ГЛАВА 23
КРИЛА И МОЛИТВА
– Чакай малко, Тиа – успя да каже Астен, кашляйки.
Амон и Ахмос пристъпиха напред, сякаш искаха да се намесят, но тихото ръмжене на Тиа ги накара да спрат. Когато се убедихме, че разбраха предупреждението, тя прибра ноктите си и премести ръката си към рамото на Астен, стискайки здраво ризата му, но не откъсвайки очи от него.
Докато Астен разтриваше гърлото си, върху което се виждаше отпечатък от ръка, Тиа го обвини:
– Страхуваш ли се от лъвицата, Астен? Може би си недостоен съпруг и аз съм избрала половинката си неразумно.
Ядосано тя избута Астен настрани и му обърна гръб.
– Ахмос .. – започна тя, но Астен внезапно стана от леглото, хвана я за ръката и я завъртя. Той придърпа тялото ми към неговото, като ме държеше в силна хватка. Със строго изражение, което не търпеше спор, той каза, без да поглежда към братята си: – Малко уединение?
Амон и Ахмос ни погледнаха и след това си тръгнаха. С Тиа беше свършено. Тя се отскубна от него, но Астен изсумтя. Той я хвана за раменете и я бутна до стената, пречейки ни да избягаме. Топлина се излъчваше от него и кожата му блестеше в полумрака на стаята на пещерата.
– Ще ми дадеш нужното уважение и ще ме изслушаш, госпожо лъвице.
Тия се стресна от заплахата, която разпозна в гласа му. Нещо в нея искаше да отговори на предизвикателството му. Дъхът ми излизаше на пресекулки, докато гърдите ми се издигаха и спадаха. Гневът, който тя изпитваше – не, ние изпитвахме – беше опияняващ и почти осезаем. И все пак усетих, че си отива и бавно се превръща в нещо също толкова силно и може би дори по-опасно. Чрез Тиа усещах притискането на тялото му към моето и начина, по който очите му се стрелнаха към устните ми.
Опита да го отблъснем доведе само до това, че той заключи ръцете ми в стената. Тиа го стрелна с режещ поглед, докато цялото ми тяло настръхна от огън. Виждах, че не се страхува от свирепата котка в мен. Все пак Тиа му се подигра, искайки да го провокира. – Ти си страхливец – изплю тя. – Признай го.
Астен наклони глава, намръщеното лице помрачи чертите му. Хватката върху ръцете ми отслабна, но аз не свалих ръцете си, защото той ни прикова на място с поглед. Бяхме поразени от погледа му. Бяхме като два хищника, които се взираха един в друг и гледаха кой ще трепне пръв. Бавно премести ръцете си надолу, докато върховете на пръстите му докоснаха дланите ми. После се приближи толкова близо, че косата му леко докосна лицето ми.
Котешките инстинкти на Тиа бяха смесени. Част от нея крещеше, че трябва да защити уязвимата ми шия, източникът на кръвта ми. Но друга част от нея искаше да усети устните на Астен върху гърлото ми. Топлият дъх на Астен повдигна фините косъмчета по врата ми, докато той промърмори с тих, опасен глас: – Това, че съм предпазлив, не ме прави страхливец, Тиа. Не бъркай колебанието ми с липсата на… желание.
Тялото ми потръпна, когато устните му докоснаха ушната ми мида и продължиха по челюстта ми. Очите ми бяха затворени, човешката страна убеждаваше котешката страна, че въпреки че е опасно, това е опасността, която харесваме. Когато устните му намериха ъгълчето на устата ми, Тиа издаде лек стон на удоволствие. Отдадохме се на усещанията.
Докато хапеше ъгълчето на устата ми и целуваше бузите и челюстта ми, ръцете му плъзнаха бавно по голите ми ръце, измъчвайки кожата ми, подпалвайки всеки нерв. Когато стигна до раменете ми, той ги обгърна и ме хвана за врата. Впи пръсти в косата ми, наклони главата ми и ме целуна.
Тиа искаше яростна, пламтяща топлина. Да го хване и да препусне през високите треви с бясна скорост. Но той я задържа, дразнеше и галеше, докато я целуваше в бавно изгаряне, което сякаш нямаше край. След това вдигна глава и прокара палци по скулите ми. Всичко, което беше направил, беше да целуне Тиа, но въпреки това сърцето ми биеше толкова бързо, сякаш преследвах газела.
Кафявите очи на Астен бяха кръгли, блестящи басейни, които ме хипнотизираха. Тиа облиза устни, искайки да го вкуси отново. Този път той беше този, който изстена.
– Ще има повече време за това. – Притискайки челото си към моето, той обви ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си. – Обещавам – каза той.
Беше ми трудно да отделя чувствата на Тиа от моите собствени. Ашли беше по-малко засегната. Тя не познаваше Астен така, както ние, но дори тя усещаше емоционалното вълнение. Местоименията бяха объркващи. Той докосваше тялото ми и въпреки това знаех, че копнееше за Тиа.
Не мислех, че съм влюбена в Астен, но в този момент можех да се закълна, че съм. Това беше най-доброто 4-D изживяване. Искайки сърцето ми да утихне, чух Тиа да шепне с гласа ми:
– Тогава защо, Астен? – Усещах как мускулите на гърба му се сковават, но тя трябваше да знае – ние трябваше да знаем. – Ако ме искаш по този начин, защо не защитиш сърцето ми?
– Погрешно ме разбра – каза той, отдръпна се и ме хвана за ръцете. Той докосна с устните се всяка от тях, целувайки ги по начин, който остави Тиа без дъх.
– Ще го защитя – каза той. След това ни погледна искрено в очите. – Смятам го за безмерен дар и се заклевам, че ще го пазя, докато мога.
– Но ти няма да го задържиш в себе си – казах категорично. Лъвицата беше объркана и с разбито сърце. Чувстваше се така, както всеки човек би се почувствал след първия удар на отхвърлянето. Идеята, че сега е повече човек, отколкото лъвица, я безпокоеше.
– Не. – Астен се отдръпна и ми обърна гръб. Тъкмо се канех да се отдалеча от него, когато той каза. – Но ще ти предложа моето.
Той протегна ръце и Тиа погледна от сериозното му лице надолу към това, което държеше. Шоколадов диамантен скарабей с бронзови крака и крила лежеше в дланите му. Тя докосна повърхността на скарабея, удивлявайки се на гладкия, почти студен скъпоценен камък. Слаб пулс се усети по върховете на пръстите ми и разбрахме, че това е ударът на сърцето му.
– Но аз си помислих… – започна Тиа.
– Какво си помисли? – попита той. – Че не ми пука за теб? Че фея и човек заслужават любов, но лъвицата не?
Тя замръзна. Точно това си мислеше.
Астен хвана ръката ми и постави скарабея в нея.
– Мислеше, че Лили е тази, за която ми пука. – добави той тихо.
Тя бързо вдигна поглед, но миглите му бяха спуснати, закривайки очите му.
– Не е ли? – попита Тиа.
Той спря за дълъг момент, устата му се изкриви, преди да отговори.
– Признавам, че да обичаш човек би било по-лесно в много отношения. Но…. – Астен пъхна пръст под брадичката ми, повдигайки лицето ми, за да може да ни погледне право в очите – Опознах и двете ви доста добре. Харесвам Лили. Но се интересувам от теб, Тиа.
Думите му бяха това, което Тиа искаше да чуе и въпреки това тя беше станала свидетел на сладкия и нежен обмен между Ахмос и Ашли. Тиа също така знаеше какво чувстваме аз и Амон един към друг. Имаше нещо нередно. Нещо, което Астен не ѝ казваше и това я дразнеше. Тя не обичаше човешката измама.
– Какво криеш от мен? – попита тя. – Срамуваш ли се да ми кажеш истинските причини? Срамуваш ли се от чувствата си?
Устата му се отвори.
– Не, Тиа. Как можа да си помислиш това?
Тя се извърна от него и се взря в сърдечния му скарабей. Мокра капка падна на повърхността и тя я избърса с палец. Тиа плачеше? Тиа плачеше! Лъвиците не плачат. Шокът ѝ от емоционалната реакция отекна в съзнанието ми. Раздразнена, тя изтри сълзите и отдръпна ръката си.
Астен се приближи и ме хвана за раменете.
– Това няма нищо общо с теб. Не ме е срам. Просто… – Той прокара ръка през косата си и закрачи из малката стая – …просто сърцето ми не е… изградено по същия начин.
– Какво имаш предвид? – попита Тия, накланяйки глава.
– Искам да кажа, че… – Той преглътна и въздъхна. Тежко се отпусна на леглото и подпря глава с ръце. – Вече опитах, Тиа.
– Какво? – попита тя, без да е сигурна дали разбира думите, които той прошепна.
Той вдигна поглед, срамът обагри бузите и шията му.
– Няма да проработи. Когато беше там с Ахмос, се опитах да погълна сърцето ти. Мислех, че ще ни спестя време. Вече знаех как се чувствам, но аз… не можах. Амон знае – добави той унило. – Той смята, че това може да има нещо общо с моето отсъждане в подземния свят. Честно казано, може да е и защото аз не съм принцът, роден за това призвание. Може да са и няколко други неща.
Тиа седна до него, толкова изумена, че не знаеше какво да каже в първия момент. – Но.. – започна тя, – но ти ми даде своя скарабей.
– Да. Явно все още имам такъв. Ако не го искаш, ще те разбера.
– Да не го искам? Да не искам сърцето на свирепия и пламенен бог на звездите? Как можа да си помисли такова нещо?
Тиа стисна пръстите ми, затваряйки скарабея. Тя внимателно го сложи в скута ми и се обърна към мъжа до себе си. Обхвана лицето му с длан и се взря в очите му.
– Сега ме слушай, Астен. Няма нищо лошо в сърцето ти. Нищо ти няма. Когато всичко това приключи, ще потърсим отговор на този въпрос. Но за момента това няма значение.
– Ами ако това означава, че можеш да се изгубиш във Васрет? Може би трябва да намериш друг, който да те призове от мрака – каза той почти уморено.
– Астен – каза Тиа – няма никой друг, на когото бих обърнала внимание.
Той кимна и след това попита почти колебливо:
– Все още ли искаш да си обвързана с мен?
– Можеш ли да изпълниш заклинанието, без да вземеш сърцето ми в себе си?
– Да.
– Тогава го направи.
Вдигайки ръце, Астен изплете звезден облак и изпя заклинанието, което щеше да обвърже Тиа с него завинаги. Когато свърши, той дръпна Тиа в ръцете си и те седяха там няколко минути, като просто се държаха един за друг. След това чухме леко покашляне от другата страна на завесата.
– Сега трябва да спиш – каза Астен. – Тръгваме по залез слънце.
Тиа кимна.
– Лека нощ тогава.
– Лека нощ.
Когато тя се изплъзна от ръцете му, Тиа се отдръпна и аз отново излазох напред. Открехвайки завесата, видях Ахмос и Амон да стоят там. Хванах ръцете им, стиснах ги и се запътих обратно към моята пещерна стая. Въпреки че си легнах в леглото, се мятах насам-натам, докато умът ми минаваше през различните причини, поради които Астен не можеше да приеме в себе си сърцето на Тиа.
Тъй като не можех да се отделя от тях, сложих и трите скарабея под възглавницата си и зарових ръката си под нея, така че ръката ми да докосва всеки един. Малките импулси на три отделни удара на сърцето ни успокоиха. Тиа и Ашли говориха с мен дълго време през нощта. Когато всички се съгласихме за начина ни на действие, най-накрая затворих очи и заспах.
Сякаш минаха само минути, когато ръка докосна рамото ми.
– Те се събират горе, Лили – каза Амон. – Ела, когато си готова.
Изнервена, станах от леглото и наплисках лицето си със студена вода. Чистите дрехи, които лежаха на добре сгъната купчина, почти просълзиха очите ми. След като се облякох в широка риза, пъхната в меки бричове, направих безрезултатен опит да прокарам пръсти през заплетената си коса, но скоро се отказах.
Внимателно поставих всеки сърдечен скарабей в колчана, където лежаха няколкото скъпоценни стрели на Изида, и разгледах кожената сбруя. Нито се бе разтегнала, нито разхлабила от влажната среда на Космическата река. Удобни ботуши допълваха ансамбъла ми. Когато бях готова, с моя лък, колчан и сбруя с ножове, излязох от пещерата и намерих тримата мъже да ме чакат. Кимвайки на всеки от тях, казах:
– Да тръгваме.
Слугинята на Нефтис ни чакаше в дъното на стълбите. Последвах я със Синовете на Египет, които вървяха зад мен. След няколко крачки вратът ми беше толкова горещ, сякаш някой държеше горяща свещ твърде близо до него. Топлината се прокрадна около врата ми като стегната яка и бавно се изкачи до бузите ми.
Когато погледнах назад, чудейки се дали някой друг има същия проблем, три чифта очи бяха вперени в мен. Стъпките ми станаха по-тежки. Дрехите ми изведнъж раздразниха кожата ми. Дръпнах ризата си, разхлаждайк кожата си през плата. Кръвта във вените ми се превърна в кипяща лава. Течен глад се събра в корема ми.
Огънят намаля, когато една ръка обхвана кръста ми. Беше като лед, докосващ трескаво чело. Амон промърмори тихо в ухото ми, докато повдигаше подгъва на ризата ми, за да разтрие успокояващи малки кръгове по голата ми кожа:
– Това е страничен ефект от връзката, засилен от твоята страна на сфинкса.
– Какво става с мен? – попитах с треперещи крайници.
Лешниковите му очи блестяха в тъмната пещера.
– Кръвта на сфинкса е непостоянна. Особено когато си намери половинка.
Преглътнах. – Но ние не сме… – Думите ми заглъхнаха, когато осъзнах колко неудобен обрат бе взел разговорът ни. – Обвързани наистина – най-накрая успях да изплюя.
Устните на Амон се изкривиха.
– Огънят е горял в теб преди, въпреки липсата ни на – как би го нарекла – меден месец?
Кимнах, като в същото време направих гримаса. Смътно си спомних как д-р Хасан каза нещо за кръвта на сфинкса преди. Сега ми се иска да бях обърнала повече внимание.
– Помниш ли как нашата връзка те накара да ме намериш в долния свят?
– Да.
– Представи си това чувство умножено по петдесет. – Когато повдигнах вежда, хвърляйки му невъзможно-сериозен поглед, Амон обясни още: – След като сфинксът избере спътник в живота, те са обвързани по такъв начин, че само той може да охлади огнената ѝ кръв. Когато ти ми даде своя сърдечен скарабей, преди да напуснем подземния свят, първата връзка между сфинксовете беше скрепена.
– Но аз си мислех, че ние сме се свързали завинаги в пирамидата – казах аз, разтривайки ръце, а изстиващата ми кожа ме сърбеше.
Амон поклати глава.
– Тогава беше само ти, човекът, Лилиана Йънг. Връзката със сфинкса не можеше да се осъществи, докато Тиа не ме приеме. Това не се случи, докато не ми даде сърцето си. Ако тя беше против, нямаше да успееш да го направиш. Това, че Тиа и Ашли успяха да дадат и своите сърдечни скарабеи, означава, че всички вие сте били съгласни със създадените връзки.
– Добре, но това с огъня е ново. Не съм горяла във фермата на Нана – казах аз. – От време на време ли се случва? Мога ли да го включвам и изключвам?
– Не. Не точно. Умът е нещо много мощно. Без спомените ти за мен тялото ти не настръхваше от топлина. Откакто спомените ти се върнаха, бях с теб достатъчно, за да поддържам огъня. Обикновено няма да го изпитваш, ако си близо до своя партньор. Но когато един сфинкс тръгне в битка, което ние сме на път да направим, жаравата се превръща в горски пожар. Това е средство за съхранението ви. Огънят подхранва вашите умения в битка. Във вашия случай – каза той – реакцията се засилва още повече, тъй като сега сте обвързани с трима различни мъже. Твоята кръв гори за всеки от нас и ние го усещаме. Това е съобщение за нас, че сте изправени пред опасност. Ако се случи, когато сме разделени, можем да го проследим директно до вас и, надяваме се, да ви помогнем да победите всеки враг, който заплашва живота ви.
– Чакай малко. Ти каза, че обикновено няма да се случи, когато съм близо до теб. И така, какво означава, ако сме заедно и това се случи?
– Ако това се случи, когато сме заедно, това означава, че искаш да бъдеш по-близо. – Амон хвана ръката ми, прокарвайки пръстите си през моите. – Когато кръвта те зове – каза той – не можем да отречем привличането. Пее ни песен, като сирена. За мен винаги е било така, дори преди да станеш сфинкс, но силата е неустоима сега. Всяка раздяла от този момент нататък би била почти непоносима за нас. За всеки от нас – добави той, за да могат другите да го чуят.
– Така че докато ти, Астен или Ахмос сте наблизо, аз няма да изгоря като ракета, навлизаща в атмосферата?
– Трябва да те докоснем, за да съберем пламъка, щом се разгори. Но огънят няма да ти навреди, млада Лили, въпреки че понякога може да е съкрушителен. Трябваше да очаквам такъв отговор при наличието на трите сърдечни скарабея. Вие сте сфинкс и следователно сте подчинени на инстинктите, които управляват такова същество. Да се обвържеш със сфинкс не е нещо, което трябва да се приема леко.
Виждайки загриженото ми изражение, Амон добави:
– Не съжаляваме. Нито един от нас. Не бива да ви хрумва мисълта, че ние не сме толкова обвързани с вас, колкото вие. Ние приемаме обетите си сериозно.
Обети? Нашата връзка означава ли, че сме… женени? Еха. Никога не съм мислила, че ще бъда в такова положение на тази възраст. Не мислех, че ще се омъжа, докато… е, предполагам, че никога не съм мислила за брак, поне не сериозно. Но все пак – хвърлих кос поглед към новите си партньори, възхищавайки се на мъжествените лица и силните рамене, усетих ръката, преплетена с моята, и изпуснах въздишка – едно момиче можеше да се справи и по-лошо.
Когато стигнахме върха на стълбите, веднага бяхме заобиколени от боговете. Нефтис ми хвърли дълъг, проницателен поглед – такъв, който казваше, че знае всичко, което сме направили.
– Изида – обяви тя – време е.
Красивата крилата богиня се приближи и ни заобиколи в кръг, мърморейки тихи думи, които не можех да разбера. Слънцето току-що беше залязло и небето беше в мимолетния нюанс между лилаво и черно. След миг и то изчезна. После нещо се пресегна през съзнанието ми. Мога да се закълна, че чух шепот на гласове в ума си. Те не приличаха на Тиа или Ашли. Чувствах ги… чужди.
– Това заклинание – каза Изида, отвличайки вниманието ми от гласовете, – ще насочи енергиите на космоса. Ще те обвържем по такъв начин, че да бъдеш скрита от Поглъщащата. Ако тя отново залови Амон, обвързаните ви сърца няма да я доведат до теб и обратното.
– Така ли сте обвързани с Озирис? – Попитах.
– Не точно. – Изида наклони глава. Устата ѝ се сви. – Чакай – каза тя.
Богинята затвори очи и вдигна нос, сякаш търсеше нечий аромат. Когато ги отвори, тя присви поглед към мен и каза:
– Е, добре, виждам, че си била заета. Знаехме за Амон, разбира се, но това… – каза тя, посочвайки Астен и Ахмос. – Това е ново, нали?
Изчервявах се, кимнах.
– Разбирам – каза Изида. – Това… усложнява нещата.
Обръщайки се към Амон, тя попита:
– Разбирам причините да използваш заклинанието ми за твоя собствен ки, но защо го даде на братята си?
Амон, висок колкото богинята, застана пред нея смело и отговори:
– Мисля, че те имат толкова право на щастие, колкото и аз.
– Интересно. – Ъгълчето на устата на Изида се повдигна и в очите ѝ имаше издайнически блясък. – И много щедро, мога да добавя, като се има предвид, че сте обвързали жената, която обичаш, с братята си. Ще трябва да направя няколко промени заради това.
Той не си направи труда да изясни, че извършеното заклинание е било за Тиа и Ашли, а не за мен, но може би за нея това нямаше значение. Или… прехапах устни, като се замислих. Възможно ли е Амон да не ми е казал всички подробности за заклинанието? Какъвто и да беше случаят, сега беше твърде късно да се направи нещо по въпроса. Ще трябва да се изправя пред него по-късно.
Изида се обърна, крачейки. Лъскавите ѝ крила леко потрепваха. Спомних си усещането от нейните стрели с пера, които докосваха бузата ми, когато опъвах тетивата, и се чудех дали боли, когато перата ѝ паднаха.
Когато Изида взе решение, тя ме помоли да застана в средата и Синовете на Египет да образуват триъгълник около мен. Амон трябваше да сложи ръка на сърцето ми, а другата си на рамото на Астен. Астен и Ахмос също трябваше да сложат едната си ръка на рамото на другия, стоящ до тях, а след това другата ръка на моето рамо.
– Тъй като вече сте избрали да обвържете сърцата си – каза Изида – ще завърша частта от заклинанието, което Амон започна, но знайте, че все още ще имате силата да си тръгнете, ако решите.
– Чакай – казах аз. – Мислех, че нашите връзки са неразрушими. Че нищо не може да застане между нас.
– И нищо не може – каза Изида – освен вие самите.
– Не разбирам – казах аз.
– Обвързахте сърцата си, но както знаете, сърцето може да бъде разбито. – Изида погледна към сестра си Нефтис, която наведе глава и се взря в ръцете си. – Въпреки това има по-дълбока връзка от размяната на сърца. Това е съюз, който се споделя от две същества, които се вкопчват едно в друго толкова силно, че стават едно. Това е заклинанието, което създадох, което ме свърза с Озирис. Това е връзка на душите, на космическата сила, която съставлява и двама ни.
– За да го изпълня, трябваше да се откажа от част от себе си. Сега споделяме енергията си, чувстваме болката на другия. Ако единият умре, умира и другият. Това заклинание е скрито. Призив, който дори Амон не може да различи, тъй като беше извършено тук, на тази планина, където дори звездите не можеха да бъдат свидетели.
– Няма да принуждавам привързаността ви или да отнема вашето право на избор, за да създам такава трайна връзка в този момент. Но аз ще обвържа вас шестимата. От този момент нататък ще бъдете заедно. Единственият начин да ви разделим след това ще бъде да счупим връзката. Когато това се случи – ако се случи – това ще ви съсипе. Може да се възстановите, но може и не. Разбирате ли?
Всички потвърдихме.
– Знайте, че няма да докосна връзките, които сте създали, вместо това ще създам „сизигия“, мощно заклинание, което ще служи за укрепване на връзките между Синовете на Египет, както и тези на Прародителите на Васрет. – Тя докосна с ръка рамото на Амон, лицето ѝ беше изпълнено със съчувствие.
– Амон, ако беше дошъл при мен, можех да насоча пътя ти, да укрепя връзката, която си опитал да създадеш, така че наистина нищо да не може да я разкъса. Такава връзка ще предотврати всичко, което би сполетяло любимия човек. Жалко е, че тази, която си избрал да обичаш, е тази, която сестра ми е чакала.
Амон стегна рамене и очите му срещнаха моите. Те бяха пълни със скръб и извинения. Исках да го успокоя, да му кажа, че разбирам и не съжалявам. Може би беше успял да прочете мислите ми, но подозирах, че е изключил тази способност. Той избра да отговори на Изида само с кимване.
– Сестро – каза Изида – време е да започнем.
Леден прилив на въздух заля планината. Кожата ми настръхна и стана толкова студена, сякаш ръцете ми бяха измръзнали. Когато вятърът утихна, аз стоях със затворени очи, усещайки туптенето не на едно, не на три, а на шест сърца. Преглъщайки, отворих очи и открих, че гледам право в тези на Амон. Той ми се усмихна и повдигна вежди в мълчалив въпрос.
С леко кимване му казах, че съм добре. Всъщност бях повече от добре. След заклинанието почувствах още по-дълбока връзка с другите. Но нямаше нищо общо с любовта – поне не с романтичната любов. Беше по-скоро като единица, екип от воини, тръгнали в битка. Ако бяхме помолени да се изложим на опасност, за да се защитим един друг, тогава щяхме да го направим.
Амон вдигна ръце във въздуха, измърморвайки заклинание и пясък се събра около него, завихряйки се на тежки пориви. Когато се уталожи, той беше облечен в блестящи бойни доспехи, а смъртоносните му ятагани бяха закачени на гърба му. Пясък се завихри около Астен и Ахмос, докато те също се подготвяха за битка.
Стоях, кършейки неудобно ръце. Нефтида се приближи.
– Защо не използваш силата си, за да създадеш своя собствена броня? – попита тя.
Как бих могла да споделя страховете си с богинята, която търсеше и чакаше Васрет почти от зората на времето?
Изида докосна ръката на сестра си.
– Тя се притеснява, че извикването на силата ѝ призовава и другата – обясни тя.
– А! – каза Нефтис. Тя стисна устни, изучавайки ме за момент, очите ѝ бяха по-ярки от небето на Айова. Тогава тя каза: – Разбирам твоето колебание. Искаш да останеш себе си възможно най-дълго. – Когато само кимнах нещастно, тя продължи: – Умението ти да се обличаш беше налице, преди да добавиш Ашли към кръга си, нали?
– Да… да – заекнах, спомняйки си как Небу ме научи да използвам новооткритата си сила в Хелиополис. – И скарабеят на Амон ме облече в броня, когато се изправих срещу Поглъщащата в долния свят.
Нефтис се усмихна.
– Можеш да продължаваш да се възползваш от това. Силата идва от теб и Тиа. Това е част от това да бъдеш сфинкс и следователно не е част от Васрет. Защитата, която идва от вашите сърдечни скарабеи, е видим резултат от любовта, която вашите млади мъже изпитват към вас.
Преглътнах.
– Сигурна ли си?
Изида се засмя. – Ако сестра ми го казва, значи трябва да е така.
Изражението на Нефтис се стегна, но след това тя хвана ръката ми.
– Повярвай ми.
– Добре – казах, издишвайки въздух. – Ето.
Внимателно, почти колебливо, Тиа и аз започнахме да работим заедно, за да използваме силата на сфинкса. Частици пясък обвиха краката ни. Ставайки по-уверени, призовахме още пясък. Вятърът задуха по-силно, създавайки подвижна стена между нас и останалите. Дрехите ми удряха тялото ми, а косата ми се вихреше напред-назад като обезумелите змии на Медуза.
Когато пясъкът се уталожи, носех кожена жилетка, която се пристягаше на талията ми. Беше покрита с тънка броня. Блузата ми беше тъмна и изработена от гъсто тъкан сив материал, както и панталоните, които носех. Ботушите и ръкавиците, покрити с броня, защитаваха долната част на краката и китките ми. Метална яка и раменни пластини завършваха облеклото ми. Дрехите бяха тежки, но щяха да ни осигурят защита. Особено ако се наложи да преследваме онези небесни демони.
Сбруята се беше преместила от раменете ми върху кожен колан, който висеше ниско на бедрата ми. Моите копия-ножове вече бяха лесно достъпни, по един на всяко бедро. Опитах да ги извадя и когато ги отпуснах, те се върнаха на мястото си почти по собствено желание.
Колчанът и лъкът все още бяха в обичайните си позиции на гърба ми. За кратък миг се паникьосах, неспособна да намеря сърдечните скарабеи в колчана. Тогава Изида посочи към мен и видях, че мигащите скарабеи вече са вградени в колана ми. Амон беше в центъра, а другите двама от двете страни. Когато ги докоснах, искрящите скъпоценни камъни се разпръснаха в припокриващи се люспи, които обвиха тялото ми като броня. Бяха твърди като диаманти, но не тежаха.
Изида ме заобиколи, оглеждайки облеклото ми. Тя се намръщи и поклати глава.
– Какво не е наред? – попитах, потупвайки навитите плитки, които образуваха кок на тила ми. – Забравила ли съм нещо?
– Мисля, че да – каза тя.
Проверих колчана си, дръпнах ризата си и погледнах към Астен, който само сви рамене.
Въздишайки, Изида каза:
– Болно ми е да видя такъв дар пропилян.
– Какъв дар? Лъкът и стрелите? Използвал съм ги възможно най-малко, но…
Богинята изсъска и размаха ръце.
– Не, нямам предвид стрелите.
– Тогава какво…? – Започнах. Богинята вдигна многозначително крилата си и изшумоля с тях.
Като видя все още неразбиращото изражение на лицето ми, Нефтис ми се притече на помощ.
– Това, което се чуди сестра ми, е защо не използваш крилете си – каза тя.