Глава 2
АЗ СЪМ, КАКВО?
Нана прочисти гърлото си.
– Може би трябва да започнем отначало. – каза тя и после протегна ръка – Казвам се Мелда.
– Наричай ме Оскар. – отговори мъжът, като хвана ръката ѝ и ѝ предложи топла усмивка – Радвам се да се запознаем, Мелда.
Ако аз отговарях за тялото си, щях да се намръщя на леката руменина, която се появи по бузите на мъжа, когато осъзна, че е задържал ръката ѝ само няколко секунди по-дълго, отколкото е необходимо.
– А сега мисля, че трябва да започна, като ви дам… Как го каза? О, да, версията на събитията на Reader’s Digest.
След това той продължи да разказва най-фантастичната приказка за мумии, некромант, зла кралица, изсмукваща души, богини и много, много повече. Докато той продължаваше разказа си, вътрешните ми гласове го слушаха в напрегнато внимание, правейки леки коментари и добавяйки своите спомени, когато той стигна до частите, където те са се появили в картинката.
Всички звучаха много сигурни, че невероятните неща, които описа, наистина са се случили. Не можех да повярвам. Просто не звучеше като за мен. Защо бих напуснала Ню Йорк, за да последвам мумия? Да минавам през смъртоносни гробници, пълни с капани, и да се бия със зомбита? Да пожертвам живота си само за да може мумията да спаси света? Трябва да съм по-голям алтруист, отколкото си мислех.
Очевидно, след това, съм била готова отново да спасявам света, като отида в ада или, предполагам, в подземния свят, за да намеря този човек-мумията и да го върна в задгробния живот, за да може да продължи да си върши работата. Разбира се, работата му звучи доста гадно. Само две седмици да е жив, а после трябва да умре, за да държи този зъл бог в затвора, което явно не е проработило, тъй като богът се е освободил и води война.
Беше хубава история и гласовете в главата ми вярваха, че е напълно вярна, но нещо не беше наред. Какъв ми е бил мотивът? Защо бих тръгнала и бих правила всички тези неща? Как можех да съм богиня? Или сфинкс, или каквото и да е друго? Аз не бях воин.
Когато Тия усети съмнението ми, тя спря разговора и каза:
– Лили трябва да види нещо.
Оскар и Нана кимнаха и ме последваха навън. Тия спря близо до обора, постави бала сено и попита Хасан:
– В теб ли са нашите оръжия?
Той кимна и взе пакет от едно място в обора.
– Скрих ги тук, след като Анубис си тръгна. – отваряйки пакета, той ми подаде лък и колчан със стрели и след това остави колан с два злобно изглеждащи кръстосани ножа, стърчащи нагоре.
– Мисля, че първо ще опитаме лъка.
С неочаквана плавност, която би дошла само от години тренировки, пръстите ми поставиха стрела, дръпнаха тетивата и я пуснаха да полети. Върхът на стрелата се заби в балата сено с достатъчно сила и облаче слама замъгли въздуха. Ако имах контрол над тялото си, щях да пляскам.
Гласът ми въздъхна.
– Лили вярва, че умението идва от мен. – каза Тия.
– Може би ножовете? – предложи ирландската фея.
Със свиване на рамене пръстите ми се протегнаха и взеха сбруята. Преметнах я през раменете си, бързо я закачих на място. Без дори да се замисля, изтичах, прескочих корито с вода, издърпах ножовете от зад гърба си и направих жестока маневра от бойните изкуства. Паднах, натиснах бутона на ножовете, които се удължиха в копия, и ги забих в градинското плашило на Нана. Сламеният пълнеж в гърдите му избухна навън, валяйки се на златисти кичури, които леко се спуснаха към земята. Падналата жертва рухна в купчина парцали.
„Еха! “ – помислих си – „Това беше невероятно! Браво на теб!“
„Ще бъдем още по-силни, ако се присъединиш към нас, Лили“ – изръмжа Тия.
„Да се присъединя към вас? Ммм… вече съм тук. Заседнала съм с вас, така да се каже.“
„Тези сили не са само наши. Ние ги споделяме с теб. Всъщност ти вече ги притежаваше, когато аз се качих на борда.“
„Абсолютно съм сигурна, че не аз съм тази, която умее да прави такива неща“ – казах – „Всъщност дори не съм сигурна защо говоря с теб. Ти си само проявления на моето лудо аз. Всичко това вероятно е сложен сън и по някое време ще се събудя в болница с, надявам се, много красив млад лекар, който ще ми каже, че най-накрая съм излязла от това, което е причинило тази халюцинация, и той би искал да ме покани на среща. С малко късмет в крайна сметка ще се окаже просто един наистина лош удар по главата.“
Още едно ръмжене прозвуча в дълбините на съзнанието ми и се уплаших. Бях ядосала Тия.
„Как смееш!“ – каза тя – „Ти подценяваш нашите постижения. Нашите жертви. Ако не вярваш в нашите способности, повярвайте в това!“
Ръцете ми се вдигнаха така, че да ги виждам ясно, а след това с ужас наблюдавах как пръстите се удължиха, образувайки нокти с допълнителен кокал. Зрението ми се изостри и аз се съсредоточих върху малка буболечка, която пълзеше по едно от доматените растения на Нана. Можех дори да видя малките реснички на гърба му. Чу се пукане и шумоленето на листата, въпреки че не духаше вятър. Тогава чух дращене на животно дълбоко под земята, докато копаеше. Подуших въздуха, за да разбера, че животното е на повече от миля разстояние.
Изпаднах в паника и се опитах да притисна длани към очите си, но все още не можех да помръдна. Погледнах надолу към ръцете си и бях ужасена от това, което видях. Не, не, не! Крещях отново и отново, неспособна да отместя поглед, но отчаяна да го направя.
– Тя е уплашена. – каза Тия тъжно – Тя не може да приеме това, което сме. Страхувам се, че всичко е загубено.
– Нищо не е загубено, докато не е мъртво и погребано. – извика Нана, гласът ѝ резонира със стоманена убеденост – И дори тогава не съм толкова сигурна.
Тя се изправи пред мен и сложи ръце на раменете ми. Почиваха там, топли, тежки и успокояващи.
– Сега, Лилипад, слушай ме. – Беше утешително да я имам, да чувам познатия ѝ глас. Беше частица нормалност в океан от объркване. – Разбирам, че цялото това нещо е малко обезпокоително, но не мога да приема свят, в който ти си изолирана от мен. Всичко е много странно, разбира се, но жените от семейство Йънг се стягат и правят необходимото. Не ме учудва, че си спасила света и то два пъти. Внучката, която познавам, никога не бяга от това, което е важно, а всичко това звучи доста важно.
Нана ме погали по бузата и след това леко я потупа.
– Нещо повече, подозирам, че младежът, когото обичаш и си загубила, е този, когото си отишла да спасиш, нали?
Тя надникна в очите ми за потвърждение, но дори и да знаех отговора, не бих могла да помръдна устните си, за да оформя думите. По някаква причина двата ми вътрешни гласа мълчаха по въпроса.
– Хмф! – Нана изсумтя и погледна Оскар, но той само сви рамене и вдигна ръце, сякаш не желаеше да коментира темата. – Добре, Лилипад. Ще ти дам малко време да помислиш върху това, докато опозная другите две момичета, които вървят комплект с теб, и решим какво да правим по-нататък.
Тя направи така, че да прозвучи, сякаш ще правя пижамено парти и тя определяше основните правила.
– Но напълно очаквам да положиш всички усилия, за да се примириш със ситуацията. Отричането е река в Египет (има се предвид Denial is a river in Еgypt – песен). Такова нещо няма място в моята ферма. – Тя се усмихна на собствената си шега и след това забеляза, че никой друг не се смее. Тя стисна рамото ми с нотка на извинение и тревога в очите ѝ. – Колкото по-скоро разберем тази бъркотия, толкова по-скоро ще си върна внучката.
Отгоре прогърмя гръм и силен вятър отвя косата от лицето ми. Тъмно лилави облаци се извиваха по небето като препускащо стадо пустинни коне. Дъждовни капки удряха земята, последвани бързо от градушка. Звукът беше оглушителен. Исках да покрия главата си с ръка, но тази, която отговаряше за тялото ми, вдигна лице и подуши.
– Какво е това? – попита тя.
– Битката при Хелиополис е започнала. – прошепна Оскар.
– Хайде! – каза Нана – Нека те вкараме вътре.
След като най-после успяхме да затворим блъскащата се врата, се скупчихме около малката кухненска маса, и тримата надничахме към прозореца, изпъстрен с дъжд, а голямите капки замъгляваха всичко отвън. Градушката удряше покрива толкова силно, че трепнах, надявайки се бурята да не счупи керемидите.
Оскар прочисти гърлото си и решително се извърна от тракащия прозорец.
– В момента не можем да направим нищо по въпроса. Нашата работа е да помогнем и да подготвим Лили.
– И за какво точно я подготвяме? – попита Нана.
– Тя трябва да овладее напълно в силата си. Само тогава ще може да победи злия.
– Да победи? И как точно това би се случило?
– Има много неща, които не знам, но имай вяра. Както видя, тя е напълно способна да играе ролята на воин.
– Да, но…
Оскар постави ръката си върху тази на Нана.
– Тя е единствената надежда на света. Трябва да ѝ помогнем да повярва. Останалото ще се нареди от само себе си.
Нана постави другата си ръка върху неговата.
– Това винаги казваше и покойният ми съпруг. – Тя му предложи водниста усмивка, потупа го по ръката и след това отметна косата си назад, прибирайки развяващите се кичури в кок на тила си. – Добре, тогава откъде ще започнем?
– Предлагам да започнем с превод на свитъка. Би ли била така добра да си водиш бележки?
Нана кимна и отлепи кубчето листчета със задачи от хладилника, залепи горния лист обратно върху бялата му повърхност и след това ги постави на масата, заедно с химикалка. Само Нана би си помислила, че все още трябва да запази списъка за пазаруване, когато наближава апокалипсисът.
Това наистина беше Нана. Това, което ми се случваше, не беше сън. Беше истинско. Бяха прави. Бих могла или да се боря срещу това – да ритам срещу ръжена, ако използвам поговорката, която Нана често цитира – или можех да се стегна и да направя всичко възможно, за да осмисля всичко това. Докато Оскар започна да превежда, а Нана си водеше бележки, аз се заслушах внимателно.
– Този пасаж се отнася за Фуриите. Те притежават ключа, с който се отключва мястото, където се съхраняват гръмотевиците на Зевс. Те пътуват по нощното небе и пеят за справедливост, докато лунната светлина бележи пътя им. Нечестивите чуват гласовете на земните дъщери и знаят, че когато песента им свърши, за тях идва тишината на смъртта. Те са завинаги свързани с боговете на слънцето, луната и звездите и когато животът угасне, слънцето и луната биват затъмнени, а звездите падат от небето. В скръбта си луната рисува нейното подобие върху лицето си, за да го видят всички. – Оскар направи пауза. – Вярвам, че това се отнася за Амон, Астен и Ахмос. Те са боговете, свързани със слънцето, луната и звездите.
„Чакай малко. Това означава ли, че ще умрем?“
– Говориш за нашата смърт ли? – попита Тия, повтаряйки мислите ми.
– Няма как да знаем. – отговори Оскар.
Тия само кимна, сякаш се беше примирила с факта.
– Моля, продължавай.
„Защо това не те притеснява? Имам предвид нашата смърт?“ – Попитах я.
„Веднъж вече умрях.“ – отвърна тя – „Отдавна се примирих с това.“
„Говори за себе си. Не искам да се окажа като призрак.“
„Ще ти напомня, че призрак е всичко, което си сега, – каза Тия. – Твоето тяло е на път да изчезне.“
„Така че да.“ – отвърна друг глас раздразнено – Очевидно.“
„Как се казваш?“ – попитах – „Знам, че едната е Тия. Но ти коя си?“
Можех да почувствам удоволствието, което изпитваше другата, когато се обърнах към нея.
„Аз съм Ашли“. – отвърна гласът – „Аз съм фея. Поне бях. От Ирландия.“
Ирландска фея. Разбира се. Защо не.
„Радвам се да се запознаем“. – казах.
След това отново се съсредоточих върху гласа на Оскар.
– Змията чува нейния писък и излиза от бърлогата си, където е завързана с въже. А – ученият потупа пергамента – това е изображение на камъка на Триликата богиня. Той е доста известен. Надписът върху камъка се отнася за богиня, известна като Кетеш, която носи много имена. Тук изрично се посочва, че тя е господарка на всички богове. Нейните символи са лъвът и сфинксът. А ето, вижте оръжията, които държи.
Той обърна пергамента, за да може Нана да погледне. Тя сложи очилата си за четене и се взря в мястото, което той ѝ посочи.
– Това нейните специални ножове ли са?
– Вярвам, че е така. – Оскар потупа с пръсти устните си, разглеждайки изображението. – Споменават се сирени. Те пеят и омайват мъже. Може би песента на Лили ще бъде използвана, за да хване Сет в капан.
– Ние не пеем. – отбеляза с изсумтяване Тия.
– Пеенето трябва да означава нещо музикално. Може да е напев или нещо като заклинание.
– Ние имаме силата на имената. – Ашли изскочи, превземайки тялото ми. Въпреки че тя използваше тялото ми само, за да говори, гласът ми звучеше различно. Имаше ясно изразен писклив акцент.
Нана се усмихна.
– Ти трябва да си феята.
– Ашли. – каза тя – Приятно ми е да се запознаем.
– Можеш ли да ни кажеш повече за това с имената, Ашли? – попита Нана, стиснала писалка.
– Ние откриваме истинските имена на нещата. Това ни дава власт над тях.
– Имена, имена… Да, тук има раздел, който говори за силата на назоваването. Казва се, че тази, която притежава очите да вижда, сърцето да чувства и душата да докосва, ще има силата да различава всички неща. Тя и само тя ще притежава силата да назове и победи Хаоса. – Веждите на Оскар се вдигнаха, когато се облегна назад. – Може ли да е толкова просто?
Нана стисна устни.
– Нищо не е толкова просто, колкото изглежда на повърхността. Какво ще кажеш за този раздел?
– Това се отнася до богинята Хеката.
– Гъркиня ли е? – попита Нана.
– Да. Тя също е Трилика богиня. На тази рисунка тя държи ключ. – той направи пауза – Интересно. Това е вторият път, когато се споменава ключ. – той продължи – Тя е пазител на кръстопътищата и обикновено се смята за тази, която насочва призраците по правилния път. Казва се, че нейната съдба е да се бие с титаните. Тя е почитана от безсмъртните богове, които ще станат нейни обожаващи я крале. Нейното символично животно е кучето и тя често е изобразявана като такова.
– Куче. – изсумтя Тия – Нямаме никаква полза от тях.
– Освен ако не се отнася за адските хрътки в долния свят. Те станаха наши слуги, след като ги назовахме. – добави Ашли.
Оскар вдигна глава.
– Помните ли някое от имената им?
– Разбира се. – Ашли се засмя – Кой би могъл да забрави „Онзи, който изпразва пикочния си мехур по вятъра“? Това е име, което никога няма да забравя.
– Можете ли да го повикате? – попита Оскар.
– Да повикам адска хрътка? – повтори Тия – Можем да се опитаме. – Тя затвори очите ни и извика: – Ела при нас, този, който изпразни мехура си по вятъра! – Въздухът се втурна около нас и чухме скимтене, предшествано от ръмжене.
„Трябва да ни помогнеш, Лили.“
„Не знам какво да правя“.
„Присъеди твоите мисли към нашите“. – насърчи ме Ашли.
Нямах представа какво искат от мен, но се опитах да направя това, което искаха.
Тия си пое дъх и нещо в мен се размести. Беше почти като да скръстя ръце на гърдите си и да падна назад, доверявайки се на Тия и Ашли да ме хванат. Те ме заключиха в прегръдка толкова силна, че не можех да разбера къде свършвах аз и и къде започваха те. С един глас извикахме:
– Ела при нас, този, който изпразва мехура си по вятъра!
Шум се разнесе из кухнята. Усетих приближаването на тъмнината по същия начин, по който усещах приближаването на буря. Миризмата на сяра, изгорени въглища и озон. Беше мирис на враг. Тъмна сянка се материализира, челюстите щракаха, когато задъхан глас изсъска:
„Какво желаете?“
Нана ахна и Оскар я обгърна с ръка, дръпвайки я назад и пристъпи пред нея.
Не можех да си спомня какво ни е направило това същество, но помнех вкуса на злото му и медния привкус на кръвта, която то проля.
„Ще ни служиш ли?“ – попитахме ние.
„Нямам друг избор, освен да направя каквото искаш.“
„Виждал ли си бившата си господарка?“ – попитахме.
„Не и откакто изчезнахте.“ – Главата на създанието се превърна в дим и след това се втвърди под нов ъгъл, очите му се обърнаха настрани.
„Какво има? Кажи ми каквото знаеш.“
„Кралицата е жива. Тя се бори заедно с Тъмния.“
„Значи Поглъщащата се е присъединила към него?“
„Дааа.“ – думата беше изтеглена със свистящо съскане.
„Знаеш ли плановете им?“
„Само слухове.“
„А те са?“
„Че и двамата те търсят. Те се стремят да те намерят, като наранят онези, които обичаш.“ – отговори той.
Умът ми се разпадна.
„Астен!“ – Тия се разплака.
Сенчестото същество се засмя.
„Сбогом, богиньо.“
„Аз… заповядвам ти да останеш!“ – извика Тия.
„Изпусна каишката.“ – каза той с щракане на челюсти – „Бягай, малка богиньо, защото те уверявам, че ухапването ми е много по-лошо от моя лай.“
Създанието замахна с острите си нокти, но ние го отблъснахме. Мислено Ашли хвана Тия и я върна обратно на мястото. Отново сме заключени заедно и с единен глас заповядахме на адската хрътка да се маха. Той изчезна в струя дим точно когато звярът се хвърли към Оскар с широко зейнали челюсти.
– Е, това със сигурност беше интересно. – каза Нана, докато умствената хватка, която имах с другите две, бавно започна да изчезва.
– Ако под интересно имаш предвид смъртоносно, тогава да, това беше интересно. – каза Оскар – Изглежда, че Ашли е права. Има нещо много важно в това с имената.
– Изглежда така. – добави Нана – Има ли още в папируса?
– Споменават се Валкирии. – каза той и след това започна да чете – Те пресичат въздушното море. Три момичета, но едното язди отпред, с бяла кожа под шлема си, а от копието ѝ блести слънчева светлина. Конете треперят и от гривите им росата пада кървавочервена в дълбоките долини. – той погледна нагоре – Изглежда, сякаш те яздят крилати коне през облаците и влизат в битка, избирайки кой да живее и кой да умре.
– Може би говориш за еднорозите. – каза Тия.
– Еднорози? – попита Нана – Може ли това да стане по-странно?
– Страхувам се, че може – каза Оскар. – Тук има препратка към трите сестри, героини на Шекспир от пиесата Макбет. По-конкретно се споменава репликата „честно е нечестно и нечестно е честно“..
Споменът ми внезапно се върна към деня, когато бях обядвала с момичетата от моя комитет. Бях ги нарекла Странните сестри. Забавно. Оказа се, че аз бях тази, която е била странна през цялото време. Имах умствен блокаж, почти като статично електричество, който забулваше спомените. По някаква причина бях объркана по време на нашата среща със сестрите, като преди това бях ходила в музея, опитвайки се да избера колеж. Нещо беше прекъснало срещата ни и трябваше да изляза навън. Тук паметта ми спираше. Колкото и да се опитвах, не можах да получа достъп до парчето, което липсваше.
„Не мога да ти помогна“. – каза Тия – „Мога да споделя само нещата, които си ми казала, и спомените, които имаме заедно. Подозирам обаче, че нещото, което не можеш да си спомниш, е Амон.“
„Имаш предвид мумията?“
„Да. Ти го обичаш“. – каза тихо Тия.
„Любов?“
Беше ли възможно? Бях ли се влюбила в този човек, когото продължавах да спасявам? Не можех да си представя някой, за когото бих рискувала живота си. Особено човек, който се подвизава като мумия. Това беше обезпокоителна мисъл.
– Така че всичко не е така, както изглежда на повърхността. – каза Нана, прекъсвайки мислите ми.
– Това трябва да е очевидно от само себе си. – каза Оскар.
– Тогава какъв трябва да бъде първият ни ход? – попита Нана.
Оскар стисна устни и ме погледна с присвити очи, сякаш обмисляше моите достойнства на амбициозен чирак.
– Няма какво да направим за паметта на Лили, освен да ѝ дадем време. Докато тя се възстанови, предлагам да обучим момичетата да използват способността си за намиране на истинските имена и да практикуват другите си различни умения. Когато е готова, тя може да призове братята, като ги извика така, както направи с адската хрътка. Без Окото на Хор няма начин да ги пробудиме сами, а Амон няма да има способността си още едно хилядолетие.
– Не можем ли просто да ги вземем от отвъдното? – попита Тия.
Оскар поклати глава.
– Докато техните тела и души не се обединят, не могат да напуснат това царство. Но ти извика адската хрътка и той имаше физическа форма под целия този дим. Сигурен съм, че ще успеете да ги извикате.
„И какво, ако не можем? “ – Помислих си.
– Лили се съмнява в способността ни да го направим. – обясни Тия.
Навеждайки се напред, Оскар говореше убедено.
– Уверен съм, че ако успеем по някакъв начин да помогнем на фуриите, които са във вас да се надигнат, тогава ще открием ключа за отключване на тази конкретна врата.
Може би ключът, за който говори, щеше да отключи и моите спомени. Но колкото и да исках да си спомня, част от мен беше уплашена. Ами ако не мога да направя всичко, което те очакват? Ами ако не бях готова? Ами ако причиня унищожението на света? Какво ще стане, ако врагът, крачещ извън портите, този, който усещах толкова сигурно, колкото усещах присъствието на Тия и Ашли, успееше да ни намери? Сега дори фермата на баба ми не беше безопасна.
Докато обмислях помощта, от която знаех, че ще имам нужда, стиснах ръце в юмруци, забивайки нокти в дланите си. Когато ги отместих, видях малки усмивки на полумесец, които ми се подиграваха. При идеята да извикам братята, сърцето ми се сви и скалпа ми изтръпна. Не бях сигурна дали това е нещо добро или лошо, но имаше едно нещо, което беше сигурно: животът ми беше на път да се промени завинаги. Бях толкова притеснена, че дори не забелязах, че не Тия беше тази, която стисна ръцете ми в юмруци.