ГЛАВА 4
ЛЪВИЦИ, АДСКИ ХРЪТКИ, ЕДНОРОЗИ…
БОЖЕ МОЙ!
Чу се хленчене и после шум от нокти по плочките на пода на Нана. Адската хрътка се появи. С робско потрепване на челюстта той ми отговори със съскане.
„Богиньо!“ – каза той, с излъчвана омраза от цялото му тяло – „Какво желаеш?“
– Къде са синовете на Египет?
„Те са изолирани в отвъдния живот. Поне там трябва да са.“
– Какво имаш предвид, трябва да бъдат? Кажи ни какво знаеш.
„Знам много неща. Ще трябва да бъдеш по-…конкретна.“ – той изхриптя и след това се засмя. Звукът беше плашещ и когато Нана направи крачка назад, адската хрътка щракна с челюсти към нея.
Присвивайки очи, направих смела крачка по-близо. Почти неограничена сила изпълни тялото ми. Бях лъвица и фея, човек и богиня и нямаше да ми бъде отказано. Хванах адската хрътка за ухото и го дръпнах към себе си. Той изскимтя изненадано и главата му се превърна в дим, отмествайки се, преди да приеме отново форма. Опашката му се спусна между краката му и аз наклоних глава, лека усмивка повдигна ъгълчето на устата ми.
Аз се изправих срещу адската хрътка и въпреки това не бях аз. Всяка една част от мен беше в синхрон с всяка част от Тия и Ашли. Успях напълно да се докосна до хищническата природа на Тия, както и до уникалния възглед на Ашли за всичко извънземно. Но там имаше нещо друго – или някой друг. Не бяхме трима. Бяхме… четирима. Отворихме вратата и някой влезе. Като един движихме ръце, задавахме въпроси и обработвахме информация, но усетих, че връзката е крехка, слаба.
Местоимения като аз, ние и наше изгуби значение. Аз бях Васрет. Бяхме Васрет – свързани по такъв начин, че да се отделим една от друга – не, от нея – беше болезнено дори да си го помислим. Всяка от нас все още запазваше това, което ни правеше уникални, но бяхме затворени в невъзможния триъгълник на властта, създавайки мост, неспособни да кажем къде свършва всяка една от нас и къде започва другата. Имаше определено чувство, че сега сме… други. Бяхме се превърнали в нещо съвсем ново. В този момент бяхме безстрашни. Можехме да направим всичко, да бъдем всичко и въпреки това усещах, че все още липсва едно малко парченце. Имаше част от мен, от Лили, която все още беше помрачена.
– Бих ти предложила да ни кажеш това, което знаеш, че искаме да чуем. – настоях аз с гласа на мощна гръмотевична буря – В противен случай богинята може да направи нещо… неприятно.
„Нищо, което можеш да ми направиш, не би било по-неприятно от долния свят.“
Усмихвайки се, потръпнах и един стол се раздвижи сам, остъргвайки плочката, докато се позиционира точно на правилното място, за да седна. Сякаш присъствието на адската хрътка изобщо не ме смущаваше, кръстосах крака един върху друг, подритвайки небрежно с обутия си крак и след това грабнах ножа за масло от масата. Завъртях го сръчно между пръстите си, прекарвайки го между ръцете си, преди да го размахам в неговата посока, сякаш беше най-острото оръжие.
– След като прекарах известно време в долния свят, сигурна съм, че мога да измисля нещо. – потърках палеца си по ръбовете на ножа – Знаеш ли, дори и най-тъпото оръжие може да убива. – казах аз – Просто отнема малко повече време.
Адската хрътка направи крачка назад.
„Не ме плашиш, богиньо.“
– Така ли? – стъпих с двата крака на пода и се наведох напред, улавяйки очите на адската хрътка с погледа си. Първо замръзна като хипнотизиран, после хищникът в мен разпозна признаците на подчинение. Адската хрътка леко наведе глава и премести тежестта си от едната страна на другата, сякаш се готвеше да избяга. Той оголи зъби, облиза се и набръчка нос, сякаш му беше крайно неприятно да ми се кланя.
След това, използвайки комбинираната си умствена сила, пуснахме съзнанието ни напред и потънахме зад мълчаливо-кафявите ириси на звяра, преминавайки покрай настръхналата козина и изгарящата кожа, опъната плътно от ярост. Навлязохме в съзнанието на създанието – очарователно и смущаващо нещо.
– Сега не си ли уплашен? – попитах аз.
Нямаше нужда да отговаря – усещах ужаса му, че е нападнат по такъв начин. Дори бившата му господарка не бе успяла да влезе в главата му.
„Ще ми кажеш!“ – заповядах в ума му.
Този път, вместо да чакам да ми кажа, сама си взех. Разрових спомените му, търсейки необходимата информация. Адската хрътка изскимтя и падна на плочките, драскайки слабо. Когато намерих това, което търсех, се отдръпнах, освобождавайки силата си обратно в себе си, и предупредих жалкото създание, проснало се пред мен:
– Гневът убива онези, които са достатъчно глупави, за да действат в негово име. Бих ти предложила да си намериш ново занимание, зловещ звяр. – ритнах го с ботуша си в хълбока му и махнах с ръка – А сега се махни от очите ми.
Адската хрътка изчезна и аз обърнах победоносен поглед към Нана и Хасан, но се намръщих, когато видях голия страх в очите им. Той бръмчеше около и между нас като жужене на цикади.
Човешкото в мен се срамуваше от действията ни и крехката хватка на нашата сила беше прекъсната. Веднага силата на Васрет ни напусна и ние се разделихме, превръщайки се отново в три индивида, макар и все още в едно тяло. Чувствах се изцедена и трепереща, крайниците ми трепереха, сякаш бях наркоман, нуждаещ се от още една доза. Не беше съзнателно решение да се откажа от властта. Всъщност беше изненадващо за всички ни. Беше почти като щракване на бутон. Каквото или когото ѝ да сме били, изчезна. Честно казано, беше облекчение да бъда отново себе си. Седнах обратно на стола, пръстите ми трепереха.
– Вече го няма. – казах на Нана – Не е нужно да се страхуваш от него.
– Не се страхувам от него, Лилипад. А от теб.
Намръщих се и потърках болезнените си слепоочия.
– Направихме това, което се искаше от нас.
– Не. Ние не искахме това. Никога това. – Нана дойде напред и обхвана брадичката ми с ръце – А сега, момичета, всяка от вас… слушайте ме внимателно. Никога, никога не забравяйте да останете на борда. В момента, в който мислите, че можете да се преборите с океана сами, сте изгубени. За малко да получите махмурлук и да изпаднете в безсъзнание.
„Какво има предвид тя?“ – попита Тия.
– Тя има предвид, че сме прекрачили границата. – казах аз, устата ми вече беше пресъхнала, докато превеждах метафората на Нана за тях. Чудя се дали махмурлукът се чувства така, помислих си.
„Какво е махмурлук?“ – попита Тия.
„Това е състояние, което идва след поглъщане на твърде много от дяволската напитка.“ – обясни Ашли – „Трябваше да се грижа за баща си всяка неделя сутрин.“
„Не изпитвахме болка преди, когато използвахме силите си върху Поглъщащата.“ – каза Тия – „Така че защо сега изпитваме болката от това?“
– Не знам! – отговорих – Може би има нещо общо със загубата на паметта ми.
Обръщайки се към Хасан, казах: – Извинявам се, че ви уплаших. Аз… Ние не се контролирахме.
„Или може би имахме твърде много контрол“ – добави Ашли.
Хасан кимна замислено.
– Силата, която притежаваш, е голяма. Може би затова се нуждаеш от Синовете на Египет.
– Защо казваш това? – попитах.
– Вярвам, че те могат да ти помогнат… да насочиш силата си правилно. Те имат опит с това. Особено Амон, който притежава Окото. – той докосна ръката ми – Може да не помниш, Лили, но аз бях пазач на Окото за известно време и влиянието му е… е, неописуемо е. Ако го бях държал по-дълго, щях да полудея. Може би твоята сила е същата.
– Значи мислиш, че мумията, имам предвид Амон, може да ни помогне, когато сме Васрет? – попитах, докато дъвчех нокътя си.
– Така мисля.
– Тогава е добре, че се упражнявах, като призовавах адската хрътка. Въпреки че получих неприятно главоболие, както и лош вкус в устата. Не бих искала това да се случи и със Синовете на Египет.
– Ще трябва да ми опишеш симптомите си. – каза Хасан с интерес, докато вдигаше лист хартия.
– По-късно, Оскар. – каза Нана, докато ровеше из кухненския си шкаф за бутилка аспирин – Този звяр каза ли ти къде е Амон?
Поклатих глава.
– Знам само, че все още не са открити. По някакъв начин братята са успели да избегнат Сет, въпреки че той е изпратил своите шпиони шабти в отвъдния живот, за да ги търсят. Адската хрътка не искаше да ми каже, но Сет планира да освободи демоните от долния свят и след това да използва тях и Поглъщащата, за да атакуват задгробния живот веднага щом Хелиополис падне.
– Тогава боговете губят войната? – попита Хасан. Писалката му издрънча по масата.
Трепвайки, изпих аспирина си и кимнах.
– Страхувам се, че така изглежда. Поне от гледна гледната точка на звяра.
– Тогава трябва да побързаме. – каза Хасан – Трябва да стигнем до телата на Синовете на Египет и да ги призовем, преди Сет да ги намери в отвъдния живот и да им вземе силите напълно. Анубис ме увери, че ще са необходими за последната битка. В идеалния случай бих искала да имаш повече време да се подготвиш, но при такава ситуация…
– Потъваш или плуваш. – забих ножа за масло на масата и след това направих гримаса, свивайки рамене в посока на Нана като извинение -цТогава най-добре да тръгваме. Ще ни отнеме известно време, за да стигнем до Египет.
– Да, относно това… страхувам се, че имам доста лоши новини. – каза Хасан.
– Какви? – попитах раздразнено, нетърпелива да чуя още нещо относно моята небесна мисия. Ставайки, усещах как крайниците ми все още треперят от неотдавнашното използване на силата ни. Бях като тенджера, пълна с царевица за пуканки, току-що поставена на котлона – неизползвана енергия, готова да избухне.
Но какво би останало след изразходването на тази сила? Страхът ми беше вътрешна пукнатина в бронята ми. Това ме отслабваше и не бях сигурна как мога да поправя пробива. Какво ще стане, ако след като всичко това свърши, се окажа само празна, безполезна обвивка на момиче, изцедена и захвърлена настрана от боговете, които са ме използвали, за да водя техните битки?
Хасан продължи, без да осъзнава вътрешния ми смут, но ме утешаваше, до известна степен, че Тия и Ашли споделят страховете ми. Още по-лошо: те очакваха след всичко казано и направено да бъдат оставени в забрава. Те не се страхуваха да бъдат оставени сами или изоставени от онези, които ни бяха превърнали в това, което бяхме. Те нямаха представа за посттравматично стресово разстройство и всъщност не се интересуваха много от това, което се случи с моя смъртен свят. Не. Те се притесняваха, че ще бъдат напълно забранени. Че те просто ще изчезнат – ще спрат да съществуват.
Обещах им, че няма да позволя това да се случи. В същото време Хасан току-що завърши обяснението:
– И затова трябва да стигнем до там сами.
Потърквайки зачервената си буза, казах:
– Хм, какво каза? Съжалявам. Водих вътрешен разговор.
Той ми даде лека, разбираща усмивка, която набръчка очите му. В този момент си признах, че Нана може да попадне и на по-лош. Хасан беше мил мъж и красив за човек на неговата възраст, особено когато се усмихваше. Ако не беше забъркан в цялата тази работа с бог/богиня/спасяване на света, мисля, че дори бих го харесала.
– Казвах, че Анубис даде да се разбере съвсем ясно, че боговете ще бъдат въвлечени в битка. Не можем да разчитаме на тях за транспортиране до Египет.
Поставих ръце на бедрата си.
– Е, това е просто страхотно. Тогава как да стигнем до Египет, със самолет?
– Аз… имам малко пари, скрити в буркана с бисквити… – започна Нана.
„Нямаме нужда от нейните съкровища“ – каза Тия.
„Мразя да споделям този тъжен човешки факт с теб, лъвицата, но имаме нужда от съкровища, за да летим. Египет е на океан разстояние.“
„Не, нямаме нужда, Лили. Ще извикаме еднорога.“
– Еднорог? – казах на глас.
Вълнението на Ашли избухна в съзнанието ми. „Крилат?“ – попита тя – „О, как ми липсваше летенето.“
Седнах на стола и позволих на Тия да излезе, за да ни обясни на всички как летящ еднорог и децата му могат да бъдат призовани да ни отведат в Египет. Нана беше меко казано шокирана, а д-р. Хасан изглеждаше едновременно въодушевен и ужасен от идеята. Очевидно той дори не е яздил кон преди.
Отначало Нана не искаше да дойде. Тя се суетеше около кравата, котките и кокошките. Когато категорично отказах дори да си помисля да отида където и да било без нея, тъй като Нана беше единствената ми спасителна линия към това, което е нормално, тя се съгласи. Тя извика своите братя близнаци, Мелвин и Марвин, да се погрижат за фермата, докато ние двете отидем на „екскурзия“. Близнаците веднага се съгласиха и казаха, че ще се отбият същата вечер, което ни освободи да тръгнем веднага.
Тия каза, че за баба ми би било по-добре да остане и че е опасно да я взема с нас. Може би беше егоистично от моя страна да искам Нана да дойде, но… имах нужда от нея. Просто нямаше начин да… да се кача на гърба на еднорог и да се отправя към непознати места. Не бях особено смела или героична въпреки това, което ми казваха Тия и Ашли. Каквото и да ме беше вдъхновило да направя това, което те настояваха, че съм направила преди, беше… добре, сега липсваше.
Тия най-накрая го прие и обясни, че имаме нужда от гроб, за да призовем еднорога. Хасан попита дали наблизо има такъв. Нана се поколеба само за момент и след това потвърди, че да, има едно доста близо.
„Не. Не можем да използваме този, Тия“ – казах аз – „Там е погребан дядо ми. Ще бъде твърде болезнено за Нана.“
– Лили ме информира, че мястото, за което споменахте, е гробницата на вашата половинка. Може би можем да намерим друго място. – предложи Тия.
Нана стисна кърпата за чинии в ръцете си. Дари ни с лека, извинителна усмивка и след това се обърна да погледне през прозореца на кухнята.
– Не. – каза тя – Ако Чарлз беше наоколо, той щеше да иска да участва. Той би ни дал благословията си, ако можехме да го помолим.
– Сигурна ли си, Мелда? – Хасан хвана ръката ѝ и стисна пръстите ѝ.
– Сигурна съм. Нека само… Нека събера няколко неща.
Тя се оттегли в стаята си, докато Хасан събра нещата си и ги постави в добре използвана водоустойчива чанта до археологическите си инструменти.
Тия се отмести назад, позволявайки ми да поема отново контролът. Проблемът беше, че не знаех какво да правя след това.
– Най-добре е и ти да се подготвиш. – каза Хасан с повдигнати пухкави вежди. – Оръжията ти са в плевнята. Тия знае къде.
– Добре. – отидох до плевнята и намерих лъка и колчана със стрели, както и кожената сбруя, закачена на една кука. Поставих ножа в калъфа, докато магията, която го заключваше, не се задейства. Вдигнах сбруята, като я оставих да падне от пръстите ми.
Погледнах надолу към навития си гащеризон, изцапаните с кал ботуши и меката памучна риза с копчета. След това се протегнах да докосна разхвърляната ми опашка. – Наистина не приличам на човек готов да призове еднорог.
„Можем сами да си направим дрехите“ – предложи Тия. – “ Всъщност доста е просто. Ние просто призоваваме силата на сфинкса, докато мислиш какво искаш да облечеш, и то се появява.“
– Добре! – казах аз.
„Не забравяй да затвориш очи. О, и също така, че обикновено обичаш да бъдеш почиствана.“
Очите ми се отвориха. – Почиствана?
„Да. Често сме били в немито състояние, а ти се радваш на копринена грива и ароматна кожа. Лично аз смятам, че естественият ни мирис е по-добър, но оставям това на теб..“
– Хм, нали. Е, оценявам това. – въздъхнах – Добре, ето!
Затворих очи, концентрирах се и усетих как силата ми се раздвижва. Малки жилещи частици удряха кожата ми и аз извиках от страх и отворих око.
„Пясъкът е нормален“ – каза Тия. – „Почиства кожата ти. Не би трябвало да отнеме толкова време, Лили. Не си фокусирана. Какъв е проблемът?“
– Не знам! – отвърнах аз и моментално съжалих, когато песъчинки полетяха в устата ми. Изплюх и вместо това ѝ изпратих мислен отговор. „Предполагам, че наистина не знам какво да облека.“
– Ще помогна. – отговори веселият глас на Ашли.
Тия бързо се намеси. „Не. Не разбираш от подходящо облекло. Ще помогна на Лили. Ти просто гледай.“
Пясъкът блъскаше тялото ми и платът, който носех, включително обувките ми, се разтвори в бурята. Обвих ръце около себе си смутено, благодарна, че бях решила да направя това в обора, където само Боси можеше да ме види. Косата ми беше вдигната от вятъра, а дългите кичури се развяваха по голия ми гръб. „Не работи“ – каза Тия, докато се опитваше да обедини мислите си с моите, за да призове силата на сфинкса.
– Какво правя грешно? – попитах.
Покрих лицето си с ръце, тялото ми трепереше под напора. Тогава Ашли каза: „Не може просто да сте две като преди. И аз трябва да съм част от това.“ – Тя се присъедини към нас и пясъкът замръзна във въздуха и след това се утаи върху тялото ми, меко като навяващ се сняг, образувайки дрехи, докато го правеше.
Вдигнах ръката си и погалих тъканта, покриваща ръката ми. Беше шарена, все едно покрита от рибени люспи. Всяка малка извита плоча улови светлината и аз се обърнах, отразявайки във всеки метален цвят слънцето. Беше твърда като бронирана ризница, но се движех лесно и се разтягаше по тялото ми. Чувствах се като ретро рицар. Кожените ръкавици с отворени пръсти бяха завързани до лактите ми и покрити с красиво проектирани метални пластини, които затваряха всяка китка.
Торсът ми беше защитен от нещо като нагръдник, прикрепен към кожения ми колан, който сега беше сив, за да пасне на кожените ми ръкавици. Мек, текстуриран клин беше напъхан в гъвкави ботуши с блестящи зелени бронирани части, които покриваха коленете и пищялите ми.
Сребърна пелерина беше най-тежкото нещо, което носех. Висеше от раменете ми и беше достатъчно дълга, за да докосне земята. Притеснена, че ще блокира достъпа ми до стрелите, протегнах ръка и с изненада открих, че наметалото пасва под колана с широк отвор, за да мога лесно да извадя оръжията си.
Напипвайки горния ръб, открих качулка, подплатена с кожа, която можеше да се навие и прибере, когато не ми трябваше. Ръцете ми докоснаха косата ми и се погледнах в малкото огледало в плевнята. Тъмната ми коса беше вдигната и прибрана в сложен дизайн, закопчана на тила с малки карфици скарабей.
Около врата ми, прикрепена към пелерината, имаше сложна огърлица. В центъра му висеше най-красивият изумруденозелен скарабей, очертан с диаманти и злато. Знаех името му. Беше на върха на езика ми, но не можех да го извикам.
– Красив е. – казах аз, опипвайки скъпоценния камък, наслаждавайки се на лекото трептене, което усетих върху върха на пръста си.
„Това е сърдечният скарабей на Амон“ – обясни Тия.
– Сърдечен скарабей?
„Да. Той ти го даде, преди да напусне царството на смъртните.“
– Той ми го е дал?
„Хасан го намери в чантата ти и го запази.“
Притиснах дланта си върху него и то стопли ръката ми. Затваряйки очи, почти усещах милувката на слънцето върху лицето си. Поемайки въздух, казах:
– Предполагам, че трябва да видим дали Нана и Хасан са готови.
Нана повдигна вежди, когато видя облеклото ми, но не каза нищо. Колкото и естествено и вълшебно да изглеждаше, когато бях в обора, във фермата се чувствах леко глупаво, докато се разхождах с новите си дрехи. Тия и Ашли ме увериха, че са идеалнш за мястото, където отиваме, и бяха доста горди с модния си принос. Наметалото щеше да ни стопли, а бронята щеше да ни защити. Ботушите бяха достатъчно дебели, за да накарат адските хрътки да се замислят преди да ни захапят, и трябваше да призная, че бяха изключително удобни.
Нана носеше чифт дънки и каубойските си ботуши с филцовата шапка на дядо на главата си, връзките бяха стегнати под брадичката ѝ и носеше тежка чанта, преметната на раменете си. Приличаше на жена, тръгнала на еднодневна разходка с кон.
Аз, от друга страна, изглеждах така, сякаш отивам на конгрес за комикс герои. Ухилих ѝ се смутено. За нейна чест, Нана остана мълчалива за дрехите ми и ме отвлече от мислите ми, като ме принуди да изпия бутилка вода, постави втора в ръката ми и ми подаде една ябълка да изям, докато ни повеждаше към гробището с колата.
Така облечена ми беше трудно да закопчая колана, но предположих, че автомобилна катастрофа на селски път без движение трябва да е най-малкото от притесненията ми. Хасан седеше в задната част на колата, прокарвайки ръце по периферията на шапката си, преди да я сложи на главата си и мърмореше на себе си. Той провери чантата си, за да се увери, че има всичко, от което смяташе, че може да се нуждае. Едва хвърли един поглед на облеклото ми, въпреки че направи бърза скица на скарабеите, украсяващи косата ми. Твърдеше, че те са точни копия на нещо, което е изкопал кой знае кога.
Пристигнахме на гробището твърде бързо и тръгнахме по изтърканата пътека, малки надгробни плочи, надничащи иззад високи прерийни треви и бурени. Ябълката вкисна в стомаха ми, когато наближихме добре поддържания надгробен камък на дядо. Нана трябва да е била там не много отдавна. Имаше още малко живот в букета цветя, поставен във вазата в основата му, който, дори и останалите да бяха почистени от бурени, щеше да го направи изпъкващ сред тях.
Обърнах се да я погледна и видях, че очите ѝ бяха искрящи и влажни, но иначе на лицето ѝ беше изписано решителност.
– Сега зависи от теб, Лилипад.
„Тия? Не знам какво да правя.“
„И аз не знам“. – каза Ашли.
„Не се притеснявай. Спомням си как да извикам еднорога.“ – каза Тия.
Тия започна да пее заклинанието наум, което след това изрекох на глас. Докато го правех, земята се разтресе и в близкото дърво се отвори пукнатина, изхвърляйки блестящ прах във въздуха. Нана извика и Хасан притисна главата ѝ в рамото си, въпреки че изглеждаше почти толкова уплашен, колкото и тя.
Затворих очи и се изкашлях. Гръмотевичен галоп отекна във въздуха около нас. Прозвуча като блъсканица и аз отстъпих назад, страхувайки се, че всеки момент ще ни прегазят. Завъртях се в кръг, защото шумът сякаш беше навсякъде около нас, но все пак не видях нищо. Тогава от пукнатината в дървото избухна светлина. Прикривайки очите си, посегнах към острието на гърба си и усетих промяна във въздуха около мен, сякаш бях в присъствието на нещо древно, нещо опасно.
Подковани копита. Горещ дъх обля лицето ми. Последва дълбоко хриптене и нов глас проникна в съзнанието ми.
„Ах, млади сфинксе, срещаме се отново.“