ГЛАВА 18
НЕКРОМАНТСКИЯ КАМЪК
– Лили? Лили! – Чувах гласовете, но умът ми се чувстваше мрачен и размит. Не можех да отворя очи и в главата ми блъскаше ритъма на хиляди барабани от джунглата. – Върни се при мен, Нехабет, моля те – умоляваше гласът.
Изпъшках.
– Амон? – Успях да обгърна думата с устни, но езикът ми се стори дебел и грешен в устата ми. Сякаш се бях удавила и бях извадена на брега, и ръце, които ми павеха масаж на гърдите, искащи да живея отново.
– Чакай – каза друг глас и усетих хладното докосване на ръка върху челото си. – Ранени са.
– Къде? – попита друг мъж. – Как? Не виждам никакви наранявания.
– Раните им са вътрешни. Те са били разкъсани като змията. Амон е причинил това. Обвинението беше дошло от Ахмос.
Въпреки ръцете, които ме притискаха, се чувствах студена, празна. Изтръпнах и се отдръпнах, мислено се дистанцирах от останалите.
Друг се приближи и докосна ръката ми.
Някой се размърда.
„Астен?“ – прошепна лъвицата с моя глас.
– Тиа – каза той, с видимо облекчение в тона. – Ще се възстановиш ли? И трите ли сте там?
– Да. Всички сме тук, но… нещо липсва.
– Васрет – с тежка въздишка каза Ахмос. – Тя си отиде. Части от всяка една от вас си отидоха с нея.
Усетих малка струйка енергия, която преминава през тялото ми. Ахмос се опитваше да ни излекува.
„Не“ – каза Тиа, когато отвори очите ми. „Не трябва. Ти си твърде слаб, за да дадеш повече.“
Ахмос упорито стисна челюст, но Тия беше непреклонна и той накрая се отдръпна. Астен хвана ръката ни и постави бърза целувка по кокалчетата на пръстите ни, загрижеността изряза чертите му. Обръщайки глава, Тиа се взря в лицето на третия мъж, този, който ни беше прегърнал. Чертите му моментално се замъглиха. Тогава се отвърнах напълно от всички, дори от Тиа и Ашли. Свих се на топка, минавайки на заден план, неспособна да погледна със собствените си очи.
Тогава мъжът, този, чийто глас беше проникнал в тъмнината, този, който ме прегръщаше нежно дори сега, каза:
– Лили? – Гласът му беше мек. – Време е да си спомниш.
Последва пауза.
„Тя не иска, Амон“ – каза Тиа.
– Знам. Тя се страхува. Всички се страхувате.
– Амон – започна Астен. – Може би все още не трябва да настояваме. Остави ги да си почиват, докато прозовем телата си.
Топлина се процеди в кожата ми там, където мъжът ме докосна. Чувстваше се познато и утешително. Тялото му беше превито над моето, прикриваше, защитаваше, докато се опитваше да ме измъкне на повърхността. Някак си, използвайки само гласа си, той създаде пространство, в което бяхме само аз и той. Въпреки другите около нас, знаех, че той не иска да ме пусне точно сега. Но все още не бях готова да го погледна, да говорим за нещата, за които знаех, че трябва да говорим.
– Донесох това, от което се нуждаеш – каза Ахмос и подаде чанта на Астен.
Мъжът, който ме държеше, се размърда и въздъхна.
– Добре. – каза той. – Ашли? Ще седнеш ли тук с Ахмос за известно време, докато аз помогна на Астен?
Усетих как устните ми се дръпнаха в усмивка, когато феята се надигна.
„Да, ще го направя“ – каза тя и Тиа се присъедини към мен в съзнанието ми, свивайки се дружелюбно до мен. Ако все още беше лъвица, щеше да ближе раните ни.
Човекът ни настани обратно на една скала. Ахмос седна до нас и обгърна раменете ни с ръка. Ашли се сгуши в него и въздъхна тихо.
„Радвам се, че те виждам, момче“ – каза тя.
– И аз се радвам да бъда отново с теб.
„Сигурен ли си в това? Струва ми се, че се беше подхлъзнал по Васрет. Може би съжаляваш, че ни върна.“
Ахмос замълча за момент. Той издърпа кичур от косата ни и го уви нежно около пръста си.
– Не. Не съжалявам, че си тук. Никога не бих съжалявал за това. Но трябва да разбереш, че тогава Васрет беше всичко, което ми беше останало от теб. Как бих могъл да я отхвърля?
„Красивите думи на лунна светлина не звучат по същия начин през деня. Тя не е като никоя от нас.“
– Не. Не е.
„Мислиш ли, че тогава ще можеш да я обикнеш?“
– Не знам. Тя не е толкова… толкова лесна. Помниш ли всичко?
„Не. Само отделни части, фрагменти. Но избледнява, като сън. Едно нещо, което си спомням обаче, е какво чувстваше тя към теб. Тя искаше да те задържи,след като всичко приключи. Ако приемем, разбира се, че всички оцелеем.“
Ахмос кимна тържествено и Ашли прокара пръсти през неговите.
„Ах, момче, какво направихме с теб?“ – Тя целуна предмишницата му. „Неспокойните мисли набръчкват челото ти почти толкова често, колкото и моето.“
Заедно наблюдавахме как Амон призовава силата си. Формата му блестеше ярко като слънцето в тъмната пещера. Бръкна в чантата, дадена му от Ахмос, и отпуши бурканите. Четири танцуващи светлини започнаха да кръжат около него, едната във формата на птица. После извади нещо малко и го сложи в дланта си. Докато той пееше заклинание, плетейки го във въздуха, Ашли попита Ахмос:
„Какво е това?“
– Техните канопични буркани. Освен това Амон се нуждае от част от смъртните им тела, за да създаде нови, които да обитават. В случая с Астен успях да взема кичур от косата му.
„Разбирам.“
Силата се завъртя във водовъртеж и Амон отвори ръката си. Вятърът плъзна из пещерата и повдигна космите на ръката му. Имаше малка експлозия в центъра на вихъра. Бели, блестящи светлини, милиони от тях, изпълниха вихъра, който се въртеше пред Амон. Въртяха се все по-бързо и по-бързо. Те станаха толкова ярки, че трябваше да погледна настрани. Когато светлината потъмня, се появи здраво младо тяло. Той блестеше от звездна светлина.
Астен се приближи до тялото, което можеше да е негов близнак. След това, затваряйки очи, той пристъпи в блестящата форма и изчезна, заедно с бронята и всичко останало. Тялото потрепна, гърдите се надигнаха и спуснаха при първия си дъх. Когато отвори очи, видях Астен. Гърдите и краката му бяха голи. С бялата пола, увиваща се около кръста му, той изглеждаше като оживелия древноегипетски принц.
Вдигайки чантата, Астен отвори останалите буркани, след това извади втория предмет и го подаде на Амон. Този артикул беше по-голям, по-обемист.
Ашли се обърна, за да погледне Ахмос, с въпросително изражение на лицето си.
– Обвивките на Амон бяха твърде стегнати, за да мога да взема част от косата му, така че беше по-лесно просто да донеса ръката му. – Ахмос завърши с извинителна гримаса.
„Неговата… неговата ръка?“ Ашли заекна. Неприятното чувство в стомаха ѝ беше нещо, което всички ние усещахме. Гледахме малко ужасени как Амон вдигна собствената си увита с превръзки на мумия откъсната ръка и я протегна, без изобщо да се свени от бившия си придатък. Призовавайки отново силата си, той изплете заклинанието си. Ръката се вдигна във въздуха, завъртя се като зловеща украса за Хелоуин, висяща на дърво, преди да избухне в прах. Блестящият прах влезе във водовъртежа от светлина.
Този път топката от светлина беше златисто ярка. Избухна в лъчи, които изпълниха пространство с размерите приблизително на човешка фигура, като всеки лъч ставаше все по-ослепителен, докато Ашли не трябваше да погледне настрани. Когато светлината се разсея, се оформи друго тяло. Златният човек, който не можех да видя, пристъпи към него.
От дълбокото място, където се скрих, погледнах формата на човека и видях изсечена челюст и оформени устни. Силните му гърди бяха голи като тези на Астен и покрити с гладка златиста кожа. Тъмните мигли докосваха бузите му и когато пое първата си глъдка въздух, устните му се разтвориха. Блестящи лешникови очи трепнаха и се отвориха. Веднага се насочиха към мен. Потреперих и аурата около него се проясни, хвърляйки отново тялото му в чиста златна светлина.
Раменете му видимо се отпуснаха. Но само след момент на колебание той се приближи и протегна ръка.
– Млада Лили?- попита той. – Ще дойдеш ли с мен?
Ашли харесваше Амон и с готовност щеше да приеме помощта му, но аз я задържах, защото знаех, че той не иска нея.
„Остави ме“ – казах ѝ тихо.
Когато ръката ми хвана неговата, това беше, защото аз самата го бях пожелала. Той ме вдигна на крака, кимна на двамата си братя, които ни наблюдаваха с изпитателни очи. Амон показа, че трябва да вървя с него. Той пусна ръката ми в опит да ми помогне да се почувствам по-комфортно.
Последвах златния човек, докато ме водеше по-далеч от ямата, където змията се беше свила да спи. Заобиколихме камъни и скалисти арки, докато се отдалечихме достатъчно от братята му, за да можем да останем сами. Разбира се, никога не сме били наистина сами, не и с моите вътрешни пътници, но поне бяхме толкова сами, колкото можехме да бъдем предвид обстоятелствата.
Когато спря и се обърна към мен, първите думи, които изрече, не бяха това, което очаквах.
– Липсваше ми – каза той, прокарвайки върха на пръста си по линията на косата ми, отметвайки пуснатите кичури назад. Нещо в мен се пропука. Вътрешна стена, която бях изградил между нас.
Преглътнах и наклоних глава, опитвайки се да кажа нещо.
– Но ти си ме виждал – заекнах аз – в съня ми.
– Да, но не е същото. Не и както беше преди.
– Как беше преди? – Попитах. Дъхът ми спря, докато чаках отговора му.
Той не отговори веднага. Вместо това притисна длан към гърдите си и извади нещо от там. Блещеше с различна светлина от кожата му.
Аз ахнах.
– Това ли е… това ли е твоето сърце? – попитах аз, потресена от идеята.
– Не – отговори той простичко. – Това е твоето – или иначе казано сърдечният ти скарабей. Ако искаш да знаеш къде сме били преди, вземи го. Всичко, което трябва да направиш, е да го вземеш в ръцете си и да възстановиш всичко, което е било изгубено.
Върховете на пръстите ми се протегнаха почти по собствено желание, но после се отдръпнах. Другите два гласа в съзнанието ми бяха тихи. Чакаха с нетърпение да видят какво ще направя.
– Защо? – гласът ми се пречупи. – Защо искаш да си спомня? – Обърнах му гръб, незащитена и уязвима.
– Защото, Нехабет, това, от което се страхуваш, така или иначе се случи. Васрет е родена. Няма да те оставя отново да ѝ се отдадеш, без да знаеш това, което трябва.
Той постави ръка на рамото ми. Топлина и любов се процедиха в мен. – Ето защо я изпратих обратно, макар да знаех, че това ще навреди на трите ви.
Стомахът ми се сви, крайниците ми се разтрепериха.
– Моля те, Лили – каза той. – Знам, че боли. И мен ме боли, когато си помисля какво можем да загубим.
Обърнах се с лице към него и ръката му се плъзна по рамото ми, за да хване моята. Той продължи.
– Не виждаш ли Нехабет? Трябва да знам по кой път ще избереш да тръгнеш, защото съм решен да вървя по него заедно с теб. Ако от теб се иска да претеглиш собствения си живот спрямо доброто на космоса, тогава трябва да поставиш всичко на везните. Само ти можеш да определиш кое е с по-голяма стойност.
Страхът и болката, които бяха потънали дълбоко в сърцето ми, натежали като камък, като нещо пагубно и безжизнено, се стопиха при думите му. Неговото пълно приемане на мен такава, каквато съм, хвана душата ми и я притисна. Амон беше този, който усещаше състраданието и безусловната любов. Беше освобождаващо. Каквото и да избера да направя, той ще ме подкрепи.
Поех дълбоко въздух, поемайки аромата му в дробовете си и пристъпих по-близо. Прокарах ръка зад врата му, дръпнах златния бог надолу към себе си и притиснах устни към неговите. Светлина ме изпълни, когато слънчевите му устни се прилепиха към моите. Погалих с ръката си надолу по неговата, разтворих пръстите му и поставих дланта си върху сърдечния скарабей. Ръцете ни се сключиха и бързият вятър изпълни ума ми.
Нахлуха спомени. Видях всичко наведнъж – цялата болка, цялата радост, целия триумф и цялата загуба. Кулминацията беше в подземния свят, в онзи последен сън, който споделихме заедно, преди да го изоставя.
Трябваше отново да се разделим. Боговете бяха доволни от факта, че спасих Амон, върнах го в отвъдното. Не виждаха причина да сме заедно, но ни предоставиха един последен момент. Една единствена възможност да натъпчем безкрайно количество любов в един кратък период от време. Последна възможност да се сбогуваме.
Бях казала на Амон, че никога няма да го забравя, и не бях. Бях заключила всичко, което чувствах към него в сърцето си, скрих го и след това го поставих в ръцете му. Знаех, че правейки това, дори ако боговете ме използват за собствените си цели и ме захвърлят, когато свърша, дори това да означава моята смърт, Амон ще има поне тази част от мен. Надявах се да се намерим отново. И също така знаех, че нашата среща може да се случи чак в задгробния живот.
Той си беше помислил, че боговете са отговорни за това, че ни държат разделени, за кражбата на мечтите ни. Не бяхме успели да се видим, не истински, от последния път, въпреки връзката ни. Но Амон осъзна, че причината това да се случи не беше заради боговете, а заради мен. Аз го бях направла за него. За нас.
Все пак не съжалявах. Беше прав, че се тревожех за Васрет. Страхувах се, че да загубя себе си означава да загубя него. Знаех какво може да се случи, какво щеше да се случи, ако реши да остане до мен през неизбежните изпитания. Мислех, че забравянето му, отдалечаването от него ще го предпази, ще запази любовта ни в безопасност. Или най-малкото, че забравянето ще направи прехода по-лесен, когато Васрет неизбежно се надигне. Как бих могла доброволно, съзнателно да се откажа от нещо толкова невероятно, каквото бях открила с Амон? Незнанието беше пътят на страхливеца, но това беше единственият начин, който виждах в онзи момент.
Целувката приключи, но аз отново се приближих към него, за да го целуна кратко, нежно, още веднъж – извинение за това, което бях направила. Когато отворих очи, златният блясък беше намалял и най-накрая видях лицето на мъжа, когото обичах.
– Съжалявам – казах и очите ми се напълниха със сълзи. – Прав си. Трябваше да направим това заедно.
– Не ни дадоха много време да го обсъдим – каза той успокояващо. – Но знай, млада Лили, аз съм с теб, каквото и да избереш – каза той, галейки ме по бузата. – Ако искаш да избягаш от това, от техните очаквания към нас, двамата ще избягаме.
– Не – отговорих аз. – Поне не още. Първо трябва да говоря с Тиа и Ашли. И тогава ще трябва да се консултираме и с Астен и Ахмос. Вече не сме само ние – казах аз, допирайки челото си до неговото. Свих пръстите му върху сърдечния си скарабей още веднъж. – Ще го задържиш ли? – Попитах аз, несигурна дали той все още го иска след всичко, което преживяхме.
– Винаги – каза Амон и докосна скарабея до гърдите си. Кожата му го пое и когато изчезна, той ме обви в ръцете си.
– Ще трябва да ме научиш на този трик – казах аз, притискайки бузата си към твърдите му гърди, слушайки новото му сърцебиене. Стояхме така няколко мига, докато накрая аз се отдръпнах и протегнах ръка. Той я взе и заедно се върнахме при другите.
Две групи очи се стрелнаха към лицето ми и после към стиснатите ни ръце.
– Тя си спомни – каза им Амон.
Астен кимна с неразбираемо изражение на лицето.
Ахмос изсумтя, обърна се и събра нещата, които бяхме донесли със себе си. Когато ми подаде лъка и колчана, без да ме гледа в очите, ме заболя. Той беше важен за мен. Обичах го. Но обичах и Амон и Астен. Всичко беше объркващо и ми беше трудно да различа чувствата си от тези на Тиа и Ашли, особено сега, когато бяхме напълно свързани, за да станем Васрет.
Амон отказа да пусне ръката ми и се задоволи да позволи на Ахмос да води по пътя. Той тръгна обратно към отворената шахта, откъдето бяхме влезли. Астен ни подмина, дари ме с лека усмивка, която повдигна само едното ъгълче на устата му. Сякаш останалата част от щастието му се бе изпарила и това оскъдно усилие беше всичко, което можеше да събере. Той ми кимна и след това се придвижи до много по-големия си брат.
Изучавах ги, докато вървяха заедно. Астен се опитваше да привлече вниманието на Ахмос с половинчати опити за шега, докато Ахмос вървеше с изправен гръб и твърде спокойно поведение. Раменете им се накланяха, а в походката им се усещаше умора. Тъгата от състоянието на тези двама мъже се промъкна в сърцето ми и се зарови дълбоко. Щастието, което бях изпитала от срещата си с Амон, се изпари.
Като видях Астен и Амон да стъпват по скалистата земя с боси крака, ме накара да трепна. Беше по силите ми да направя дрехи за тях и въпреки това настръхнах при тази идея. Никоя от нас не беше твърде нетърпелива да прегърне отново силите на Васрет. Лично моят план беше на всяка цена да избегна канализирането както на нея, така и на нейната сила. Ако мислех, че обувките ми ще паснат на някой от тях, с радост щях да им ги дам.
Стигнахме до част от наскоро паднала скала и Ахмос спря.
– Това е пътят, по който дойдохме по-рано – каза той, когато приклекна, оглеждайки скалите, търсейки пътека. Докато го правеше, усещане за изтръпване пропълзя по гръбнака ми, стягайки кожата по скалпа ми. Нещо ни наблюдаваше.
Потривайки ръце, се огледах наоколо.
„Мирише на мъка“ – предупреди Тиа.
– Миришише така и когато влязохме – отговорих аз.
„Да, но нещо ни наблюдава от сенките“ – каза Ашли. „Не го ли усещаш?“
Усещах го. Когато предупредих останалите, те изработиха оръжия от пясъка и застанаха зад гърба на Ахмос, докато той работеше. Сетивата ми настръхнаха, когато усещането за нечий горещ дъх на врата ми пламна и след това се стопи. Вдигнах глава, котешките ми очи се взираха в тъмнината, подуших и улових нов аромат във въздуха. Миришеше на гниещо месо, блато и корозия.
От околните коридори стоманена мъгла пълзеше над земята, създавайки гъст, зловонен облак. Въздухът стана лепкав и влажен. Голите гърбове и ръце на Амон и Астен скоро лъснаха от пот.
– Какво е това?- попита Астен. Не бях сигурна дали пита мен или Амон. Преди някой от нас да успее да отговори, замръзнахме. Звук от нокти, допиращи се до камък, отекваше от околните пещери по такъв начин, че ни се стори невъзможно да кажем откъде идва.
Звукът се заби дълбоко в мен, където съществуваше страхът. Всяко остъргване на нокът дразнеше и без това суровата тревога, която изпитвах. Беше като груби дрехи върху изгоряла от слънцето кожа. От всички нас аз знаех какво се крие в пещерите. Вярно е, че преди бяхме минали от тук лесно, но това беше, защото Васрет знаеше кои от тях да избягва. Способностите ѝ плашеха повечето от съществата. Сега те знаеха, че тя не е с нас, и идваха.
Най-накрая Ахмос разчисти пътя. Камъни и отломки захвърчаха навсякъде около нас. Сталактити с повърхности, изгладени като замръзнал сладолед, паднаха и се разбиха около нас, правейки прохода още по-трудно проходим. След като прахът се улегна, той премина в действие.
– Хайде да тръгваме – извика Ахмос, като ме хвана за ръката и ме повлече. Той дори не спря, за да види дали братята му го следваха.
– Амон? – Извиках, но той и Астен затичаха зад нас с извадени оръжия, докато си проправяха път през отломките, опитвайки се да намерят най-чистите места за стъпване. – Не мога да ги спра, както направи Васрет – предупредих го. – Тя скри от теб повечето от тях. Някои от тях бяха просто ужасни, но други опасни.
– Да – отговори той. – Знаех, че криеше от мен.
Чувствах, че трябва да се извиня, но се движехме твърде бързо, за да мога да кажа нещо. Минахме покрай призрак. Главата му се вдигна при преминаването ни и устата му се изви в усмивка, а очите му блеснаха. Плащът му беше скъсан и изтъркан, а когато го отмести, видях, че в едната си ръка държи череп, ала Хамлет.
Той погали гладката горна част на черепа и се изкиска, докато викаше:
– Върнете се! Имаме въпроси. – Бях се извъртяла, за да го погледна още веднъж, преди да завием зад ъгъла, и бях шокирана да видя, че не говори призракът, а черепът.
Тримата мъже около мен блестяха от сила, кожата им блестеше така, сякаш стояха под светлината на сцена под прожекторите.
– Може да намалите светлината си – предупредих ги. – Вие двамата не носите достатъчно дрехи. Ахмос е като лунна светлина през малък прозорец, но вие двамата блестите като Ню Йорк. Дори хората в космоса могат да ви видят.
Устните на Астен се извиха нагоре, кафявите му очи блеснаха, когато светлината му потъмня напълно. Амон също намали светлината си, въпреки че все още усещах топлината му на гърба си. Сякаш светлината беше просто трик за прикриване на истинската топлина, която се излъчваше дълбоко от него. Сега единственото осветление идваше от малката светлина, идваща от Ахмос. Дрезгавото ни дишане и трополене заглушаваха другите шумове, които чувах, докато минавахме от пещера след пещера.
– Близо сме – каза накрая Ахмос.
Усетих по-свеж въздух и се усмихнах, докато се втурнахме към главната пещера. Внезапно спряхме в края на коридора. Малките водни басейни, събрали се в скалисти вдлъбнатини, бяха се увеличили. Сега цялата област беше пълна с черна вода, която се плискаше в краката ни. Всъщност каменният под се бе променил.
Амон вдигна крак и видях, че някогашният прашен проход сега е гъбест и мек. Той поклати крак и дебели буци кал паднаха на пода на пещерата. Над нас светлините на малките мъртви създания намигаха лукаво, сякаш бяха организирали всичко от високите си постове.
Мъглата отново пропълзя от десетките проходи и аз видях вълни в черната вода. Той раздвижи мъртвите звездни създания, които го бяха направил свой дом. Вонята, която усетих преди – на блато и гниещо месо – се завърна и нервите ми изтръпнаха, когато лъвицата усети съвсем нов хищник.
И все пак нещо намирисваше на познатото и на двете ни.
– Нека не стоим тук – казах и посочих нагоре. – Шахтата, през която влязохме, е там горе.
Ахмос постави ръката си на моята. – Не можеш да летиш без силата на Васрет, нали, Лили?
Прехапах устни. – Не.
– Тогава аз ще те нося.
– Не можеш – настоях аз. – Трябва да запазиш енергията си.
– Лили, ти едва ли…
Каквото и да се опитваше да каже, нямаше значение, защото на пет фута от нас изпод водата изскочи чудовище. Това беше най-големият крокодил, който някога съм виждала. Беше се насочил към Амон. За щастие, вместо да го хване, гигантският крокодил се блъсна в камък и тежките челюсти на съществото изтракаха само на сантиметри от корема на Амон.
Астен ме хвана за ръката и ме притисна към себе си. Амон бързо левитира извън обсега на звяра, който се плъзна обратно във водата. Астен ме вдигна на ръце и го последва. Ахмос се движеше отзад, издигайки се по-бавно от братята си. Обвих ръцете си около врата на Астен, меката му коса гъделичкаше пръстите ми.
– Това не е обикновен крокодил – промърморих аз.
Погледнах надолу и ахнах, когато звярът изскочи от водата и щракна на мястото, където току-що бяха краката на Ахмос. Той ги вдигна точно навреме.
– Стана по-голям! – Извиках.
Тримата се надигнахме. Първи в шахтата влезе Амон. Точно преди Астен да се хвърли напред, погледнах надолу. За мой ужас крокодилът беше нараснал три пъти от първоначалния си размер. Опита се да хване Ахмос за последен път, катерейки се с нокти нагоре по стените на купола, преди да падне назад във водата от достатъчно високо, за да ни намокри. След като бяхме в хладните граници на кладенеца, си позволих да си отдъхна малко, особено когато видях Ахмос да идва зад нас.
Астен ме остави на ръба на кладенеца, а Амон ме хвана за ръката и ми помогна да сляза. Островен бриз раздвижи краищата на ризата ми, заедно с листата на дърветата. Пълната луна почти беше залязла. Стоеше ниско в небето, студено и твърдо срещу тъмнината на джунглата, докато ни обливаше в силната си светлина.
Когато Ахмос най-накрая докосна с краката си гъстата трева до нас, той ме хвана за раменете, впивайки очи в мен.
– Черти може и да го няма – предупреди той.
– Може би е изчакал – предположих аз. – Ако успеем да стигнем до плажа преди изгрев…
Ахмос изглеждаше объркан. Той прокара ръка през косата си, когато ме прекъсна.
– Лили, минаха три дни.
– Какво? – извиках. – Какво имаш предвид? – Сърцето ми спря, сякаш бях хвърлена обратно в кладенеца. – Това е невъзможно.
– Мога да усетя пътеките – каза той. – Не само съществата на острова са изгубени, но и островът също.
– Какво общо има това?
– Страхувам се, че времето работи по различен начин в кладенеца. Знам само, че пътят, който ни доведе тук, е остарял повече, отколкото бихме очаквали.
– Сигурен ли си? – Попитах.
– За съжаление, да – отговори Ахмос.
Точно когато той завърши тези думи, земята се разтресе и аз се спънах в него. – Какво беше това? – Попитах. – Апеп ли се върна?
– Не съм сигурен.
Земята отново се надигна и се огъна. Този път се препънах и паднах заедно с Ахмос. Астен ми помогна да стана. Амон се беше вдигнал от основата на едно дърво, което спря падането му. Преди да успея да задам нов въпрос, кладенецът се пропука, когато нещо изгърмя под него.
– Не може да бъде – промърморих, когато Ахмос ме предаде на Астен и погледна надолу.
– Така е – каза той сериозно, докато се катерише назад. – Трябва да напуснем това място. Сега! – заяви той.
Земята под краката ни се надигна силно и четиримата излетяхме. Близките дървета се откъснаха от джунглата и се разбиваха около нас. Кладенецът на душите избухна експлозивно, камъните бяха като гюлета, някои от тях откъсваха клони.
Амон извика името ми.
– Лили! Лили, къде си?
– Тук съм – отвърнах, като отблъснах тежък клон, който беше паднал върху мен.
След като отново бяхме заедно, потърсихме Астен и Ахмос. Астен беше ожулен по тила с един от камъните. Оформяше се бучка и кървеше обилно, но беше достатъчно добре, за да ни последва. Ахмос се беше изправил на крака, но не се обърна, когато извикахме името му. Вместо това той се взря в това, което е останало от кладенеца.
– Ахмос? Попитах. – Ти…
Дъхът ми ме напусна и думите заглъхнаха. Заобиколих Ахмос и се обърнах, за да видя какво го е шокирало. Земята затътна отново и той автоматично протегна ръка, за да ме задържи. И двамата гледахме как муцуната и огромната челюст на крокодил се появи от зейналата дупка в земята. Зъбите му сега бяха с размерите на конуси. Когато окото се появи, отстъпих назад, дърпайки Ахмос със себе си, отчаяна да си тръгна, преди съществото да се освободи.
– Мислех, че мъртвите не могат да избягат от кладенеца – казах повече на себе си, отколкото на всеки друг.
– Това нещо е полумъртво- каза Амон.
Остри нокти разкъсаха земята от двете страни на главата му и то извъртя тялото си настрани, за да се ексхумира.
– Какво имаш предвид с „полумъртво“? – попитах аз.
– Не го ли разпознаваш? – попита Амон.
Точно тогава крокодилът метна глава настрани, опитвайки се да ме захапе. Бях твърде далече, но гигантското влечуго сякаш не забелязваше. Тежката му челюст се отвори и видях острите му зъби в ярки детайли. Дъхът на влечугото ме обля, вонящ на гниене.
– Не. – Поклатих глава. – Това е невъзможно.
Пред очите ми съществото стана още по-голямо. Тежки крайници се показаха.
– Можеш ли да се промениш? – попита Астен Ахмос с напрегнато лице.
– Не мисля – отговори Ахмос. Погледнаха се с изражение, пълно с някакво значение, се появи между тях.
– Тогава ще се качиш на гърба ми – каза Астен. След това тялото му заблестя и светлината се разрасна, сливайки се във формата на осветения от звезди ибис. До мен се промени и Амон. Той ми даде лека усмивка и след това чертите му се замъглиха, златните лъчи, които се излизаха от тялото му, образуваха формата на втора птица, на златен сокол.
Ахмос дойде до мен, за да ми помогне да се кача на гърба му, когато соколът изпищя, а викът му отекна из целия остров. Когато се настаних, соколът препусна през тревата до място, където достатъчно дървета бяха съборени, така че той имаше свободен достъп до небето. Голямата птица размаха криле и с мен, вкопчена във врата му, се издигна нагоре.
Миг по-късно ибисът ни последва, Ахмос беше на гърба му. Заобиколихме върховете на дърветата и аз погледнах надолу към мястото, където някога се беше намирал Кладенецът на душите. Крокодилът беше издърпал останалата част от тялото си от земята и седеше там с вдигната глава, гледайки ни с черни като мъниста очи.
Докато се отдалечавахме, насочвайки се към плажа, където Черти ни беше оставил, глас отекна в съзнанието ми и го разпознах.
„Идвам за теб, Лилиана Йънг“ – каза той. „Няма измъкване.“ След това се засмя. „Ние знаем къде си сега. И Унищожителят ми обеща отмъщение.“
Дори не се опитах да потисна тръпката, която пронизваше тялото ми. Предателският помощник на д-р Хасан, Себак, се беше върнал по някакъв начин. Беше достатъчно лошо да знам, че Сет и Поглъщащата ме преследват. Сега злият некромант-Годзила-крокодил също се беше завърнал от мъртвите.
Обгърнах Амон с ръце и зарових лице в златистата му шия, точно когато слънцето изгря над хоризонта. Окъпваше Острова на изгубените в жълтата си светлина. Въпреки веселия начин, по който светлината изпълваше въздуха, вътре в мен имаше тръпка, която дори слънцето, дори Амон не можеха да премахнат.