Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 39

Глава 37
Сбъдната мечта

Отдръпвайки се, задържах ръката на Ана в моята, докато обръщах гръб на джунглата.
– Сигурен ли си? – попита Ана и гласът й секна.
– Да.
Тя преплете пръсти с моите и не бях сигурен дали ръката й трепереше, или аз бях този, който трепереше. Отидох до Рен. Беше на ръце и колене. Кръвта му се стичаше по пода. Приклекнах до него и докоснах гърба му.
– Иска ми се да мога да кажа, че съм уверен, че ако беше на мое място, ти също би взел това решение. Ти ми се довери преди. Бих искал да мисля, че ще го направиш отново. Най-много съжалявам, че не бях братът, когото заслужаваше. Поне не и преди. Всичко, което мога да обещая е, че ще се опитам да бъда по-добър в бъдеще.
Хвърлих поглед към предишното си аз, където той беше наведен над тялото на момичето, което обичаше, лицето му беше маска на агония. Дали част от него би запомнила нещо от това? Вероятно не. Предполагам, че вече няма значение. Не за първи път, а може би и не за последен, се запитах дали постъпвам правилно.
Гласът на Ана в съзнанието ми разсея колебанието ми.
„Знаеш какво да правиш, Сохан“ – каза тя.
Поставих двете си ръце на брат си и призовах силата на амулета. Течеше през мен и около мен. Амулетът висеше на врата ми, върхът му докосваше гърба на Рен. Наведох се по-близо и цялото парче застана на място между лопатките му. Светлина излизаше от издълбания тигър върху амулета и обгръщаше и двама ни. Чух шум и се обърнах да видя Ана.
Беше се превърнала в богиня и всичките й осем ръце бяха вдигнати във въздуха, а между тях се тъчеше магия.
Тялото на Рен трепереше под ръцете ми и времето се движеше напред на забавен каданс. Дори богинята Дурга или нейният тигър не можеха да спрат прогреса му. Вече нямахме контрол над това. Брат ми изкрещя в агония, когато светлината от амулетът се усука и изви, потъвайки в тялото му. Погледнах към старото си аз. Беше запушил ушите си, за да се опита да блокира усилващото мощното бучене, идващо то богинята. Докато затварях очи, ми се прииска и аз да мога да запуша ушите си.
Тогава го чух. Помирисах го.
Нокти мраморния под и аз вдигнах глава и погледнах в очите на един тигър. Той беше масивен. Бялата му козина беше мокра от влажната джунгла и между ноктите му имаше полепнала кал. Навеждайки се по-близо, той подуши първо мен и след това Рен. Беше се вслушал в призива на амулета. След като бях свидетел на другите творения на богинята, знаех какво трябва да направя след това.
– Ще служиш ли? – попитах го. – Ще станеш ли част от брат ми?
Тигърът наведе глава и изръмжа тихо, след това се приближи и побутна ръката ми с носа си. Той изръмжа и зрението ми се замъгли.
– Благодаря ти – прошепнах. – Грижи се за него. – Вдигнах едната си ръка, поставих я върху главата на тигъра и усетих пулса и енергията му. – Когато му дойде времето, ще се върнем и ще те освободим – казах аз.
Великото създание изчезна пред очите ми, отдавайки жизнената си сила в служба на богинята и прекланяйки се пред силата на амулета Деймън. Избутах същността на тигъра в брат си и след това се изправих на треперещи крака, гледайки как мъжът и тигърът се борят за контрол. Кожата на Рен се напръчка и разкъса, зарасна веднаха и се разтегна, докато времето бавно течеше около него.
Ана хвана ръката ми и ме насочи към другото ми аз.
– Не можеш да направиш същото и за него, като го докоснеш с ръцете си – предупреди тя, – но можеш да го дариш чрез мен.
Дар, така го нарече тя. Усмихнах се и докоснах лицето й.
„Само ти би помислила за това, като за дар.“
„В сърцето си го знаеш какво е“ – каза тя.
„Знам.“
Старият ми аз се беше изправил, лицето му беше пълно с гняв, докато атакуваше Локеш. Ана се вмъкна между двамата мъже и използва силата на вятъра, за да повдигне старото ми тяло във въздуха малко по-високо. Тя постави две ръце на бузите му и ме погледна.
Обърнах се към откритата джунгла и извиках:
– Знам, че си там. Ако ще служиш, излез.
Изчакахме един момент, после още един. Усетих тежестта на присъствието му, но той все още не се беше показал. Накрая чух ръмжене и втори тигър подскочи нагоре по стълбите. Той крачеше пред мен с оголени зъби. Когато вдигнах ръката си, той се завъртя и изрева достатъчно силно, за да изплаши птиците по дърветата.
– Знаеш кой съм – казах аз – и какво ще те попитам.
Голямата котка крачеше в кръг, опашката му се мяташе напред-назад, докато гледаше сцената. Животното беше красиво. Козината беше тъмна, ивиците му гъсти и черни. Очите му блестяха от интелигентност, докато ме наблюдаваше. Като видя, че няма да направя нищо, той спря да крачи и седна. После небрежно облиза лапата си.
– Ще служиш ли? – Попитах смирено.
Тигърът вдигна глава и изръмжа, след това се разтърси и се приближи до богинята.
– Здравей, красавецо – каза тя и се пресегна да го погали по главата.
Животното завъртя глава, за да може да го почеше по врата, и след това потърка цялото си тяло в бедрото и.
– Той явно претендира за теб – казах аз.
– Така трябва да бъде, нали? – с усмивка каза Ана. – Какво ще кажеш, страхотна котка е? – попита Ана. – Моят Сохан може да не е красив като теб, но е достоен боец. Той прегръща лова, но предпочита дългите, мързеливи дрямки – с намигване към мен завърши тя.
Тигърът погледна нагоре към богинята и после към мен.
– Не знам кога и дали ще бъдеш освободен – казах аз – но мога да ти обещая дълъг живот и, ако имаме късмет, красива богиня, която е готова да ни почеше по гърба.
Седнал, голямото животно ме погледна за миг и най-накрая се съгласи, като извъртя глава, за да може богинята да го погали и по ушите му. Приближих се по-близо, внимавайки да не го стресна, и поставих ръце на гърба на Ана.
– Готова ли си? – Попитах.
– А ти? – контрира тя.
В отговор свалих амулета на Деймън от врата си и използвах силата на вятъра, за да го позиционирам към гърдите на старото си аз. Едната ръка на Ана го държеше на място, докато сложих ръката си върху тигъра. Старият аз изпищя. Тигърът до Ана се разтвори в светлина и жизнената му същност се изстреля в тялото, което Ана докосна.
След като тигърът беше там, борейки се в новата си форма, както и Рен с тигъра си, предположих, че работата ни е свършена, но не и Ана. Ръцете й все ощебяха върху старото ми аз, когато каза:
– Сега трябва да го направим Деймън.
Сбърчих вежди.
– Мислех, че да му подаря тигъра е достатъчно.
Тя поклати глава.
– Трябва да го назовем и да му запечатаме амулета завинаги. Това твое тигърско проклятие никога не е било за Рен, или за Келси. Било е за теб, любов моя. Винаги е ставало въпрос за теб.
Затваряйки очи, оставям въздействието на думите й да потъне в мен и да се уталожи. Деймън беше име, което щях да нося до края на живота си. Черният тигър и аз щяхме да бъдем заедно, докато вселената реши, че престоят ни е приключил и работата ни е свършена. Поемайки дъх, обмислих всички неща, от които се бях отказал и щях да се откажа, но след това се замислих за всичко, което бих получил в замяна. Когато Фет ми предложи сома, той каза, че ще ми даде това, което искам най-много на света, но също така, че ще ми липсва нещо. Бях приел това питие на боговете тогава и продължавам да го приемам и сега.
– Ще ми помогнеш ли да му дам този последен дар? – попита Ана, издърпвайки ме от мислите ми.
– Аз… не знам как – признах аз.
– Помниш ли, когато Келси и Рен се докоснаха?
– Произвеждаха златна светлина.
Тя кимна.
– Трябва да създадем собствена светлина и да я излеем в него.
Притиснах бузата си към нейната, плъзнах длани надолу по ръцете й, като внимавах да не вляза в контакт с предишното си аз. Той все още се движеше във въздуха, но бавно, за да можем да компенсираме. Затворих очи и оставих ума и сърцето си да се отворят за Ана. Енергията ни се смеси, докато сърцата ни забиха като едно и въздухът, влизащ и излизащ от дробовете ни, се движеше в перфектен синхрон.
– Принц Сохан Кишан Раджарам – с гръмотевъчен глас каза Ана. – Подаряваме ти ново име. Отсега нататък ще се наричаш Деймън и ще бъдеш изпълнен с всички сили, носени от богинята Дурга, както и тези на нейния консорт-тигър. Всичките ни многообразни способности ще бъдат твои, за да ги владееш. Имаш задачата да служиш на богинята до края на дните си. Амулетът Деймън е и винаги е бил твое наследство. Ние те натоварваме да пазиш него и силата му. Приемаш ли това задължение?
Моето старо аз, с уста отворена в писък, не беше в състояние да отговори, така че го направих вместо него.
– Да – промърморих тихо.
– Така да бъде.
Прилив на сила, изтичаше от двама ни в старото ми аз. Ако смятах, че да прегърнеш тигъра е болезнено, то не беше нищо, като поемането на силата на богинята. Очите на стария ми аз се завъртяха назад и той припадна, а аз улових аромата на горяща плът. Амулетът на врата му го беше жигосал. По голата му кожа се поеви червена ивица с очертание на тигър.
Ана отстъпи назад, държейки амулета на Деймън, и вдигна ръка към устните си. Тя му прати целувка и кожата на шията му веднага заздравя. След това хвана ръката ми, дръпвайки ме.
– Готово – каза тя. Шепот на нишки се движеше по тялото й и допълнителните й ръце заблестяха и изчезнаха. Скоро тя се върна в зелената си ловна рокля. Щраквайки с пръсти, Ана използва силата си, така че времето отново да тече естествено около нас.
Рен се трансформира първи. Белият тигър изскочи с нокти напред. Той се разклати и изръмжа на Локеш. Старият Кишан падаше км земята. Човешката му форма беше в безсъзнание, но тигърът беше много буден и осъзнат. Той се трансформира, преди тялото му да падне. Тигърът веднага скочи напред и изчезна в джунглата. Рен го последва. Двата тигъра спряха до линията на дърветата, гледайки назад.
Ана се усмихна, когато изчезнаха в зеленината и ме стисна за ръката, притискайки главата си към рамото ми.
Преди да тръгнем, се върнах при Йесубай. Нежно докоснах лицето й. Вдигнах ръката й, притиснах устни към нея.
– Тя не заслужаваше такава съдба – казах аз. – Като проклех себе си и Рен, проклех и нея. Това е егоистично от моя страна.
– Не, Сохан – каза Ана. – Ти й даде най-големия подарък, който един човек може да даде на друг.
Погледнах към нея и прокарах ръка по лицето си, за да избърша една сълза.
– Какво имаш предвид? Йесубай беше тази, която ни даде дара да се лекуваме с цената на живота си.
– Така е. – Ана кимна. – Но знаеш ли, че тя самата се чудеше дали не би било по-добре никога да не се беше раждала? Йесубай не искаше съдбата на твоето семейство да бъде в нейни ръце. Мислеше се за страхливка, задето не се противопостави на баща си.
– Той щеше да я убие.
– Да. Съгласна съм, че краткият живот на Йесубай беше трагичен. Потенциалът й беше пропилян. Но ти, мой прекрасен тигре, я обичаше и тя те обичаше. Чувала съм молбите на безброй хора, които страдат от самота, сърдечна болка и копнеж. Преди всичко друго те желаят любов. Повечето от тях умират, без да са я открили. Това е най-ценното нещо – чудо – искра в сърцето, която дори богиня не може да създаде. Въпреки че времето й на земята беше кратко, тя опита нещо, което беше балсам за душата й. Любов. Ти й даде това.
Ана остана с мен, докато седях там, държейки ръката на Йесубай. Накрая я целунах по челото и се сбогувах. Обвивайки ръце около мен, Ана каза:
– Ела, тигре мой. Време е да оставим миналото и да стъпим на пътя, който води към нашето бъдеще.
Завъртяхме се във водовъртеж и преди да разбера какво се случва, се върнахме в дома си, на моравата, в нейната розова градина. Ана се отдръпна, сякаш искаше да ме остави, но аз плъзнах ръката си нейната и я хванах.
– Къде отиваш? – Попитах.
– Аз… Мислех, че ще искаш да бъдеш сам.
– Мисля, че съм бил сам твърде дълго. Освен това ти ми обеща ваканция.
Тя наклони глава.
– И искаш да започнеш това пътуване сега?
– Хм, мисля, че мога да се съглася.
– Много добре, тогава къде да отидем първо? – попита тя, когато я взех на ръце.
– Мисля, че има нещо, което трябва да обсъдим, преди да правим по-нататъшни планове, Ана.
– О? И какво е това?
– Това е начинът, по който продължаваш да казваш тази проклета дума. Тази, която мразя.
– Каква дума? – попита тя озадачена.
– Консорт.
Ана изсумтя.
– Трябва ли да разбирам, че се обиждаш от тази дума?
– Да.
– Разбирам. Тогава каква дума би предпочел да използвам, когато говоря за теб?
– О, не знам. Какво ще кажеш за съпруг?
Усмивката на Ана беше бавна и мила и когато избухна в целия си блясък, ми спря дъха.
***
Потърсихме Кадам и го попитахме дали той ще ни окаже честа да ни бракосъчетае. Той много се развълнува, но и двамата разбрахме, като го погледнахме в очите, че той вече беше наясно какво сме решили да направим. Когато казахме, че искаме сватбата да се проведе в Шангри-ла, той кимна и извади документ, който всъщност му дава право да извършва такава церемония. Ана поклати глава, смеейки се на настояването ми за такава формалност, но исках да започнем връзката ни, както трябва.
Кадам се усмихна на Ана и я целуна по двете бузи, след което ме потупа гордо по гърба и започна да ми чете лекции, по познатия си начин, за задълженията на съпруга. Той изчезна за няколко мига и аз придърпах Ана към себе си, притискайки устни към челото й. Не бях планирал да помоля Ана да се омъжи за мен, но когато го направих, ми се стори правилно. Вече бяхме свързана като двойка, като богиня и тигър, но аз исках повече. Исках Ана да бъде моя по всякакъв начин.
Разделихме се за един ден. Кадам замина с Ана, за да може тя да си почине от нашите изпитания и да има време да се подготви за сватбата. Докато бяхме разделени аз спах, ядох и отново спах. Когато се събудих, се почувствах готов по всички начини, освен по един. Исках да й дам нещо. Знак на моята обич.
Обмислях перфектния подарък, прескачайки във времето, за да намеря вдъхновение, но не успях да се спра на едно нещо. Нищо от това, което избирах, не изглеждаше подходящо. Все пак събрах няколко различни символа, надявайки се, че тя ще оцени поне един от тях.
С чанта, преметната на гърба, насочих погледа си към Шангри-Ла и бях посрещнат от Кадам. Бяха издигнати знамена и феите пяха радостно при пристигането ми, развълнувани да станат свидетели на сватбата на богинята, която ги е създала. Дърветата и домовете бяха обсипани с жасмин и орлови нокти, а цветя от всякакъв вид цъфтяха между всяка скала.
Кадам ми каза, че жените от Силвана са отвели Ана, за да я подготвят. Той каза, че ще я няма цял час, което ми даде достатъчно време да говоря с Кадам.
– Знаеш, че щяха да са тук, ако го искаше – каза Кадам. – Всички биха дошли. Сунил щеше бъде развълнуван да ти я предаде.
– Знам. Говорихме за това, но решихме да ги оставим на мира за момента. И двамата знаем, както и ти, каква е тежестта на твърде много пазените тайни.
– Никога ли няма да ги посетиш?
– Може би някой ден.
Кадам кимна.
– Това е твое решение, разбира се. Радвам се за теб, синко.
– Знаеше, нали? – Попитах.
– Да.
– Можеше да ни кажеш.
– И двамата знаем, че не бих могъл.
Говорихме за Рен и Келси, Нилима и Сунил. Кадам винаги внимаваше да споменава само онова, което вече бях видял. Това ме накара да се чудя какво друго знае той. Може би беше прав, че не винаги е добре да се знае бъдещето. Знанието не винаги прави пътуването по-лесно.
На вратата се почука. Кадам стана, за да отговори.
– Време е – каза той, обръщайки се към мен с усмивка.
Кадам стоеше до мен, и двамата бяхме боси и облечени в белите панталони и белите ризи, предпочитани от хората от Силвана. Единствените разлики между облеклото ни бяха розите, вплетени в яката на ризата ми, и амулета на Деймън, който висеше на врата ми. Топлината на вечното лято ни обгърна, докато заминаващото слънце простря дългите си лъчи над земята, сякаш слънцето също не искаше да си тръгне, преди да стане свидетел на сватбата.
Тогава се появи Ана. Докато вървеше към мен, избледняващата светлина очертаваше красивото й тяло, окъпвайки кожата й в златни нюанси. Но колкото и брилянтна да беше гледката, усмивката, с която ме дари, накара сърцето ми да трепти в гърдите ми.
Моя, помислих си гордо. Ана е моя.
Келси щеше да ми се разсърди за подобни мисли. Аз знаех, че богинята Дурга, а всъщност никоя жена, не е притежание, за което мъжът може да претендира. В миналото дори бях убил един мъж, който бе мислил това за Ана. Но аз също бях същество, движено от инстинкт, и точно в този момент се чувствах определено собственически по отношение на жената, която обичах
Бил съм щастлив и преди. Всъщност много пъти. Но никое събитие в дългия ми живот не ме е изпълвало с толкова дълбоко чувство на удовлетворение. Всичко, което ми се беше случило, всеки момент от живота ми, ме беше довело до този и щях да премина през всичко това отново, само за да почувствам силната радост, която изпитвах в този момент.
Гледайки как Ана бавно си проправя път към мен, се възхитих на чистото блаженство на дара, който ми беше даден. Да бъда съпруг на такава жена беше чудо, което със сигурност не заслужавах.
Птиците пееха по дърветата, а Силваните стояха от двете страни на пътеката и си тананикаха с ефирните си, трескави гласове, докато няколко от тях свиреха на гайда. Тяхната натрапчива музика беше едновременно магическа и уникална, подходяща за сватбата на богиня. Феите бяха създали рокля за Ана. Ръкавите, тесни и стегнати на ръцете й, се отваряха на китките.
Бели рози бяха вплетени в нейния прозрачен шлейф, който вместо да се влачи по килима от трева, се носеше на сантиметри над земята от крилатите феи. Дългата й коса беше сплетена с цветя във всички цветове и висеше на богати вълни по гърба й. Краката на Ана, както и моите, бяха боси, но сребърни гривни украсяваха глезените и китките й, така че всяка нейна стъпка отекваше със звън на звънчета. Най-големият букет цветя, който някога съм виждал, висеше почти до краката й.
Когато тя най-накрая спря до мен, протегнах ръце. Тя се размърда и букетът й се разтвори и се вдигна, превръщайки се в стотици цветни пеперуди. Чух ахкания от тълпата, докато красивите създания се настаниха по дърветата, къщите, раменете и растенията. Дъхът ми спря, когато Ана пристъпи по-близо и допря дланите си до моите.
Не можех да откъсна поглед от нея. Вместо това очите ми проследиха извивката на бузите й, линията на челюстта й, опръскания й с лунички нос, формата на устните й и накрая се изгубих в зелените басейни на очите й.
Времето сякаш спря, докато стояхме там, възхитени един от друг. Гласовете на Силваните бяха затихнали и дори птиците спряха да пеят. Въздухът се изпълни с очакване.
– Готови ли сте? – попита Кадам.
– Да – казах, без да мога да отместя поглед от нея.
– Тогава да започваме. Анамика, ще поставиш ли ръцете си върху неговите?
Тя го погледна с повдигнати вежди.
– Така ли? – попита тя, докато ръцете й се плъзнаха нагоре по дланите ми и се заключиха в предмишниците ми..
– Да точно – започна Кадам. – Вие двамата сте запознати с клетвата на воина. Аз лично съм ви учил, но сега ще разберете истинския му произход. Преди много време имало един човек, който прегърнал живота на тигър. Този човек пожертвал всичко за любовта на една богиня. Тяхната история се е предавала през вековете. Въпреки че мнозина забравяха, че тигърът не беше просто неин спътник в битка, този, който я носеше през обширни равнини или този, който заплашваше враговете й, а че те споделяха специалната връзка, която съществуваше между тях.
– Кишан, повтаряй след мен. Анамика Калинга…
Потърках палци по ръцете й. Енергия бръмчеше между нас.
– Анамика Калинга – повторих дрезгаво.
– Твой съм в живота.
– Твой съм в живота.
– Твой съм в смъртта.
– Твой съм в смъртта.
– Кълна се да уважавам твоята мъдрост.
Тя се усмихна, когато повторих.
– И ще остана винаги бдителен в задълженията си към теб като твой съпруг.
– Заради теб ще изтърпя всичко.
– И от този ден нататък ще те почитам над всички останали.
– Много добре – каза Кадам.
– А сега последната част. Анамика Калинга, аз, принц Сохан Кишан Раджарам, сега съм твой, както ти си моя. Това е моят обет.
– Анамика Калинга – казах тихо. Гърлото ми се сви – Аз, принц Сохан Кишан Раджарам, сега съм твой, както ти си моя. Това е моят обет.
Докоснах за кратко челото си до нейното и тогава Ана повтори същите думи.
– Принц Сохан Кишан Раджарам – започна тя. – В живота съм твоя. И твоя в смъртта. – Гледах как сладката й уста оформя всяка дума. Тя говореше сигурно и уверено, което ме удиви. Нейната устойчивост беше нещо, за което знаех, че ще се придържам през годините. Учителят на океана веднъж ми беше казал, че мога да бъда скала, която може да издържи на ударите на бурите. Каквато и сила да притежавах, знаех, че е защото Ана беше моята котва.
– Кълна се да уважавам мъдростта ти – каза тя. – И ще остана винаги бдтелна в задълженията си към теб като твоя съпруга. Заради теб ще изтърпя всичко. И от този ден нататък ще те почитам пред всички останали. Ана стисна ръцете ми.
– Принц Сохан Кишан Раджарам, аз, Анамика Калинга, сега съм твоя, както ти си мой. Това е моята клетва – тихо завърши тя.
– Отлично – каза Кадам. – Сега вярвам, че е време за размяна на подаръци.
Първа беше Ана, прекарвайки ръката си върху моята. Появи се сребърен пръстен.
– Това е направено от първото оръжие, което някога ти ми даде – каза тя.
Вдигнах ръката си, за да разгледам пръстена.
– Имаш предвид ножа, с който убих човека, който те взе като робиня? – Попитах.
– Да.
– Не ти ли навява лоши спомени?
– Не – каза Ана. – Напомня ми, че ще слезеш и в най-тъмните места, за да ме намериш. Този пръстен винаги ще ми служи като фар и надежда.
– А скъпоценният камък? – От външната страна на пръстена, свързващ двата края, имаше блестящ камък.
– Не го ли разпознаваш? – попита тя.
Поклатих глава.
– Състои се от фрагменти от камъка на истината.
Сега, когато тя го каза, усетих бръмченето на камъка там, където ме докосваше
– По този начин винаги ще знаеш, че говоря истината. Това е знак за моята вярност.
– Да не би вече да се изкушаваш да излъжеш съпруга си? – подразних я.
Привеждайки се по-близо, тя промърмори:
– Предполагам, разбира се, че съпругът ми никога няма да ми даде повод да лъжа.
Разсмях се.
– Перфектен е. Благодаря ти. Мога ли да ти дам моите подаръци?
Веждите й се повдигнаха.
– Имаш повече от един?
– Да.
Кадам помогна, като взе предметите, които бях поставил в чанта, и започна да ми ги подава един по един.
– Първият – казах аз – е колан, изтъкан от фениксови пера. Новият феникс, Найтфол, ми го предложи като сватбен подарък. Отне ми известно време да ги изправя. Оказва се, че перата на феникса са много твърди.
Ана взе подаръка и погали перата след това вдигна глава с изненадано лице.
– В тях има магия! – възкликна тя.
Кимнах и се усмихнах.
– Във всичките ми подаръци има малко магия.
– Следващият? – нетърпеливо попита тя, подавайки колана на една от жените Силвана.
Кадам ми подаде малък разсад в глинен съд. Беше високо само няколко инча.
– Какво е това? – попита тя, като взе растението.
– Мангово дърво или поне ще бъде някой ден. Той символизира нашия нов съюз, който се надявам да стане висок и плодотворен като това дърво.
Тя подаде малкото дърво назад, след като докосна с върха на пръста си едно от трите трепкащи листа. След това й дадох подаръка, който Лейди Копринена буба беше изработила от тъканта, която Нилима й беше дала. Фино изтъканият воал беше със същия зелен цвят като очите на Ана. Тя го вдигна над главата си и феите помогнаха да го задържи на място. Платът блестеше със собствена сила.
За момент бях разсеян от гледката на красивите й очи, обрамчени от воала.
Прочистих гърлото си и и подадох следващия.
– Това ще замени традиционната мангалсутра. Знам, че е просто нещо, но ще добавя нещо по-късно. Перлите очевидно са невероятно трудни за намиране.
Ана се усмихна и се обърна, за да мога да закопчаа тънката верижка около врата й. Единствената черна перла се плъзна надолу, намирайки центъра на нежната й шия.
– Обичам го – каза Ана, като се обърна към мен и докосна лъскавата перла.
– Знам, че никой от тези подаръци не е традиционен.
– Нашият съюз също не е традиционен – каза тя, като ме хвана за ръцете и ги стисна.
– Най-големият подарък, който някога ще ми направиш, Сохан, е изборът, който направи, да останеш до мен.
Прочиствайки гърлото си, казах:
– Последният подарък е пръстен.
– Но ти вече ми даде един.
– Промених го.
Стиснах ръката си, прошепнах няколко думи и светлината цъфна между пръстите ми. Когато потъмня, й показах какво лежеше в дланта ми. Беше сребърният пръстен с преплетени лози, но сега блестящи изумруди лежаха между всяка лоза с голям шлифован изумруд в центъра, заобиколен от диаманти.
– Това е от скъпоценния камък, който ти подари на родителите ми, когато в миналото ни посети. Кадам го съхраняваше през всичките тези години – казах аз. – Зеленото е с точният нюанс на очите ти.
Ана протегна ръка и аз плъзнах пръстена върху пръста й.
– Перфектен е – каза тя, хващайки ръцете ми.
– Добре – каза Кадам. – Тогава, ако вие двамата сте готови, мисля, че е време да завършим този най-благоприятен повод с нека младоженеца да целуне булката.
Придърпах Ана по-близо и с усмивка на лицето си сведох глава, но точно когато устните ни се докоснаха, тя проговори в ума ми.
„Има още един подарък, който искам да ти дам, Сохан“ – каза тя.
„И какво е това, Hridaya Patni?“ – Попитах, повече от малко разсеян от целувката ни.
Тя не отговори с думи. Вместо това умът й се отвори към мен. Ана отлепи пластовете на душата си, хвърляйки красива светлина върху всичко, което е била, всичко, което беше, и всичко, което щеше да стане. Ние се прегърнахме с всичко, което сме, без да крием нищо. С премахването на всички бариери, ние се открихме един за друг на толкова дълбоки нива, че нищо никога повече нямаше да може да застане между нас, запечатвайки завинаги връзката, започнала толкова отдавна.
Въпреки че за другите целувката приключи в относително подходящ момент, ние се въртяхме в прегръдките си, носейки се във времето и пространството, изгубени един в друг толкова напълно, че дори богиня или нейният тигър не биха могли да ни намерят.

Назад към част 38                                                      Напред към част 40

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!