният, верен Кадам. Беше изпълнил желанието си, макар че това му струваше скъпо. В този момент си пожелах нещо. Пожелах си да бъде наоколо до края. Беше глупаво. Знаех, че това, което се е случило, вече е станало и няма как да го променя. Но все пак той беше баща за мен, приятел, също толкова обичан, колкото брат ми и родителите ми. Ако можех да направя нещо за него, което да е наполовина толкова значимо, колкото това, което той беше направил за мен, тогава това щеше да е само малка стъпка към отплащането за един велик човек.
Келси каза на Рен и другото ми аз да се трансформират и те го направиха, но богинята не се показа. Когато Рен хвана ръката на Келси, нещата започнаха да се случват. Чудех се защо Ана не показа силата на богинята и преди. Със сигурност нищо не и печеше. Не и с мощта на амулета, с който разполагаше.
Когато дойдоха ветровете и водата, стъпих с краката си здраво на пода, а когато потопът се изля над главата ми, бях обвит в защитен мехур от въздух. Лек вятър кръжеше около мен и аз дишах лесно, докато за другите не беше така. Чувствах се зле, знаейки, че са уплашени и напрегнати, но в същото време знаех, че всичко ще бъде наред с тях.
След като водата се оттече и подът остана покрит с кал и отломки, старият ми аз се приближи до статуята, държейки светеща пръчка, за да хвърли светлина в тъмния храм. Келси докосна ръката си до стената и мек дъжд обля цялото място. Богинята се разкри в целия си блясък и сърцето ми се разтопи при нейната поява. Тя ми даде красива усмивка. Шапката, която носеше, леко се изплъзна и само аз долавих лекото раздразнение в изражението й, докато тя я избутваше от главата си.
С изключение на ръцете, тя приличаше повече на себе си, отколкото някога в някой от храмовете. Зелената рокля не приличаше на ловното ѝ облекло, но и подхождаше.
И както предпочиташе, беше боса. Дори на трона си у дома, тя често скриваше босите си крака, пъхвайки ги под полите си, докато разговаряше с посетителите.
Всички бяхме мокри от, дори и аз, и като я видях да изстисква водата от косата си, мократа й рокля, прилепнала към извивките й, усетих как дъха спря в гърдите ми. Ана ми намигна леко и аз погледнах надолу към собствените си мокри дрехи и повдигнах вежди. Тя се засмя с пронизващ и щастлив глас.
Поглеждайки надолу към Келси, тя каза:
– Келси. Вашите дарове са приети. – Очите й се спряха върху всеки един от тях и по-отчетливо, върху мен.
Тя изцъка с език.
– О, но вие не се чувствате добре. Нека ви помогна.
Тя направи онова нещо, подобното на химическо чистене, което помних. И докато нейната дъга обгръщаше тялото ми, почистваше, изсушаваше в рамките на няколко секунди, почувствах пръстите на богинята в косата си, които се спускаха по голия ми врат. Тя сви пръста си и единственото, което можех да направя бе, да се въздържа да не избутам другите и да отида при нея, особено когато видях колко красива изглеждаше в искрящата си рокля. Исках да погаля тези алабастрови ръце и да й прошепна скандални неща в ухото.
Ана за кратко погали Фаниндра и след това взе дара на Нилима. Спомних си как се беше срещнала с Нилима преди време и й обеща, че не само ще помогне на Келси да намери щастието, но и ще помогне на Нилима. Радвах се, че по-късно, Нилима и Сунил се намериха.
Ана поиска да поговори с Кадам. Говорейки за жертвата му, тя му каза нещата, които и двамата копнеехме да кажем. Той беше толкова важен за нея, колкото и за мен. Отново се вслушах внимателно в думите й. Те имаха повече значение за мен сега, отколкото когато ги чух за първи път.
– Само ако имаше повече мъже, повече бащи като теб – каза тя. – Усещам голямата ти гордост и радост от тях. Това е най-голямата благословия и удовлетворение, което един баща може да има: да прекараш годините си в отглеждане и възпитание на децата си и след това да видиш страхотните резултати – силни, благородни синове, които помнят твоите уроци и които ще ги предадат на своите деца. Това искат всички добри бащи. Твоето име ще бъде запомнено с много уважение и любов.
Дадох обет заедно с нея в този момент, че наистина ще го помня, както и всичко, което беше направил за нас. Колко уместно беше, че Келси щеше да кръсти първия си син Аник на него.
След това тя извика:
– Абаносов красавецо, ела по-близо.
Вниманието ми беше съсредоточено върху старото ми аз. Приближих се по-близо, присвих очи и й я погледнах с мълчаливо предупреждение. Но освен че предложи ръка за целувка, на стратото ми аз, и ме изгледа дръзко, Ана се държа добре. Тя им даде командала и тризъбеца, като им обясни как работят и дори демонстрира оръжието.
След това тя искаше да говори с Келси насаме. Когато всички си тръгнаха, тя попита:
– Защо все още си толкова тъжна, скъпа? Не спазих ли обещанието си да пазя твоя тигър?
– Да, така е. Върна се и е в безопасност, но не ме помни. Той ме блокира и казва, че не ни е писано да бъдем заедно.
Ана се замисли какво да каже и ме погледна. Накрая каза:
– Това, което трябва да се случи, ще се случи. Всички неща в тази вселена са известни и все пак смъртните се стремят да постигнат собствената си цел, собствената си съдба и да направят избор, който да ги отведе по пътя, който сами са избрали. Да. Твоят бял тигър е взел решение да те премахне от паметта си.
– Но защо?
– Защото те обича.
– Но в това няма никакъв смисъл.
– Нещата често не са такива, когато гледаш на тях от близо. Направи крачка назад и се опитай да видиш цялата картина. – Невидим за Келси, аз се изкачих на подиума и хванах едната ръка на Ана. Тя я стисна нежно
– Оставяни са много дарове тук – продължи Ана. – Много девойки идват в това светилище, търсейки моята благословия. Те желаят добродетелен съпруг и искат да имат добър живот. Това ли търсиш и ти, Келси? Искаш ли честен, благороден млад мъж да бъдетвоят спътник в живота?
Очите на Ана за кратко срещнаха моите. Това ли търсеше и Ана?
– Аз… Наистина не съм мислила за брак, ако трябва да бъда честна. Но да, бих искала спътникът ми в живота да е честен и благороден и да бъде мой приятел.
Ана потръпна при това изявление.
– Искам да го обичам без съжаление – завърши Келси.
Въздишайки тихо, Ана каза:
– Да съжаляваш означава да си разочарован от себе си и от избора си. Тези, които са мъдри, виждат живота си като стъпала през голяма река. Всеки пропуска камък от време на време. Никой не може да премине реката, без да се намокри. Успехът се измерва с достигането ти до брега, а не от това колко са ти кални обувките. Съжаления изпитват онези, които не разбират целта на живота. Те са толкова разочаровани, че стоят неподвижни в реката и не предприемат следващия скок.
Келси не забеляза как Ана преглътна. Знаех, че съветът, който даваше на Келси, беше нещо, за което тя самата мислеше.
„Ти също можеш да скочиш“ – помислих. – „Ще бъда тук, за да те хвана.“
– Не се страхувай – добави Ана, прокарвайки ръка по косата на Келси. Никога преди не я бях виждал да се държи толкова топло и нежно с Келси. Анамика се променяше по начин, по който не мислех, че е способна. – Той ще бъде твой приятел, твоята половинка във всяко отношение. И ще го обичаш по-яростно, отколкото си го обичала преди. Ще го обичаш толкова, колкото и той теб. Ще бъдеш щастлива – каза уверено Ана и стисна ръката ми със също толкова страстна решителност.
Келси не забеляза колко бели бяха пръстите на Ана там, където стискаха ръцете на трона.
– Но кой от двамата братя? – попита Келси.
Ана не и отговори, усмихна се и каза:
– Ще помисля и за сестра ти Нилима. Смятам, че жена с такава преданост също се нуждае от любов. Вземи това. – Тя подаде на Келси лотосов цвят. – Няма специална сила, освен че цветовете няма да избледнеят, но ще послужи на вашето пътуване.
Намръщен се чудех откъде Ана знае за цветята. Не й бях казал нищо за лотосовите цветя или за русалката, но тя изглежда вече знаеше. Можеше ли да види в бъдещето? Дали Кадам й беше казал? Или може би беше обикновен подарък. Цветята, които бяха окачени около статуята, останаха с нея. Надникнах в гирлянда и за първи път забелязах как те се озаряват и съживяват само от докосването до кожата й. Не беше изненадващо. Така се чувствах и аз, когато я докосвах.
– Искам да научиш урока на лотоса – каза тя на Келси. Ана обичаше всички цветя и лотосът не беше изключение. Това, че тя знаеше къде растат, не ме изненада.
– Това цвете извира от кални води – каза тя. – Издига нежните си венчелистчета към слънцето и освежава света с парфюма си, докато в същото време корените му се вкопчват в простата кал, самата същност на смъртния живот. Без тази почва цветето ще изсъхне и ще умре. Изкопай и пусни силни корени, дъще моя, защото ти ще се протегнеш напред, ще излезеш от водите и най-накрая ще намериш мир на спокойната повърхност. Ще откриеш, че ако не се протегнеш, ще се удавиш в дълбините, никога няма да разцъфтиш или да споделиш красотата си с другите.
Невидим за Келси, аз се наведох и докоснах устните си до челото на Ана. Една ръка се уви около кръста ми, а друга погали косата ми.
– Време е да си тръгваш, скъпа моя – каза тя на Келси. – Вземи Фаниндра. Когато стигнете до Града на седемте пагоди, потърсете Крайбрежния храм. Една жена те чака там. Тя ще ви даде напътствия за вашето пътуване.
– Благодаря ти. За всичко – каза Келси.
Златото потече върху Ана и я покри. Когато всички си тръгнаха, Ана се появи пред мен, все още облечена в развяваща се зелена рокля, с боси крака. В ръката си тя държеше мострата коприна на Нилима. Докоснах върха на пръста си до брадичката й и я вдигнах нагоре, за да ме погледне.
– Справи се добре – казах. – Но защо не се появи, докато Келси не хвана ръката на Рен?
Тя сви рамене.
– Изглеждаха нещастни. Исках да им помогна да преодолеят разстоянието.
– Ти си щедра – усмихвайки се казах, но след това изражението ми стана сериозно, когато видях загрижеността й.
– Сохан? – каза тя.
– Да, прекрасна милейди?
– Не искам да се удавя в дълбините.
– Няма.
– Ще… – Тя въздъхна тихо, облакът въздух повдигна кичур от тъмната й коса. С палец го плъзнах от лицето й.
– Какво искаш да направя, Ана?
– Ще ме целунеш ли?

Назад към част 34                                                    Напред към част 36

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!