ГЛАВА 3
ПРАКТИКАТА Е ПЪТЯ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВОТО
В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ
Мина седмица, а паметта ми все още не се беше върнала. Поне не и спомените, които всички чакаха. А всичко, като че ли зависише от това.
Хасан не беше склонен да ме кара да призовавам мумиите, докато не осъзнаех какво правя. Очевидно тяхното призоваване е различно от призоваването на адската хрътка. Трябваше да ги познавам – като-наистина-да-ги-познавам – преди той да рискува. Притесняваше се, че ако объркам заклинанието, ще ги предам на задгробния живот завинаги, а това нямаше да ни донесе нищо добро. Изглежда, не вярваше, че съм достатъчно силна, за да победя доктор „Зло-Каквото-е-името му“, без тяхна помощ. Достатъчно е да се каже, че той не искаше аз – или, предполагам, ние – да тръгваме подготвени наполовина.
Нещо не беше наред с моята – нашата – сила. Ами според тях работата беше там, че нищо, което те правеха, никакво монотонно упражнение или разказване на моите предполагаеми минали дела, не задейства паметта ми. Помнех родителите ми, преместването от гимназията, приемането ми в колежа, Нана, дори музея. Просто не помнех всички странни египетски неща, и честно казано, ако нямах лудо момиче-лъвица, което прекарваше часове, разказвайки ми всичко и как обитаваме едно и също тяло и още по-лудата фея-момиче, което също ми прави постоянна компания, мисля, че щях да се скрия в стаята си с одеялото на главата си.
Доста миришеше на това, че вместо мозък в главата ми имаше фъстъци. Дори за обикновени, ежедневни задължения те трябваше да изказват мнението си. Двете спореха почти за всичко. В крайна сметка си разпределиха ролите. Ашли събираше яйцата, помагаше на баба в кухнята, водеше бележки с Хасан и поемаше къпането и обличането на тялото ми. Докато тя ни приготвяше, аз се мръщех, без да разпознавам коя съм в огледалото. Беше страшно да се гледаш и да не виждаш как очите ти се обръщат назад. О, това бяха моите очи, но светлината зад тях не бях аз. Освен това всички изражения на лицето бяха грешни. Това не беше обладаване като във филм на ужасите, но все пак беше обладаване.
Отстъпих още повече. Понякога минаваха часове и нямах спомен как съм се озовала в обора или на тренировъчното поле. Когато беше ред на Тия, изобщо не се интересувах какво се случва. Тя отговаряше по време на физическата подготовка, храненето (което правеше с удоволствие) и, странно, доенето на Боси.
Не само губех себе си, губех собствената си баба заради двамата ми умствени пътници. Тя изглежда ги харесваше много повече, отколкото собствената си внучка, което ме ядосваше повече от всичко друго. Нана ми хвърляше много съчувствени погледи, но можех да кажа, че дори тя беше разочарована от мен. Колкото повече Нана се обръщаше първо към тях, толкова повече се отдалечавах.
После имаше моменти, когато влизахме в стаята и хващахме Нана да седи близо до Хасан и да си шепнат. Когато ни забелязваше, бързо се изправяше и се отдалечаваше към кухнята, бършейки ръцете си в престилката си. Тия не се замисляше за това. Но Ашли беше възхитена от идеята, че Нана и Хасан може би започват прохождащ романс. Хасан, който правеше мили очи на баба ми, беше само черешката на невероятно неядливата торта, в която се превърна животът ми.
Практикуването на моите способности изглежда беше основният фокус на Хасан. Просто висях на заден план и наблюдавах как Тия действа. Що се отнасяше до нападение на плашила или дебнене на кокошки, очевидно аз-ние (глупави местоимения) бяхме експерти. Можем да забием стрела в окото на бик от големи разстояния и да хвърляме ножовете-копия със смъртоносна точност. Но всеки път, когато Хасан ни молеше да практикуваме сливане на умовете си или призоваване на адската хрътка отново, аз се възпротивявах.
Опитвах, поне на повърхността, но нещо вътре в мен замръзваше. Тия ме обвини. Ашли продължаваше да ме измъчва с мотивиращи поговорки като „Този, който не е силен, трябва да е умен“ и „Дрипаво жребче може да се превърне в мощен състезателен кон“ и след това, любимата ми, тази, която ме накара да се почувствам виновна: „Да забравиш дълга си, не означава, че е платен.“
Дори през нощта не можех да си почина. Винаги бяха там, двете. Когато в къщата беше тихо и всички спяха, ето ги, в дъното на съзнанието ми, техните мисли като бял шум. Накрая, след седмица на неспокойни нощи, изтощението надделя и аз потънах в дълбок сън.
Не бях сама в света на сънищата, в който съзнанието ми избяга, което изобщо не беше изненадващо, но умовете, които чувствах наблизо, ми бяха непознати, което беше изненада. Стоях на върха на пясъчна дюна, океан от пустинни вълни, разпростиращи се около мен във всички посоки. Зърната пясък се разместиха, скривайки плашещи неща, като бял прах, покриващ избелели кости.
Тогава шепотът на нощен бриз целуна лицето ми. Погледнах нагоре към блестящите звезди над главата ми. Почти ги чувах да говорят. Костите под краката бяха забравени, тъй като гласове като звън на камбани се чуваха, припокривайки се един друг, докато предаваха съобщенията си. Беше объркващо и хаотично.
Една звезда гореше по-ярко от останалите, окъпвайки ме в искряща светлина. Една бяла птица прелетя, скривайки всички звезди освен ярката, преди да изчезне в нощното небе. Сетивата ми се изостриха. Имах чувството, че стоя в окото на невидима буря и ме наблюдават, защитават.
Мъжки смях се изсипа върху мен като топъл водопад. Исках да потъна в него и да отплувам. Зефирен вятър погали бузата ми и аз се завъртях, докосвайки върховете на пръстите си до лицето си, но там нямаше никого.
Луната изгря като сребърен феникс и звездата, от която бях толкова очарована, даде път на светлината и се оттегли, избледнявайки на заден план. Повдигнах брадичката си, за да оставя сиянието да проследи с пръстите си лицето ми и затворих очи. Докато маркираше пътя си в небето, обърнах тялото си така, че винаги да гледам към него. Чувствах се уловена от тежкия му поглед, а пространството между нас ми се стори пълно с тайни, копнеж и неизпълнени желания.
Усещането за нечии нежни устни, притиснати до челото ми, но отново нямаше никой. Когато отново погледнах нагоре към перленото кълбо на луната, сребристата светлина отрази две бурни очи, диви като ловуващ вълк. Те мигаха към мен от повърхността му и след това изчезваха.
Луната залезе, целуна лицето ми с красивата си светлина за последен път, преди да се стопи в хоризонта. Скърбях за отминаването ѝ и очаквах моята звезда да се върне тогава, но не се случи. Загубата на приятелската звезда и искрената луна се изостри в острие на нож, което се изви в стомаха ми.
Скоро мракът около мен се сгъсти. Гъделичкаше тила ми със студени, призрачни пръсти. Почти деликатно очерта пътека по гръбнака ми. Чаках без дъх ледените пръсти да разкъсат тънкия плат на роклята ми и да се забият в плътта ми като кинжали.
Вятър зави около тялото ми и аз вдигнах нос във въздуха. Предстоеше буря. Или може би, след като защитниците ми ги нямаше, бурята най-накрая можеше да отприщи яростта си върху мен. Чух смях, жесток и рязък като светкавица, писък на коне, рев на колосален звяр и виковете на измъчвани хора. Когато премигнах, пустинният пясък се раздвижи, разкривайки най-накрая какво се крие под пясъчната повърхност. Земята беше покрита с телата на победена армия.
Смъртта беше осеяла земята. Изгнилите трупове на хора се смесваха с телата на паднали зверове. Притиснах ръка към устата си, за да сподавя вика си, и се свлякох на колене, докато сълзите изпълваха очите ми.
Въпреки липсата на светлина, костите придобиха собствен блясък, сияеха с вътрешно сияние, което подчертаваше празните очни кухини и кухите гръдни кошове. Аз бях тази, която причини това. Знаех. Аз бях виновна.
– Аз, толкова съжалявам! – прошепнах. Гласът ми, макар и мек, се разнесе по пясъка. – Не исках това да се случи.
Точно тогава земята избухна в блестящ пламък. Зората избухна над хоризонта, оцветявайки света в злато. Яркото слънце протегна ръце към мен. Когато светлината падна върху телата, те изчезнаха. Когато достигна до мен, бях обвита в прегръдка, толкова пълна с топлина и любов, че всички мисли за скръб изчезнаха бързо като тъмнината.
Всичко утихна и аз отново съществувах в защитен балон. Прахът и пясъкът, които бяха толкова лесно раздвижени от ветреца, не смееха да покажат преходно състояние или да разкрият своите болезнени тайни пред лицето на нещо толкова силно. Затворих очи.
Слънчевите лъчи проследиха лицето ми, моментално изсушиха сълзите ми и оставиха след себе си пулсиращ блясък. Мислех, че светлината на блестящата звезда и лъскавата луна са красиви, но те не бяха нищо в сравнение със силата на слънцето.
Попивах топлината. Наслаждавах ѝ се. Бях като пчела, заседнала в пита, препълнена с мед. Изпълнение и цел, и съдба, и сладост, и лято, всичко това беше обвито в тази единствена прегръдка. Ако можех да избера да остана на това място завинаги, дори да умра тук, щях да го направя.
Бавно светлината се оттегли и аз изскимтях: – Моля те, не ме оставяй.
Слънцето заплете пръсти в косата ми. Топли изтръпвания проследиха скалпа ми. Очертанията на мъж за кратко се появи в центъра на слънцето, но светлината беше твърде ярка, за да мога да видя лицето му.
– Никога не съм те изоставял. – каза мъжки глас, който можеше да плете слънчеви ливади и да стопли океани с ледници.
От устните ми се изтръгна вик.
– Как ще те намеря отново?
– В сънищата ти. – каза гласът с избледняващата топлина на умиращи въглени.
Слънцето се скри зад хоризонта и отново бях обвита в мрак. Липсата на слънце ме задушаваше, притискаше гърдите ми като котва. Тичах надолу по дюната, опитвайки се да преследвам последните лъчи, но нетърпението ми ме накара да се спъна и да падна и рязко се събудих.
Юрганът на баба ми беше на пода и луната хвърляше слаба светлина върху леглото – жалко копие, имитиращо светлината в сънищата ми. Обвих ръце около себе си и потръпнах. Сълзи се стичаха по лицето ми. Въпреки че се чувствах отчаяна и сама, знаех, че не съм. Моите два лични призрака ме наблюдаваха любопитно от кътчетата на съзнанието ми.
„Интересно!“
„Добре, интересно е.“
Подсмърчах шумно и избърсах очи в ръкава си.
„Много се радвам, че намираш сълзите ми за интересни.“ – изплюх в отговор.
„О, не сълзите, скъпа.“ – каза Ашли – „Факт е, че ти отново контролираш нещата.“
„Отново контролирам? Контрол ли наричаш това? Ако аз контролирах, вие двете нямаше да сте тук.“
„Това е знак.“ – каза Тия – „Той я повика и тя го чу.“
Изпъшках.
– Хасан не казваше ли, че призраци като вас двете спят в ранни зори?
„Той говореше за призраци. Ние не сме призраци“. – каза Ашли с възмущение – „Дори и да не знам нищо друго, трябва да знам поне това.“
– Е, както и да е, заспивай и си гледай работата.
„Но ти си наша работа, Лили.“ – каза тихо Тия – „Без теб какво сме ние?“
– Не знам. Пътуване до Crazytown с платени всички разходи? Защо ти не ми кажеш?
Последва миг мълчание. Приветствах го, мислейки, че най-накрая ще ги поставя на мястото им, но веднага започнах да съжалявам за думите си.
– Виж, нямах това предвид.
„Имаше точно това предвид. Знаем кога казваш истината“ – каза Тия.
– Добре, направих го. – дръпнах юргана от пода и го струпах около себе си, навивайки го около краката си – И все пак не исках да нараня чувствата ти. Съжалявам.
„Казах ти – каза Ашли на Тия – ситият на гладният не вярва.“
– Какво трябва да означава това?
„Това означава, госпожице, че цялото това преживяване вероятно е било нещо добро. Сега знаеш какво е да си пътник.“
– За какво говориш?
„За теб. Сега, след като отново контролираш нещата, може би имаш малко по-добра представа какво е да бъдеш преместен на заден план в количката с ябълки.“
Чух леко ръмжене.
„Косата ти се изплъзва от опашката, Лили“. – каза Тия.
– Косата ми? – протегнах се и махнах ластичето. Отметнах косата си през рамо. – Ъъъ, благодаря? – казах с объркване – Не разбирам какво имаш предвид с това.
„Това че не ние ти вдигнахме ръката, глупаво момиче. Ти го направи. И питаш отгоре на това.“
– Аз ли? – вдигнах пръсти, докосвайки с върховете лицето и устните си – Направих го! Сама се движа! Аз съм!
„Да. Ти отново контролираш тялото си. Чудя се какво го е предизвикало.“
– Има ли значение? – попитах Тия.
„Има, защото ако отново останеш на заден план, трябва да знаем как да го поправим.“
„Не е ли очевидно какъв е бил спусъкът? Беше Амон.“ – каза Ашли със замечтан привкус в гласа.
– Амон? – повторих намръщено – Мумията ли имаш предвид?
„Той е мумия в царството на смъртните“ – обясни Ашли.
– Все пак не виждам как той има нещо общо с това.
„Лили, – каза Тия – той беше слънцето.“
– Слънцето? – възможно ли е човекът, скрит в светлината на слънцето, да е истински? Преглътнах, спомняйки си усещането да бъда уловена в ръцете му. – Искаш да кажеш, че наистина се е случило?
„Да. Двамата сте свързани в сънищата си.“ – обясни Тия.
– Ясно.
Не го видях. Не точно. Поне аз не исках да го видя. Всички ми казваха, че съм имала връзка с този човек, но не можех да си спомня нищо. Беше напълно нехарактерно за мен да се откажа от всичко заради един мъж. Бях изключително придирчива, когато ставаше дума за мъжете. Имах цял умствен контролен списък, който елиминираше всяко момче, което някога съм срещала. Повечето от момчетата в моята гимназия дори не можеха да изпълнят основните пет изисквания, да не говорим за пълния списък. Така че идеята, че мумията е тази, която бях избрала пред всички останали, просто нямаше смисъл за мен. Сега имах нова точка за проверка в моя списък. Да е жив. Никога не съм мислил, че ще трябва да добавя това.
– Е, това беше конструктивна среща. – казах на Тия и Ашли – Направихме някои добри неща. Какво ще кажете да се съберем отново сутринта и да оценим напредъка си?
„Защо тя говори така?“ – Ашли попита Тия.
Лъвицата изръмжа тихо.
„Тя се опитва да ни накара да млъкнем.“
„О! Е, лека нощ тогава, момичета.“
„Спи спокойно, фея.“ – каза Тия. Почти усещах как се свива в съзнанието ми, наблюдавайки ме с блестящи очи и потрепваща опашка. – „Лека нощ, Лили.“
– Лека. – плъзнах се в леглото, ритайки юргана, докато краката ми се покриха. След като задвижих пръстите на краката си само за да си докажа, че мога, затворих очи и потънах в сън без сънища.
За мой ужас на следващата сутрин Тия и Ашли абдикираха.
Станах и се насладих на спокоен душ, наслаждавайки се на факта, че аз отговарям за действията си, но по-късно, когато попитах Ашли дали иска да ми направи косата, тя просто отговори „Не, благодаря“. Въпреки че усетих, че наистина ѝ харесва да го прави, тя упорито отказа.
Тия направи същото с доенето на Боси. Опитах се да я принудя, като прогоних котките. Те измяукаха жално и се докоснаха до краката ми. След това се завъртяха около Боси, докато кравата не измуча предупредително към тях и те се разпръснаха в балите сено. Тия не беше щастлива, но не каза нищо. Много скоро дори това беше скрито от мен.
– Не знам какво си мислите двете, че правите. – промърморих, докато носих пълната кофа с мляко по пътеката към фермата – Мислех, че всичко това е, за да ме научите какво е чувството да заемаш задната седалка. – те не отговориха – О, вие губите!
Отпуснах се на стола до малката кухненска маса, наблюдавайки Нана, докато приготвяше закуската. Усмивка озари лицето ми. Тя щеше да бъде толкова развълнувана да разбере, че отново съм себе си. Ами… почти.
Нана постави огромна купчина палачинки с боровинки, напоени с прясно разбито златисто масло, заедно с бутилка кленов сироп пред мен, преди да се обърне отново към тигана.
– Мисля, че тази сутрин ще изпия само едно рохко сварено яйце и малко чай. – казах весело.
Баба ми замръзна със шпатула в ръка и се обърна към мен.
– Лилипад? – каза тя колебливо.
Кимнах, смехът ми се превърна в сумтене, когато тя ме взе в ръцете си и ме стисна силно.
– Как се чувстваш? – тя отметна косата от лицето ми и се взря в очите ми.
– Не съм сигурна. Предполагам, че правилната дума е „отвлечена“.
След като го казах, разбрах, че и Тия, и Ашли се възмутиха от думите ми, но не ме интересуваше.
– И другите момичета все още ли са с теб? – попита Нана.
– Да. Те все още са тук.
Нана кимна тържествено. Очите ѝ бяха лъскави, но не можех да разбера дали беше тъжна или щастлива. Тя хвана брадичката ми и изучаваше лицето ми.
– Имаш кръгове под очите. И въпреки че Тия яде, изглежда сякаш си отслабнала. Ти и без това си слаба. Сега кожата ти е опъната толкова плътно върху костите ти, че изглеждаш все едно си била хвърлена в яма без храна през последния месец. Няма да го позволя. Хасан? – извика тя.
Той влезе бързо в стаята, избърсвайки косата си с кърпа.
– Какво има, Мелда? – попита той.
Изгледах го злобно.
– Кой ти даде разрешение да използваш малкото ѝ име? – обвиних го.
– Ще ти бъда благодарна, ако бъдеш учтива с нашия гост. – каза Нана – И ако искаш да знаеш, аз му дадох разрешение. А защо съм го направила, въобще не е твоя работа.
– Лили? – той направи крачка напред и се взря в очите ми, сякаш беше лекар, а не нещо като Индиана Джоунс. – Как се случи това?
Игнорирах го и се обърнах към Нана, махнах с палец към него.
– Ти да не би да харесваш този човек или нещо подобно? Не мислиш ли, че това е предателство към дядо?
Лицето на Хасан почервеня като червено цвекло, забележително явление, като се има предвид естественият тен на кожата му. Червеният цвят пълзеше по врата му, изчезвайки в отворената яка на ризата му с копчета. Той избухна:
– Аз… ние… извинявам се за всяко нарушение от моя страна.
– Не смей да се извиняваш. – каза му Нана – Не си направил абсолютно нищо лошо. Лилиана, изненадана съм от теб. Ти от всички хора знаеш колко много обичах дядо ти – все още го обичам. През последните няколко седмици Хасан ми беше добър приятел. Това не означава, че сме готови да живеем заедно или да вървим по една пътека. Дори и да е така, бих очаквала да уважиш избора ми по въпроса и поне да имаш любезността да изразиш чувствата си по темата по цивилизован начин. Очаквам нещо по-добро от теб, дори и животът ти да е бъркотия в момента. Разбра ли ме, млада госпожице?
Погледнах строгото ѝ изражение и кимнах, чувствайки се достатъчно нахокана и разкаяна. Дори Тия и Ашли се почувстваха уплашени от нейната лекция.
– Да, госпожо! – казах аз.
Гранитът в очите ѝ омекна до нормалния си метличиносин цвят. Тя се усмихна.
– Това е моето момиче. Сега се радвам, че се върна. Хасан? Най-добре извади бележките, върху които работихме снощи. Знам, че мразиш компютрите, но лично аз смятам, че трябва да го организираме така, че по-лесно да се търси. Ще донесеш ли и моя лаптоп? – тя се обърна към мен – Закуси, млада госпожице, а после да се заемем.
Когато Хасан излезна, скръстих ръце на гърдите си.
– Не искам да правя това, Нана. Не мисля, че мога.
– Ако някой е достатъчно силен, за да го направи, това си ти. Никога не губи вяра, че можеш да се справиш. Вярата е половината от битката.
Хванах ръката ѝ, стиснах пръстите ѝ и тихо промърморих: – Страх ме е!
Тя стисна леко ръката ми и с другата погали косата ми.
– Разбира се, че те е страх. Трябва да си глупачка, за да не се страхудаш. А моята внучка не е глупачка. – Нана въздъхна – Остави страха да работи за теб, да заглади грубите си ръбове. Отдай му се, така че да премине през крайниците ти и да заседна в стомаха ти, след което го избутай настрана. Кажи му, че вече не може да те трови с бездействието. Страхът връхлита като извисяваща се вълна, но винаги ще се разбива в скалата на твоята решителност. Ще го преодолееш, Лилипад, и ще бъдеш по-добра от него.
Нана пъхна пръста си под брадичката ми и повдигна лицето ми, за да може да ме погледне. Преглътнах и си поех дълбоко въздух.
– Добре. – казах накрая.
– Добре. – отвърна Нана – А сега, преди да опитаме нещо друго, трябва да те излекуваме. Хасан? – тя се обърна към появилия се археолог – Какво можем да направим? Повече почивка? Да я нахраня?
Той потърка брадичката си.
– Моята теория е, че тялото на Лили е атрофирало, докато умът ѝ е бил блокиран. Едно тяло не може да съществува без ум.
– Но през цялото време имах три ума в тялото си, така че защо това трябва да има значение?
– Важно е, защото тялото ти принадлежи. То знае, че Тия и Ашли, поради липсата на по-добра дума – не си пасват добре. С възвърналия си контрол, със спомени или без тях, скоро ще видиш по-положителен резултат.
– Но ние все още сме силни и способни да направим всички неща, които се изискват от един сфинкс.
– Да. Но не ти е писано да бъдеш сфинкс. Ти си повече от това. За да овладееш собствената си сила, трябва да прегърнеш съществото, в което трябва да се превърнеш. Трябва да приемеш името Васрет, както и всичко, което върви с него.
Стоях неподвижна за момент. Прясно отрязаните цветя на Нана на масата гъделичкаха носа ми със сладкия си аромат. Сумрачната зора беше отстъпила място на златно слънце, което ми намигна над перваза на прозореца, стопляйки ръката ми там, където лъчите му я докосваха. Поех всичко. Обнадежденият поглед на Нана, мозаечната шарка на кухненската ѝ плочка, въздухът, който влиза и излиза от дробовете ми, и мислите на двете момичета, които си бяха създали дом в мозъка ми.
В един момент бях Лили, момиче, попаднало в невъзможна ситуация, толкова опасна и толкова смъртоносна, колкото всичко, за което само съм чела в легендите. И в следващия момент бях нещо съвсем друго. Докато си поемах дъх, нежно насочих двете си вътрешни съзнания към себе си. Те обикаляха ума ми, идеи и мисли, надежди и мечти се смесваха, докато не станахме едно. Станахме Васрет.
– Започваме ли? – казах с глас, който беше стар като космоса и могъщ като новородена звезда.