ГЛАВА 5
ПРИЗОВАВАНЕ
Прах от еднорог и паника се смесиха, горчив вкус на езика ми, но когато наистина погледнах звяра, изпитах страхопочитание. Когато разтърси гривата си, тя искреше сякаш беше докосната от светлината, струяща през витража на катедралата. В целия свят, във всички книги, които бях чела, не можех да си представя по-ефирно и красиво създание.
„Здравей, лъвице“. – каза животното.
„Поздрави и на теб, еднорог“. – отвърна Тия.
„Ах, той е прекрасен“. – каза Ашли.
„Чакайте, той може ли да чуе и двете ви?“ – попитах, отдръпвайки се от мокрия, кадифен нос на еднорога. Движението ми не го смути. Той бързо се приближи, притискайки отново главата си към мен. Сякаш не можеше да се сдържи. Бях изплашена от неговата непринуденост и усещане за фамилиарност.
„Явно е така“. – отговори Тия. „Интересно. Преди не можеше да ме чуе без твоята помощ, но можеше да ме усети. Очевидно нашите гласове вече се чуват от безсмъртни същества, дори такива като еднорозите. Не му обръщай внимание, Лили. Той си пада по младите девици.“
„Пази се, лъвице“ – предупреди я той, с искрящ блясък в очите. “ Може да си се оказала достоен спътник на Лили, но все още не си спечелила доверието ми.“
„Тогава ще се постарая да го направя, особено след като имаме проблем. Лили е забравила всичко, което се случи.“
„Забравила?“ – Еднорогът изсумтя и разтърси гривата си. „Как е възможно?“
„Умът ѝ се фрагментира, когато се върнахме в света на смъртните“. – каза Тия.
„Хм, здравейте, тук съм и мога да говоря от свое име.“ На глас казах:
– И така, да, забравих всичко за тези египетски неща. Не съм неспособна да направя нещо, просто…
„Тя не помни Амон“ – прекъсна ме Тия със сериозен тон.
Еднорогът обърна глава, за да ме погледне и окото му с гъсти мигли се присви. Отблизо миришеше на звездна светлина, нощен бриз и зимна пустиня. Погледът му ме накара да се почувствам неудобно и отстъпих назад. Допълнителният инч или два пространството, които спечелих, не бяха много, но все пак дишах по-свободно.
– Както и да е, това е д-р. Хасан и Мелда, моята баба. – казах, посочвайки двамата си спътници.
Д-р Хасан бързо пишеше в бележника си и правеше груба рисунка на големия звяр. Можех да се обзаложа, че имаше хиляди въпроси, които беше нетърпелив да зададе. Нана бе отметнала шапката си назад и бе закрила устата си с ръка. Почти можех да чуя: „Е, аз никога!“ – въпреки че се сдържаше да не го каже на глас. След това добавих:
– Имаме нужда от превоз до Египет. Трябва да пробудим мумиите, за да могат да ни помогнат да се преборим с лошия.
„Еднорозите не са товарни коне, които да яздите, когато си поискате.“
Бързо се дръпнах назад. Последното нещо, което исках да направя, беше да ядосам еднорог.
– Не, нямах това предвид – казах аз. Обръщайки се към Нана и д-р Хасан, добавих : – Дай ни няколко минути. – Те се отдалечиха и зачакаха, а баба ми шепнеше въпроси към д-р Хасан.
Еднорогът се обърна, сякаш се готвеше да си тръгне.
„Страхуваш се, Небу“ – обвини го Тия.
„Тия!“ – Мислено просъсках, но тя на практика ме игнорира.
„Не се страхувам от нищо.“ – възрази той, като се завъртя – „Дори смъртта не може да наруши целостта ми.“
„Но си неспокоен.“ – настоя тя. За момент настъпи тишина, докато Тия обработваше какво ни казваха чувствата ни. „Ти… ти се страхуваш от Унищожителя.“ – каза тя накрая. – „Вонята от страха се е утаила върху кожата ти. Не го отричай.“
Еднорогът вдигна глава към слънцето, сякаш търсеше благословията му. Когато я свали, той каза:
„Това е битка, която не можем да спечелим. Ако Сет разбере, че ти помагам, той ще унищожи всичките ми деца. Не мога да рискувам. Аз съм единственият им защитник.“
„Понякога защитата означава да се присъединиш към битката.“ – каза Ашли.
Небу тропна с крак, после ни побутна с главата си, което ме накара леко да залитна. „Боговете вече ми взеха душата, тази, която обичам повече от всички останали, а след това премахнаха и аликорна ми. Защо трябва да рискувам семейството си, за да ви помогна? Кажи ми основателна причина.“
Почти бях готова да кажа на Тия – „казах ти, остави еднорога“, когато тя каза
„Не мога да оправдая действията на боговете. Лъвовете също са изтърпели своето наказание, но аз мога да погледна извън себе си и гордостта си. Можеш ли да направиш същото?“
„Твърде дълго си живяла като човек. Започнала си да мислиш като тях“. – каза Небу – „Моите деца са всичко, за което живея, единствената надежда, която ми остава. Как мога да ги застраша? Избягването на войната и гнева на Сет е най-добрият съвет, който мога да дам на стадото.“
„Не очаквах такова малодушие от еднорог.“
Ако можех да махна умствено с ръце, за да ѝ затвори устата, щях да го направя. Тия и еднорогът очевидно имат минало, дори и да е непостоянно. Всичко, което можех да направя, беше да мълча, да се свивам от думите им и да се надявам, че тя знае какво прави. Дори и без аликорн, жребец с такъв размер може да ни смаже.
„Тогава може би очакваш твърде много.“ – каза накрая еднорогът – „Как да атакувам без рог? Без храна? Аз съм закърнял. Окован във вериги. С какво да се боря?“
„Ще се биеш със зъби и копита. Със силата на крайниците и на сърцето си, като всеки друг звяр!“ – възкликна Тия.
Еднорогът наклони глава.
„Силата на сърцето. Как едно сърце може да бъде силно, когато е разбито? Ти си вкусила първата любов, млада лъвице. Дава ти смелост, възможности и мечти. Чудя се, ако този, когото обичаш, беше изгубен, колко нетърпелива щеше да бъдеш да прегърнеш убежденията си тогава.“
Това изказване ме спря.
„Ей! Влюбена ли си, Тия? В кого? Кога се случи това? “ – попитах.
Тя отново ме игнорира.
„Ти си велик, – каза Тия- но великите същества не винаги са мъдри. Не прави грешка. Сет възнамерява да унищожи всички. Дори и да оцелееш, той ще дойде за теб. И когато го направи, ще срещнеш смъртта си, знаейки, че си могъл да бъдеш герой, но вместо това си избрал пътя на страха. Предпочиташ да се скриеш в дупка като жалка мишка, която се опитва да пробие по-дълбок тунел, докато змията дебне на вратата, отколкото да рискуваш да умреш в най-славния лов. Ти не си съществото, за което те мислех.“
„Не можем да спечелим, лъвице. Той е твърде могъщ.“
„Но не виждаш ли, Небу? Няма значение дали печелим или губим. Ние нямаме контрол върху нашата смърт. Ние можем само да изберем как да живеем. Освен това победата не ражда герои. Героите се раждат от онези, които се стремят към победата.“
„Приказното дърво винаги ми казваше, че е безопасно да се подслоняваме един друг и ако го направим, можем да издържим всичко. Няма ли да се присъединиш към нас?“ – попита Ашли с надежда. – „Моля те?“
Еднорогът изсумтя и затропа, докато се въртеше и хукна обратно към дървото. После вдигна задните си крака, поклати глава и затича около нас в широк кръг. Накрая се върна при мен и допря носа си до рамото ми. Когато се протегнах да го погаля по врата, той затвори очи и въздъхна тихо.
„Много добре.“ – накрая каза той. – „Ще дойда с вас и ще помоля две от моите деца, които се съгласят доброволно да помогнат на старейшините ви. Останалата част от стадото ще се скрие. Няма да ги застрашавам. Надявам се, че си права. Заради всички нас. “
„Радвам се да видя, че си възвърнал поне част от усета си на кон.“
„Ще ти напомня, че аз съм толкова далеч от кон, колкото ти от домашна котка. Ще ти бъда благодарен да ми дадеш уважението, което заслужавам.“
„Когато го заслужиш, ще го направя.“
– Благодаря! – казах бързо, потупвайки звяра по главата, надявайки се да прекъсна спора.
Еднорогът разтърси гривата си.
„Добре дошла, Лили. Хайде, нека пробудим Синовете на Египет.“ – Вдигна глава и подсвирна, звукът беше зловещ и смразяващ и накара сърцето ми да трепне в гърдите ми. В рамките на два сърдечни удара чухме призрачния галоп на неземни създания.
Златна кобила и жребец изскочиха от сърцето на дървото и се приближиха до водача си, цвилейки и клатейки глави нагоре-надолу. Хванах Нана и я заведох до кобилата. Нана прокара пръсти по искрящата грива и потупа лъскавия врат на звяра.
– Името й е Захра. Тя те харесва. – казах ѝ. – Казва, че оценява наличието на опитен ездач.
– Лили? – каза Нана и се наведе – Мислех, че са еднорози.
– Такива си.
– Тогава къде е рога?
– Тия ми каза, че това е дълга история. Ще ти я разкаже по-късно, но е достатъчно да кажа, че те са били отрязани.
– Отрязани? О, бедните създания. Не се притеснявай. Ти си най-прекрасното създание, което някога съм имала удоволствието да яздя, без да омаловажавам стария Боб. Той е добър кон. Но ти си много повече от кон, нали, скъпа?
Оставих Нана да си поговори с еднорога и помогнах на Хасан, който не се чувстваше толкова удобно да възседне гърба на еднорог, колкото Нана.
– Името му е Кадир. – казах му – Той казва, че ако го държиш здраво и краката си притиснати към него, няма да те остави да паднеш.
– Да, добре, ще се опитам да дам всичко от себе си. – каза д-р Хасан.
Бях на път да тръгна, когато Тия помоли да го предупредя.
– Тия казва, че е по-добре да сложиш шапката си в чантата. Ако я загубиш по време на това пътуване, няма да можеш да се върнеш, за да я намериш.
– Ще го имам предвид. – и докато го казваше, той свали скъпоценната си шапка, прокара ръка през гъстата си бяла коса и се замисли.
Хванах гривата на еднорога и се качих на гърба му с относителна лекота.
„Изобщо ли не ме помниш, Лили?“ – попита той, когато се настаних.
„Не, съжалявам!“
„И аз. Бих искал да мисля, че времето ни заедно е било забележително.“
„Не се съмнявам, че е било.“ – казах аз.
„Все пак може да се каже, че имам втори шанс за първо впечатление.“
С тези думи еднорогът се изправи, биейки въздуха с лъскавите си копита, и се втурна стремглаво към отвора в дървото. Изглеждаше твърде тясно, за да пасне на ширината на тялото му, но в момента, в който вдигнах ръка, за да се предпазя от удара, преминахме.
Всичко се обърна наопаки, сякаш целият свят сега беше черно-бяла снимка. Ярката природа, която имаше почти неделна утринна сладост, беше станала студена и сумрачна. Сякаш всичко полезно и добро в света беше изсмукано, оставяйки само гниещите, нежелани неща да лежат отдолу. Препускахме в галоп през горичка, но вместо разлистени върхове, избуяли от растеж, стволовете бяха безплодни и скелетни, дългите им клони се простираха нагоре, сякаш молеха студената синя луна за бърза смърт.
Там, където обикновено трябва да има ферма, забелязах червени полета, все едно окъпани в кръв, които осигуряваха единствения цвят в иначе мрачния пейзаж. Когато се приближихме видях, че те всъщност бяха покрити с малки пурпурни цветя, но този факт не ме накара да се почувствам по-добре. Ашли и Тия споделяха моята загриженост. Малко след това започнаха да падат малки снежинки, но вместо да се стопят, когато докоснаха топлината на кожата ми, те горяха като гореща пепел.
„Еднорог, какво е това място?“ – попитах аз, смразена от факта, че не чувах нито една птица или лист да се движат. Дърветата бяха притихнали и сякаш всичко тънеше във вечна нощ, в която само мъртвите излизаха.
„Наричай ме Небу.“ – отвърна жребецът – „Този път не е това, което обикновено бих избрал, но е това, което би нарекла пряк път. Реших, че е най-добре да поемем по по-рядко изпозвания път, за да избегнем нежелано внимание.“
Път, по който рядко се пътува! Обзе ме ужасно предчувствие и усетих, че остър като бръснач връх на копие се извива в стомаха ми. Потръпнах, уплашена от това, което ме очакваше. Студът проникна в кожата ми и аз вдигнах подплатената с кожа качулка над главата си, изразявайки благодарност към Ашли за идеята.
Хасан и Нана мълчаха, докато галопираха от двете ми страни. Дори вътрешните ми спътници мълчаха. Продължихме така без почивка няколко часа. Накрая, когато си помислих, че Небу може би ще спре, давайки ни почивка, той ни информира, че сме близо до нашата дестинация. Пътеката се стесни и дърветата около нас, дебели покрити с мъх, сплетоха клони над главите ни, преплитайки ги все повече и повече, докато вече не можехме да видим мрачното небе, което надничаше през тях.
Препускахме през вечно тъмния тунел. Назъбените клони на дърветата стърчаха като остри, стърчащи зъби, което караше полутъмната пътека да изглежда като гладно чудовище с отворена уста. След това се гмурнахме през самия център на устата и минахме през почти вискозна бариера.
Когато минахме от другата страна, усетих топлината на слънцето да докосва тялото ми, преди да мога да видя нещо. Студената ми кожа ме болеше, но беше болезнено по почти добър начин, като да потъвам в твърде гореща вана. Гравитацията се измести и точно, когато видяхме утринното небе, осъзнах, че сме високо над това, което предполагах, че е Египет и започнахме да падаме.
Вятърът се втурна около мен и чух Нана и Хасан да викат, точно когато Небу разтвори тежките си криле. Изравнихме се и Ашли извика с такава наслада, че успях да се отърва от страха си и да оценя полета заедно с нея, въпреки че бедрата ми горяха от стискането на Небу. Не бях сигурна дали някога ще успея да разплета пръстите си от гривата му.
Хасан трябва да е дал инструкции на своя еднорог, защото се наклонихме и се обърнахме на изток, където слънцето току-що бе пресякло хоризонта, оцветявайки земята в розово и оранжево
Докоснахме пустинния пясък, далеч от съвременните градове на Египет. Гигантски издялани камъни бяха осеяли земята, където някога трябва да е имало храм. Бяха натрупани като изгубени парчета от пъзел, тайните им отдавна забравени и тепърва предстоеше да бъдат открити.
– Къде се намираме? – попитах, докато се опитвах да стабилизирам треперещите ми крака. Дори Нана, колкото и опитна да беше, изглеждаше малко по-зле след тази езда.
Хасан беше толкова нетърпелив да ни отведе там, където трябваше да отидем, че се препъна и падна при слизане от коня си. Помогнахме му да стане и той погледна смутено Нана, преди да отговори:
– Намираме се в стар изоставен храм на около четиридесет и пет минути от Луксор. Доведох момчетата тук и щях да преместя двама от тях на други скрити места, но все още не съм имал време. Както знаете – каза той, хвърляйки ми многозначителен поглед, – напоследък сме доста заети.
Той пусна чантата си близо до една от все още изправените конструкции и тя падна в пясъка като тесто за хляб върху набрашнена дъска. Облак пясък се издигна около него и падаше меко около нас, покривайки обувките ни. Първото нещо, което Хасан направи, когато отвори кожената си чанта, беше да извади шапката си и да я сложи на главата си.
„Добро решение“ – казах на Тия.
След това Хасан извади един инструмент от чантата си и внимателно започна да натиска с него поредица от йероглифи, като преди това почистваше повърхността на скалата с мека четка. Когато натисна последния, скалата се разклати, прах започна да пада като каскаден водопад около нея и тя се отмести, разкривайки отвор.
– Последвайте ме. – каза Хасан, докато сменяше инструментите си и взимаше чантата си. Слязохме в тъмното пространство под земята и температурата падна поне с петнадесет градуса. Високи издълбани колони държаха онова, което бе останало от тавана на храма, хвърляйки дълбоки сенки върху малкото светлина, идваща от отвора. Проследих с ръцете си каменистата повърхност и премигнах бързо, когато очите ми се приспособиха. Зловещ зеленикав оттенък освети стаята и аз лесно можех да различа обкръжението си.
„Каменният отвор над нас се затвори, но дори и без светлина мога да виждам.“ „Нощно виждане ли?“ – попитах Тия.
„Лъвовете, естествено, виждат по-добре от хората в тъмното“. – отговори тя.
Нана се спъна в мен и аз протегнах ръка, за да ѝ помогна. Напътствах Хасан, казвайки му колко още крачки му остават, а след това сноп светлина прониза тъмнината, когато той включи фенерче.
Когато стигнахме до дъното, той ни заведе до една стая и продължи, за да запали факли. Дори преди той да го направи, лесно можех да различа формите пред себе си. Три ковчега, изящно издълбани и боядисани, лежаха на издигнати греди. Когато Хасан запали първата факла, зрението ми се промени от нощното виждане, което беше нещо като игра на нюанси зеленикаво-сиво, към пълния цветови спектър.
Те бяха великолепни.
Исках да протегна ръка и да докосна най-близкия до мен полиран дървен саркофаг и да проследя ярко боядисания скарабей, украсяващ повърхността му. Разхождайки се около него, се намръщих, докато изучавах рисунките на битка до пирамидите отстрани на саркофага. Очите ми се присвиха, когато видях момиче да стои с момче на върха на пирамида. На капака на ковчега, където мумията бе скръстила ръце с лице в покой, видях не една, а две фигури, обвити в прегръдка.
Жената имаше дълга тъмна коса, през която преминаваха руси ивици. Лицето ѝ беше в профил и покриваше половината от образа на мъжа, но за разлика от нея той беше нарисуван, гледащ право напред. Една тъмна вежда, елегантна като крило на нарисувана птица в полет, се спускаше ниско над блестящо зелено око, което сякаш гледаше право през мен. Зад него, като ореол на главата му, имаше слънце. Пълните му устни бяха стиснати, сякаш имаше нещо, което трябваше да каже, но не можеше. Какъв красив начин за съхраняване на костите на мъртвец.
– Това е Амон. – каза д-р Хасан. – Трябва да използваш силата си, за да го призовеш. Не можем да го направим, както направихме преди, защото никой от нас не притежава Окото на Хор.
– Дори и да знаех какво е това, нямаше да си спомня как да го използвам.
– Можеш да направиш това, Лили. – каза той – Това е точно като да извикаш адската хрътка. Просто трябва да кажеш истинското му име.
– И как да го направя? Първо трябва да погледна в нечия душа. Тия вече знаеше името на адската хрътка, а този човек не е тук, за да ми даде някакви улики.
Д-р Хасан се замисли за минута.
– Може би би било от полза да го видиш.
Той започна да отмества капака на саркофага и аз се ужасих.
– Оскар – каза Нана и нежно хвана китката му, – не съм сигурна, че това е най-добрата идея.
Той спря, погледна я и след това се взря в мен.
– Виждала си ги в техните разложени форми и преди.
– Може би, но не си спомням.
Нана настоя: – Тогава тя не го е обичала.
Размърдах крака. – Технически и сега не го обичам, така че… предполагам, че ако мислите, че ще помогне.
Нана ме погледна със съжаление, но кимна и се приближи, обвивайки раменете ми с ръка. Настръхнах, когато капакът падна на пода с тежък удар. Нежно, д-р Хасан отлепи обвивката, която покриваше лицето на мъртвия мъж, и ме покани да се приближа.
– Наистина не е толкова лошо. – каза той – Анубис има много опит в запазването на плътта.
Преглъщайки тежко, отговорих: – Добре е да го знам! – и направих няколко крачки напред. Под белите опаковки се виждаше лице. Дори в смъртта, изсечените черти бяха красиви. Приличаше на сивкава резбована статуя на египетски бог и разбрах защо може да съм била привлечена от него. Опитах се колкото можах, но не успях да си спомня нищо за човека, който лежеше там.
Как звучеше гласът му? Беше ли сериозен? Меланхоличен? Имахме ли нещо общо? Имаше ли чувство за хумор? Не можех да си представя, че двамата си пасваме в каквато и да е ситуация. Изненадващо Тия не каза нищо. Очевидно тя искаше да се опитам да разбера всичко това сама.
– Можеш ли да го направиш? – попита Хасан, прекъсвайки мислите ми.
– Ще опитам. – прошепнах аз.
Той каза, че когато дъхът на живота – каквото и да беше това – се раздвижи, Нана трябва да му помогне да освободи силите на мумията, като отвори канопичните буркани, които беше съхранил в спретнат малък отвор в основата на саркофага. Когато бяха готови, Хасан ми кимна.
Тия и Ашли сляха умовете си с моя и аз затворих очи. Протягайки ръце, усетих силата ни да изпълва тялото ми. С гласа на Васрет извиках:
– Амон! – поех дъх – Призовавам те от отвъдното. Върни се в твоята смъртна форма. Използвай енергията ми, за да поемеш в правилната посока. Ела при нас!
Чакахме, но нищо не се случи. Вдигнах глава и го нарекох с друго име, дадено ми от Тия.
– Разкривател, викаме те. Ела!
Отново нямаше промяна. Тия и Ашли се оттеглиха.
– Не работи. – казах аз.
„Може би защото не можеш да си го спомниш, така че не можеш да разбереш как е истинското му име.“ – предположи Тия.
„Но не е ли това нашата сила?“
„Да, но ние се борихме, за да намерим и истинското име на Поглъщащата“ – добави Ашли.
„Може би ще е по-лесно, ако започнем с Астен“ – предложи Тия.
За мен нямаше значение, затова казах на Хасан, че искаме да преминем към Астен. Той кимна и прибра бурканите на първата мумия. След това той свали горната част на втория саркофаг и дръпна покривалото, покриващо лицето. Тия се втурна в челните редици.
– Астен! – извика тя, използвайки гласа ми, преди бързо да се отдръпне отново, позволявайки ми да изляза напред. Скръбта ѝ ни блъсна на вълни.
„О! Значи това е този, когото обичаш“ – казах – „Кога се случи това?“
„Той… аз… Сложно е“ – каза тя накрая – „Астен… мислих, че ти…“
„Искаш да кажеш, че си мислеше, че си падам по него?“
„Да.“
„Явно ти и аз трябва да си поговорим като момиче с коте, приятелко.“
„Не се подигравай на чувствата ми, Лили. Не съм си поставяла за цел да усложнявам нещата. Просто се случи. Опитах се да пренебрегна чувствата си заради теб, но аз… той ми липсваше.“
Докато Тия гледаше лицето на мъжа с моите очи, усещах вълните на копнеж да я заливат. Този тип също беше красив. Може би малко прекалено красив, помислих си. Определено не беше мой тип. Нямах доверие на момчетата, които бяха толкова красиви. Въпреки това ми хареса малката цепнатина на брадичката му. Това говори за характер.
Точно когато отново обединихме умовете си, за да се опитаме да призовем Астен, блестяща светлина изпълни стаята. Една богиня излезе от светлината и падна на земята пред нас, изпускайки кутия, която беше прибрала под мишница. Тя отчаяно я вдигна.
– Милейди! – Хасан скочи напред и ѝ помогна да се изправи.
Косата на жената беше разрошена. Гладката ѝ тъмна кожа беше изпъстрена със синини, а роклята й беше разкъсана. И все пак тя стоеше толкова гордо и сковано, колкото тялото ѝ позволяваше.
– Не можеш да го пробудиш. – каза богинята.
Направих крачка напред. Преди да успея да кажа нещо, Тия се намеси.
– Ма’ат. – казах аз – Приятно ми е да се запозная с вас.
– Нефтис ми каза, че си блокирала спомените си. Определено се надявам да си ги възстановиш навреме.
Исках да попитам „Какво имаш предвид, че съм блокирала спомените си? И навреме за какво?“ но се страхувах да чуя отговора. Вместо това попитах:
– Защо да не мога да го пробудя? – мислех, че всички искате да направя точно това.
– Не можеш, защото задгробният живот е компрометиран. Скрих Синовете на Египет в един облиет, за да ги запазя, така че да имаш време да ги доведеш.
– О, добре, не можеш ли просто да ги извадиш с магия оттам?
Богинята сложи ръце на бедрата си.
– Смисълът на облиет е да забравиш. Дори боговете не могат да го намерят. Аз самата не мога да ви кажа къде е.
– Е, това прави нещата малко сложни, нали?
– Не е задължително. Все още има начин.
Тя избърса праха от кутията, промърмори някакво заклинание и след това я отвори. Отвътре тя извади перце.
„Това е Перото на справедливостта“ – каза Тия.
– Вземи го – каза Ма’ат. – Ти ще можеш да го защитиш по-добре от мен.
– Добре! – казах аз, хващайки перото между два пръста. – Значи искаш просто да пазя перото ти за теб?
Ма’ат въздъхна с раздразнение.
– Не. Да. – Тя пое дълбоко въздух и обясни: – Ще го използваш, за да призовеш сърцето на единствения син на Египет, който все още не е осъден. Той е Търсачът. С негова помощ ще намериш облиета и ще освободиш другите двама. Но го направи бързо. Не можем да задържим Сет дълго.
Тя вдигна глава, сякаш чуваше нещо, което ние не чувахме.
– Трябва да вървя. Анубис има нужда от моята помощ. – Ма’ат хвана рамото ми. – Успех, Лили. Побързай! – Тя се обърна, но после спря. – О, и след като го пробудите, оставете Перото на справедливостта на съхранение на вашия старейшинa. Най-добре е да не рискувате да бъде изгубено в битката в космоса.
С това богинята изчезна, блестящ прах падна на мястото, където беше стояла за последно.
Поех дъх.
– Не изглежда, че битката върви много добре.
– Да – отвърна Хасан. – Не върви добре.
– Така че предполагам, че трябва да пробудим този друг. Търсача?
„Името му е Ахмос“, – каза Ашли.
– Ахмос. Правилно. – Без да чакам Хасан да махне капака, аз се прехвърлих към третия саркофаг. Хващайки Перото на справедливостта в ръката си, заключих ума си с Ашли и Тиа и с гласа на циклон извиках:
– Търсач, с Перото на справедливостта призовавам сърцето ти и ти заповядвам. Върни се в смъртната си форма!
Перото заблесtя, сякаш осветено отвътре, и светлината се движеше по ръката ми. Изпълни тялото ми, докато сиянието стана толкова ярко, че Нана и Хасан трябваше да закрият очите си. Порив на вятъра развя косата ми и Хасан се хвърли към скрития шкаф, като извади канопичните буркани и ги отвори в бърза последователност.
Сребърни частици избухнаха от всеки буркан като четири лунни лъча. Те се сляха в топки от светлина, с изключение на една, която се превърна в птица с дълга шия. Един по един те потънаха във все още затворения саркофаг и изчезнаха.
Когато силата ми намаля, Тиа, Ашли и аз се разделихме. Всички стояхме там и се споглеждахме, чудейки се какво да правим по-нататък.
Тогава чухме трясък и аз отскочих назад, измъквайки ножовете от сбруята. Прозвуча нов гръм и Хасан изтича до Нана, като я притисна към себе си, докато тя ахна от страх. Отгоре се изсипа прах и аз присвих очи и наострих уши, ослушвайки се за източника на заплахата.
Когато се чу третият гръм, капакът на саркофага се издигна нагоре, сякаш под него беше избухнала бомба. Завъртях ножовете си, премествайки тежестта си в готовност, когато една увита фигура внезапно се изправи седнала в саркофага.
Преглътнах, когато мумията разкъса обвивките от лицето и ръцете си. После се обърна да ме погледне. Отдели малко време, за да прочисти гърлото си. Гласът му беше сух и дрезгав.
– Мислиш ли, че мога да получа малко помощ, Лили? – попита мумията.