ГЛАВА 1
ПАЛАЧИНКИ И ПАПИРУСИ
Петелът на Нана пропя, звукът му беше твърде силен, за да го пренебрегна. Претърколих се и облизах устните си, които по някаква причина ми се сториха подути и изтръпнали. Устата ми беше особено суха. Изпъшках, докато се размърдах под чаршафите, дърпайки ги над главата си, за да блокирам пронизващите лъчи на дневната светлина. Светлината беше натрапник – нежелан посетител, смущаващ тъмната гробница, в която спях спокойно.
Имаше осъзнаване, което гъделичкаше задната част на ума ми, но аз упорито го игнорирах. За съжаление, каквото и да беше то, беше впило нокти и не искаше да се отдръпне толкова лесно. Какво не можах да си спомня? И защо имах чувството, че съм загубила боксов мач? Главата ме болеше. Копнеех за студена вода и аспирин, но просто нямах енергия в крайниците си да потърся това, което исках.
Тракането на тенджери и тигани ми каза, че няма да мога да се излежавам в леглото още дълго. Нана щеше да ме извика скоро. Боси трябваше да се издои и имаше яйца за събиране. Краката ми се удариха в студения дървен под и докато се плъзгах към ръба на леглото, ръцете ми трепереха. Изпитах внезапното чувство, че съм в опасност.
Когато се изправих, коленете ми се огънаха и бързо седнах обратно. Задъхвайки се, хванах юргана на баба ми, пръстите ми се свиха в юмруци, които стискаха крехката тъкан толкова яростно, сякаш беше спасителен пояс. По ръцете ми блесна студена пот. Не можех да си поема дъх. Ужаси изпълниха ума ми: Смърт. Кръв. Унищожаване. Зло.
Сън ли беше? Ако беше, това беше най-яркият кошмар, който някога съм имала.
– Лилипад?- чу се гласът на баба ми. – Стана ли вече, скъпа?
– Да – отвърнах, гласът ми трепереше, докато разтривах енергично треперещите си крайници. – Скоро ще сляза.
Опитах се да се отърся от кошмара, доколкото можах, и се облякох в избелял гащеризон, удобна тениска и дебели чорапи. Докато вървях към хамбара, слънцето напълно се беше издигнало над хоризонта. Кацнало в лазурното небе, ме гледаше като всезнаещо око. Светлината обагри тънките облаци в нюанси на роза и прашен портокал. Докато вървях по утъпканата пътека и златистата слънчева светлина топлеше раменете ми, а ароматният въздух гъделичкаше носа ми с аромата на цветната градина на Нана, чувствах, че всичко трябва да е наред със света. И въпреки това знаех, че не е така. Цялата обстановка ми се стори фалшива и усетих зли неща, които се крият в сенките. Имаше нещо гнило в щата Айова.
Настаних се на дървеното столче до Боси и си помислих, че никога в живота си не съм била толкова уморена. Беше повече от физическо изтощение. Дълбоко в себе си се чувствах очукана, изтощена – сякаш душата ми беше една от мокрите кърпи на Нана, изцедена от водата и хвърлена небрежно да съхне. Части от мен се носеха наоколо от ветреца и беше само въпрос на време поривът на вятъра да задуха достатъчно силно, за да ме накара да падна в прахта. Протегнах се, за да потупам Боси по хълбока, издишах въздух, който не знаех, че задържам. Скоро се разнесе звукът от струящото мляко, удрящо се в стените на металната кофа.
„С какъв неразбираем човешки ритуал се занимаваш сега?“ – каза раздразнен глас.
Изкрещях и се надигнах от мястото си, като случайно ритнах кофата с млякото и дървената си табуретка.
„Това се нарича доене на крава, ухапана от бълхи котка.“
„И аз така мислих. Но такава постъпка не е достойна. И за твоя информация, ние нямаме бълхи.“
– Кой е там? – Извиках аз, като се завъртях. Взех вилата и отворих вратата, търсейки натрапниците. – Баба ми има пушка – предупредих, твърдение, което никога не съм предполагала, че ще трябва да произнеса. – Повярвай ми. Не искаш да се срещнеш с нейната лоша страна.
„Защо тя не знае кои сме?“ – попита глас с ирландски акцент.
„Не знам. Може би нещо не е наред с ума ѝ. Лили, ние сме вътре в теб“ – каза раздразнено първият глaс.
– Какво? – Притиснах ръце към страните на главата си и приклекнах. Може би все още сънувам, помислих си. Или това, или полудявам. Пречупих ли се най-накрая под натиска на подготовката за колежа? Сега си въобразявам, че чувам гласове. Това не може да е добро нещо.
„Не си въобразяваш, скъпа.“
„Да. Ние сме толкова реални, колкото и това твърде дебело, за да го пренебрегнеш, много апетитно създание, което се опитваше да издоиш. Млякото не е толкова засищащо, колкото червеното, сурово месо, да знаеш.“
Ума ми се изпълни с образа на забиване на зъби в тялото на същество. Топла кръв изпълваше устата ми, докато облизвах месото.
Изкрещях, падайки в малката купчина сено, която бях донесла, за да нахраня кравата.
„Фантастично. Сега се пречупи.“
„Една толкова силна като Лили не се пречупва просто така.“
„Това показва колко малко знаеш.“
„С Лили съм от доста време. Мисля, че я познавам достатъчно добре, за да знам с какво може да се справи.“
„Очевидно тя не може да се справи с това. Не усещаш ли, че тя прекъсва връзката? Сякаш умът ѝ се носи над нас. Преди тя беше увита около нас като пиле, което пази яйцата си. Сега тя си отиде и излетя от кокошарника, оставяйки ни в капан, в малките ни черупки да чакаме някоя лисица да ни грабне за закуска.“
„Аз съм една от избраниците на Изида. Африканска котка, предназначена да се бие в големи битки със зъби и нокти. Аз не съм кокоше яйце.“
„Е, без Лили сме също толкова безсилни. Когато майката кокошка умре, нейните пиленца също умират.“
„Лили не е мъртва.“
„Достатъчно близо е.“
Лежах там, бодливата слама бодеше врата и гърба ми, докато слушах. Мъртва ли бях? И всичко това е някакъв специален ад, запазен само за мен? Зловещата мисъл ме накара да искам да се заровя по-дълбоко. Да се скрия от лудостта.
Двата гласа продължиха да спорят. Които и да бяха те, изглежда ме познаваха. Звучаха ми познато, но колкото и да се опитвах, не успях да събудя спомен. Боси се приближи и побутна проснатата ми фигура, карайки ме да довърша доенето, което бях започнала. Когато дългият ѝ език се стрелна към бузата ми, аз се опитах да се отдръпна, но открих, че дори не мога да трепна. Бях в капан в собственото си тяло. Аневризма на мозъка. Това трябва да се случва. Това е единственото нещо, което може да обясни гласовете и невъзможността да движа крайниците си.
Вратата се отвори със скърцане и усетих как някой се протяга и докосва ръката ми.
– Лили?
Един мъж се надвеси над мен. Очите му бяха мили и познати, но аз не го разпознавах. Кожата на лицето му беше обветрена като изтъркана от времето кожен жакет, но повечето от бръчките около очите му се виждаха, сякаш прекарваше по-голямата част от времето си усмихнат.
„Хасан!“ – извикаха едновременно и двата гласа. – „Той ще ни помогне.“
– О, Лили! – извика той – Страхувах се от нещо подобно.
Това не звучеше добре. Мъжът изчезна за кратко, преди да се върне с баба ми. Тя гледаше мъжа като вълк, който се опитва да избяга с ценната ѝ овца. Все пак, двамата заедно ме накараха да вляза в къщата. След като се настаних на дивана, тя посегна към старомодния телефон, окачен на стената.
– Моля те, недей – помоли мъжът с мек, умоляващ глас. Очите му се насочиха към баба ми и после към мен.
Можех да чуя гнева и подозрението в гласа ѝ. То се спотайваше точно под слой учтивост, която постепенно се топеше като снежна покривка, покриваща активен вулкан. Нана се канеше да избухне в цялата си защитна бабина слава.
– А защо да не извикам линейка? – попита тя, предизвиквайки го да ѝ даде отговор. – Изглежда много удобно, че току-що сте попаднали на внучката ми в плевнята. Откъде да знам, че не си ѝ причинил нещо?
– Напротив. Съвсем свободно признавам, донякъде съм виновен за нейното състояние, макар че никога не бих желал да ѝ причиня нещо лошо. Ако исках да избягам с нея с някаква гнусна цел, нямаше да се върна.
Нана не отговори с повече от едно подозрително „хмф“.
Мъжът въртеше виновно шапката в ръцете си, докато говореше.
– Що се отнася до това защо трябва да се въздържате от търсене на медицинска помощ, неприятно ми е да ви съобщя, но това, от което я боли, не е от този свят. Страхувам се, че лекарят няма да помогне с нищо.
Не можех да видя Нана от замръзналата си поза на дивана, но фактът, че тя не натисна веднага бутоните за 911, означаваше, че обмисля думите му.
– Обяснете – настоя тя.
– Доста е сложно… – отвърна той.
– Тогава предлагам да ми дадете версията на Reader’s Digest.
Мъжът кимна, преглътна и след това каза:
– Това е предположение от моя страна, но мисля, че Лили може да страда от форма на екстремно дисоциативно разстройство на идентичността. Тя е имала съвсем скорошно травматично преживяване. Достатъчно ужасно и съзнанието ѝ … поради липса на по-добро обяснение, се оттеглило. Това е начин умът ѝ да се защити.
– И кога точно смятате, че се е случила тази травма? Лили е под моите грижи, откакто пристигна.
– Това не е съвсем вярно.
– Достатъчно. Обаждам се на полицията.
– Не! Моля ви, мила госпожо, умолявам ви. Няма да причиня нищо лошо нито на вас, нито на нея. Няма по-квалифициран да ѝ помогне от мен. Трябва да ми повярвате.
– Кой си ти? И откъде знаеш името на Лили? – в гласа ѝ имаше опасна нотка.
Той въздъхна.
– Казвам се Осахар Хасан. По професия съм египтолог. Тя изобщо споменавала ли е за мен? За Египет?
Нана се приближи до дивана. Можех да видя несигурността в очите ѝ.
– Нейните… нейните родители казаха, че проявява голям интерес към египетското крило в музея. Тя е прекарвала цялото си свободно време там през последните няколко месеца.
Така ли? Ако е така, изобщо нямах спомен за това. Защо станах от леглото тази сутрин? Знаех, че нещо не е наред. И все пак оттеглянето на мозъка ми нямаше смисъл. Оттам ли идваха гласовете? И защо психическото ми състояние се отразява на крайниците ми? Отчаяно се опитвах да помръдна кутрето си. Просто да повдигна един пръст. Съсредоточих се, сякаш вдявах конец в една от иглите за бродиране на Нана. Не можах да възпроизведа дори потрепване.
– Лилиана ми помагаше в един… проект от голямо значение. Страхувам се, че едно от откритията, които направихме, я е изложило на опасност. – той вдигна ръка – Сега тя е вън от физическа опасност. – той направи гримаса – За момента. Най-много се тревожа за психическото ѝ състояние. Виждате ли, имаше заклинание…
– Заклинание? – Нана повдигна веждата си заедно с едното ъгълче на устната си.
– Да, заклинание. Много древно, много мощно. Ако ми позволите, мога да ви докажа, че това, което казвам, е истина. – Той направи крачка по-близо до дивана, но Нана изпусна телефона, който сега бипкаше, защото беше изключен. Полуусмивката изчезна от лицето ѝ, когато взе пушката, която държеше прибрана в ъгъла. Нана не я държеше заредена, но мъжът не знаеше това.
– Ще ви бъда благодарна, ако се държите на разстояние от внучката ми! – предупреди тя.
Мъжът погледна към пушката, после към баба ми. Той ѝ кимна леко, но вдигна пръст, сякаш за да я накара да замълчи, напълно необезпокоен от насоченето към него оръжие.
– Тия? – каза той, докато гледаше отпуснатото ми тяло – Там ли си? Ако си, трябва да заемеш мястото на Лили.
В няколкото секунди, които ми бяха необходими да се запитам коя е Тия, фокусът ми се измести. Чувствах се по-малка. Сякаш гледах света през тънък слой вода. Инстинктивно се противопоставих на промяната. Знаех, че това, което ми се случва, е свързано с нещо лошо, като оковано-за-котва-и-хвърлено-в-океана лошо, но в същото време имах ясното впечатление, че съм в безопасност. Обгрижвана. Обичана.
– Тук съм – чух един от гласовете да казва, но сега идваше от моята уста. Бавно погледът ми се измести, когато тялото ми се изправи на дивана. – Феята също е с мен.
„Имам си име, нали знаеш.“ – каза вторият глас в мен.
– Феята? – Човекът се намръщи – Очевидно Анубис е пропуснал някои подробности, както обикновено.
– Фея? Анубис? Какво точно се случва тук? – попита Нана – Лилипад, добре ли си, скъпа?
– Тази, която наричаш Лилипад, е тук. Така е, както казва Хасан. Съзнанието ѝ е разпокъсано. Тя е като река след дъждовна буря – замърсена с тиня. Мога само да се надявам, че с времето тя ще се върне към нормалното.
Мъжът потърка челюстта си.
– Да, може би – каза той.
– Как може да се говори за нещо нормално, когато тя има раздвоение на личността? – попита Нана – Кажи ми какво точно става!
Египтологът се канеше да заговори, когато около нас отекна нов глас, като ефирен музикален дим.
– Може би ще ми позволите аз да обясня. – каза.
Главата ми се раздвижи и се фиксира върху точица светлина, която нарастваше постоянно в центъра на стаята. Чух тихото ахване на Нана, когато красива жена със светла като лунен лъч коса, гладка и права като замръзнало езерце, пристъпи през светеща врата. Осветеният фон намаля около нея, но все още имаше яркост, която не напускаше формата ѝ.
– Коя… коя си ти? – попита Нана. Тя погледна към Хасан, но той само се беше втренчил в жената със страхопочитание.
„Тя е фея като мен!“ – каза гласът на феята.
„Ясно е, че не е“ – отговори Тия. – „Не разпознаваш ли богиня, когато я видиш?“
„Богиня?“ – помислих си с вътрешно изсумтяване. Това е лудост. Знаех какво е лудост. Жителите на Ню Йорк виждаха лудост всеки ден – момчета, танцуващи на улицата в рокли на Lady Liberty, жени, които се състезаваха, тичайки на токчета, камиони за храна, които приличаха на чийзбургери, кучета като модни аксесоари. Но това беше следващо ниво лудост, моят-приятел-извънземното.
Ако не бях видяла жената да се появява магически, никога нямаше да повярвам. Дори със снимкови доказателства. Която и да беше тя, жената беше толкова не на място във фермата на баба ми, колкото шоколадов кекс във фитнеса.
„Тя е фея“ – продължи гласът по начин, който бях сигурна, че само аз и Тия можем да чуем. „Бих заложила къщата си на дървото.“
– Не е! – каза Тия яростно, използвайки външния глас, както реших да го нарека – Тя е сестрата на Изида.
– Нефтида! – каза мъжът и веднага се поклони – За мен е чест.
С мило изражение богинята сложи ръка на рамото му.
– Честта е моя, Хасан. – Обръщайки се, красивата жена се приближи до Нана. – А вие трябва да сте уважаемата пазителка на нашата млада Лили.
– Аз… – Нана преглътна, а забравената пушка висеше отпусната в ръката ѝ. – Да. Аз съм бабата на Лили.
– Добре. Има много работа, която трябва да свършите. – усмивката ѝ обхвана и двамата. – От вас зависи да тренирате Лили. Няма много време. Дори сега Сет се е освободил от обелиска. Той все още е окован, но слугите му се вслушват в призива му. Страхувам се, че без Лили да получи пълната си сила, всичко ще бъде загубено.
– Какво ще бъде загубено? – попита Нана.
– Великият везир Хасан ще ви каже всичко. Аз не мога да остана тук. Сет търси Лили и въпреки че съм защитена в нейно присъствие, дори змийския камък и нейните способности, не могат да ме скрият от съпруга ми твърде дълго. – Нефтис остави в ръцете на Хасан свит пергамент. – Запознат ли си с историите за Хеката? (богиня на магията, магьосничеството, нощта, луната, духовете и некромантията) За девойката, майката и кралицата? Фуриите? Сирените?
Хасан кимна колебливо.
– Те не са моята специалност, но знам за какво говориш.
– Това е добре. Вие знаете, че Лили е поела силата на сфинкса. – тя пренебрегна ахването на Нана и продължи: – Тя ще стане Васрет (Wosret, Waset, или Wosyet – означава „силната жена“, е египетска богиня, чийто култ е съсредоточен в Тива в Горен Египет). Историята за това коя и какво е Васрет целенасочено е оставена неясна в историята на Египет. Направихме това, за да я предпазим от Сет. Въпреки това, в историите от древността, има много препратки към триликата богиня. Оставяме тези неща в историята специално, за да ги скрием от Сет и за да можете да ги използвате. Използвайте този пергамент като ръководство. Проучете всички тези истории, защото те ще ви дадат улики за потенциала и силата на Лили.
Нефтис се приближи до мен и постави ръка на бузата ми.
– Васрет е от жизненоважно значение. От зората на времето я чакам да се появи. – тя ме целуна нежно по челото и се обърна към останалите, които гледаха в нашата посока с изражения на шок – Лили все още не е приела мантията на това, което трябва да стане. Трябва да ѝ помогнете да постигне това. Излекувайте това, което я мъчи. Съберете я отново с тези, които обича. Те ще ѝ помогнат да преодолее звяра. Дори сега битката при Хелиополис започва. Иска ми се да ви дам повече време, но се страхувам, че това е единственото нещо, което не е по силите ми. Успех! – каза тя с нотка на тъга в гласа си – Дано всички имаме успех.
С това богинята вдигна ръка и се появи ярко осветена врата. Когато тя пристъпи през нея, порталът изчезна с експлозия от цвят и тя изчезна. В електрическите последици от посещението на богинята ние тримата запазихме мълчание. Единственият звук в стаята беше нашето дишане.
Тогава безпогрешният вик на Боси разби напрежението.
– Е, сега! – каза Нана – Изглежда, че има нещо повече от това, което първоначално си мислех. – обръщайки се към мен, тя каза: – Тия, така ли?
– Да – отговорих аз.
– Обещаваш ли ми, че моята Лили е в безопасност?
– Да. Тя е тук с мен и дори сега ме чува. Но е объркана.
– Както всички ние, скъпа моя. Може би знаеш как се дои крава?
Носът ми се сбръчка.
– Имам достъп до спомените на Лили за начинанието.
– Добре. Сега отиваш там и приключваш с Боси. А ти – тя посочи мъжа – свали тази прашна шапка на поставката до вратата и се измий. Правя палачинки.
Мъжът кимна.
– Да госпожо.
Нана върна пушката си на същото място, откъдето я беше извадила, и започна да подсвирква. След това завърза престилката си, сякаш беше нормален ден във фермата.
Когато се върнахме от доенето на Боси, мъжът седеше на масата с Нана, с купа с бъркани яйца и купчина палачинки между тях, достатъчно висока, че бях сигурна, че няма начин тримата да успеем да се справим. Сгреших.
Апетитът ми беше ненаситен. Сякаш не бях яла от седмици. Освен това хората, обитаващи тялото ми, правеха странни коментари като „Яйцата биха били по-добре сурови“ и „Сиропът е като сока на пчелите“. Потопих езика си в чашата с топло прясно мляко като много сито коте с купичка.
Обикновено не можех да се насиля да пия топло мляко, беше твърде близо до мускусното животно, за да ми е вкусно. Днес обаче го изпих и облизах сладката сметана от устните си с тръпка на дълбоко вкоренено удоволствие.
Когато закуската ни свърши и Тия, която все още контролираше нещата, се опитваше да измие чиниите, мъжът на име Хасан извади пергамента и го разстла на масата.
– Ще започваме ли?