ГЛАВА 20
ХЕЛИАПОКАЛИПСИС
Амон го разбра пръв.
– Лодката потъва – каза той.
Нещо в това предизвика странна, грешна реакция и от устата ми избухна налудничав кикот, наполовина учуден, наполовина луд. Месектет умираше? Предположих, че има смисъл. Тя беше свързана със своя капитан. Без него тя или не можеше да се излекува, или не искаше. Астен и Ахмос се бореха да ни задържат на повърхността възможно най-дълго, но скоро стана ясно, че ще трябва да я изоставим.
Аз трепнах, чудейки се дали няма да потънем с кораба. Много зли същества живееха във водата. Чудовища, които плетяха мрежи за улавяне на плячка, злонамерени братовчеди на русалките, наречени серини. Освен това имаше безброй отровни и агресивни риби, които просто чакаха следващото си хранене. Бях имала лично преживяване с няколко от тези чудовища и преди. В мъката си мислих за тях без страх. След битката с некроманта всичко изглеждаше лесно.
– Не можете ли просто да се преобразитеи и да отлетите до брега? – попитах Астен. Изглежда логично решение. Но той нервно обясни:
– В момента, в който Месектет потъне, Хелиополис ще изчезне от погледа ни, точно като Острова на изгубените. Вероятно ще загубим посоката. Най-доброто, което можем да направим, е да доплуваме до брега, докато се държим за някоя част от лодката.
Изглеждаше, че парче е всичко, което щяхме да получим, и това само ако имахме късмет. Месектет не само потъваше, но и се свиваше. Носът и кърмата бяха много по-близо една до друга, отколкото бяха първоначално, а страните също постепенно се стесняваха. Мачтата се спука, падна в реката и беше нападната от същества, които прегризаха платната и раздробиха дървото на малки парчета, сякаш лодката беше живо същество. Гледах какво се случва, усещайки студена болка в сърцето си.
Седях отзад, а водата се плискаше по пръстите ми, докато се движехме, прокарах ръка по хлъзгавата палуба и споделих скръбта си с кораба. Разказах му колко много съм се възхищавала на капитана и колко красив ми се е сторил кораба, когато се качих на борда за първи път. Не бях сигурна дали корабът все още е жив, по начина, по който беше преди или дали ме разбира, но той сякаш откликна, поне от моя гледна точка. Кормилото се измести, насочвайки ни към далечния бряг.
Момчетата се струпаха на палубата и започнаха да хвърлят всичко, което можеха, зад борда, както и да изхвърлят цялата вода, която беше вътре, за да ни дадат повече време и да скъсим разстоянието. Ахмос използва силата си, за да издърпа водата от вътрешността нагоре и навън, изпращайки я далеч от кораба, но тя навлизаше отново, почти веднага.
Точно когато братята започнаха да си проправят път към мен, се чу плясък и едно голямо същество захапа носа. Кърмата се издигна от водата и аз забих нокти, за да се задържа. Каквото и да беше това същество, то откъсна парче. Когато съществото падна назад, реката се надигна в гневна, съскаща вълна.
Почти усещах как кораба си тръгва. Беше толкова осезаемо, колкото и загубата на Черти.
Водата се надигна около кръста ми и вече не усещах палубата с краката си. Ритах с крака във водата, докато се опитвах да устоя на придърпването на потъващия кораб под мен. Около тялото ми избухнаха мехурчета и нещо ме сграбчи за ръката и ме дръпна. Ударих се в солидни гърди.
– Ето – каза Амон, притискайки малко парче от кораба в ръцете ми. – Трябва да изплуваме възможно най-бързо. Надяваме се, че кораба ще привлече всички хищници.
Стана ми гадно да използвам счупения кораб на Черти по този начин. Беше като да хвърлиш приятеля си на глутница зомбита, за да можеш да избягаш. Но краката ми автоматично ритаха, когато Амон започна да ме дърпа. Астен и Ахмос се приближиха, всеки от тях зае позиция около мен, сякаш за да отклонят нежеланото вниманието.
Астен се беше хванал за парче от парапета, а Ахмос за част от мачтата. Когато погледнах надолу към това, което стисках в ръцете си, видях, че беше кормилото. Въпреки че брегът изглеждаше близо, реката ни блъскаше и ние се борихме повече от час, преди вълните най-накрая да ни помогнат и да ни избутат към него.
– Знаеш ли къде сме? – попитах Ахмос. Пясъкът беше покрил кожата ми, но бях толкова благодарна, че съм на брега, че не ме интересуваше. Лечебната стела започна да действа върху порязванията и ожулванията по кожата ми. Щях да я използвам и върху другите, след като ме излекува.
– Намираме се от далечната страна на Дуат. Ще трябва да стигнем до Хелиополис пеша. Амон-Ра забранява на всеки да се движи през земите му чрез пясъчна буря.
Аз кимнах.
– Тогава да вървим. Ще отдадем чест в памет на Черти, когато стигнем там.
Движехме се бързо по хълмистия терен, докато слънцето не залезе над планините. Докато Ахмос и Амон палеха огън, аз поставих лъка си зад гърба.
– Ела, Астен – казах. – Хайде да ловуваме.
Амон погледна нагоре с въпросително изражение, но не каза нищо. Ахмос изобщо не ни погледна. Астен обаче ми се усмихна по начин, който не бях виждала от общия ни сън.
– Добре, моя преданоотдадена.
– Престани с тези „преданоотдадени“ или Тиа ще те преследва.
– Това може да се окаже интересно. – Той извика пясъка и оформи лъка си и колчана със стрели с диамантени върхове.
Нощта беше тъмна. На небето имаше много малко звезди, но с моите котешки очи пейзажът се виждаше ясно, въпреки че беше в различни нюанси на зеленото. Намерих следа от дивеч и я последвах няколко минути, настройвайки слуха си към нощните звуци, докато не попаднах на изкусителен аромат, който вече познавах. Чувствайки се по-скоро лъвица, отколкото човек, закрачих напред, спирайки от време на време и чакайки дълги минути.
Опънах лъка, но после спрях, загледана в резбите по него. Преди ми се струваха чужди. Загадъчни. Написани на език, който дори д-р Хасан не знаеше. Дори на слабата звездна светлина резбите блестяха, сякаш бяха осветени отвътре.
Проследявайки ги пръста си, изведнъж разбрах значението им. Сега знаех за какво всъщност служи лъкът и веднага го хвърлих. Падна в тревата до краката ми, докато аз го гледах с ужас.
– Какво има? – попита Астен, когато заобиколи дървото и се изправи пред мен.
Той беше убил животно. Усещах миризмата на кръв, топла и метална. Беше мирис на живот и смърт. Обикновено лъвицата в мен не би се замислила за това. Тиа оценяваше, че Астен е умел ловец като нея. Но човешката част от мен се отдръпна, когато кръвта от съвсем различно същество изпълни съзнанието ми.
Посочих лъка.
– Неин е! – промърморих тихо, гласът ми се понесе от ветреца, който вдигна косата от раменете ми.
– Какво е нейно? – попита Астен.
– Лъкът. Не е на сфинкса. Не е мой или на Тиа. Направен е за Васрет. Тя трябва да го използва в битка.
Погледнах нагоре към красивото лице на Астен – сега изсечено, а устата му стисната.
– Разбирам – каза той.
Не, той не разбираше. Не точно. Започнах да се движа като закърших ръце, докато се опитвах да му обясня.
– Прочетох ги. Резбите. И тогава … то ми проговори. Ще трябва да пожертвам човек, когото обичам, за да убия звяра.
– Сигурна ли си? – попита той тихо.
– Да.
– Лили – каза той и се придвижи до мен, за да спре моето неспокойно крачене. – Всичко ще бъде наред.
– Не. Няма да бъде, Астен. Не разбираш ли? Васрет си пада по Ахмос. Тя смята, че той ще бъде неин спътник, когато всичко това свърши. Тогава оставате само… само ти и Амон.
– Може би е нещо повече от това, което изглежда на пръв поглед.
– Васрет не действа така. Запазихме фрагменти от нейните мисли. Тя е много практична. Ако разчита на Ахмос, това означава, че ти или Амон може да се окажете извън картината и тя го знае.
Чаках го да каже нещо, но явно той имаше други идеи. Той ме изгледа за кратък момент, след което се върна към потока и методично започна да мие ръцете си.
– Няма да те пожертваме, Астен – казах, като го последвах.
Той стана, вдигна трупа на животното, което бе убил, и го преметна на раменете си, след което ми се усмихна напрегнато.
– Знам, че не съм първият избор, Лили. Всъщност по-скоро очаквах нещо подобно. Беше само въпрос на време Космосът да балансира нещата.
– Какво имаш предвид? Че искаш да умреш?
– Не. Не, не искам да умра. Но аз… аз съм различен от братята си. По – заменим.
– Не и за мен, за мен не си.
– Както и да е, скъпи сфинксе, сега не е време да се занимаваме с такива неща. Всъщност мисля, че сега е точният момент да се нахраним. Аз съм гладен. Какво ще кажеш да забравим това малко разкритие засега и да се върнем, за да приготвим вечеря?
Моите умствени спътници и аз бяхме раздразнени от начина, по който Астен прие новините. Освен това бяхме толкова притеснени, защото си помислихме, че той може да е прав. Вдигнах лъка, макар че сега го мразех, и го метнах гневно на гърба си.
Когато влязохме в къмпинга, Амон стана, за да помогне на Астен да приготвят вечерята ни. Седнах до Ахмос с намръщено лице. Амон и Ахмос вероятно смятаха, че се дразня на Астен, но аз бях ядосана на себе си. Ако зависеше от мен, Тиа и Ашли, нямаше да има спор по въпроса. Не бихме пожертвали нито един от тях. И въпреки че знаехме, че Васрет не сме ние, не и наистина, чудехме се с какво сме допринесли, за да я направим това, което беше. Чувствахме се като предателки.
Как може космосът да ни даде тези трима прекрасни мъже за спътници и след това да очаква да пожертваме един от тях? Не изглеждаше честно. Не че всичко, което се беше случило досега, беше справедливо.
Честно ли беше, че загубихме Черти? Справедливо ли беше Тиа и Ашли да нямат собствени тела и да останат като пътници в моето? Справедливо ли беше, че ние трите трябваше по някакъв начин да спасим космоса? Не. Нищо от това не го искахме.
Докато ядяхме, извадих омразния лък и проучих резбите, надявайки се, че съм сгрешила. Астен не почувства нужда да сподели с братята си моето прозрение и реших, че трябва да го обмисля още малко, преди да им кажа. Светлините на очите им ме преследваха в тъмното – сребристо, златно и зелено. Коя от тези светлини бих изгасила?
Прокарах върховете на пръстите си по лъка. Това не беше език, поне не като всеки друг на Земята, но разбрах значението му и колкото по-дълго се взирах, толкова по-ясно ставаше посланието. Лъкът беше създаден отдавна, много отдавна. Всъщност преди хилядолетия. Имаше много конкретна цел и целта беше очертана. Лъкът беше създаден, за да унищожи Унищожителя. Уловката и частта, която не можех да приема, беше, че лъкът ще намери истинската си цел, за която е създаден, ще постигне целта, само след жертвата на човек, обичан от неговия притежател, от мен.
Стискайки лъка до степен да го счупя, аз се заклех, че по-скоро ще загубим битката за космоса, отколкото да загубим един от тези млади мъже. Ако трябваше да умрем, за да сме сигурни, че те ще оцелеят, тогава така да бъде.
Когато приключих с това, усетих леко гъделичкане на енергия, която потече през вените ми. Тогава ми хрумна една идея и аз започнах да я обработвам в ума си, запомняйки я. Дори Васрет да възкръсне отново, тя щеше да я помни. И трите се надявахме това да е достатъчно.
Сигурно съм заспала, защото когато се събудих утринното слънце огряваше лицето ми, а ръцете ми стискаха здраво лъка.
– Добро утро – каза Амон, като приклекна и ми подаде студено парче месо. – Ахмос търси път. Астен го придружи.
Кимнах и преместих лъка си на гърба, само за да открия, че Амон държи колана ми.
– Ти ли си го свалил от мен?
– Мислех, че ще спиш по-добре, без ножовете да се забиват в гърба ти.
– Трябва наистина да съм била много уморена, за да не се събудя – казах аз, докато пъхах ръце през кожените ремъци.
– Да, беше – отвърна той. – Ти дори не усети, когато те преместих. Беше… смущаващо.
Хванах го за ръката.
– Добре съм. Наистина.
– Искаш ли да поговорим за това? – попита той, докато поставяше лъка на гърба ми. Амон винаги е успявал да ме разчете лесно, дори преди да притежава сърдечния ми скарабей. Погледнах към него, опитвайки се да разбера дали чете мислите ми, но той очевидно беше изключил тази способност, когато разбра, че това ме кара да се чувствам неудобно. И все пак беше очевидно, че знае, че нещо не е наред.
– Не – с тежка въздишка отвърнах. – Поне не сега.
Той започна да се отдалечава, но аз сложих ръка на рамото му, за да го спра.
– Амон? Ще… – Прехапах устните си със заби и продължих: – Ще ми помогнеш ли да поставя на по-сигурно място сърдечния ти скарабей?
Амон наклони глава, изучавайки ме.
– Искаш да го запазиш, както аз твоя?
– Да. Е, не точно сега, просто искам да знам как да го направя, когато съм готова.
– Разбирам. – Той спря за момент, след това постави ръка върху сърцето си и извади моя скъпоценен камък. Искрящото бижу блесна в дланта му. Исках да го разгледам. Дори не бях имала възможност да проуча разликите между неговия и моя, но знаех, че имахме малко време, докато Ахмос и Астен се върнат.
– За да го поставиш в себе си – обясни Амон – ти трябва да мислиш за човека, когото обичаш, докато държиш сърцето му. И какво би пожертвала, за да го запазиш в безопасност.
Амон постави бижуто до гърдите си и затвори очи.
– Тялото ти автоматично абсорбира скъпоценния камък, за да го защити.
Бавно скарабеят се стопи в кожата му.
– Но, Лили – каза той, след като скарабеят изчезна, – направиш ли това, от този момент нататък, сърцето ти ще копнее само за този човек. Това е нещо, което не може да бъде нарушено.
Сложих ръка на сърцето му.
– И ти направи това за мен? – измърморих тихо.
– Да. И не съжалявам.
Повече от всичко ми се искаше да мога да върна милия му жест точно в този момент. Да покажа на Амон как се чувствам. Че бях толкова отдадена на него, колкото и той на мен. Но не можех да го направя. Все още не. Вместо това му се усмихнах и му дадох нежна целувка.
– Обещавам ти – казах аз – че твоят скарабей ще бъде до сърцето ми много скоро.
Амон ме взе в ръцете си и пъхна главата ми под брадичката си, докато галеше косата ми.
– Намерихме пътека! – извика Ахмос, когато влезе в лагера.
Отдръпнах се от Амон и когато видях болезнените изражения по лицата на Ахмос и Астен, съжалих, че не го бях направила по-рано. Все пак успях да им се усмихна насърчително.
– Тогава да тръгваме – казах аз. – Имаме много работа.
Следобеда изкачихме един висок връх. Вятърът разнасяше ужасен, познат мирис на гниене и разлагане. Когато достигнахме върха, погледнахме надолу и дъхът ми секна. Бяхме пътували през гъсти гори, пълни с дивеч и сега, като видях това, което се намираше пред нас, разбрах защо горите, през които минахме, бяха толкова пълни с животни.
– Всичко е изпепелено – казах аз. – Какво може да е причинило това?
Големите дървета и хълмове бяха почернели, а останалите пънове приличаха на знаци, маркиращи гробове. Навсякъде имаше дупки, които животните са се опитали да изкопаят, за да се спасят, но усещах миризмата на изгорените им, гниещи трупове. Една тъмна могила се раздвижи. Тогава се разнесе вик, когато маса гърчещи се крилати птици, подобни на прилепи, се вдигнаха от повалено същество и се издигнаха във въздуха. Изсъсках, когато ги познах.
– Не трябва да са тук – казах тихо, изпълнена с ужас.
– Не, не трябва – съгласи се Ахмос. – Те се появяват само когато господарката им е наблизо.
– Поглъщащата е тук – каза Амон с тих глас.
Нямахме достатъчно време да поговорим за това, което тя му беше причинила, но имах доста добра идея. Ако тя беше в Хелиополис, то се случваха ужасни неща.
– Но със сигурност боговете… – започнах.
– Ако тя е тук – каза Астен – тогава те са напуснали града.
Клекнахме зад един голям камък в очакване подобните на прилепи същества да напуснат долината. Ако ни забележат, със сигурност щяха да предупредят господарката си.
– Те се насочват към Хелиополис – каза Ахмос. – Сигурен съм в това.
След кратко обсъждане, решихме да продължим по пътеката, която водеше към Хелиополис.
Влизахме в града по тъмно и се опитвахме да разберем какво се случва, преди да направим следващия си ход. Докато се спускахме по планинския склон, Астен използва способността си да ни скрие в мъгла от сенки, а Ахмос скри слънцето зад облаците.
Колкото повече наближавахме града, толкова по-мрачна изглеждаше ситуацията. Там, където някога имаше блестящи сгради, зелени растения, висящи като воали отстрани, и мостове, прикрепени един към друг, сега видяхме развалини. Изглеждаше, сякаш над целия град бяха пуснати бомби. Големи кратери бяха осеяни с отломки и камъни. Голямата конюшня и градините на Озирис бяха напълно изравнени. Дори реката, обикновено ярко лилава там, където докосваше брега, беше почти черна и се блъскаше в бреговете.
Нямаше и следа от гражданите, превърнали града в свой дом. Не бях сигурна дали това е нещо добро или лошо. Знаех, че Поглъщащата обича да отвлича хора, с които да се храни. Може би вече беше изяла всички. По-вероятно беше тя да ги е затворила някъде, за да ѝ е по-лесно. Чудех се, къде беше Амон-Ра? Как е могъл да напусне своя велик град?
Погледнах към високата кула, тази, в която преди живееше и управляваше Амон-Ра. Все още беше непокътната. Може би все още е там. Може би е успял да задържи Поглъщащата и той и хората му са се скрили вътре. Когато я посочих, всички се съгласиха, че трябва да разберем по един или друг начин, така че потърсихме място, където да се скрием до падането на нощта.
Братята откриха един полуразрушен дом, който трябва да е бил собственост на обущар, тъй като навсякъде имаше парчета полуизработени обувки, както и макети на подметки с различни размери. Астен и Амон се разровиха из развалините, докато не си намериха по чифт подходящи обувки. Ахмос използва намаляващата си енергия, за да излекува натъртените им и възпалени крака, и когато свърши, се облегна задъхан. Бяхме открили, за мое разочарование, че изцелителната Стела на Хор действа само върху мен.
Погледнах към него от мястото, където седях и казах:
– Не мислиш ли, че трябва да ми кажеш какво се е случило с теб?
– Не знаеш ли? -попита Амон с изненада, изписана на лицето му.
– Не. Той не ми каза нищо. Всичко, което знам, е, че той е направил нещо, за да ме спаси, и се е изтощил толкова, че дори Васрет не можа да го възстанови. Поне не и без обмисляне и сериозно насочване на нейната сила.
– Няма нищо – каза Ахмос. – Всеки от нас би го направил. Освен това сега няма значение. Простите му думи говореха много. Знаех, че той вече не говори само за слабостта на тялото си.
– За мен има значение.
Ахмос повдигна вежди, упорито стисна челюст, хвърляйки ми поглед, който разбрах много добре.
Присвих очи.
– Хей. Въпреки това, което си мислиш, аз не съм те предала. Ако някой е подвеждал някого, това си бил по-скоро ти, отколкото аз. Поне имам извинението, че бях изгубила паметта си. Ти знаеше, как се чувствам и въпреки това избра да действаш.
– Може би паметта ти не е толкова непокътната, колкото си мислиш, че е, любов. Не съм те принуждавал да правиш нещо, което не искаш да правиш.
– Както и да е.
– Лили? – Амон докосна ръката ми и аз веднага затворих устата си, усещайки как лицето ми пламва. Имахме публика – всъщност получи се много неудобно. – Може би трябва да се върнеш към първоначалния си въпрос. Ахмос винаги е бил умел в отвличането на вниманието, както моето, така и на Астен, когато не иска да говори.
Астен се изкиска тихо в другия ъгъл.
Скръстих ръце на гърдите си и погледнах строго Ахмос.
Ахмос въздъхна, повдигна коляно и го обгърна с ръце.
– Отказах се от част от себе си, за да спася живота ти, когато умря от ухапването от Апоп.
Устата ми се отвори и се опитах да кажа.
– Аз… – заекнах – аз… съм умряла?
– Беше почти мъртва, когато падна във водата. Почти всяка кост в тялото ти беше счупена. С отровата на Апоп, течаща във вените ти, силите ти бяха намаляли до критична точка. Когато водата влезе в дробовете ти, ти се удави. Черти откри душите и на трите ви треперещи, сгушени една в друга в ъгъла на кораба. Трябваше да работим заедно, за да ви излекуваме и да ви върнем там, където ви е мястото.
„Имате ли някакъв спомен за това?“ Попитах Тиа и Ашли. Когато те отговориха, че не помнят, го попитах: – Какво направи?
– Извадих тялото ти от водата, използвах силата си, за да махна течността от белите ти дробове и след това казах на Черти да върне и трите ви в тялото ти. Той, разбира се, каза, че не може да направи това. Поне не и без да бъде заплатено.
Преглътнах.
– Колко плати?
– Трябва да разбереш, че Черти щеше да го направи, ако можеше, дори и без да иска отплата, но космосът изисква баланс, размяна.
– Колко? – попитах отново, треперейки, докато чаках отговора му.
Ахмос млъкна.
Когато Ахмос не отговори, Амон се включи:
– Той трябваше да се откаже от нещо за всяка една от вас. Помниш ли канопичните буркани? Че те съдържат достатъчно енергия, за да ни поддържат, когато сме живи?
Аз кимнах.
Амон продължи:
– Ахмос се отказа от три от тях. Заради Тиа той се отказа от властта си над животните. Заради теб той се отказа от способността си да извлича енергия от Луната. И заради Ашли той се отказа от крилете си.
Можех да чуя как Ашли ридае в дъното на съзнанието ми. Горещи сълзи горяха и зад очите ми.
– Ето защо той не можа да се превърне в жерав – промърморих аз.
– Да. Това е и причината да е толкова изтощен. Той не смееше да се откаже от призванието си на Търсач – човек, който намира път, или способността си да лекува другите. И очевидно той все още се нуждае от уменията си да управлява времето. Но без да черпи от луната, той едва издържа. Всички сили, които е запазил, са отслабнали, особено когато ги използва твърде често.
Погледнах към Ахмос, който гледаше надолу към сплетените си ръце.
След като стиснах ръката на Амон, се приближих до Ахмос и хванах тежката му ръка, обвивайки я около раменете си.
– Благодаря ти – казах и го целунах нежно по бузата.
Ахмос въздъхна тежко и ме придърпа по-близо, за да мога да отпусна глава на гърдите му. – Както казах – гърдите му изръмжаха под бузата ми, докато говореше – всеки един от нас би направил същото.
Стаята стана тиха. Сигурно сме заспали, защото целият разговор ми се стори като сън – тоест, докато не се събудих, гушната в едрите ръце на Ахмос. Той примигна, отвори очи и потърка гърба ми. Лунната светлина се изливаше върху нас от счупен прозорец и аз се натъжих, като си спомних, че той вече не можеше да събира сили от сребристите ѝ лъчи. С извинителна усмивка го оставих и отидох до зейналата врата, която висеше свободно от пантите, където стоеше Амон.
Той докосна с устни челото ми и ми хвърли нежен поглед, който ми каза, че разбира и не се нуждае от повече уверения от моя страна. Протегнах ръка и той я пое, стискайки я топло в своята.
– Мислиш ли, че е безопасно да се опитаме да се промъкнем сега? – попитах го.
– Ако ще опитваме, сега е подходящият момент – отговори той.
Вятърът нахлуваше през пролуките между домовете и магазините, свистеше зловещо и стенеше като призраци, заседнали в Тресавищата на отчаянието, докато се придвижвахме към кулата.
Продължихме напред и най-накрая съзряхме тъмен вход към кулата, който беше отворен. Тъкмо се канех да стъпя на лунната светлина, за да се насоча към нея, когато Астен ме дръпна назад и посочи нагоре. На върха на кулата, почти скрити в сенките на сградата, имаше големи същества с дебели крила.
– Какви са тези? – прошепнах. – Много по-големи са от прилепите на Поглъщащата.
– Чувал съм за тях, но никога не съм виждал такива, дори в подземния свят. Те се наричат небесни демони. Бихте ги помислили за гаргойли, но те са много, много по-лоши от всичко, което смъртният свят би могъл да си представи. Те са нещо средно между летящите слуги на Поглъщащата и нейните вълци.
– Как ще минем? – Попитах.
В отговор Астен създаде един от своите вълшебни облаци-светулки. Всички пристъпихме вътре и бавно започнахме да си проправяме път през осветената от луната земя към вратата. Отгоре се чу писък, последван от друг. Бих побягнала, но Амон ме задържа.
– Те знаят, че сме тук. Могат да ни надушат, но не могат да ни видят – прошепна той.
Крилатите същества се издигнаха във въздуха, изпълвайки небето с тъмни тела. Движеха се над земята като светлини на диско топки, но в негативна експозиция. Когато най-накрая минахме през вратата, Астен пусна магията си да изчезне и ние продължихме през кулата.
Коридорите бяха тъмни, аплиците – неосветени. Разкошните златни огледала бяха натрошени, прозрачните драперии разкъсани, колоните счупени. Дори някогашният блестящ под от плочки беше разбит, красивите шарки съсипани.
Качвахме се ниво след ниво, без да откриваме нищо освен разрушение. Най-накрая стигнахме до най-горния етаж, този, където Амон-Ра беше направил своя дом. Когато пристигнахме в големия атриум, където за първи път срещнах Хорус, вдигнах ръка. Чух нещо. Пъхтенето на човек или звяр и твърде познатото дрънчене на вериги.
Измъкнах се зад една завеса и надникнах към това, което беше пред мен. Златният фонтан беше съборен, всичко беше изгорено. Върху шезлонга, където Хорус за първи път се опита да ме съблазни, се беше излегнала фигура. Беше сама и, нещо повече, крайниците ѝ бяха приковани към пода.
Тихо заобиколих, за да огледам по-добре и Синовете на Египет ме последваха. Спирахме често, лъвицата в мен беше търпелива и бдителна. Заедно изчаквахме и се ослушвахме за някакво движение от страна на човека, но той изглеждаше заспал. Ноздрите ми се разшириха, когато усетих миризмата на пот и кръв. Приближихме се.
Отмествайки завесата, за да видя по-добре, видях лилавата синина отстрани на лицето на мъжа. Изведнъж той се размърда, приковавайки очи в моите.
– Лили – изстена мъжът, а подутата му устна едва успя да изрече думите.
Излязох от скривалището си.
– Озирис? – възкликнах и когато видях какво му бяха причинили, се отдръпнах. Целият му крак липсваше под коляното. Пънчето беше хлабаво превързано и все още кървеше. В стената беше опряна брадва с тъмночервени петна по ръбовете. Коленичих до него, сложих ръка на треперещата му ръка.
– Какво ти се е случило? – попитах аз със съчувствие в гласа си.
– Няма време – измърмори той. – Трябва да се прегрупирате, заедно с останалите. Те се крият в големия змийски камък. Намира се на върха на планината Вавилон. Той се закашля и от устата му потече кръв.
– Тя не трябва да те намери тук!
Амон и Астен се приближиха зад мен. Озирис ги погледна с умоляващи очи.
– Моля ви – каза той – отведете я. Сега!
– Но ние можем да ти помогнем – започнах.
– Не трябва. Тя ще разбере, че сте били тук. Не се тревожи за мен – каза той, когато видя колебанието ми. – Всичко, което тя може да направи, е да навреди на тялото ми. Душата ми принадлежи на Изида. Докато тя е жива, аз ще оцелея.
В съседния коридор се чу тропот.
– Тръгвайте! Побързайте!
В момента, в който се скрихме зад завесата, чухме тропота на токчета, когато някой влезе в стаята.
– Сами ли сме сега, Озирис? Има ли малки птички, които да са ви посещавали? Не? А добре. Човек винаги се надява. А сега, мой красив домашен любимец, до къде бяхме стигнали? – Тя се засмя съблазнително. – Вярно. Обсъждахме къде може да се крие жена ти.
Когато не получи отговор, тя продължи:
– Не се отчайвай. Възнамерявам да те запазя за себе си, щом господарят ми я вземе за негова булка. В крайна сметка ще имам нужда от някой, който да ме разсейва. Поне за известно време. Ще бъде такова удоволствие да гледам как пламъкът на любовта между вас трепти и умира, докато той разрушава връзката ви.
Юмруците ми се свиха, когато чух гласа на жената, която бях намразила. Само ръцете на Амон върху ръцете ми ме спряха да не я атакувам. Зелена светлина се прокрадваше под завесата. Знаех, че това означава, че Поглъщащата се храни от Озирис. Докато тя се занимаваше с Озирис, ние тихо започнахме да се отдалечаваме, все още скрити зад завесата. Астен ни закри в своя космически облак, за да не ни забележи никой.
Чувствах се много зле от това да обърнем гръб на пленения бог, но освен ако не бях готова да се предам отново на Васрет, знаех, че не можем да се справим с Поглъщащата. Затворих очи и оставих сълзите да потекат тихо, докато излизахме от стаята. След като се измъкнахме, се придвижихме бързо надолу по стълбите, знаейки, че трябва да намерим другите безсмъртни, за да измислим план.
Притиснах ръка към устата си, когато Озирис започна да крещи.