Колийн Хоук – Мечтата на тигъра ЧАСТ 41

Епилог

Опитах се да стана и да го поздравя, но той стисна ръката ми:
– Няма нужда да ставаш. Ако нямаш нищо против, бих искал да поседя малко с теб.
Наум му отговорих, но бързо ми стана ясно, че не ме чува.
Кадам постави ръката си на гърба ми и ми заговори за любовта и загубата. Той ми разказа за съпругата си и колко трудно му е да живее без нея толкова много години. Това ме накара да си помисля за Ана и за Рен и как той вярваше, че Келси го чака. Кадам продължи да говори, познатият му глас ме утешаваше и успокояваше, допълвайки спокойствието на тихата гора. Чувствах се сънлив и въздъхнах, когато очите ми се затвориха.
Тогава чух някакво бръмчене. Бриз целуна козината на тила ми и усетих миризмата на диви цветя, не, на жасмин. Сърцето ми спря и ако бях в човешка форма, щях да се усмихна. Яркостта на залязващото слънце проникна през затворените ми клепачи и гласът на Кадам ставаше все по-тих и по-тих. Вместо това чух шумоленето на листа над главата ми – глъчка, която ставаше все по-силна с всяка изминала секунда.
Когато последният дъх напусна умореното ми тяло, усетих притискането на меки устни към ухото си, докато шепнеха.
„Сохан.“

 

 

Кадам

Ръката ми замря, когато тигърът изпусна последния си дъх. Позволих си да поплача малко за моето момче, моя син. Прегърнах тялото му, меката козина гъделичкаше лицето ми. Внимателно свалих амулета на Деймън от врата му и използвах силата му, за да го погреба на същото място, където някой ден щях да погреба родителите му, където аз самият щях да бъда положен да почивам.
Имаше още работа за вършене. Изглеждаше, че няма край, но от всички хора аз бях наясно, че краят наистина идва. Трябваше да разделя амулета на Деймън, да намеря Ана в миналото и да я взема с мен, за да подаря петте части – по една на всеки водач на петте армии, които помагат да бъде победен Локеш. След това трябваше да отида до първия храм на Дурга и да унищожа петата колона, преди Анамика да има шанс да види всичко, издълбано там.
След това трябваше да отговоря на прзива на Фет, когато помолих да помогне с паметта на Рен. Въпреки че списъкът ми се стори дълъг, той приключваше твърде бързо.
Мислейки си за белия и черния тигър, потърках с палец лицето на тигъра върху амулета и поставих ръка върху купчината пръст, покриваща тялото на Кишан.
Заслужаваше повече.
Принц Сохан Кишан Раджарам трябваше да има великолепно погребение.
Почитан от всички свои многобройни потомци. Уважаван от всички хора, на които той и съпругата му са помагали през вековете. Той трябваше да бъде нещо повече от бележка под линия в аналите на историята или препратка в книга с митология. Най-малкото трябваше да бъде положен в гроб близо до жена си.
Но това беше мястото, където винаги го бях намирал във всички времеви линии, които бях виждал, и след всичко, което бяхме направили заедно, не мислех, че ще има нещо против да бъде погребан тук. Станах, избърсах ръцете си и погледнах към небето. Слънцето беше залязло и насекомите чуруликаха по дърветата, последна песен за паднал герой.
– Сбогом, сине мой – казах аз, притискайки ръка върху сърцето си, оставяйки сълзите да потекат. – Скоро ще се присъединя към теб.
Увивайки ръка около амулета, прескочих във времето и пространството, опитвайки се да намеря утеха в дълга и знанието, че скоро отново ще бъда сред онези, които обичах и изгубих.

Изгубена мечта
от
Сохан Кишан Раджарам
(единственият му опит за поезия)

Веднъж получих
Целувка по челото
Вечен обет
От тази, която копнеех да направя своя
Сега
Друг е я получи
Далеч е от мен,
Тази, която копнея да направя моя
Веднъж видях
Бебе мъничко и топло
Майка, щастлива
Семейство, което копнея да направя мое
Сега
Моята любов е с друг
Човекът, когото наричам брат
Има семейството, което копнеех да направя мое
Веднъж повярвах
Сърцето ми щеше да я забрави
Душата ми нямаше да гнои
Тази, която копнеех да направя моя
Сега
Светът ми остана разбит
Моята любов, я няма
Тази, която копнеех да направя моя
Моята любов си отиде
Стоя с разбито сърце
Тази, която копнеех да направя моя
Това, което остава
Тази река от тъга?
Тя, която копнея да направя моя
Но
Уви! Наистина изглежда
Трябва да запазя всичките си мечти
За тази, която копнеех да направя моя
И все пак…
Ако жалката съдба прецени
Душата ми е белязана и изкупена
Тогава може би ще намеря
Не тази, за която сърцето ми копнее
А тази, която копнее да бъде моя

Назад към част 40

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!