ГЛАВА 22
ОБВЪРЗВАНЕ НА СЪРЦАТА
Всеки присъстващ на върха на планината ме гледаше в очакване, надеждата озаряваше лицата им. Тоест всички, освен тримата мъже зад мен, чието мнение ме интересуваше най-много. Подтикната от ангажираността им към мен, се стегнах.
Със свито сърце отговорих тихо:
– Да. Ще помогна.
Почти като един, Синовете на Египет изправиха рамене, сякаш се подготвяха за неизбежната битка, която току-що се бях заклела да водя.
– Ние също ще помогнем – каза Амон, изразявайки чувствата и на тримата братя.
Сложих ръката си върху тази на Амон, където все още държеше рамото ми.
– Кажете ни каквото трябва да знаем – казах аз.
Нефтис се канеше да отговори, но Изида започна първа. Думите ѝ се изляха от нея толкова бързо, че се чудех как е успяла да ги сдържа толкова дълго. Беше толкова различна версия на ледената, тиха богиня, която бях срещнала преди. Може би тревогата за съпруга ѝ е причината за промяната в нейното поведение.
– Първо трябва да те защитим от Поглъщащата. Ще изплета мощна магия, така че ако случайно улови някой от вас, да не може да намери останалите. Имайте предвид, че ще се опитаме да избегнем това на всяка цена, но трябва да сме готови за всичко.
Наклоних глава.
– Имаш предвид да ни направиш същото, което направи с Озирис? Ето защо тя го измъчва, вместо да те търси, нали?
– Да – отвърна тя със затворени очи. – Планината ни крие от нея, но щом излезем оттук, тя ще може да ни намери. Тогава дори майка ни, Нут, не може да ни защити от нея. И никоя пещера, която нашият баща Геб би могъл да направи, не би била достатъчно дълбока. Подготвени сме за последствията от това, но вие четиримата сте твърде важни, за да рискувате да загубите битката с Поглъщащата. В крайна сметка тя няма голямо значение. Трябва да запазим по-голямата част от енергията ви за Сет.
– Тогава защо просто не я оставим на мира и не потърсим Сет? – Попитах. – Нали знаете, отрежете главата на змията и останалото ще умре.
– Освен ако на място на отрязаната глава, не изскочат две – измърмори Астен почти под носа си.
Изида трепна при моята аналогия, но Нефтис продължи да отговаря на въпроса ми.
– Сет е инвестирал голяма част от енергията си в Поглъщащата, точно както направи със Себак. Побеждавайки некроманта веднъж завинаги, вие отслабихте властта на Сет. Ще бъде почти невъзможно да го надвием дори с всичките си сили, но ако скъсаме връзките между него и Поглъщащата, това ще го направи много по – уязвим.
– Чакай малко. – Нещо изплува, което бях научила за Сет отдавна. – Веднъж д-р Хасан ми каза, че Сет може да създава, но го прави само за да разруши създаденото от него. Няма ли по невнимание да му дадем повече власт, като се отървем от Поглъщащата?
– Твоят д-р Хасан, въпреки че притежаваше Окото за кратко време и въпреки че е много осведомен за един смъртен, не разбира всичко – отговори русата богиня.
– Поглъщащата вече свободно е споделила енергията и силите си със Сет. Той не може да вземе повече от това, което вече има, дори ако реши да я премахне. Той може да си върне само това, което ѝ е дал назаем, за да изпълни заповедта му. Когато д-р Хасан е говорил за създаването и разрушаването, той е има предвид Синовете на Египет. Тъй като разбирането на това е важно, ние ще ти кажем каквото можем. Позволи ми да започна, като кажа, че това, което знаем за крайните му планове по отношение на тях, е много малко, но най-доброто ни предположение е, че Сет, насърчавайки Синовете на Египет, се е опитвал да пресъздаде заклинанието, изтъкано от Изида. От това, което разбрахме, Сет насочваше голяма част от силата си към тримата млади мъже. Начинът, по който той постигна това, все още е загадка за нас. Би било невъзможно за него да пресъздаде нейното заклинание.
– Защо невъзможно? Нали има сила?
– Това не е силата, която е нужна – каза Изида. – Създаването на заклинание изисква определен талант, разбира се, но това специално заклинание изисква нещо повече. Основната съставка за него е любовта. Любов и добро сърце. Любовта не е нещо, което Сет може да разбере.
Когато двете богини млъкнаха, Анубис добави:
– Заниманията на Сет с некромантията вероятно са ключът към разбирането на мотивите му. Това, което знаем, е, че космическата енергия може да се използва и свързва само по определени начини. Смъртта, както първата, така и втората, изглежда е катализатор за разкъсване и създаване на връзки, космическата енергия протича през тези връзки.
– Това тогава би обяснило връзката му с Поглъщащата – замислих се. – Тези двамата са като скачени съдове. Тя набира енергия чрез изяждането на сърца, което не е съвсем различно от разрушаването. Тъй като смъртта я зарежда с енергия, логично е именно така да се е хранила, така да се каже
– Да – каза Анубис, докато потриваше грубата си челюст. – Не е чудно, че са били привлечени един към друг, дори през стените на неговия затвор.
– Да – добавих с презрителен смях. – Предполагам, че са като Пирам и Тисбе (двойка нещастни любовници, чиято история е част от Метаморфозите на Овидий), говорещи през пукнатините в стената.
Всички богове ме погледнаха безизразно.
– Какво… вие не изучавате древноримска поезия в Хелиополис? Е, предполагам, че не е толкова древно за вас.
Мълчанието продъжаваше.
– Шекспир? – Повдигнах вежди, после въздъхнах. – Няма значение. Моля, продължавай.
Анубис повдигна вежда, докато ме оглеждаше и след това продължи:
– Там, където Сет беше спрян от Синовете на Египет, той намери други съмишленици – Себак и Поглъщащата. Въпреки, че не можеше наистина да направи същото заклинание, което Изида беше направила, все пак, между тримата, има неоспорима връзка. Ето защо той отново погълна Себак точно в момента на смъртта му в света на смъртните.
– Чакай – казах, вдигайки ръка. – Искаш да кажеш, че е разкарал Себак? Но това е било, ако не мигновено, то със сигурност бързо. Д-р Хасан каза, че разграждането отнема много време.
Анубис хвърли поглед към Изида, която обясни:
– Разграждането става много бързо, поне за създание, върху което Сет се фокусира. За съжаление, когато той унищожи определено дърво или животно, изглежда, че има способността да унищожи и целия вид. Това не е неизбежно, тъй като го видяхме да унищожава няколко индивида и човечеството все още съществува, но е възможно. Това разрушаване вероятно е нещото, което Хасан е имал предвид. Ако Сет се опитва да разруши цялото човечество, като унищожи Синовете на Египет, тогава, да, това щеше да отнеме известно време. За щастие го спряхме преди това да се случи.
Анубис добави:
– Трябва също да си наясно, Лили, че когато унищожи цял вид, той придобива уменията и силата им.
– Като ноктите на Тиа – промърморих.
Изида отговори:
– Да. Но той не само получава ноктите, той може да стане това създание изцяло, да замаскира присъствието си. Дори ние не можем да го открием, когато броди като звяр – каза тя. – Макар, че някои от предпочитаните му, опознах много добре.
Нефтис хвана ръката на сестра си и я стисна. Отново ме побиха тръпки и реших да не настоявам за допълнителна информация относно това.
– Добре – казах аз – връзката на Сет с Поглъщащата има смисъл, но какво да кажем за Себак? Защо го е избрал, напълнил със сила и след това го е изоставил?
– След като смъртта му беше сигурна – започна Анубис – Сет отново погълна енергията, която беше дал на некроманта. След това той изхвърлил онова, което било останало от Себак, в Кладенеца на душите за съхранение, ако някога отново му потрябва. Въпреки че Себак беше смъртен, той беше могъщ майстор на магии. Вероятно това първоначално е привлякло вниманието на Сет. Но след като му причинихте първата смърт, Себак беше хванат в капан във формата на бога-крокодил и вече не можеше да използва заклинанията си. След това Сет до голяма степен го игнорира, губейки интерес.
– Себак каза, че иска да се докаже на господаря си. Ето как Сет е разбрал къде сме – казах аз. – Освен това на лодката имаше шабти, които се опитваха да комуникират със Сет. Трябва ли да се тревожим? – Попитах.
Нефтис и Анубис се погледнаха.
– Има нещо, което не сме ти казали, Лили – каза богинята.
Изсумтях по много неженствен начин.
– Без майтап! Ами хайде. Не мога да си представя, че може да бъде много по-лошо.
Богинята трепна.
– Отговорът на въпроса ти е „не“. Сет не може точно… да те види. Това е част от това, което те прави специална. – Доктор Хасан ти е разказал за змийския камък, нали? – тя попита.
Сведох озадачено вежди и отговорих:
– Да.
– Е, това място, където сме се скрили, е една гигантска добавка към него. Ето защо Сет не може да ни намери. А ти… ти също си такава добавка.
– Как мога да бъда добавка? – Попитах. – Искаш да кажеш, че съм направена от змийски кости?
Начинът, по който лицето ѝ се изкриви, ме накара да се почувствам много неудобно.
– Просто има нещо в теб, Лилиана, нещо, което те прикрива от неговия и нашия поглед. Може да е Васрет, но не мисля така. Ти си притежавала това качество още преди да станеш сфинкс. Ето защо, дори сестрите ти не знаеха за твоите скрити спомени, които съхраняваш в твоя скарабей. Хубаво е да си добавъчен камък. Кълна се.
Захапах палеца си, мислейки.
– Значи Себак и шпионите шабти, трябваше да докладват нашето местоположение на Сет, тъй като той не можеше да ни види.
Богинята кимна.
– Докато Себак те вижда, Сет те вижда също.
– Тогава защо Сет не ни атакува, докато бяхме на реката? Бяхме слаби. Уязвими.
– Той можеше да те види, но не знаеше къде си точно – обясни Анубис. – Реката е обширна. Обхваща целия космос. Би било като да търсиш песъчинка в пустинята, а както знаеш, там е много лесно да се изгубиш.
– Да – казах, спомняйки си скорошния разговор. Почти бях загубила Астен и Ахмос там. Беше просто късмет, че намерихме Черти. Задавих риданието, което заплашваше да излезе, когато си помислих за изгубения капитан.
Анубис прекъсна мрачните ми мисли.
– Що се отнася до шабтите, те вероятно са били пратени да наблюдават Черти. Ако ги остави на място, познато на Сет, тогава ще може да те проследи. Изключение прави Островът на изгубените. Ето защо Ма’ат скри синовете на Египет там.
– Но ти каза, че не знаеш къде си ги скрила – казах на строгата богиня.
– Не съм излъгала, ако това е, което намекваш – контрира Ма’ат. – Наистина не знаех къде са. Черти ми каза къде си. Островът на изгубените е място, което само ти и той бихте могли да откриете. Беше безопасно. Сет не би могъл да ви последва там и тъй като непрекъснато се премества, островът е практически неоткриваем.
– Когато избягахте от острова – каза Анубис – неволно привлякохте вниманието на Себак. После, по-късно, когато причинихте втората смърт на некроманта, тя рани и Сет. Видяхме това в отслабването на Поглъщащата. Той не го очакваше и в резултат на това, се отдръпна от нея и я остави практически сама тук. Това ни даде възможност.
– Не че някога е била наистина сама – каза Нефтис. – Все пак вярваме, че ако успеем да я унищожим, преди той да абсорбира отново енергията, която ѝ е дал, това ще разруши каквато и да е връзка между тях. След като и тя преживее окончателна смърт, свързващата ги енергия ще изчезне напълно и той ще трябва да се бори сам.
– Е, какво ще му попречи да я разруши в момента, в който я притиснем в ъгъла, както направи със Себак? – Попитах.
– Ще го разсеем – каза Нефтис, плъзгайки очи към богинята, която стоеше до нея.
Изръмжах: – Но… но не е ли точно това, което той иска?
– Сет не може да има това, което иска – каза Изида мрачно, с опасна нотка в гласа си. -Това е извън обсега му завинаги.
– Но ти ще го накараш да мисли, че това все още е възможно, сестро – каза Нефтис. – Това ще ни спечели време.
Двете богини се спогледаха.
Потръпнах, неприятна тръпка премина през вените ми. Имаше част от мен, която искаше да попита какво иска Сет от красивата богиня, която се оказа и негова снаха. Но от друга страна, можех да позная.
– Независимо от тази дневна драма на боговете – казах аз, посочвайки Нефтис. – Мислех, че си негова съпруга. Няма ли да е по-добре ти да си тази, нали знаеш, да го разсейваш?
– Не – каза Амон-Ра, проговаряйки за първи път. Тялото му блесна само за миг с толкова ярка сила, че скри красивите му черти. – Той вече я е наранил достатъчно.
– Правилно. – Прехапах устни. – Все още има нещо, което не разбирам. Ако Сет е свободен и може да унищожи всичко, което реши, и е достатъчно силен, за да изпрати всички вас да се свиете в тази планина, защо той просто не е унищожил всичко вече? Той може да унищожи Дуат или Земята и всички нейни обитатели. Какво го задържа?
Амон-Ра отговори този път.
– Първо, той е убеден, че е влюбен в Изида. Той иска да притежава и нея, и Нефтис, и те да управляват до него като негови кралици. Ако се опита да премахне Дуат или друго убежище, към което избягахме, рискува да ги загуби.
– Това е смущаващо, но добре.
– Второ, въпреки че технически Сет е освободен от затвора, който направихме за него, той все още е задържан.
– Какво точно означава това?
Нефтис отговори:
– Нашите баба и дядо Тефнут и Шу се отказаха от телесните си форми, за да го хванат в капан. За да го обясня с термини, които може да разбереш, Сет все още е окован, въпреки че не е затворен зад стените на клетката си.
– Разбирам. – Казах, въпреки че не го мислех наистина. Имаше толкова много въпроси без отговор. Какво означаваше оковаването на бог? Може ли все още да ни преследва? Премахване? Да приема животинска форма? – И така, това заклинание… – започнах.
– Засега може да почака – каза Нефтис. – Всички трябва да сте уморени. Пътуването ви до тук със сигурност е било трудно. Елате. Ние ще ви осигурим място да се освежите, а след това ще починете до вечерта. През това време, ние ще се подготвим.
Амон-Ра плесна с ръце. Повърхността на голям дялан камък блесна, преди да се появят чинии с храна. Ахмос веднага започна да пълни чиния, която след това ми подаде. Усмихнах му се с благодарност и той отиде да вземе още една.
Докато тримата мъже отрупаха чиниите си с дебели резени месо, печени зеленчуци, задушени плодове и хляб, аз заобиколих различните богове и богини, които тихо се съвещаваха, за да намеря празна пейка. Тъкмо бях изпила първата си чаша от златната течност, с която беше пълна чашата ми, когато някой седна до мен.
– Виждам, че все още носиш подаръка ми – каза. Задавих се с амброзията и се наведох напред, за да се изкашлям.
След като оставих бокала си, казах:
– Какво правиш тук, Хор?
– Не е ли очевидно? Крия се с другите.
– Не. Имам предвид тук, тук до мен. Седя на пейката и ти ми досаждаш.
– Едва ли ти досаждам. Всъщност само мисъта за това ме възмущава. Колко нелюбезна си към мен, когато всичко, което изпитвам е, че ми липсваш.
– Наистина ли? – отвърнах с усмивка.
– Толкова ли е трудно да се повярва?
Огледах се около нас.
– Предполагам, че не. Не мога да не отбележа, че наоколо няма твърде много жени, които да те разсейват. Във всеки случай някоя, която не ти е роднина.
– Вярно е. Въпреки че – той вдигна ръката ми и притисна върховете на пръстите ми към устата си, след което ги целуна по много преднамерен начин – знаеш, че никоя друга жена не може да се мери с теб.
Аз въздъхнах. Феята в главата ми се изкиска. А вътрешният глас на Тия избоботи гърлено.
Една чиния удари каменната пейка с трясък и Амон се появи в полезрението ми. Той погледна от ръката ми към бога, който я държеше.
– Вярвам, че си узурпирал мястото ми – каза Амон, с едва сдържано напрежение, свило ръцете му в юмруци.
Хорус се засмя.
– Така ли, младо божество? Тъкмо разказвах на Лили как залите на Хелиополис станаха скучни след нейното заминаване.
– Колко интересно – каза Амон. – Предполагам, че ако има нещо неясно в Хелиополис, то ще бъде приписано на теб.
Хорус присви очи към Амон.
– Стъпвай внимателно, младежо – каза той. – Вече великодушно ти позволих да вземеш назаем златния ми сокол. Не ме карай да съжалявам за този скъп подарък.
– Това е разликата между нас – каза Амон, навеждайки се по-близо, извисявайки се над седналия бог. – Никога не бих се отказал от нещо толкова ценно.
Изправяйки се на крака, със стиснати юмруци, Хорус изплю:
– Ти, неблагодарно кученце. Изглежда, че трябва да си вземеш поука.
Преди да успее дори да направи движение, Ахмос и Астен се появиха зад Амон.
– Той притеснява Лили ли? – попита Ахмос.
– Не е ли очевидно? – отбеляза Астен.
Пристъпих между тях, притискайки ръка към мускулестите гърди на Амон и тези на Хорус.
– Хорус нямаше нищо предвид с това.
– О, мисля, че е имал – каза Амон с очи, вперени в бога.
Виждайки, че няма да отстъпи, обхванах бузите му с ръце. Очите на Амон бяха светнали в ярко зелено. Беше близо до канализиране на силата си.
– Хей – казах нежно и той най-накрая отмести поглед от Хорус към мен. – Тази битка не си струва. Нека се съсредоточим върху това, за което наистина трябва да мислим. Освен това – казах, като хвърлих остър поглед към бога зад мен – мога да се справя с него.
Хорус се засмя.
– Мисля, че това е срещата, на която предпочитам да се насладя.
Този път Астен пристъпи напред, предизвиквайки бога.
– Лили не е твоя. Ако знаеш кое е добро за теб, ще се отдръпнеш от нея.
Богът се изкиска.
– Твоя ли е, Мечтателю? Или твоя, Търсачо?
Наранени погледи преминаха по лицата им, но те не казаха нищо.
– Какво точно може да направите вие тримата с една жена?- попита той. – Кажи ми. Ще я разкъсаш ли наполовина? Той погледна Амон, в чиито очи блестяха кристални парчета, достатъчно остри, за да убият. – Съжалявам – каза Хорус в престорено извинение. – Исках да кажа, на три части?
– Хорус! – Изида се намеси и удари с ръка рамото на сина си. – Поведението ти е неприлично.
Богът изтрезня моментално. Той се поклони на Изида.
– Извинявам се, майко. Намерението ми беше просто да проверя подаръка, който направих на Лили. Що се отнася до тези три бодливи мармота – каза той, посочвайки Синовете на Египет – просто се забавлявах малко, като ги раздразних. Изглеждаха така, сякаш жадуваха за битка, за да освободят част от натрупаното напрежение.
– Както и да е – каза Изида – по-късно ще има много битки за всички нас. Ела, синко. Искам да поговоря с теб, преди да тръгна.
– Не, майко – каза Хорус. – Моля, обмислете това. Татко не би искал…
– Правя това заради баща ти – каза тя меко. – Не го прави по-трудно, отколкото е, синко – каза тя.
Бих си помислила, че да бъде порицан от майка си пред момиче, би било неудобно за Хорус, но всъщност той изглеждаше много по-притеснен за благополучието на майка си, отколкото за друго. Това ме накара да го харесам повече. Определено имаше много повече в Хорус, отколкото се виждаше на пръв поглед.
След като той си тръгна и започнахме да ядем, Амон, който необичайно не се наслаждаваше на пиршеството си, тихо каза:
– Знам какво възнамеряваш да направиш.
– Сигурно е хубаво да надникнеш и да разбереш всичко, което искаш.
– Не е… хубаво. Много пъти ми се е искало да нямам Окото, особено в случаи като този.
– Знам – отвърнах тихо. – Но имаме нужда от него. Знаеш, че това не е нещо, което можем да оставим настрана, колкото и да ни се иска.
Една от жителките на Хелиополис, който се навърташе около Нефтис, дойде и ни попита дали сме приключили с храната си и ни каза да я последваме. Когато казах, че сме, забелязах, че никой от братята не е ял толкова, колкото обикновено.
Тя ни отведе до широк навес, който закриваше отвора на пещера в планинския склон. Беше достатъчно висок, че дори Ахмос не трябваше да се навежда, и достатъчно широк, за да можем да влезем по двама, един до друг. Резбовани каменни аплици караха светлината на факлите да танцува по стените. Вътре въздухът беше хладен и малко влажен.
Слязохме по редица каменни стъпала, докато стигнахме до широка пещера. Няколко ниши бяха подредени за нас. В едната имаше три легла, каменен леген и чисти дрехи. Другата имаше едно много по-голямо легло, покрито с копринени тъкани от злато и бронз. Огледало украсяваше стената, а каменният под беше постлан с дебел тъкан килим. Изглеждаше много привлекателно.
Когато жената си тръгна, се погледнах в огледалото. Приглаждайки кестенявата си коса, спрях, докосвайки с пръсти рус отблясък. Завъртайки се, забелязах други, някои по-фини, някои по-стари и избледнели, а други съвсем нови. Всеки мъж беше оставил своята следа, като напомняне. Прибрах косата си назад и я вързах на опашка на тила си.
„Наистина ли ще направим това?“
„Ще им дадем избор“ – каза Тиа.
„И какво, ако кажат не?“ – попита Ашли.
„Няма да го направят“ – уверено отговори Тиа.
„И в двата случая е риск“ – казах. „Но това е единственото решение, което мога да измисля. Ако имате други идеи, сега е моментът.“
Тиа и Ашли не казаха нищо, така че се стегнах и излязох от стаята си, за да намеря мъжете. Стоейки извън пещерата, входът беше покрит с плат, тъкмо се канех да се прокашлям, когато ги чух да говорят.
– Не можем да ѝ позволим да го направи – каза Амон.
Астен отговори:
– Не съм сигурен, че можем да я спрем.
– Предпочитам да ги видя с теб, отколкото да изчезнат – каза Ахмос.
– Влез, Нехабет – извика Амон.
Засрамена, че ме хванаха да подслушвам, се препънах напред, подритвайки камъчета по пода и се хванах за каменния вход. Пъхнах се под плата, който закриваше входа на нишата, влязох в много по-малката им стая и поставих ръце зад гърба си, стискайки скъпоценния камък, който бях извадила от скрития джоб на колчана си.
Астен проговори пръв.
– Не искаме да го правиш – каза той.
Заекнах, докато поставях скарабея на Амон в джоба си.
– Какво не искате да направя?
– Да се предадеш на Васрет.
Примигвайки, казах:
– О! Това ли е, за което говорехте?
– Нали затова си тук? – попита Ахмос. – За да съобщиш лошата новина? – Покритите му със сажди мигли се спуснаха, хвърляйки сенки по бузите му. Притесняваше ме, че моят Ахмос вече не можеше да ме гледа в очите.
– Не. – Прехапах устни. – Не планирам да правя подобно изявление. Всъщност, надеждата ми все още е да избегна Васрет, ако изобщо е възможно.
Амон стисна устни. – Тогава какво има?
– Аз… – стиснах ръце. – Имам идея. Имам предвид, че трите имаме идея. Смятаме, че това е начин да поддържаме връзка с вас. Все едно съм с Амон. Искаме да създадем връзка.
– Връзка? – Амон каза. – Искаш да кажеш като тази, която използвах върху теб в Ню Йорк?
Кимнах с глава.
– Имам предвид като постоянна. Тази, който ти направи, преди да умреш в пирамидата.
– Помниш ли какво ти казах тогава? – тихо попита Амон.
– Да.
– А другите две знаят ли?
– Да.
– Може да не проработи – каза той.
Амон се изправи и взе ръцете ми в своите.
– Знаеш какво чувствам към теб, млада Лили. И не искам да бъркаш колебанието ми с резервираност, но трябва да разбера какво се надяваш да постигнеш, преди да се опитам да ти помогна да използваш това заклинание.
– Добре – казах, навлажнявайки устните си. – Първо, ти каза, че сърдеченият скарабей ти е помогнал да ме намериш, че не съм изчезнала напълно от зрението ти, нали?
– Да. Така е.
– Ти също каза, че можеш да прочетеш мислите ми, ако искаш, но не и тези на Тиа или Ашли.
Амон кимна.
– Е, смятаме, че има причина за това. – Поех дъх, хвърляйки поглед към Астен и Ахмос. – Смятаме, че сърдечният скарабей, който притежаваш, принадлежи само на мен.
– Страхувам се, че не разбирам.
Астен пристъпи напред и хвана едната ми ръка.
– Възможно ли е? – той каза. Очите му светнаха.
– Какво да е възможно? – попита Ахмос, скръстил дебели ръце на гърдите си.
Хванал ръката ми в своята, Астен потърка с палеца си пръстите ми и промърмори:
– Има смисъл. Техните светове на сънищата са различни.
– Разбира се, че са различни – каза Ахмос. – Преминете към същината.
– Ах – каза Амон. – Разбирам.
– По-добре някой да обясни за какво точно говорите, сега – заплаши Ахмос.
– Ахмос – казах аз. – Смятаме, че Тиа и Ашли имат собствени сърдечни скарабеи. Ако грешим, не губим нищо, но ако сме прави…
Амон вдигна ръка.
– Нека бъдем по-въздържани в надеждите си, докато не потвърдим със сигурност това. Ела, Лили. Нека разберем.
Хващайки ръцете ми, Амон ме придърпа към себе си. Поглеждайки ме в очите, той каза:
– Тия? Би ли излезнала напред…
Лъвицата се отдръпна от дъното на съзнанието ми и смени мястото си с мен. Мускулите ми се стегнаха от нейната сила и тя примигна. Обърна се към Астен, повдигна ъгъла на устата си в усмивка и след това стисна ръцете на Амон.
– Имам ли сърце за споделяне? – тихо попита Тиа. – Не съм сигурна дали някога съм имала такова.
– Имаш – тихо каза Астен.
– Постави ръка върху сърцето си – инструктира Амон. Когато го направи, той обхвана нейната ръка. – А сега се концентрирай. Ашли и Лили, опитайте се да успокоите мислите си. Бъдете възможно най-спокойни. Тиа, затвори очи и виж себе си в ума си. Намери истинската си същност. Помисли какво те прави силна. Какво си ти. Помисли за твоите способности. Нещата, които обичаш. Сега…концентрирай се за всички тези неща заедно, на едно място. Слушай сърцето си, докато бие. Представи си, че всеки удар е свобода. Това са краката ти, които удрят земята, докато тичаш. Това е. Едно… две… три… Увий пръстите си около сърцето и дръпни.
Амон отстъпи назад и Тиа отвори очи. В ръката ѝ лежеше блестящ златен скарабей. Ярко жълтият скъпоценен камък имаше ивица светлина, която очертаваше права вертикална линия надолу по центъра. В основата нямаше вретеновидни крака на буболечка, а нокти на лъв и мощни златни криле от двете страни. Отгоре имаше златна лъвица с издълбани очи, които блестяха от светлината на скъпоценния камък зад тях.
– Това е котешко око – каза Амон. – Колко подходящо.
Тиа прокара върховете на пръстите си по камъка. Астен протегна ръце, питайки:
– Мога ли да го задържа? – Тя кимна разсеяно.
– А сега Ашли – каза Амон.
Тиа се оттегли до мястото, където аз се реех в тъмнината, а Ашли мина напред. Амон повтори процеса с нея и скоро в дланта ѝ лежеше зелен скарабей с нежни пеперудени крака и приказни крила. С блясък в очите тя го подаде на Ахмос.
Когато това беше направено, Амон каза:
– Бяхте прави. Всяка от тях има скарабей. Сега, дами, какви точно са вашите намерения?
– Е, това е очевидно, нали, момче? – каза Ашли, използвайки моя глас. – Бих искала да попитам онзи тип, който стои там намусен, дали ще се погрижи за сърцето ми.
Ахмос отговори, като сведе поглед и ме хвана за лакътя, извеждайки ме от пещерата, така че братята му да не могат да го чуят.
– Аш – започна той. – Това, за което питаш…
– Да, важно е, знам. Така ще ни намериш, в случай че се изгубим отново.
– Това е много повече.
– Ах, момче – каза Ашли, издавайки цъкащ звук с език и пристъпвайки по-близо. – След всичко, което преживяхме заедно, не искаш ли да бъдеш с мен?
– Знаеш, че го искам.
– Тогава кой злословен звяр те измъчва сега?
Той потърка с ръка челюстта си, наболата брада одраскаха дланта му.
– Просто не мисля, че осъзнаваш напълно последиците…
Поставих ръката си върху неговата и обвих пръстите му около зеления скъпоценен камък.
– И трите разбираме последиците. Не разбираш ли? Това нещо, което ви даваме е – мъничка светлина, която можем да проследим, за да намерим пътя си към дома в тъмното. И, за да сме на ясно, момче, ти си моят дом. Ако го държиш наблизо, ще се върна при теб. Не се съмнявай.
Хванах го за ризата и го дръпнах надолу, като хванах устните му с моите. Ръцете му се увиха около кръста ми, придърпвайки ме по-близо, докато той издаваше тих звук в гърлото си. Ахмос ме притисна толкова силно към себе си, че едва дишах. Но дишането сякаш нямаше голямо значение. Не разбрах, че ме е вдигнал, докато не се откъсна и не ме постави на земята, като успокои треперещите ми крайници.
– Ето как едно момиче трябва да бъде правилно целувано – казах аз с палава усмивка и злобен блясък в очите си.
Ахмос отметна кичур коса от бузата ми, докато се взираше дълбоко в очите ми. Нямаше нищо дразнещо в начина, по който ме гледаше.
– Искам да знаеш, че знам какво означава това – каза той. – Приемам твоя знак, Аш. От този момент нататък сърцето ми ще желае само теб.
Той започна да пее познато заклинание. Това, което щеше да ни свърже завинаги. След като свърши, той отстъпи назад, поставяйки зеления скарабей върху сърцето си и преди да успея да кажа нещо, той потъна в гърдите му. Когато изчезна, мека усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.
– Сега е както трябва да бъде – каза той с въздишка. Вдигайки другата си ръка, той докосна гърдите си и между пръстите му се появи блещукаща светлина. Материализира се скарабей. Беше лунен камък.
Само с леко колебание той ми подаде скъпоценния камък и скръсти пръстите ми върху него.
– Знам, че ще го запазиш по същия начин – каза той. – Твой е.
– Моят прекрасен Ахмос – каза Ашли. – Ще го ценя винаги.
Сложих скъпоценния му скарабей в широкия си джоб до този на Амон. Той целуна ръката ми и я хвана в своята, докато ме насочваше обратно към останалите. Когато се мушнахме в пещерата, той каза:
– Готово.
Ахмос отстъпи настрани и аз се обърнах към Астен, който държеше златния скарабей в ръката си, гледайки го замислено, докато седеше на леглото. Той вдигна поглед към мен и прехапа устни, красивото му лице беше разтревожено. След изпълнен с напрежение момент той каза:
– Не мисля, че ще пазя този скарабей по същия начин, както Амон и Ахмос – каза той.
За едно мигване на окото Тиа се издигна на повърхността. Ноктите ни се появиха и тя се запъти към Астен и вдигна длан към гърлото му. Когато го стисна, очите му се разшириха. Лъвицата присви очи и изсъска:
– Ще ти дам точно пет секунди, за да обясниш, преди да те разкъсам на малки парченца и да хвърля твоя накъсан, измамен труп на четирите вятъра, за да го удушат чистачите.