ГЛАВА 21
ВИДЕНИЕТО НА НЕФТИС
Преминахме бързо през двореца на Амон-Ра. Ахмос ни изведе през задната част на сградата с надеждата да избегнем живите гаргойли, които пазеха новозавладяното леговище на злата кралица. Бързо стана ясно, че пищящите стражи обграждат унищожения град от всички страни. Астен призова облака си от светулки и закри бягството ни и макар че небесните демони кръжаха над главите ни, търсейки ни, скоро успяхме да ги оставим зад гърба си.
Когато слънцето надникна над хоризонта, боядисвайки пейзажа в зловещо червено, силата на Астен отслабна, докато тази на Амон се увеличи. Ахмос коленичи, за да се опита да открие пътека към планината Вавилон, само за да открие, че няма такава планина.
– Не разбирам – казах аз, когато Астен най-накрая остави облака си да се разсее, след като реши, че сме достатъчно далеч, въпреки че все още бяхме в изгорените земи. Той се наведе, задъхан от усилието да го поддържа толкова дълго.
– Как може да няма такова място?
– Може би Озирис е имал предвид място извън Хелиополис – предположи Амон.
Сложих ръце на бедрата си и се намръщих.
– Не звучеше така. Трябва да разберем къде е. Колкото повече време губим, толкова повече страдания причинява Поглъщащата на Озирис – казах аз. Тежко чувство на вина, че съм оставил бога в лапите ѝ, разкъса вътрешностите ми.
– Ами ако вместо това проследим пътя на Изида? – предложи Амон.
Ахмос поклати глава.
– Няма да сработи. Нямам способността да проследявам пътищата на боговете, особено тук. Виденията, които получавам тук, са в най-добрия случай неясни. Способността ми работи най-точно, когато се фокусирам върху вас двамата и върху Лили. Като се отказах от силата си да черпя от луната, всички дарове, които съм запазил, намаляха. Пътищата просто не са толкова ясни, колкото бяха преди.
– Тогава как да намерим боговете? – попита Амон.
– Васрет може да ги намери – казах тихо.
– Можем да разберем това и без нея – мигновено отговори Амон.
– Можем ли? – Обърнах се към него. – Не съм толкова сигурна.
Амон стисна упорито челюст и отказа да повдигне темата.
Беше лесно да си помисля да избягам, когато не виждах изход. Но тогава щяхме да изоставим всички. Поглъщащата със сигурност щеше да изсмуче останалите и да ги измъчва, само защото можеше. След това, когато се насити, Сет щеше да дойде, за да довърши започнатото. Той щеше да разруши Земята. Може би дори целия космос. Какво щях да правя тогава? Ако дори боговете се криеха от Сет и Поглъщащата, тогава нещата вървяха към зле. Много зле.
Докато тримата мъже спореха на къде да вървим по нататък, аз имах вътрешен разговор с момичетата в главата си.
„Можем ли да направим това и да запазим контрола?“ – попитах, докато дъвчех долната си устна.
„Няма как да кажем“ – каза Тиа.
„Не можем да позволим на Поглъщащата да ги намери“ – добави Ашли. „Вижте какво направи с Озирис! Тя наистина е зла магьосница. Предпочитам да се предам, отколкото да дам братята на такива като нея.“
„Сигурна ли си, че искаш да рискуваш, Лили?“- попита Тиа.
„Не. Не съм сигурна в нищо на този етап.“ – Отдалечих се на няколко крачки и размахах ръце, опитвайки се да почерпя смелост и казах – „Трябва да опитаме. Просто не… не се сливайте напълно. Поне се опитайте да не го правите. Комбинирайте само толкова, колкото да разберете на къде трябва да отидем.“
Ашли и Тиа дадоха мълчаливото си съгласие и съзнанията ни се сближиха. Не осъзнавахме колко мощно е привличането на Васрет, докато не се приближихме отново към нея. Тя беше мощен магнит и ние просто бяхме натиснали копчето, за да я включим. Отчаяно се надигнахме срещу ярката светлина, която заплашваше да ни погълне. Беше като да се бориш с вълните. Енергията ни бързо намаляваше, докато обикаляхме пропастта преди спускането. Ако се подхлъзнахме, знаехме, че ще се изгубим. В този момент чухме гласа.
„Здравейте отново“ – каза женският глас.
„Хм…здравей?“ – извиках мислено. Аз ли? – „Дали… на себе си ли говорим?“
„Не точно“ – гласът на жената бързо отговори. „Вие сте себе си и аз съм себе си. Трябва да кажа, че не беше любезно от Амон да ме изхвърли толкова внезапно. Не бих била толкова жестока с него.“
Избирайки да игнорирам коментара ѝ за Амон, аз се съсредоточих върху другото разкритие.
„Искаш да кажеш, че не си съставена изцяло от нас трите?“
„Не, не съм.“
Мислите ми бяха хаотична бъркотия. Невъзможно! Тиа и Ашли бяха също толкова учудени, колкото и аз.
„Тогава какво си ти?“ Попитах я.
„Какво съм аз? Доста е грубо от ваша страна да приемете, че съм какво, а не кой. Макар че, технически погледнато, си права. Това, което получавам от вас трите, идва от друго място.“
„Защо ни говориш сега?“ – попита Тиа. „Никога не си го правила преди. Можеше да ни изтласкаш през ръба по всяко време и да поемеш контрола. Усещаме твоята сила. Играеш си с нас, сякаш сме вредители, които можеш да убиеш ли?“
„Съвсем не“ – отвърна тя. „Вие сте част от мен. Ценни като очите, ръцете и ума ми. Не ви смятам за вредители.“
„Тогава какво сме ние?“ каза Ашли. „Защо искаш нашето унищожение?“
„Не ви желая злото – поне не и по начина, по който си мислиш. Просто факт е, че ако искам да се вселя в тялото ви, да използвам вашите таланти и способности, трябва да ви пресъздам. Това е напълно естествен процес. Всяко старо нещо трябва да направи път на новото. Може ли една риба да оцелее, без да изяде своите събратя? Може ли нещо да бъде построено, без да се изчерпят рудата и камъните в планината? Може ли един фермер да отглежда реколта, без първо да разчисти гората? Създаването и разрушението са ин и ян. Когато това се случи по правилния начин, те са в абсолютен баланс. За да съществувам аз, вие трите трябва, за съжаление, да престанете да съществувате.“
„Тогава как можем да сме тук… на това място, заедно?“
„Защото ние сме в междинно пространство – безкрайната тъмнина, която лежи между паметта и бъдещия потенциал. Тук съм родена. Това е мястото за наблюдение. Където времето е в един вечен кръговрат. Била си тук преди, въпреки че нямаш спомен за това. За съжаление вашите ограничени сили означават, че можете да съществувате тук само за ограничен период от време.“
„Какво мислиш да правиш сега?“ – попита направо Тиа.
„Ах, вечно практична. Не мисля, че съм ти казвала колко много те ценя и твоето сурово, честно възприемане на света, Тиа. Доста е освежаващо. Това ме държи здраво стъпила на земята. Отговорът на въпроса ти е, че не смятам да правя нещо. Просто ще чакам тук, докато ме повикате. Не се тревожа за това. Това е неизбежно.“
„Няма ли да се опиташ да ни превземеш?“ – попитах подозрително.
„Никога не съм го правила. Всеки път ти ме канеше. Разликата между нас е, че аз не те каня обратно.“
„И защо не?“ – попита Ашли.
„Е, това е моята страстна, импулсивна страна. Нека те попитам, фея, грешно ли е да искаш да опиташ от живота и любовта? Нямам ли право да бера плодовете от усилията си? Какво дава на вас трите по-голями права за съществуване от мен?“
„Просто това, – казах аз – че ние сме три, а ти си сама. Нуждите на многото са пред нуждите на един.“
Васрет насочи вниманието си към мен. „Вечно философски настроеният човек. Нека те попитам тогава, Лили: би ли се отказала от тялото си, за да може Тиа да го притежава, или Ашли? Техните смъртни форми отдавна са мъртви. Позволяваш им да споделят твоето, но ти запазваш контрола, нали? Какво е чувството да седиш на заден план? Да бъдеш мълчалив наблюдател? Можеш ли да понесеш това? Ти го искаш от тях. От друга страна, хората винаги играят доминираща роля, нали? Само защото феята и лъвицата са друг вид, не означава, че са по-маловажни.
Моето съществуване означава перфектна хармония за вас трите. Няма победител или губещ. Ако наистина ги обичаше като сестри, както твърдиш, би избрала да направиш тази жертва. Така ще постигнеш този баланс. Да, нуждите на многото. Това, което наистина имаш предвид, когато го казваш е, че не нуждите на многото са важни, а нуждите на човека.“
Нямах думи, за да опровергая аргументите ѝ. Чувствах се засрамена и ядосана едновременно. Наистина ли бях толкова ограничена в мисленето си? Тя не грешеше. И това беше проблемът.
Тя продължи. „Не избрах ли мъж, който и трите обичате? Как може да сте толкова егоистични, когато космосът е заложен на карта? Когато животът на другите двама любими мъже е застрашен? Запазването на вашите индивидуални идентичности, макар и разбираемо, има цена. Ашли, ти вече се предаде веднъж. Твоята смъртност, твоята човечност бяха пожертвани просто, за да се предпазиш от злощастно изпитание.“
Гласът ѝ заглъхна, когато Васрет насочи вниманието си към Тиа. „А ти, лъвице. Отчаяно се нуждаеше от сестра, която да замени тази, която си загубила. Кажи ми, по-добре ли е за Лили да живее това двойното съществуване, което се случи, когато я направихте сфинкс? Не мисля, че е така. Всъщност би било мило, ако просто я беше погълнала в равнините. Тъй като ти принуди Лили да ти стане сестра, тя се отказа от част от себе си.“
Тъкмо се канех да протестирам, когато Васрет ме притисна в ъгъла. „И последно, идваме при теб, Лилиана Йънг. Ти копнееше за живот със смисъл, цел, свобода от родителите си. Но това е лъжа, която си повтаряла отново и отново. Вярваш, че твоите родители са те контролирали, принуждавали са те да посещаваш определено училище, да се държиш по определен начин или да излизаш с определено момче, но това не е дело на родителите ти. Твое е. Само ти решаваш съдбата си. Ти беше слаба, защото ти беше позволено да бъдеш. Ти си избрала пътя, по който вървиш. Всъщност ти си го прегърнала. Дори сега би искала да си представиш, че аз съм тази, който ти налага нещо. Че ще прекъсна съществуването ти, за да спася космоса. Но няма да го направя.
Когато дойде моментът да вземеш решение, надявам се да си достатъчно силна, за да избереш правилния път. Този, който не е задръстен от съмнение в себе си и желание за самосъхранение. Но знай, че каквото и да избереш, това е и винаги е било твой избор. Само защото не харесваш възможностите пред теб, не означава, че нямаш никакви. Примири се с това, Лили.“
Трите замълчахме. Колко странно, че всички се чувствахме като ученици. Трябваше да е най-странното преживяване в живота ми. И това говореше много.
Носехме се в мрака, усещайки притегателната сила на Васрет, но вече не я чувствахме като вихър. Сега, когато знаехме, че имаме способността да ѝ се противопоставим, можехме да го направим. Трите бяхме там, без да можем да се погледнем в очите нито буквално, нито мислено.
Докато всяка от нас се опитваше да се събере отново, тя каза:
„Засега ще ти помогна, ще ти дам това, което търсиш, без да налагам контрол над тялото ти. Но знай, че следващия път, когато ме потърсиш, няма да бъда толкова щедра. Не мога да си позволя да бъда. Не и пред лицето на предстоящата битка. Вече знаеш, а със знанието идва и изборът. Когато се върнеш, ще приема, че и трите сте го направили.
За да намерите боговете, които търсите, тръгнете към изгряващото слънце, докато не стигнете до планина, толкова висока, че върхът ѝ се подава над облаците. Ще разберете, че това е правилната планина, когато чуете шумолене на гласове сред дърветата. На върха се намира мястото, което търсите. Но нека ви предупредя. Пътят до върха е труден. Трябва да останете заедно. Не се разделяйте при никакви обстоятелства.“
Щях да ѝ благодаря, но се спрях. Защо трябва да благодаря на някого, който току-що ме беше изложил? Тогава трите внезапно бяхме изтласкани от вихъра. Завъртяхме се и за известно време се изгубихме, но бавно се върнахме. Примигвайки, видях Амон да се взира в лицето ми със замислено изражение, а над него – яркото небе, слънцето, което беше като ореол на главата му. Трябваше да са минали часове, за да може слънцето да е в зенита си.
– Върнаха се – каза Амон.
– Сигурен ли си, че не е Васрет? – попита Ахмос.
– Не. Това съм аз – искам да кажа, ние сме – казах с леко поклащане на глава.
– Какво стана, Лили? – Астен обви с ръка лакътя ми, за да ми помогне да стана.
Изправих се на крака и започнах да се движа на едно място, за да върна чувствителността им.
– Ние… говорихме с Васрет.
И трите момчета смръщиха вежди в почти еднакъв израз на загриженост. Щеше да е смешно, ако ситуацията не беше толкова сериозна.
– Какво каза тя? – попита Амон.
– Тя беше… беше разстроена, че си я отпратил толкова бързо. Тя каза… – Поколебах се.
„Давай, Лили“ – насърчи ме Тиа. „Ние нямаме тайни една от друга и те няма да мислят лошо за нас заради това.“
– Тя каза, че сме егоисти и слаби, и че трябва да направим това, което е най-добро за космоса и най-доброто за другите.
– Ти не си слаба – каза Астен със стисната челюст.
– Или егоистична – каза Ахмос и скръсти ръце.
– Тя очевидно изобщо не те познава добре – добави Амон.
– Точно там е работата – казах аз. – Познава ме. Васрет това сме ние или поне част от нас, независимо дали ни харесва или не. Тоест, тя ни познава по-добре, отколкото ние самите се познаваме. Но има и нещо друго. Тя не е само ние. Тя е нещо друго. Има допълнително парче, което я прави различна.
Погледнах във всяко от лицата им и видях ново изражение.
– Знаехте ли? Всички вие сте знаели – обвиних ги аз.
Ахмос заговори пръв.
– Мога да кажа, че има нещо в нея, което не идва от вас трите. Това беше начинът, по който тя гледаше на света.
– Когато я погледнах с Окото на Хорус – започна Амон – можех лесно да различа вас трите, въпреки че бяхте избледнели. Така те върнах. Съсредоточих цялата си енергия да видя само трите и вие бяхте достатъчно силни, за да се върнете. Но имаше друга част, която се оттегли, която остана. Мислех, че ще имаме време да поговорим за това по-нататък, но толкова много се случи…
Думите му заглъхнаха. Сложих ръка на неговата.
– Оттогава сме малко заети – казах аз.
– Не мога да видя сънищата ѝ – промърмори Астен и аз се обърнах към него. – Би трябвало да мога. Имам достъп до сънищата на всяко създание в космоса – дори и на Апоп, ако реша – но не и нейните.
Размишлявах върху това, когато ми хрумна друга мисъл.
– Астен? Можеш ли да видиш сънищата на всеки? Дори на боговете?
– Да. Стига да не ми блокират достъпа. Но тъй като технически те не са мъртви, това не се случва просто когато се срещнем, както при онези, които пристигаха с Черти. Вярваш или не, всъщност не се опитвам да нахлувам в сънищата на другите. Защо питаш?
– Можеш ли да видиш сънищата на Сет?
Той направи гримаса.
– Никога не съм правил опит. Дори и да можех по някакъв начин, може да не ни хареса това, което ще видим.
– Нещо ми подсказва, че е време. Искам да кажа, след като намерим планината Вавилон.
– Но все още не знаем къде е – каза Астен.
– Сега знаем. Васрет ми даде информацията безплатно. Е, поне без да вземе тялото ми. Но тя ни предупреди, че следващия път всички залози отпадат.
– Тогава да се надяваме, че няма да има следващ път – каза Амон сериозно.
Усмихнах му се слабо. Не че не исках да разкривам всичко, просто не бях сигурна, че Синовете на Египет наистина ще разберат, да не говорим, че ще приемат преживяването, което имахме с Васрет. Тя беше казала – „когато я извикаме отново“, а не „ако я извикаме“.
Интуицията ми подсказваше, че е права. Ние ще се върнем за нея. И следващият път щеше да е последният. Скръб притисна стомаха ми и аз посегнах към ръката на Амон. По пътя щеше да има болка. Васрет каза, че ще трябва да се примиря с това. Че всички ще трябва да я приемем. Най-доброто нещо, което можех да направя в момента обаче, беше да се съсредоточа върху задачата, която ми предстоеше.
След като проверихме позицията на слънцето, потеглихме в посоката, която Васрет ни каза. Отне останалата част от деня, за да намеря планината. Бяхме влезли в най-гъстата, най-тъмната част на гората в самия край на Дуат. Дори Тиа се чувстваше нервна.
„Тук има древни неща“, – каза тя. „Такива, които е най-добре да останат неоткрити.“
Бях склонна да се съглася. Върхът на планината Вавилон беше покрит със сиви облаци, но Ахмос каза, че не усеща влага в тях. Цялата беше покрита с големи дървета, които покриваха земята, както и нагоре, докъдето окото стигаше. Нямаше забележима пътека.
Слънцето вече беше ниско в небето. Знаех, че катеренето в тъмното би било опасно, дори планината да нямаше плашещ, свръхестествен елемент в себе си. След като ги предупредих, че трябва да стоим близо един до друг, усетихме движението на дърветата. Те оживяха, удряха ни с тънки клони и ни спъваха с корени. Не ни искаха.
После започнаха да си шепнат. Отначало тихо, а след това мърморенето им стана по-силно. Имах чувството, че връщането назад е най-умният ход. Веднъж, когато спрях и отстъпих крачка назад, гласовете отслабнаха, станаха почти насърчителни и успокояващи. Но в момента, в който отново насочих погледа си напред, те се отдръпваха, удряйки ни с повишена интензивност. Ахмос беше първият, който реагира с нещо повече от разтревожено изражение.
На около половината път той замръзна на място, мускулите на гърба му се стегнаха, сякаш се готвеше за атака. Когато се приближихме до него, за да видим какво е спряло напредъка му, не видяхме нищо. Ахмос просто се взираше в ствола на масивно дърво, движейки челюст и очи, пълни със сълзи.
– Ахмос? – Обвих ръката си около неговата. Когато той не отговори, повдигнах ръкава на широката му риза и притиснах нежно пръстите си към китката му, търсейки пулса му. Препускаше бясно, но докосването ми сякаш наруши транса. – Какво видя? – попитах го.
Примигвайки бързо, той изсумтя:
– Това е… не е важно. Да продължаваме.
Астен също започна да показва признаци на емоционална травма. Той продължаваше да се опитва да се отдалечи, казвайки, че я е загубил и трябва да я намери. Поглеждаше нагоре към дърветата и надничаше във всеки голям храст, който срещаше. Той дори приклякаше до всеки поток, проследявайки земята, търсейки следи.
– Тъсиш кого? – Попитах. Отново, едва когато притиснах ръце към бузите му и го накарах да ме погледне, очите му се избистриха.
Амон успя да се справи малко по-добре. Когато го попитах защо е така, той само поклати глава, сякаш не разбираше въпроса. Предположихме, че Окото на Хор го е държало здраво на земята. Амон беше този, който ми предложи да държа ръцете на Астен и Ахмос, докато продължаваме. Това направи катеренето малко по-тежко за нас, но двамата мъже започнаха да се държат много по-добре. Само по себе си изкачването беше достатъчно напрегнато, но психическото съсредоточаване, необходимо за да продължим, бързо ни изтощи.
Спряхме веднъж и разбрахме, че стоенето на едно място е лоша идея. Облегнах се на едно дърво и затворих очи. Отне ми само миг, преди умът ми да бъде пометен във виденията, изпратени от дърветата. Намаляването на гарда ми трябва да им е дало възможност да се възползват.
Сънувах, че се въртя във вихрушка и нищо, дори Амон, не може да ме дръпне назад. За кратко бях с Тиа и Ашли, но скоро дори те не можеха да останат с мен. Издигах се все по-високо през облаците и след това в космоса.
Планети минваха покрай мен, а след това галактики и звезди, докато ме дърпаха назад. Каквото и да правех, не можех да спра издигането си. Тогава, когато се издигнах над всичко това, реейки се над космоса в нищото, което го заобикаляше, гледах как една сянка го задушава, докато нададох безмълвен писък. Животът, любовта и всичко, което ценя, беше там в една минута и изчезна в следващата. Започнах да избледнявам и не ме интересуваше. Вече нищо нямаше значение. Знаех само, че не искам да бъда сама.
Лекият шамар по лицето ми ме върна и осъзнах, че дланта на Амон все още лежи върху бузата ми, а Астен и Ахмос стискаха ръцете ми. Очевидно, докато си почивахме, дърветата всъщност бяха направили нещо като капан или бариера около нас, почти сякаш земята се опитваше да ни затвори в клетка. Амон отказа дори да обмисли да използвам силата си, така че ние започнахме да си проправяме път с оръжия и нокти.
Когато стигнахме каменистия връх, паднахме на колене задъхани. Да се каже, че пътуването е било трудно, би било подценяване. Мъглата, която ни обгърна, беше толкова гъста, че дори не можех да различа чертите на момчето до мен.
– Ехо? – Извиках, без да очаквам отговор. Гласът ми отекна над планинския връх и сякаш се плъзна в самото пространство. Ефектът беше зловещ. В мъглата се появи фигура. Стана по-голяма и когато беше достатъчно близо, спря. Знаех, че ни изучава, наблюдава ни. Тогава, който и да беше, трябва да се е почувствал удовлетворен, защото една ръка се вдигна и мъглата се разсея, разкривайки богиня, която бях виждала преди.
Дългата руса коса се спускаше по гърба ѝ на копринени вълни, а среброто все още красеше тялото ѝ. Но вместо тънки гривни и украшения за коса, тя носеше броня. Мекотата на лицето и формата ѝ беше изчезнала. На нейно място имаше стоманена решителност и нещо друго – мъка, толкова голяма, че едва не я смазваше.
– Лили – каза тя с леко кимване на глава. – Тия, Ашли. Чакахме ви. Елате.
Тя ми подаде ръка и аз я поех. Мигновено буйните гласове от дърветата изчезнаха. Пристъпих напред и се обърнах, за да погледна към Астен, Ахмос и Амон все още коленичили. И тримата бяха притиснати от тежестта на същите гласове, както бях и аз. Вдигнах очи към богинята, незададеният въпрос се носеше между нас.
– Ти трябва да поканиш Синовете на Египет – каза тя. – Те не могат да прекрачат прага без теб. След като го направят, звездите ще ги разпознаят като твои спътници и лудостта, която изпитват, ще се разсее. Тогава ще можеш да прекосиш планината и дори да полетиш от нейния връх, без да пострадаш.
Не бях сигурна дали има някаква церемония, затова само докоснах раменете им. Това изглеждаше достатъчно. Облекчението личеше по лицата им. След като станаха, Нефтис се обърна, показвайки, че трябва да я последвам. Мъглата се върна, изпълни въздуха зад нас и накара дърветата да изчезнат.
Върхът на планината беше поредица от скалисти стъпала, надупчени от високи гранитни колони. Те се простираха в небето като големи копия, забити в земята. Представях си, че от въздуха трябва да изглежда като крепостта на дракон.
Вървяхме по пътека между колоните, докато не попаднахме на каменна ротонда. Поредица от отвори изчезваха в планинския склон. В центъра на откритото пространство имаше голямо огнище, заобиколено с плоски каменни пейки.
С щракане на пръсти Нефтис запали огън. Когато тя плесна с ръце, други богове се появиха от тъмните пещери, включително Амон-Ра, Хор, Изида, Анубис и Ма’ат. Имаше и няколко други, които не разпознах, но бяха много малко след опустошението, което бяхме видели.
Смятах, че е интересно, че срамежливата и скромна Нефтис, която седеше тихо на заден план по време на нашето съдене, командваше останалите. Това, че те ѝ отделиха цялото си внимание, не ми убягна.
– Тя пристигна – простичко каза Нефтис. Премести се от другата страна на огъня, позиционирайки се между Амон-Ра и Изида. Стояхме мълчаливо за дълъг, напрегнат момент, взирайки се един в друг през пламъците. Чаках боговете да кажат нещо, каквото и да било. Исках да ми обяснят защо ме изпратиха на това лудо пътешествие. Защо не ми казаха цялата информация. Исках да знам, какво очакваха от мен. Но те не казваха нищо. Оказа се, че ще трябва да съм първата, която ще проговори.
Гледах от едно лице към друго, като с всеки изминал момент ставах все по-раздразнена от липсата на комуникация.
– Какво стана с другите? Всички ваши граждани мъртви ли са? – попитах аз, оставяйки обвинението да оцвети тона ми. Сега, когато най-накрая наруших мълчанието, присвих поглед към Амон-Ра, като скръстих ръце. – Въобще осъзнавате ли какво става там долу или просто дойдохте тук, за да си заровите главите в пясъка, както обикновено?
– Разбира се, че знаем – отговори богът на слънцето с повече търпение, отколкото заслужавах. – Задържахме я толкова дълго, колкото можахме, но в крайна сметка решихме да ѝ позволим да превземе града, след като отведем всички на безопасно място. Гражданите на Хелиополис са скрити за момента.
Беше облекчение да чуя, че по-голямата част от населението не е било погълнато.
– Мисля, че си забравил някого – казах, все още изпитвайки раздразнение.
Последва ахване и аз бързо погледнах към Изида. Тя се беше приближила до Анубис, който бе обвил раменете ѝ с ръка. – Значи си го видяла? – попита тя, а прекрасният ѝ глас трепереше от вълнение.
– Да. Той ни каза да дойдем тук. Той е … – Поколебах се. – Зле е ранен. – Изида потрепери, но не каза нищо, погледът ѝ остана каменен. Тогава разбрах, че тя вече знае. – Поглъщащата го изцежда – добавих, притискайки богинята. – Тя те търси, за да те заведе при Сет.
Когато тя само кимна, аз вдигнах ръце във въздуха.
– Не те разбирам. Знаеш, че той е там долу, и въпреки това го оставяш да страда от нейните ръце. Мислех, че го обичаш.
– Наистина го обичам – каза тя и малко огън освети въртящите се като мъглявини очи. – Повече, отколкото предполагаш. Това, че той е там, ме убива.
– Тогава защо? – попитах, като се взирах във всеки един от тях. – Вие трябва да сте богове. Със сигурност сте равни с нея.
– Той е там по моя молба. – Нефтис пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Изида, като ѝ се усмихна нежно, преди да ме погледне още веднъж.
– По твоя молба? – повторих озадачена. – Защо би направила това?
– Тук се случва повече, отколкото изглежда на пръв поглед, Лилиана Йънг.
– Очевидно. – Въздъхнах тежко. – Слушайте, не мислите ли, че е време всички да ме осведомите? Трябва да кажа, че вече ми омръзна да бъда ваша пионка.
Нефтис заобиколи огъня и дойде при нас.
– Погрешно си разбрала. Ти не си нашата пионка. Ти си нашата кралица. Играем тази игра от дълго време. Сега, когато всички части са сглобени, е време да направим последните си ходове. И да се молим, че звездите са планирали всичко толкова внимателно, колкото се надяваме.
Направих крачка назад, осъзнавайки, че истината ме връхлита.
– През цялото това време сте търсели Васрет.
– Да. Всяко пътуване, на което те изпратихме, те подготви за това, което трябва да станеш.
Тялото ми потрепери от думите ѝ. Топли ръце обхванаха раменете ми и скоро бях притисната към твърди гърди.
Нефтис продължи:
– Преди много време имах видение. В него видях момиче, много специален смъртен, която би постигнала велики неща. Неща, които дори боговете не могат да направят.
Богинята вдигна ръце в молба, но аз стоях скована в ръцете на Амон. Тя въздъхна и отпусна ръце, като ги постави зад гърба си и започна да говори отново.
– Амон беше преместен нарочно в Ню Йорк и той се пробуди точно по времето, когато ти бе наблизо. – Тя кимна с глава към Амон, сочейки мъжа, който стоеше зад мен. – Когато той избяга от задгробния живот, насочвайки се към подземния свят, видяхме това като възможност да те изпитаме, за да разберем дали имаш силата да преминеш през Ритуала на Васрет. Когато го премина успешно, знаехме, че ти си тази, която сме търсили.
– Също толкова лесно можех да бъда убита.
– Можеше – призна тя – но срещна съдбата си. – Тя се усмихна. – Както и твоята вътрешна лъвица. С Тиа придобихте силите на сфинкса, което ви позволи да влезете в долния свят. Това беше място, до което дори боговете нямаха достъп. Но с помощта на Синовете на Египет ти не само влезна там, но оцеля и върна Амон у дома при нас.
– Но липсваше още една част. Знаехме, че за да можеш наистина да насочиш силата на Васрет, ще трябва да станеш носител и на трето момиче. Защото само една трилика богиня, обвързвана с всяко момиче в абсолютна хармония, би образувала истинска сизигия (съединение или противопоставяне, особено на луната и слънцето), която би позволила на Васрет да влезе в нашето царство.
Изида пристъпи напред.
– Поради редица причини нито аз, нито Нефтис можехме да поемем ролята на третото момиче, така че Ма’ат се включи доброволно. Тя планираше да се откаже от физическата си форма и да се слее с теб след завръщането ти от отвъдното. – Тя се усмихна вяло. – Не очаквахме Ашли. Всъщност ние дори не знаехме, че тя е в подземния свят.
Погледнах към Ма’ат, която стоеше сковано и гордо. Изтръпнах. Като се имат предвид всички неща, Тиа и аз предпочитахме нашата вътрешна фея.
Изида каза:
– Когато приказното дърво се пожертва и се предаде, тя знаеше какво прави. Ашли допълва идеално двете ви. Ма’ат щеше да добави повече сила към вашето трио, но Ашли носи собствените си таланти и личност. Получи се и това беше най-важното. Не очаквахме, че ще трябва да използваш силата си толкова скоро. Поглъщащата беше неочаквано усложнение. Тогава Сет избухна и ние трябваше да ускорим плановете си.
– Значи, когато д-р Хасан те попита дали звездите знаят за мен, ти излъга? – попитах ледено Изида.
– Не точно – каза Изида. – Знаехме, че Васрет идва и се надявахме да си ти. Имаш голям потенциал. Никое друго момиче преди, не е имало връзка със Син на Египет. Фактът, че имаш връзка и с тримата…
Нефтис бързо я прекъсна.
– Въпросът е, Лили, че стигнахме до тук. Достатъчно е да кажем, че те чакахме. Да, скрихме информация. Да, накарахме те да преминеш през изпитания. Да, ние възлагаме всичките си надежди на теб. Въпреки всичко, което си преживяла, утешавай се със съзнанието, че сега сме тук. Готови сме да помогнем, готови сме да отговорим на въпросите ти и сме готови да се борим заедно с теб. Това, което трябва да знаем точно сега, е… ще ни помогнеш ли?