Глава 14
ПЯСЪЧНА БУРЯ
Амон стоеше неподвижен. Бях го хванала за ръката, забила пръсти в предмишницата му, смъртно уплашена за двама ни сега, когато ни разкриха.
– Предполагаш много… Велик везире. – тихо отвърна Амон.
Поех треперещо въздух. Подозирах, че Осахар Хасан е нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и поради липсата на реакция от него на думите на Амон, разбрах че названието „Велик везир“ е правилно. Д-р Хасан имаше много по-важна роля от тази на обикновен археолог.
Вдигайки поглед към Амон, забелязах стягането на челюстта му. Той все още не беше помръднал и не бях сигурна какво да правя.
– Ела. – каза Амон.
Последва шум от бързо движение и миг по-късно възрастният мъж се беше хвърлил в краката на Амон. Археологът вдигна глава, лицето му беше изпълнено с удивление.
– Знаех си! – Д-р Хасан извика, като отново бързо свали погледа си в покорен жест – Никой от другите не вярваше в старите истории. Но аз не се съмнявах. Да те посрещна в моето време е… това е благословия, за която не се надявах!
– Твоят човек, Себак, също ли е в ордена?
– Да, въпреки че се присъедини наскоро. Той ще бъде щастлив, всички ще бъдат много развълнувани!
– Разкрили пред него моята самоличност?
– Не, господарю. Не исках да казвам нищо, докато не се уверя.
Амон хвана д-р Хасан за ръката и му нареди да стане.
– Трябва да запазиш това в тайна за момента. – каза Амон – Можеш ли да направиш това?
– Да, Велики.
– Първо, не трябва да се обръщаш към мен по такъв начин. Твърде очевидно е. Моля, продължавай да ме наричаш Амон.
– Да, гос… искам да кажа, Амон.
– Много добре.
Амон удостои мъжа с усмивка и аз не можех да не се учудя на преклонението и уважението, което д-р Хасан демонстрираше. Хвърлих поглед към Амон, въпреки че изглежда се справяше с ролята си на бог, който се разхожда сред хората, можех да кажа, че се чувства неудобно. Чудех се дали винаги се е чувствал така, или сега е някак различно.
Себак изкачи дюната, преди да продължим разговора си и Амон хвана д-р Хасан за ръката и прошепна: – Къде можем да се видим с теб… насаме?
Д-р Хасан бръкна в един от джобовете на жилетката си и извади визитна картичка, като я обърна и започна да пише на гърба.
– Ето. – той я пъхна в ръцете на Амон, заедно с връзка ключове – Това е адресът ми в града. Ще дойда веднага щом мога. Моля, отидете и си починете там, толкова дълго, колкото искате. Нямам семейство, така че няма от кого да се притеснявате. Вземете всичко, от което имате нужда.
Кимвайки, Амон пъхна картичката и ключовете в джоба си, махна на Себак, сякаш нищо особено не се случваше, и целенасочено ме хвана за ръката, като бързо ме отведе. Когато заобиколихме планина от пясък, попитах тихо:
– Как разбра?
– Че той е Великият везир? Разбрах го от момента, в който се приближи до нас.
– Но как?
– Не успях да контролирам ума му.
– Не знаех, че си се опитвал.
„Опитвах. Отначало му бях благодарен за помощта, но после, когато разбрах, че се възстановяваш, реших да избягаме. Той не искаше и да чуе за това, въпреки че настоявах толкова категорично, колкото можех.
– Значи знаеше за какво говори? Разбра ли всички тези неща за Хатшепсут?
– Помниш ли, когато ти казах, че някога сме били почитани с пиршество и песни в деня, когато се събуждахме?
– Разбира се. Чакай малко, искаш да кажеш, че това са хората, които са ви преветствали? – с палец, сочещ през рамото ми, посочих към мъжете, които бяхме оставили зад нас.
Амон кимна.
– Доколкото знам, Орденът на Сфинкса е нов, но главните жреци, включително Великият везир, съществуват от векове. Когато бях принц, нашето кралско семейство имаше везир. Работата му беше да служи на краля. Когато Анубис взе братята ми и мен, баща ми натовари везира да бди над нас или по-скоро над гробниците ни и той винаги го е правил, независимо от това кой век е. Везирът винаги е бил имунизиран срещу контрола над ума. Това е благословия, дадена от Анубис. С каква цел, не знам.
– Тогава, ако знаеше кои са те, защо не искаше те да знаят ти кой си?
Стигнахме до туристическата част, докато Амон обмисляше въпроса ми. Без дори да използва хипно-силата си, Амон учтиво попита един човек на улицата:
– Къде можем да намерим такси? – не златна колесница, а такси. Амон възприемаше живота в съвременния свят много бързо.
Мъжът посочи към малък площад.
– Научих се да бъда по-внимателен, като те наблюдавах. – отвърна Амон – Без значение от титлата му, не е разумно просто да се доверяваш и да смяташ, че човека е честен и откровен. Хитрият шабти беше изненадващ пример за необходимостта да крия самоличността си. Трябва да бъдем изключително предпазливи. Особено що се отнася до теб.
– Какво трябва да означава това? И докато сме на темата, защо ще взимаме такси?
– Въпреки че не ме е грижа за собствения ми живот, няма да рискувам твоя. Казваш, че си се възстановила, но въпреки това усещам травмата, която съм ти причинил. Имаш нужда от време, за да се излекуваш. Освен това манипулирането на водача на таксито е много по-лесно, отколкото аз да ни пренеса. Освен това, грешката е моя, че беше изложена на токсина и няма да те тествам повече днес.
– Ти ли си виновен?
– Когато се изправих срещу шабти, той издуха червения прах с надеждата да ме обезвреди, но не се получи. Тялото ми не може да бъде отровено.
– Но моето може.
– Да. Съжалявам, Нехабет. Погрешно предположих, че тялото ти също ще бъде устойчиво, тъй като сме свързани, но за съжаление не е така. Един път да сгреша в преценката си по отношение на шабти можеше да бъде опустошително, но да сгреша два пъти като предплогам, че ще си в безопасност, показва липса на здрав разум от моя страна. Близостта до теб ме разсейва. Уверявам те, че няма да повторя подобна грешка.
– Казват, че да се греши е човешко, Амон. Една или две грешки просто означават, че си като нас, смъртните.
Амон погледна настрани.
– Желанието на сърцето ми е това да е вярно, но уви, не е така. Не съм смъртен човек, Лили, но ми се иска да е така.
Обърна се към мен и ме погали по бузата с пръстите си.
– Моля, повярвай, нямаше да те изложа на опасност, ако знаех.
– Всичко е наред. Вярвам ти.
Въздишайки дълбоко, Амон хвана ръката ми. Усещайки вината, която изпитваше, се опитах да го разсея.
– Между другото, благодаря ти, че ме спаси. Знам, че ти ме хвана. Заспах по-бързо от Дороти в маковите полета.
– Токсинът не беше просто сънотворна отвара. – поправи ме Амон – Ако вдишаш малко тялото ти спира, сякаш си в дълбок сън, който много прилича на смъртта. Ако вдишаш твърде дълбоко и си изложена на него продължително време или проникне през разрез в кожата ти, може да те убие.
– Сигурен ли си?
– Да. Трябваше да извлека отровата от тялото ти и да я приема в своето. Подозирам, че това е една от причините д-р Хасан да приеме, че съм нещо повече от обикновен смъртен. Той знаеше какъв е токсинът и много внимаваше да не влезе в контакт с него. Използваше ръкавици, за да го избърше от кожата ти и след това внимателно ги изхвърли. Когато не гледаше, успях да премахна остатъчните следи от косата и дрехите ти.
– Той е знаел каква е отровата? Знаел е, че може да ме убие? Но той каза…
– Че ще се събудиш.
– Беше ли сигурен, че не съм вдишала твърде много, или му имаш доверие?
– Може би е комбинация и от двете.
– Значи е рискувал да не ме заведе в болницата, за да провери теорията си, че ще ми спасиш живота?
– Изглежда е така.
– Той е фанатик. – промърморих аз, когато едно такси спря – За мой късмет теорията му се потвърди.
Амон подаде визитната картичка на д-р Хасан на шофьора и поговори с него кратко, преди най-накрая да се настани отново до мен.
– За какво беше това?
– Просто събирам полезна информация. – той се обърна и ме погледна право в очите – намерението ми е да си починеш през остатъка от деня.
– Хм, добре. И какво точно имаш предвид под „да си почивам“? – попитах.
Амон се намръщи.
– Мисля, че ще е най-добре да наема жени, които да се погрижат за банята ти.
Свивайки рамене, хванах ръката му и я погалих.
– Много лошо. Би било забавно да ме чака моят личен бог на слънцето.
Очите на Амон се присвиха, когато той нежно издърпа ръката си от хватката ми.
– Аз не съм бог на слънцето, аз съм…
– Знам, знам. Ще те убие ли ако се забавляваш от време на време? – въздъхнах – Вана звучи добре, но те уверявам, че съм напълно способна да се къпя без прислуга. Съжалявам, че трябва да си в такава близост до моята миризлива същност.
Той замълча за момент и си помислих, че се е унесъл, но след това каза с мек глас:
– Истината е, че ако можех да сложа в бутилка аромата ти на водна лилия и да го нося със себе си, докато се скитам из пустинята и дори да съм болен и да умирам от жажда, ако някой пустинен шейх ми предложи да ме спаси срещу размяна с твоя аромат, и дори ако размяната с него би ми спасила живота, не бих се разделил с него за всички скъпоценности, коприни и богатства на Египет и всички земи. Така че да кажа, че ароматът ти ми е приятен, е най-голямото подценяване.
Емоциите, които усетих, идващи от него, бяха объркващи. Съжаление, примесено с дълбоко вкоренен копнеж, беше съчетано с разочарование. Дори не можах да отговоря на толкова трогателно изявление като неговото. Мъжете не говореха така. Във всеки случай не и истинските мъже от плът и кръв.
Това, което той току-що ми беше казал, беше чаровно. Не мислех, че е възможно той наистина да го мисли.
– Откъде взе тези думи? От вътрешността на саркофага?
Амон сви рамене, но не ме погледна.
– Тези чувства са истински. – призна той.
Вгледах се в лицето му, но в изражението му нямаше дори намек за хумор.
– О! – казах аз неуверено – Добре, благодаря ти.
Амон изсумтя, облегна се на седалката и затвори очи. Не след дълго шофьорът спря и посочи една хубава къща с мазилка. Излязохме и пръстите на Амон се вкопчиха в моите, докато се наведе през прозореца, за да поговори с таксиметровия шофьор. Тъй като изглеждаше, че Амон не бърза, измъкнах пръстите си от неговите и изтръгнах ключовете от другата му ръка. Той ми хвърли кратък поглед, който казваше „Не се отдалечавай“ и се върна към разговора си.
Изкачих се по краткия път към къщата, благодарна за дърветата, които засенчваха пътя. Големите растения осигуряваха отдих не само от горещината, но и от отблясъците на слънцето. Къщата на Осахар Хасан беше малка, двуетажна, всеки етаж с навес от преплетени червени керемиди.
Намерих правилния ключ, отключих вратата и влязох вътре. Въпреки многото големи прозорци, слънцето не беше твърде интензивно, така че къщата не беше гореща. При по-внимателно вглеждане видях, че прозорците са покрити с тъмен филм, който вероятно отблъсква слънчевите лъчи.
Въпреки че външността на къщата изглеждаше чиста и девствена, интериорът беше напълно различен.
Всяка повърхност беше отрупана с египетски съкровища, от пергаменти, покрити с цветни рисунки, до големи парчета с резби. Дрънкулките и колекционерските предмети бяха разпръснати хаотично, без каквато и да е естетика и повечето от тях се нуждаеха от сериозно почистване от прах. Не можех да кажа дали са копия или оригинали, но подозирах, че човек, на когото е дадена отговорността на Велик везир над вековна група свещеници, може да има достъп до неща, които другите нямат.
Бях приклекнала, изучавайки прекрасна статуя на котка, когато Амон се приближи зад мен. Не беше издал никакъв шум, но вече бях толкова настроена към него, че усещах присъствието му. Усетих топлината му, сякаш слънцето беше зад гърба ми. Амон коленичи до мен и прокара ръка по главата на котката.
– Котките са почитани в Египет. – каза той – Някои дори бяха обучени да ходят на лов с господарите си, да ловят птици или риби. Когато любимата котка умира, собствениците обикновено бръснеха веждите си в знак на траур.
– Интересно. – промърморих, сега повече съсредоточена върху мъжа до мен, отколкото върху статуята.
– Да. Когато веждите пораснат отново, времето на траура се смяташе за изтекло.
– Тъй като сега си птица, любител на котки ли си или ги мразиш? – попитах, изправяйки се едновременно с Амон.
– Предполагам, че не съм нито едното, нито другото.
Смело се протегнах, за да проследя една от веждите му.
– Обичал ли си някой или нещо толкова, че да обръснеш веждите си в траур?
Амон хвана китката ми и, леко спускайки ръката ми, тихо отговори:
– Да обикнеш някой толкова много би изглеждало жесток обрат на съдбата за човек, който прекарва голяма част от съществуването си в Земята на мъртвите.
– Предполагам, че това е вярно.
Чувствайки се неудобно, започнах да вървя по дължината на рафта, сякаш разглеждах артефактите, докато вместо това размишлявах върху много странния живот на Амон.
– Къде отиваш? – попитах тихо – Когато не си тук на Земята, имам предвид?
Амон въздъхна.
– Най-добре е да не говорим за това, Лили.
– Но трябва да разбера. Трябва да знам защо правиш всички тези жертви. Трябва да знам дали си…
– Какво?
– Щастлив там.
Потривайки ръка през косата си и обхващайки тила си, Амон отговори:
– Не съм… нещастен.
– Това е доста неясно.
– Обяснението е трудно.
– Моля, опитай.
След като помисли за момент, Амон започна.
– Когато моето вечно тяло се превърне в… мумия, моята ка, или душата, си тръгва и трябва да върви по пътя към отвъдния живот. Сърцето ми не е претеглено на везните като онези, които са минали преди мен, защото престоят ми в отвъдния живот не е постоянен. Все още не. Въпреки че съм самотен, аз се нося през вековете в относителен комфорт.
– Какво имаш предвид?
„Разрешено ми е да прекарвам време с братята си, но тъй като сме длъжни да служим на Египет, не ни е дадено разрешение да приберем телата си и да се съберем с любимите си хора. Вместо това, ние прекарваме годините, действайки като пазители на портите на отвъдното.
– Значи няма египетска версия на рая, в който отиваш?
– Не разбирам „рая“.
– Като рай – място, където можеш да вдигнеш крака, да се отпуснеш и да се насладиш на смъртта си?
– Не. Не за братята ми и мен. Може би един ден, когато работата ни приключи, ще успеем да си починем от труда си.
– Със сигурност си изтеглил късата клечка, когато са ти дали задълженията на псевдо-египетски бог. Няма ли място за любов в египетския рай?
– Обичам братята си.
– Не такава любов.
Амон остана мълчалив за момент и се зачудих дали изобщо щеше да ми отговори, когато взе малка резба и я завъртя между ръцете си.
– Знаеш ли историята за Геб и Нут? – попита той.
– Не.
– Геб е бил бог на Земята, а Нут богиня на небето. Груб и мускулест, Геб е бил неподвижен и стабилен като самата Земя. Нут била гъвкава и красива. Звезди и съзвездия украсявали кожата ѝ, а косата ѝ обхващала цялата фигура.
Когато се видели, те се влюбили силно и Геб бил решен да бъдат заедно. Нут прошепнала обетите си и ги изпратила на Геб на опашките на комети. В отговор Геб протегнал ръце докрай и най-накрая я хванал за пръстите. Използвайки могъщата си форма, Геб призовал гравитацията на Земята и бавно двамата се събрали, въпреки че знаели, че любовта им е забранена.
– Защо?
– Тази част идва по-късно. Въпреки че знам, че имаш толкова много въпроси, колкото са звездите, опитай се да се задоволиш да изслушаш историята до края.
Аз се усмихнах.
– Познаваш ме толкова добре.
– Да. Така е.
– Ще опитам. Но не давам обещания.
Амон кимна с блеснали лешникови очи и продължи.
– След като успели да се докоснат, те станали толкова близки, колкото могат да бъдат двама. Геб обвил ръце около тялото на тайната си съпруга и я привлякъл към себе си. Когато повдигнал колене, се образували планини и Нут ги оградила с облаците на роклята си.
Геб се повдигнал на един лакът, а Нут отпуснала глава на гърдите му, създавайки обвити в мъгла хълмове и долини. Когато се смеели, земята треперила и небето гърмяло. Те си пасвали толкова плътно, че всъщност скоро станало ясно, че няма място за човечеството. За да създаде място за хората, бащата на Нут, Шу, богът на въздуха, бил изпратен да раздели двойката.
– Какво се случило?
– Хаос. Двамата се вкопчили един в друг, но Шу бил силен и ги разделил. Той изпратил циклони и вихрушки между тях. Земята и небесата се тресяли и най-накрая те се разделили. Нут била изтръгната от силните ръце на Геб. Геб виждал жена си да се носи далеч над него, но вече не могъл да я докосне.
Нут плакала горчиво и сълзите ѝ се превърнали в бури и проливни дъждове, които падали върху плътта на нейния съпруг. Събирайки се в нишите на тялото му, солените сълзи се превръщали в океани, реки и езера. Вълните покрили мъжа, когото тя обичала, но той се наслаждавал дори на това малко парченце от нея и с готовност позволил част от себе си да потъне под тях завинаги.
Ето защо водата в Египет се смята за източник на хаос, както и на творението – хаос, защото е знак за унищожена любов, и съзидание, защото е символ на началото на царуването на човечеството на Земята. Водата разрушава и след това създава наново.
– Никога ли не са успели да се докоснат отново?
– С течение на еоните сърцето на Шу омекнало към двойката и им било позволено да се докоснат в четири точки на света. На юг и на запад краката им се докосват един до друг, а на север и изток пръстите. Но освен това те никога повече нямало да бъдат заедно. Ако се съберат отново, това би означавало унищожаване на живота такъв, какъвто го познаваме.
– Не вярвам в това.
Амон сви рамене.
– Това е история, разказвана от моите хора.
– Не, нямам предвид това. Искам да кажа, че не вярвам, че да вършиш работата си, да изпълняваш дълга си, означава, че няма надежда за щастие. Никой, никой бог не може да бъде толкова жесток.
Амон остави малката статуя, която сега разпознах като бога на Земята, Геб, под съпругата му Нут, която се издигаше над него. Пространството между телата им беше широко и студено.
– Трябва да се правят жертви, за да могат другите да намерят щастие. – тихо отвърна Амон.
Направих крачка към него и се протегнах, за да докосна бузата му с ръка.
– Но ти също заслужаваш да имаш радост в живота си.
Амон обви пръсти около ръката ми и я привлече към устните си, притискайки топла целувка към китката ми.
– Има много хора, които не постигат нещата, които искат, докато са в земното си съществуване, много хора не получават това, което заслужават. Кой съм аз, че да се смятам за по-достоен от тях? Ако посегна и грабна щастието, за което говориш, колко хора ще пострадат? Колко ще умрат? Колко биха изчезнали в болка и агония? Не мога да бъда такъв егоист, Лили, колкото и да ми се иска.
Очите на Амон, сега повече кафяви, отколкото зелени, се впиха в моите, сякаш ме молеха да разбера. Той искаше да приема древните му представи за дълг и да го оставя да си отиде, но аз бях модерно момиче, което означаваше, че няма да седя като принцеса, която се нуждае от спасяване и копнее за нещо, което желае. Ако има нещо, което знаех за любовта, то беше, че си струва да се боря, дори ако трябваше да взема меч, за да я защитя. Чудото да намериш любовта, истинската любов, беше достатъчно рядко нещо, за да отсътпи пред дълга.
Разочарована, изтръгнах ръката си от тази на Амон.
– Не разбирам. Искам да кажа, Геб и Нут, добре. Това да са заедно, физически смазва всички, така че предполагам, че не могат да бъдат заедно, но ти? Какво ще ти направят? Ще те уволнят ли? Може би това е нещо добро. Може би е време някой друг да се заеме със спасяването на човечеството за известно време. Служил си достатъчно дълго. Време е да скочиш от влака на мумията и да поживееш за разнообразие, не мислиш ли?
– Лили, аз…
– Просто помисли за това. Ще си взема бърз душ и тогава може би ще можем да си вземем малко храна. Ще пируваме ли?
– Разбира се, Лили. – отговори Амон.
Докато се изкачвах по стълбите, усетих как стресът от последните няколко дни ме залива. Имах нужда да се отпусна. Чувствах се пребита. Фактът, че отново станах толкова емоционална, беше знак, че не се чувствам като себе си, което беше вярно от момента, в който за първи път срещнах Амон, но точно сега се почувствах още по-зле.
За моя радост намерих ароматно масло в банята. Когато го втрих в кожата си, ме заобиколи миризмата на меки цветя и сладък мускус. Ароматът беше екзотичен, с нотка на цитрусови плодове, деликатен и фин аромат, далеч за предпочитане пред потта и праха, с които бях свикнала. Докато бършех парата от огледалото след душа, мислих за Амон.
Беше станал важен за мен. Отначало смесица от любопитство и очарование ме накара да го последвам в приключението му, но сега, когато прекарах повече време с него, осъзнах, че това не е просто очарование. Вече не правех всичко това заради приключението или тръпката. Грижех се за него.
Колкото и лудо да беше, аз си падах по човек, стар като пустинята. Такъв, който може да се превърне в сокол ако поиска. Човек, който можеше да усуква пясъка във всякаква форма, която избере. Красив непознат, който на пръв поглед нямаше никакъв интерес към любовта и който поставяше собствените си нужди след тези на всички останали.
Идентифицирах се с това. Колко пъти се бях съгласявала с всичко, което родителите ми искаха, въпреки че не се интересувах от това? Колко празни връзки бях създала с хора, на които не им пукаше ни най-малко за мен? Колко още щях да си отказвам това, което наистина исках?
Намерих Амон да седи вяло на кухненската маса, с празна чиния пред него. Около него имаше планини от кутии с храна за вкъщи. Пикантният аромат на месо и зеленчуци се носеше към мен, но имах очи само за мъжа с лакти на масата и ръце, подпряли главата му.
Приближавайки се зад него, докоснах рамото му.
– Какво има? – попитах – Не си ли гладен?
Амон покри ръката ми със своята и ме дръпна да седна до него.
– Как се чувстваш? – попита той – Чувсташ ли се възстановена?
– Да. – излъгах, давайки му най-добрата си усмивка.
Стискайки брадичката ми, Амон изучаваше лицето ми.
– Кожата ти е бледа и прекалено топла и си отслабнала.
– Всички момичета ще искат да опитат новата диета на египетския бог, когато се прибера. Можеш да пируваш колкото искаш, стига да си „донор на органи“. Засмях се неубедително на собствената си шега, но Амон дори не се усмихна.
Той ме пусна и отново притисна главата си между ръцете си.
– Какво ти има? – попитах – Заради битката с шабти ли? Още ли се чувстваш слаб?
– Златният сокол ме укрепи, млада Лили. Не трябва да се тревожиш за моето здраве.
– Тогава заради смъртните буркани ли е? Всички бяха счупени, нали?
– Да.
– Добре, тогава каква е следващата стъпка?
– Няма следваща стъпка.
– Е, все още можем да намерим братята ти, нали? Всичко ще е наред, ще видиш. Дори и без всичките си сили, сигурна съм, че можеш да направиш това, което трябва.
– Не, Лили, не разбираш. Без моите буркани ще продължа да източвам енергията ти.
– Тогава ще се движим по-бързо. Върнахме поне един буркан. Това е нещо. Ще намерим братята ти възможно най-бързо. Не може да губиш надежда.
– Надежда. – присмя се Амон – Надежда за кого? За какво?
– Надежда за по-добро утре и за двама ни. Не е свършило, докато не свърши. Не приемай, че това не може да бъде поправено. Нека просто се фокусираме върху едно нещо. Вече знаем, че твоите буркани са изчезнали, така че нека сега да се тревожим за братята ти.
– Братята ми. Може би. – промърмори Амон – Може би братята ми могат да помогнат. Един от тях е лечител.
– Виждаш ли? Ето. Вече мислиш за други възможности.
– Най-голямата възможност е да съм причината за твоята смърт, млада Лили. Щеше да е по-добре за теб, ако никога не се бяхме срещнали.
– Хей. – приближих стола си малко по-близо до неговия – Трудно е да убиеш истински нюйоркчанин. Никой ли не ти е казвал това? Освен това, ако никога не те бях срещнала, животът ми щеше да е невероятно скучен.
– По-добре скучен, отколкото да се поддадеш на вечен сън.
– Със сигурност владееш думите. Вечен сън всъщност звучи доста добре в момента.
– Да. Трябва да си почиваш. Спи, Лили. Ще те събудя, когато доктор Хасан се върне.
– Ще сключа сделка с теб. Ще спя, докато пируваш. Цялата тази храна, а ти не си я докосвал, нали?
– Когато си болна, откривам, че нямам апетит.
– Е, дори полубоговете имат нужда от препитание, така че яж. Очаквам всичко това да е намаляло поне наполовина, когато се върна.
– Много добре, Лили. Съгласен съм с твоите условия. Ще ям, ако си почиваш.
– Добре. Освен ако, разбира се, няма шанс да си „починем“ заедно? – Амон повдигна вежда, показвайки, че подобна идея дори не си струва да се обмисля – Е, добре, едно момиче може да опита. – аз въздъхнах.
– Спи добре, Нехабет.
– И да се нахраниш добре, Амон.
Събудих се от усещането на пръстите му, които отместваха косата от лицето ми.
– Амон?
– Тук съм, Лили. Д-р Хасан се прибра.
Стаята беше тъмна.
– Наистина ли съм спала толкова дълго?
– Тялото ти имаше нужда от почивка.
Като седнах в леглото, усетих дъх на сапун. Косата на Амон беше мокра и той носеше нови дрехи. Повече от всичко исках да го обгърна с ръце, да притисна устни към врата му и да оставя мократа му коса да гъделичка бузата ми, но знаех, че той предпочиташе да спазва дистанция. И въпреки че разбирах напълно мотивите му, не бях щастлива от това. Отметнах завивките и хванах ръката му.
– Да отидем при него.
Амон ме заведе до покрива, където намерихме д-р Хасан да отпива леденостудена напитка на светлината на фенера. Щом ме видя, той веднага остави питието си.
– Ето те, скъпа моя. – разпери ръце и посочи обширния покрив – Какво мислиш? Моят личен храм.
– Липсват ти колони. – отвърнах сухо.
– Напротив. Натоварен съм с грижата за небесните въплъщения на боговете. Какъв по-добър начин за поклонение от това да създам светилище на открито без покрив, за да мога да изпълнявам обредите си директно под слънцето, луната и звездите? Много е красиво, нали?
Трябваше да призная, че нощното небе спираше дъха. Беше лесно да се види как древните хора биха искали да намерят насока и вдъхновение от мигащите над тях съзвездия.
Д-р Хасан прекъсна мислите ми.
– Съвсем ли се възстановихте, млада госпожице?
– В голяма степен. Но доколкото разбрах, не и благодарение на теб. – добавих аз, все още подозрителна и искайки да го поставя на мястото му, защото е позволил на предположението му кой е Амон, да надделее над здравия разум.
Доктор Хасан имаше благоприличието да изглежда огорчен.
– Да. Добре. Действах изключително самоуверено.
– Ти рискува живота ми, за да потвърдиш едно предположение.
– Но беше вярно.
– Можех да умра.
– Вече щеше да си мъртва. – каза д-р Хасан.
– Какво? Какво имаш предвид? – попитах шокирана.
Навеждайки се напред, д-р Хасан стисна ръце и посочи един стол.
– Моля те. Седни.
След като с Амон се настанихме и д-р Хасан постави поднос със студени напитки пред нас, си дадох време да го преценя отново. Бях решена да му се доверявам предпазливо. Въпреки че Амон можеше да се справи с много неща сам, също така знаех, че той разчита на моя съвременен ум и не исках да го разочаровам.
Въздухът беше топъл, но лекият бриз, носещ аромата на пустинен дъжд и цъфтящи през нощта цветя, ме охлаждаше достатъчно, за да не се чувствам неудобно, дори с топлата ръка на Амон, преметната през раменете ми — не бях сигурна дали докосването му означаваше нещо романтично или по-скоро да ме утеши, но няма да се оплаквам, независимо от причината. Ако д-р Хасан не беше там и ситуацията ни не беше спешна, щях да се радвам на романтична вечеря на покрива. Така или иначе трябваше да се съсредоточа върху други неща.
– Защо не започнете, като ни кажете как ни открихте. – предложих на д-р Хасан.
– Когато с д-р Дагер се натъкнахме на вас, да кажем, че бяхме шокирани, би било малко подценяване. Великият — Амон погледна д-р Хасан и той промени избора си на дума по средата на изречението — Амон.. – каза той и от изражението му разбрах, че произнасянето на името не му харесва – Амон беше покрит с прах и въпреки това незасегнат. Устните му бяха притиснати до врата ти и тъй като токсинът покриваше кожата ти в множество области, това беше смъртна присъда. Веднага разбрах какво е. Прахът, на който сте попаднали, не е бил използван от векове, но има древни записи за него. Това, че сте попаднали на него в Долината на царете, беше меко казано невероятно.
– Звучи така, сякаш сте се интересували повече от откриването на червения прах, отколкото да ни осигурите грижите, от които се нуждаехме. – казах аз.
– Разбира се, че се интересувах. Аз съм археолог. Що се отнася до помощта, от която се нуждаеше, вече знаех, че няма да си за дълго жива. Реших, че ако вече не си мъртва, ще си мъртва само след миг. Но тогава ти продължи да дишаш и Амон най-накрая регистрира присъствието ни. Той беше наясно кои и какви сме, въпреки че беше напълно погълнат от грижата за теб.
– Приближих се до двама ви и тъй като не успях да го спра, д-р Дагер се втурна напред и обвини Амон, че е осквернил храма и е внесъл веществото със себе си. Вярвам, че д-р Дагер е помислил, че сте дрогирани. Но аз имам достъп до неща, до истории, до информация, до която той няма достъп, и затова веднага разбрах какъв е проблема. Ще призная, че егоистично те задържах в палатката си. Не можех да позволя на Амон да си тръгне. Не и когато знаех, абсолютно знаех какво… кой е той.
Доктор Хасан погледна Амон.
– Другите никога не ми повярваха, но като млад имах видение, че един ден ще стана свидетел на твоето издигане. Аз съм най-щастливият сред мъжете! — извика той и фанатичният блясък в очите му светна отново.
– Да. Разбрахме. – казах аз – Но нека се върнем към това, което се случи след това и да оставим преклонението за по-удобно време, става ли? Сега, ако разбирам правилно, ти си манипулирал Амон да си мисли, че му помагаш. Вярно ли е?
– Да.
– И аз мисля така. – присвих очи.
– Разбира се. Цялото ми съществуване, цялата ми работа, цялото ми обучение са били насочени към тази единствена цел.
Взирах се в добрия лекар за няколко минути. Той отново ме погледна с открито и невинно лице. – Добре. – обявих накрая – Готова съм да ти простя двуличието, стига да ни помогнеш.
– Можеш да питаш за всичко.
– Искам да резбереш, че от този момент нататък очакваме твоята пълна честност. Край на манипулацията за постигане на собствения ти цели. Целта на Амон трябва да бъде приоритет.
– Да, да. Разбира се.
– Добре, разкажи ни всичко, което знаеш, като започнеш с това как Амон се озова в Ню Йорк.
– Много добре. Но трябва да разберете, че съм дал клетва да не споделям тази информация с никого извън нашия орден.
– Повярвай ми, аз съм в този орден от дълго време.
Раздразних се, когато д-р Хасан погледна към Амон за одобрение, но Амон изглади нещата, като ме погали по ръката и го увери:
– Лили се отказа от повече за мен, отколкото който и да е свещеник или поклонник някога е правил. Връзката ни е неразрушима. Длан до длан, рискуваме заедно, живеем заедно или умираме заедно. Бъди уверен, че всички знания или тайни, които решиш да споделиш, ще бъдат в безопасност.
Обърнах се и погледнах Амон, но погледът му беше насочен към слугата му, който, след като свали шапката си, веднага коленичи в краката ми.
– Тогава ще се вслушам във всяка дума, изречена от устните ви, милейди.
– Само Лили. – предложих аз, смутена, че този мъж коленичи пред мен – Моля, просто… въздъхнах аз – просто ни помогни.
– Ще се постарая, лейди Лили. – доктор Хасан седна отново на мястото си и намести периферията на шапката си, преди да я сложи отново на главата си. Тонът му беше изцяло делови.
– Не знам как Амон се е озовал в Ню Йорк. Тоест знаех, че е бил преместен, но не знаех къде.
– Говориш за оригиналната му гробница под съкровищницата на Тутанкамон?
Д-р Хасан примигна, очевидно изненадан.
– Намерихте ли я?
– Да, там Амон събуди шабтите.
– Колко завладяващо! Трябва да ми разкажете за това.
– Ще… по-късно. Каза, че е бил преместен?
– Да. Знаех местоположението му и се грижех за гроба му от доста време. Един ден влязох и почувствах липсата на топлината от присъствието му.
– Интересно. Значи излъчва топлина и дори когато е мъртъв?
– Не всички хора са чувствителни към това, но ти го усещаш. Явно си едно от изключенията.
– Както и ти. Продължавай.
– И така, влязох в гробницата – това беше преди около шест месеца – и усетих промяна. Гробницата беше нарушена. Въпреки че беше забранено, аз отворих капака на саркофага с лост. Амон го нямаше.
Амон се наведе напред.
– Защо не са взели саркофага?
– Предполагам, че са искали да останат неоткрити. – д-р Хасан насочи следващия си коментар към мен – Трябва да разбереш. Само някой, използващ най-тъмната магия, може да влезе в гробницата. Беше защитена, саркофагът запечатан. Бях направил запечатващо заклинание на входа, така че само аз да имам достъп до гробницата. Ако друг археолог се беше натъкнал на него, веднага щях да бъда предупреден. Заклинанието е предназначено да отблъсне любопитните и да унищожи онези със зли намерения.
– Значи си проклел гроба му. – поясних аз.
– По същество, да.
– Тогава защо ние с Амон успяхме да влезем без проблем?
– Проклятието е премахното, защото защитеният обект липсва. – обясни Амон.
– Не разбирам как някой може да го преодолее. – каза д-р Хасан – Включих всички стандартни варианти на заклинание: болест, смърт, заличаване името на нарушителя от историята и, разбира се, че проклятието ще засегне седем пъти по седем поколения от неговото потомство.
– Мисля, – каза Амон – че някой, който не е бил заплашен от физическа смърт, може да е заобиколил проклятието ти.
– Да. – казах аз – И ако няма деца…
– И няма тяло, което да се разболее… – добави Амон.
– Тогава би могъл да влезе в гробницата с малък риск. – завърши д-р Хасан.
– И изпращането ми в Ню Йорк би направило провеждането на церемонията трудно, ако не и невъзможно, но въпреки това няма да навреди на тялото ми. – каза Амон – Дори останките ми да бъдат унищожени, възможно е да пресъздам формата си, дори да се е превърнала в прах.
Д-р Хасан се облегна назад.
– Но кой има силата и мотива да се опита да ви спре?
– Мога само да предположа, че ще бъде този, на когото се опитваме да попречим.
– Нямаш предвид…
– Богът на хаоса. Сет.
– Имаш предвид онзи, който е причинил всички неприятности на първо място? – попитах.
– Да. Възможно е той отново да е стъпил в света. – каза Амон – Веднъж използва свещеници. Може би го е направил отново.
– Свещеници? – повтори скептично д-р Хасан – Съмнявам се. Нашата секта е безупречна. Подбираме нашите членове много внимателно.
– Както каза, има повече от една група. Може би Орденът на сфинкса?
Д-р Хасан поклати глава.
– Не. Този орден е изчезнал. От времето на Хатшепсут не е имало матриарх.
– Разбирам. – Амон потърка челюстта си – И все пак има един шабти.
– Да. – обърнах се към д-р Хасан, за да му обясня – Амон възкреси двама, които бяха поставени над входа на гробницата. Нито един от тях не се е върнал при нас, а един от тях определено се опита да ни убие.
– Възможно ли е това? – попита невярващо д-р Хасан.
– Ето как се покрихме с червения токсин. – казах категорично.
– На теория те трябва да се подчиняват на този, който ги е събудил. Трябваше да ми се подчиняват. – каза Амон.
– Това може да означава само едно нещо. – каза д-р Хасан.
– Какво? – попитах.
– Ти не си ги събудил.
Втренчих се.
– Могат ли свещениците във вашата секта да събуждат шабти?
– Не. Това е извън нашите сили.
– Тогава някой друг, някой по-силен, се опитва да спре Амон. – казах аз.
– Изглежда така. – отговори египтологът.
– Не разбирам защо Анубис би ни заблуждавал по този начин. – каза Амон – Ако шабтите са били нечисти, защо тогава ни дадоха погребалния конус? – никой от нас нямаше отговор на това.
Докато отпивах от питието си, дълбоко замислена, Амон се обърна към д-р Хасан.
– Докторе, скрихте ли смъртните ми буркани?
– Да. Прости ми, Амон, но когато открих, че те няма, не исках да рискувам, затова ги скрих в празна гробница. Ще те заведа при тях веднага, когато си готов.
– Твърде късно е. – тъжно каза Амон – Успяхме да вземем само един. Шабтито смаза останалите.
– Но той не би могъл да ги намери, освен ако…
– Освен ако господарят му не му е наредил. – завърши Амон.
– ААА разбирам. Това е много жалко.
– Това няма смисъл. Защо ще изпращат Амон в Щатите и ще оставят тук бурканите му? – попитах – И ако са оставили саркофага му тук, защо ковчегът в музея изглежда като Амон?
– Ах, за това мога да предполагам. – каза д-р Хасан – Всеки път, когато Амон спи, се прави нов саркофаг. Може би са го скрили на мястото, където е най-малко вероятно да търся. Не бих се сетил да потърся някой от старите.
– Вероятно са знаели, че без моите буркани силите ми ще изчезнат бързо. – обясни Амон – И това, че съм на океан разстояние от Египет, ще направи завършването ми на церемонията много трудно.
– Добре, но тогава все пак биха могли да вземат канопичните буркани и да ги скрият някъде другаде.
– Малко вероятно е, тъй като ги скрих преди много години, преди да бъде открит Амон. – каза д-р Хасан – Винаги съм смятал, че това е добра предвидливост от моя страна, но може би е имало други сили, които са ме вдъхновили да го направя.
– Докторе? Къде са братята ми? – попита Амон.
– А, да. След като изчезна, преместих и двамата. Въплъщението на бога на звездите е скрито в подземна пещера в Оазиса на свещените камъни. Познаваш ли това място?
Амон кимна.
– Много добре. Що се отнася до въплъщението на бога на луната, той е в…
Внезапен вятър смъкна шапката на доктор Хасан от главата му. След като се извини и се наведе да я вземе, той се обърна отново към нас и замръзна, загледан над главите ни в далечината. Свиренето на вятъра стана по-рязко и по-силно и Амон ме придърпа към себе си, обгръщайки ръката си защитно около мен.
– Какво има, докторе? – извика той над шума на вятъра. Изправихме се и се обърнахме, за да погледнем в посоката, в която се взираше д-р Хасан. В далечината звездите изчезнаха една по една, когато нещо тъмно и зловещо започна да изпълва хоризонта.
Амон стисна здраво ръката ми, когато възглавниците се вдигнаха и полетяха по покрива, няколко от тях прелетяха над парапета и паднаха далеч долу.
– Амон? – извиках притеснена.
– Това е пясъчна буря! – изкрещя доктор Хасан – Трябва незабавно да влезем вътре!
Обърнах се да го последвам, но Амон стоеше вдървено на място.
– Това не е пясъчна буря. Тъмният ни намери.
Назад към част 14 Напред към част 16