Глава 20
В ОКОТО НА ВСЕВИЖДАЩИЯ
„Какво се случва?“ – извиках – Нещо се обърка, когато събудихме Ахмос ли? – посягайки сляпо, хванах ръкава на ризата на д-р Хасан. Затрудненото дишане и изпълнените с болка охкания на братята на Амон бяха агонизиращи. Проправяйки си път към тях, приклекнах и прокарах ръце нагоре по чифт мощни ръце, докато обхванах лицето на мъж. Беше Ахмос.
Лепкава кръв имаше по бузите му и аз се опитах да изтрия влагата с палец.
– Кажи ми. – казах аз – Колко лошо е?
– Това… не сме ние.
– Не разбирам. Какво искаш да кажеш, че не сме ние?
Астен протегна ръка, за да докосне рамото ми.
– Това означава, че сме добре. Това е атака срещу нас, но ние ще се излекуваме от…
Ахмос прекъсна Астен.
– Не това исках да кажа. Нещото, което ни нарани…
– Не е нещо, което трябва да обсъждаме в момента – настоя Астен – Това само ще причини ненужни притеснения. Довери ми се за това, братко, остави.
Замълчавайки, Ахмос каза:
– Много добре. Ще се доверя на твоята преценка.
– Достатъчно добре ли е един от вас, за да ни даде малко светлина, с която да работим? – попитах.
– Може би, ако можеш да ме излекуваш, братко?
Ахмос изсумтя.
– Да разбира се. Дай ми ръката си.
Отдръпнах се назад, за да може Астен да заеме мястото ми, а дълбокият глас на Ахмос омагьоса брат му. Каквото и да беше направил, свърши бързо, защото тялото на Астен отново светна отвътре. Светлината започна с много ниска мощност, нещо като енергоспестяваща крушка, но след това интензитетът нарасна.
Без да се обръща към мен, Астен попита:
– Имате ли достатъчно вода, за да навлажните кърпа?
– Разбира се. Само минутка. – казах. Д-р Хасан предложи носна кърпа и аз използвах малкото останалата вода, за да я намокря. – Ето – казах аз и я подадох на Астен.
Той я взе от мен, все още обърнат с гръб. Чух разкъсващ звук и двамата започнаха да почистват лицата си. Кървавите следи не се забелязваха по бузите на Астен, тъй като лицето му все още беше покрито с мръсотия, но Ахмос имаше безпогрешни следи по иначе девствената си нова кожа. Сивите му очи блестяха от кървави сълзи, но не изглеждаше наранен.
– Така? Някой от вас няма ли да обясни какво се случи?
Ахмос погледна Астен, който спокойно отговори, сякаш кървящите очи се случваха всеки ден:
– Това беше само един от признаците, че наближава времето на пълнолунието.
Погледнах го с не-вярвам-на-нито-дума-която-казваш и се обърнах, за да видя какво мисли д-р Хасан за това, но той не искаше да осъществи зрителен контакт с мен – знак, че той също пазеше тайна.
– Не вярвам на това нито за секунда. – казах накрая – Мислиш ли, че съм просто една послушна жена от твоя век, която ще повярва на всичко, което ѝ каже един мъж?
Ахмос наклони глава и се усмихна.
– През нашия век, никога не съм срещал жена, която да вярва на думите на мъжа. Моят опит винаги е показвал, че жените обикновено са по-проницателни и по-трудни за измама от мъжете.
Размахах пръст към Ахмос.
– Виждаш ли? Бързо се превръщаш в любимия брат. И като такъв ти със сигурност ще ми кажеш истината.
Свивайки рамене, Ахмос каза:
– Трябва да се подчиня на преценката на Астен за ситуацията. Той е буден по-дълго от мен.
– Да, за по-малко от ден!
Обръщайки се към Астен, чиято уста беше свита в упорита гримаса, Ахмос помоли:
– Може би тя трябва да знае.
Астен скръсти ръце на гърдите си и въздъхна.
– Тя ще разбере скоро. Страхувам се, че шокът може да я отслаби още повече.
– Не съм слаба.
– Ти си по-слаба, отколкото предполагаш.
– Д-р Хасан, моля те, кажи им, че съм добре.
Д-р Хасан пристъпи напред и ме хвана за ръката.
– Всичко ще бъде наред. Може би можем да продължим тази дискусия, след като намерим Амон?
Амон беше почти единственото нещо, което можеше да ме разсее.
– Да. – съгласих се, спомняйки си, че го бяхме оставили в ръцете на зъл свещеник.
– Хайде да се махаме оттук и да спасим Амон, а след това вие тримата трябва да обясните много неща.
Завъртях се, взех чантата си и протегнах ръката си към д-р Хасан, чакайки го да ни изведе. Когато започна да ни води, чух Ахмос да прошепва на Астен:
– О, харесвам я.
– И аз също. – отвърна Астен. След това каза по-високо: – Въпреки че тя е лоша преданоотдадена и има лошият навик да не припада в краката ми, както би трябвало да прави всяка жена със здрав разум.
– Тогава я харесвам още повече.
Двамата братя ни последваха.
– Спрете. – изкомандва Ахмос.
– Какво? Видя ли нещо? – попитах.
– Ти си ранена.
– Да. Някакви билоко демони ме хванаха.
– Билоко? – Ахмос размени поглед с брат си и след това коленичи, за да огледа крака ми – Мога да излекувам това, но другото трябва да изчака, докато тримата се обединим. Дори и тогава…
– Другото?
– Ахмос, просто направи каквото можеш за крака и ръката ѝ. – прекъсна го Астен.
– Много добре. – Ахмос кимна – Моля те, хвани ръката ми, Лили.
Имаше много хубав глас, дълбок и успокояващ. Поставих ръката си в неговата и той я обгърна с големите си пръсти, обхващайки горната ѝ част с другата си ръка. Топлина потече във вените ми, когато малки импулси сребърна светлина осветиха кожата му.
Успокояващото усещане премина към нараняването на ръката ми и се спусна към крака ми и сърбяща, гъделичкаща нежност обливаше увредените ми крайници. Задъхах се, когато усещането за парене от ухапването изчезна, оставяйки топло, отпуснато изтръпване, сякаш двата крайника току-що бяха получили шиацу масаж.
Ахмос отвори очи.
– Готово. Какво е чувството?
– Чувството е невероятно! Благодаря ти!
– Беше малка любезност, за да благодаря за жертвата, която правиш, за да ни помогнеш.
– Да, тя е направила много. – Астен се втурна и ме хвана за ръката, отвеждайки ме далеч от брат си, който добродушно вървеше зад нас.
Проправяйки си път през зловещите камъни, аз погледнах назад, чудейки се защо Астен се опитва да държи брат си далеч от мен. Неговите опити бяха очевидни, дори и ако аз не бях проницателен наблюдател на хората.
Д-р Хасан крачеше напред, после внезапно спря, втренчен в нищото пред нас. Той протегна ръце и потупа въздуха, прокарвайки пръсти по невидими линии, докато чух щракване.
– Намерих го! – възкликна той с усмивка. Сграбчвайки парче от нещо невидимо за очите ми, той го дръпна и след това премести ръцете си настрани. Голяма част от нещото пред нас се плъзна встрани, разкривайки дълъг тунел със стъпала в далечния край.
– Този портал е нашият изход. – д-р Хасан посочи тунела.
– Как? Как го направи? – попитах.
– О. – той въздъхна и се почеса по главата – Е, трудно е за обяснение.
– Няма време, докторе. Амон чака. – напомни му Астен.
– Да, да. След теб, скъпа моя.
Внимателно пристъпих през скритата врата и влязох в тунела. Отново трябваше да разчитаме на светлината, създадена от Астен и Ахмос. Черни вериги висяха на метални куки. Високо отгоре видях счупена каменна зидария, която някога е представлявала кръстосани арки. Потъналите ниши съдържаха резбовани статуи на египетски богове с измъчени изражения.
– Какво е това място? – казах аз и се свих, когато гласът ми отекна в празните зали.
– Вярвам, че това е тайно място, къдете се събират слугите на Сет. – прошепна д-р Хасан.
Минахме покрай голяма стая, в която имаше статуя от пода до тавана на бога с лице на кон. Имаше големи локви от тъмна течност, събрани в пукнатините на каменния под.
– Това кръв ли е? – попитах колебливо.
Д-р Хасан продължи да гледа напред и прехвърли ръка през рамото ми, ефективно блокирайки погледа ми.
– Най-добре е да не мислим за такива неща. – каза той, след като минахме – Но достатъчно е да кажа, че съм много сигурен, че богът на хаоса е бил почитан тук.
Изкачихме се по стълбите на дългия проход и бяхме посрещнати от поредица врати и тунели.
– По какъв начин е почитан? – попитах.
– Следвайте ме. – каза д-р Хасан.
Нито Астен, нито Ахмос протестираха срещу лидерството на Осахар, така че си го отбелязах наум, добавяйки към списъка си със странни неща, връзката между братята и техния велик везир. Продължих, без да задавам повече въпроси, въпреки факта, че щях да експлоадирам от тях, както обикновено. Нещо определено се случваше между д-р Хасан и Астен и нямаше да се изненадам ако разбера, че Ахмос, макар и наскоро възкръснал, също е въвлечен в това. Защо те изпитват нужда да пазят тайни, което ме подлудяваше?
Когато д-р Хасан намери вратата, която търсеше, лицето му светна, сякаш току-що беше открил тайната на Вселената. Най-накрая стигнахме до последното стълбище и той обяви:
– Свободни сме.
Най-отгоре имаше тежка дървена врата, заключена отвън. Четиримата я блъснахме, но дебели вериги, дрънчащи от другата страна, я оставиха неподвижна.
– Везир, ако се погрижите за младата дама на Амон, ще се опитам да отворя тази врата. – каза Ахмос.
– Чакай малко, кой ти каза, че съм…?
Хвърлих поглед към Астен, който ми отправи очарователна усмивка и сви рамене.
– Е, грешите. И двамата. Амон е просто мой приятел.
Ахмос бе поставил и двете си големи ръце на вратата. Подпря ги там, обърна се и ме погледна със стоманеносивите си очи.
– Вие сте обвързани един с друг. Като негов брат мога да почувствам това, дори и без момичешките шепоти на Астен.
Намръщен сега, Астен възрази:
– В този момент нищо не е сигурно. Освен това, защо трябва да търпя непоносимите ти подигравки век след век? Само защото съм по-красив от теб и тялото ми не е покрито с достатъчно косми, за да съперничи на чакал, не е причина да ме наричаш момиче. Твоята ревност е непристойна.
– Да, много си красив, Астен. Нормално. Сега не, разбира се, тъй като си целият в мръсотия. Жалко, че в това подземие няма огледало, за да можеш да провериш външния си вид. Знам колко се гордееш с това. Сигурен съм, че ще бъдеш съсипан, ако видиш сегашното си състояние.
– Ба! Може би трябваше да те оставим на вечния ти сън още малко. Ти си като набръчкана рибка. Дали не става дума за случилото се с онези поклонници при последното ни възкръсване? Вината не беше изцяло моя, нали знаеш.
– Ах, Астен. Няма как да не привлечеш цялото внимание към себе си. – Ахмос опипа процепите на вратата с върховете на пръстите си. Не бях сигурна какво търси, но изглежда отделяше само половината от вниманието си на спора с брат си.
– Всичко, което е необходимо, за да спечелиш вниманието на една жена, е да я изслушаш. – каза Астен.
– Разбирам. Просто не съм благословен с умението да мамя жените с думи като теб. Съчетавайки това с красивото си лице, никоя жена дори не забелязва присъствието ми.
– Със сигурност бих ти обърнала внимание. – казах небрежно – И мисля, че и двамата сте много красиви. Всяко момиче би имало късмета да спечели интереса на някой от вас.
Астен се ухили.
– Красотата ти отстъпва само на рядкото ти ниво на мъдрост.
Поклащайки глава, Ахмос каза:
– Виждаш ли как използва езика си, за да ласкае безсрамно жените? Моля, успокой ме, като кажеш, че няма да се поддадеш на обикновените му трикове.
– Ъм… – Ахмос се беше преместил от другата страна на вратата и оглеждаше всяка неравна издатина в дървото, докато говорех – Ако нямаш нищо против, предпочитам да не разказвам за това как Астен използва езика си.
Астен ми намигна и Ахмос замръзна, лицето му стана яркочервено, когато каза:
– Извинявам се. Не мислех, че значението на думите ми може да бъде изтълкувано погрешно.
– Няма проблем. – намерих смущението на Ахмос за очарователно. Беше освежаващо, особено за такъв едър, самоуверен мъж. Когато ме погледна засрамено, аз му предложих широка усмивка, която сякаш го накара да се отпусне малко. Той се обърна отново към вратата.
– А, намерих пътеката. – каза Ахмос – А сега, ако сте любезни да се отдръпнете, ще видя дали мога да проправя път, за да избягаме. Бих те помолил да ми помогнеш, Астен, но не бих искал да си разрошиш косата.
Астен скръсти ръце.
– Нямам коса. И ти също. Черепът ти е гол като гъше яйце, което е добре, тъй като косата ти така или иначе никога не е изглеждала толкова добре, колкото моята. – каза той, очевидно не искайки игривата размяна на думи да спре.
Ахмос въздъхна, но на лицето му имаше усмивка, когато ми каза:
– Истина е. Той е най-красивият от нас, което е чудо като се има предвид колко често съм удрял лицето на този самодоволен чаровник. – през рамо той каза: – Ще ти осигуря хилядолетния бой за добре дошъл обратно в света на живите, след като спасим Амон.
– Очаквам го с нетърпение. – каза Астен, открито ухилен – Сега отвори вратата.
– Да, Братко.
Ахмос прошепна заклинание на египетски, докосвайки с възглавничката на палеца си кръгъл възел на дървената врата. Сребристата светлина се движеше от палеца му към дървото, оставяйки блестящи следи с различни размери по повърхността като пътища върху карта.
Светлината ставаше все по-ярка и по-ярка, докато вратата се тресеше. Ахмос отстъпи назад и ме обгърна с ръка, обръщайки лицето ми наполовина към гърдите си.
– Покрий очите си. – каза той. Направих го, но надникнах през пръстите си.
Разтърсването стана по-силно и тогава вратата избухна, изпращайки раздробени парчета, като счупени парчета пъзел, разкъсващи въздуха. Когато свърши, попитах: – Как го направи?
Ахмос наклони глава.
– Аз съм Търсачът. – каза той просто.
– Но това не е път. Това е врата.
– Да. Намерих пътя, водещ към слабостта във вратата.
– Невероятно! – каза д-р Хасан.
Прекрачихме през вратата и излязохме от изоставената сграда на няколко пресечки от храма. Изведнъж ми прималя, дали от липса на сън, от това че почти умирях, или че не бях яла нищо съществено няколко дни или комбинация от трите. Спънах се в парчетата от вратата и Астен ме хвана.
– Ахмос. – каза той – Има ли нещо, което може да се направи, за да я поддържа?
Братята размениха многозначителен поглед.
– Не и докато не намерим Амон. – отвърна Ахмос.
– Всичко е наред. Сигурна съм, че е просто ниска кръвна захар. – казах аз – Ще вземем нещо за ядене веднага щом спасим Амон. – не можех да не забележа, че и двамата братя продължаваха да ме поглеждат, докато вървяхме, и протягаха ръце, за да ме подкрепят, дори когато не беше необходимо.
Скоро стигнахме до храма, този път влязохме през задна врата на сградата от страната на Хор. Беше още тъмно, но се разсъмваше.
Не бях толкова наясно със заобикалящата ме среда, колкото би трябвало, и отначало дори не разбрах, че вдигам шум, когато се чу силно скърцане от стъкло, разхвърляно по пода. Всички бяха заобиколили стъклото освен мен.
– Съжалявам. – прошепнах, докато замръзвах на място.
– Какъв срам. – промърмори д-р Хасан – Някой е откраднал древните медицински инструменти, които са били изложени тук, и е счупил плочата, изобразяваща доказателства за моите египетски предци, извършващи сложна хирургия.
– Уф… това…
Писъците, които чухме, попречиха да довърша изречението си за сцената, която току-що си бях представила благодарение на описанието на д-р Хасан.
– Амон! – извиках, когато Ахмос ме вдигна бързо над счупеното стъкло и се стрелнахме към звука. Преди да направи две крачки в съседната стая, Ахмос ме пусна. Поставяйки големите си ръце на ръцете ми, той ме погледна в очите и каза:
– Ще отидем заедно.
Кимнах, отчаяна да направя нещо, и се размърдах на краката си неспокойно, докато Ахмос и Астен създаваха оръжия. Те протегнаха ръце, тихо мърморейки, докато малки песъчинки се издигаха във въздуха от всеки ъгъл на стаята. Когато събраният пясък не беше достатъчен за направата на оръжия, към него се присъедини постоянен поток отвън, докато пред всеки от тях се образува достатъчно голяма топка.
Пясъкът на Астен се удължи, оформяйки се в неговия лък и колчан от стрели с диамантени върхове, но прашните частици на Ахмос се разделиха на две сфери с еднакъв размер. Едната се втвърди, превръщайки се в блестяща сребърна брадва. Двойните и ръбове бяха искрящи и остри, а повърхността беше покрита с гравирани йероглифи.
Второто оръжие приличаше на чук, само че беше няколко инча по-дълго. Вместо нокът за премахване на пирони от единият край, имаше дебел шип, а в другия имаше широка плоча, голяма колкото ръката ми, с десетки болезнено изглеждащи остриета, забити в нея. Заострената горната част допълваше смъртоносното оръжие, което д-р Хасан ми каза, че било тояга.
– Стой далеч зад нас. – каза Ахмос, докато завъртя оръжието си, за да провери баланса му – Ако е достатъчно безопасно, твоята задача ще бъде да освободиш Амон. Разбираш ли?
– Да. – прошепнах аз.
Д-р Хасан извади няколко инструмента за копаене от чантата си и ми подаде мистрия, покрита с пръст, като запази две заострени пили за себе си. Наместихме чантите си на раменете и кимнахме към египетските воини, застанали в готовност пред нас.
Адреналинът се изпомпваше във вените ми, докато танцувах на краката си и вдигнах моята слаба на вид мистрия. Астен се усмихна леко и каза:
– Да тръгваме.
Двамата братя крадешком се придвижиха напред, следвайки звуците и когато дадоха знак, че пътят е чист, ние продължихме след тях. Бяхме минали покрай три стаи, преди най-накрая да попаднем на пазачи.
Имаше нещо… неестествено в тях. По време на краткия поглед, който успях да хвърля, забелязах, че телата им не са с правилни пропорции и очите им блестяха призрачно бели. Д-р Хасан притисна гръб към стената до мен. Изглеждаше нервен, което ме уплаши повече от духовете, които стояха между нас и Амон.
– Те са Масау Хапут – родените от смъртта. – прошепна той – Или зомбита.
– Зомбита? Сериозен ли си?
– Това е още едно доказателство, че имаме работа с надарен некромант.
– И как тогава ще се борим с тях? Ако вече са мъртви, как да ги убием?
– Ти…никой няма да убиваш. – прекъсна ме Ахмос – Ще останеш скрита. А те ще се върнат в състоянието, от което са били издигнати, когато се справим със злото, което ги е призовало.
– Какво трябва да направим сега? – попитах д-р Хасан.
– Да останеш тук, предполагам.
Погледнах към воините зомбита, които стояха неподвижни като статуи. Сивата им потънала кожа и кости бяха покрити с ленти от черна кожа. Костите, които бяха оголени и вече не можеха да се държат с помощта на сухожилия, бяха свързани по някакъв начин, а ставите им – с дълги скоби. Някои от изгнилите крайници бяха останали прикрепени от бронята, пристегната към телата им, иначе бронята на зомбитата изглеждаше малко излишна, ако питате мен.
Амон изпищя отново, този път по-силно.
– Трябва да го спасим! – изсъсках, опитвайки се да говоря тихо. Мощен енергиен взрив зад затворената врата разтърси стените и парче скала се свлече близо до нас, отделяйки каскада от прах.
Вдигнатите вежди на д-р Хасан показваха изненадата му от броя им.
– Лили! – извика той – Залегни!
Наведох се, когато д-р Хасан заби двете си пили дълбоко в гърдите на зомби. То само ни гледаше, дишайки накъсано. След това, вдигайки меча си над главата и издаде свръхестествен писък, челюстта му се разтвори, металната скоба бе единственото нещо, което я придържаше към черепа му.
Точно когато мечът щеше да се стовари върху нас, той беше посрещнат от сребристата брадва на Ахмос. Богът на луната отметна назад оръжието на създанието, когато вдигна своето и отсече главата му със силен замах.
– Ела, Лили. – каза Ахмос, като протегна ръка.
Астен стоеше от другата страна на залата с вдигнат лък. Докато пускаше блестяща стрела с диамантена глава, още дузина пазачи заобиколиха ъгъла, като диви зверове, надушващи прясно месо. Стрелата уцели останалия пазач на вратата точно между очите и създанието избухна. Веднага Астен извади друга стрела от колчана си.
– Лили! Към мен! – извика той.
Д-р Хасан ме следваше плътно по петите, докато отивах към Астен. Когато всички зомбита бяха унищожени, Ахмос се присъедини към нас. Тъкмо щяхме да пробием вратата, когато тя се отвори и още немъртви воини се изсипаха навън.
Докато Астен и Ахмос се биеха с новата орда, аз погледнах зад себе си. Падналите се надигаха отново. Всъщност воинът, чиято глава Ахмос беше отрязал, я беше намерил и я постави обратно на раменете си, макар и под грешен ъгъл. Той щеше да стигне до нас след миг.
– Не можем да изплетем магията, докато Амон не бъде освободен! – възкликна Астен.
През масата тела на вратата видях червена мъгла с мъж, стоящ в средата ѝ. Знаех, че това трябва да е некромантът.
Хванах ръката на д-р Хасан.
– Трябва да намерим път и да освободим Амон!
– Но те казаха да изчакаме възможност.
– Ще трябва да предизвикаме наша собствена възможност!
Ние се стрелнахме между падналите тела, успявайки да избегнем да бъдем хванати, с изключение ръката на едно обезглавено зомби, което хвана крака ми. Ритнах достатъчно силно, за да ме освободи, след това приклекнах и продължих. Ръката на Ахмос висеше отпусната, а Астен имаше дълбока рана на бедрото си. И двамата имаха няколко следи от ухапвания, което не предвещаваше нищо добро, като се има предвид, че се биеха с немъртви.
Не бях сигурна дали д-р Хасан е още зад мен или не, но се втурнах към Амон. Беше вързан за стол, обърнат към червената мъгла, която скриваше чертите на мъжа зад него. Пренебрегнах мъглата и започнах да режа въжетата, които държаха ръцете на Амон вързани. Моята слаба мистрия не напредваше много.
– Лили. – каза призрачната сянка – Чакахме те.
Гласът ми се стори познат, но не можех да се сетя къде съм го чувала преди.
– Е, тогава се радвам, че не те разочаровах. – казах, без да позволявам на нищо да ме разсейва от освобождаването на Амон.
Главата на Амон беше сведена на гърдите му, но при звука на гласа ми той я вдигна, думите му бяха изпълнени с болка.
– Млада Лили? – ахна той.
– Да, аз съм. Просто се дръж. Тук сме, за да те спасим.
– Страхувам се, че опитът ти за спасяване е безплоден. Виждаш ли, исках да дойдеш. – отговори гладкият, зловещ глас от мъглата.
– Наистина ли? Затова ли ни хвърли в подвижните пясъци? – попитах.
– Не. Сами сте се натъкнали на тях. Как се измъкна между другото? Любопитен съм.
– Ъ-ъ-ъ. Не споделям информация с лошия, благодаря много. – едно от въжетата, свързващи Амон, най-накрая се скъса. Започнах да работя по второто – Въпреки че, ако искаш да споделиш ти някаква информация с мен, не бих се противопоставила. – казах на сянката – Като защо не излезеш и не се представиш, както трябва? Освен ако не предпочиташ името Тъмният миньон некромант на Сет.
Смях отекна в стаята.
– Ще се радвам да те опозная по-добре, Лилиана Йънг.
Скъсах второто въже.
– Добре, това е зловещо. Не знаех, че тъмният миньон знае името ми.
Рискувах да хвърля поглед назад към вратата, за да видя как се справят Астен и Ахмос. Но веднага щом останаха само няколко зомбита пазачи, господарят на сенките изстреля поток от червена мъгла към тях.
– Лили? Къде си? – извикаха те.
– Тук съм! – извиках, а очите им блестяха в облака като холивудски прожектори в облачна вечер.
– Те не могат да те видят или чуят сега, което ще направи разговора ни много по-интимен. Разбира се, Амон е достатъчно недееспособен и ще му позволя да слуша. Изпитвам такова удоволствие от това, знаеш ли. – сянката пристъпи по-близо и въпреки че лицето ѝ беше все още скрито, стана очевидно, че той е мъж и много различен от чудовищните зомбита, които бе създал.
Чух дълбоко пеене да резонира от червения облак и мъж с наметало пристъпи напред и ме хвана за ръката. Устата му беше единствената видима черта на лицето и в момента беше извита в подозрителна усмивка.
Последното въже висеше само на няколко нишки. Ако Амон имаше пълната си сила, можеше да го скъса, но той просто седеше там, с гръб към мен, отпуснат на стола.
Жрецът – некромант ме дръпна към себе си и протегна дългите си пръсти, за да ме погали по бузата.
– Откакто моите билоко демони вкусиха плътта ти, трябва да призная, че бях обсебен от идеята да те вкуся и аз.
Присвивайки очи, го погледнах с най-смъртоносния си поглед на светска дама и се опитах да се възползвам от най-доброто си хрумване на богато момиче.
– Ако трябва да избирам, мисля, че бих предпочела демоните билоко.
Той ме разтърси, когато се усмихнах подигравателно.
– Не би казала това, ако знаеш кой съм. Това, в което съм се превърнал.
– Наистина ли? Аз съм нюйоркчанка. Нищо не ме учудва.
– Може би общуването със синовете на Египет те е оставило… изтощена. Въпреки това възнамерявам да те впечатля. – той се усмихна – по един или друг начин. Виждаш ли, превърнах се в много повече от човека, който бях. Силата на един отдавна мъртъв ме изпълни. Аз съм – той направи пауза за драматичен ефект – Апофис. – той каза името си със свистящо съскане.
Сбръчках нос, сякаш помирисах нещо неприятно, отвърнах:
– Така си и помислих. Това обяснява миризмата. Като се имат предвид всички неща, повече съм впечатлена от синовете на Египет. Ти си просто евтина имитация на похотлив бог, който има фетиш към крокодил. Считай ме за невпечатлена.
– Аз съм много повече от това! – изпищя той, хвърляйки ме през стаята. Когато се приземих, се изтъркулих, докато спрях с трясък в стената. Вече изтощеното ми тяло не искаше да се изправи. Бавно се преобърнах навреме, за да видя забуления миньон на Сет, който дебнешком се прилижава към мен, но беше спрян от звуците на пеене, изпълващи въздуха.
– Не! – изпищя той, докато се въртеше. Треперещият доктор Хасан стоеше зад Амон, държейки последното скъсано въже в едната си ръка и малък сребърен предмет в другата – Глупав човеко! Знаеш ли какво направи?
Иглички светлина изпълниха стаята, напомняйки ми за мъглата от светулки на Астен. Вихрещи се златисти, сребърни и бели искри се сблъскаха и станаха по-големи. След това заобиколиха миньона с наметалото, обикаляйки тялото му все по-бързо и по-бързо. Той изпищя и когато изви гръб, качулката, покриваща главата му, падна.
Аз ахнах и д-р Хасан пристъпи напред, невярващ.
– Себак? – възкликна той – Ти ме предаде! Защо? – лицето на д-р Хасан почервеня – Ти се закле да спазваш заповедта!
Попаднал в капан, д-р Себак Дагер, сега въплъщение на Апофис, изплю:
– Ти си древна реликва, недостоен и не желаещ да грабнеш властта, с която разполагаш. Щях да те убия отдавна, ако ми беше казал достатъчно, за да разкрия местоположението на бурканите на Амон.
Светлините го притиснаха още по-силно.
– Тъмният се надига и нищо не можеш да направиш, за да го спреш! – вече отчаян, Дагер продължи фанатично: – Ръката му няма да бъде спряна. Той ще направи трона си от костите на онези, които му се противопоставят. Не се съмнявайте, силите на Тъмния ще надделеят.
– Себак, още има време! – изкрещя доктор Хасан – Трябва да спреш това! Няма как да спечелиш.
Без да обръща внимание на Осахар, Себак се обърна към мен и каза:
– Очаквам с нетърпение възможността да се вгледам в прекрасните ти очи още веднъж. – той протегна ръце напред и червена светлина се изля от пръстите му и през вратата. Плесна с ръце и изчезна със гръмотевечен шум.
Червената мъгла около Астен и Ахмос се разсея и двамата братя бързо използваха силата си, за да отблъснат настрани телата на зомбитата, разпръснати по пода, заедно с онези, които все още се носеха към вратата.
Ахмос се втурна към мен, докато Астен отиде при брат си. Отново наранена, закуцуках към д-р Хасан, който изглеждаше напълно поразен от предателството на асистента си. След като му стиснах ръката, отидох при Амон. На пода в краката му имаше поднос с древни инструменти, вероятно откраднатите от витрината.
Локва лепкава кръв заобикаляше подноса. Ритайки го силно настрани, коленичих в краката на Амон и хванах ръката му. Потоци кръв бяха засъхнали по ръцете му, между пръстите му се лющеха корави тъмни петна. Дълбоки прорези белязаха няколко места по бедрото му и грозни прободни рани надничаха между това, което беше останало от ризата му.
Прокарах внимателно ръката си нагоре по ръката му.
– Амон? Чуваш ли ме? Ние сме тук. – казах – Свърши се.
Той се сепна, косата му висеше отпусната над сведената глава.
– Лили? – каза той с пречупен глас.
– Да. Аз съм. Братята ти също са тук. Сега си освободен.
Ръцете на Амон се вкопчиха в стола, сухожилията на ръцете му изпъкнаха, докато трепереше. Накрая, като си пое дъх, той вдигна глава.
Гледката ме изпълни с ужас.
Силно хлипане, последвано от отчаяни охкания, отекна в стаята и ми отне малко време да осъзная, че звукът идва от мен.
Красивият златен бог на слънцето, този, в който приех, че се влюбвам, погледна нагоре и протегна сляпо ръка.
Някогашните му красиви лешникови очи — сега тъмни, кървави, празни очни кухини, нещо като кошмар — се обърнаха към мен.