Глава 24
СЪРЦЕТО НА СКАРАБЕЯ
Минахме през слоеве камък, сякаш беше вода, и спряхме дълбоко в пирамидата. Големи камъни, като тези в подземните тунели на Осахар, стояха в ъглите, осигурявайки светлина. Краката на Амон докоснаха пясъчната почва и той се олюля, но ме притисна към себе си, придържайки тялото ми възможно най-нежно. Главата ми висеше през ръката му, докато той протегна ръка, за да усети къде се намира. След като се блъсна в издигната каменна плоча, която подозрително приличаше на олтар, той внимателно ме остави върху нея.
Амон приглади косата ми от челото ми и скръсти ръце на гърдите ми, сякаш бях Клеопатра на смъртния ѝ одър. Исках да крещя, да извикам, че съм жива, но бях в капан в собственото си тяло. Той коленичи до мен, цялото му тяло трепереше, докато притискаше челото си към корема ми, исках повече от всичко да го утеша.
– Много, толкова много съжалявам, Лили. – промърмори той – Не исках това. Колко заблуден съм бил, мислейки, че съм генерирал достатъчно енергия сам.
– Трябваше да знам, че братята ми ще ме измамят. Те не разбраха защо реших да те изпратя у дома, защо бих рискувал да допусна да цари хаос, защо оспорих самата причина за нашето съществуване. Сега това, от което се страхувах най-много, се сбъдна. Как можех да не усетя, че сладката енергия, проникваща в душата ми, е твоя?
Вдигайки ръката ми, Амон я стисна, разтривайки кокалчетата ми с палец. Малки слънчеви импулси преминаха през мен – със сигурност това беше добър знак или поне знак, че не съм мъртва.
Амон продължи.
– Единствената утеха, която ми даде сила да те изоставя, беше вярата, че имаш шанс да живееш, да упражниш правото, което има всеки човек, роден на тази земя, но приема за даденост – да намериш щастие. Сега си отиде, напусна този свят в търсене на следващия. Моето най-голямо и единствено желание е да те последвам, но моят път не е същият като твоя. Съдбата ме зове другаде.
Спусна чело към ръката ми и добави:
– Прости ми, Лили. Прости ми, че те отведох от дома ти, за бремето, с което те натоварих, че причиних тази трагедия и най-вече прости ми за нещата, които не си позволих да ти кажа.
Светлината се сля на няколко фута зад Амон и се появи красив мъж с черно куче отстрани. Ако не бях почти мъртва, щях да го нарисувам с удоволствие. Силно мускулестият му торс беше гол и той носеше плисирана пола, но неговата беше черна вместо бяла. На главата си имаше лъскава черна коса.
Изглеждаше сякаш е на възрастта на баща ми, но имаше онази неостаряваща красота, която би привлякла всяка жена.
– Амон? Кой е това? – попита мъжът.
Амон вдигна глава.
– Анубис. – каза той – Това е Лили. Смъртна. Бях принуден да разчитам на нейната енергия по време на това издигане и това доведе до нейната смърт.
– Колко интересно. – Анубис направи крачка по-близо. Навеждайки се, за да ме огледа добре, той забеляза, че очите ми са отворени и го виждам. Намигна ми, докато се изправяше, и аз реших, че го харесвам, но не му вярвам напълно. – Кажи ми как се случи. – помоли той Амон.
Въплъщението на слънцето се изправи на крака, държейки ръката ми, докато се обръщаше към бога, но погледна към място точно зад него.
– Апофис и Сет дадоха назаем част от силата си на смъртен, същия смъртен, който взе очите ми и открадна три от канопичните ми буркани, поглъщайки силите ми в себе си. Ето защо имах нужда от Лили.
– Разбирам. Победен ли е този смъртен?
– Да. И Сет беше заключен за още едно хилядолетие.
– Тогава вие сте изпълнили дълга си чудесно. Готов ли си да се откажеш от силите си, за да могат да бъдат съхранени за бъдеща употреба?
– Да. Въпреки че сега е останала само една.
– Не съм много сигурен в това.
Амон наклони глава.
– Не разбирам. Тъмното шабти на Себак отвори трите ми буркана и господарят му погълна енергията им.
– Да, но както често се случва, има определени…замени, които могат да бъдат направени.
– Какви замени?
– Никога не трябва да подценяваш доброволната жертва. Спомняш ли си, когато Сет помоли бащите ви да ви принесат в жертва преди много време? Казахте на хората, че сте готови да преминете през това.
– Да, помня.
– Има голяма сила, която човек дава, защитавайки тези, които обича. Ето защо боговете са ви пропили с техните енергии.
– Какво общо има това с моята ситуация?
– Жертвайки себе си доброволно, тази млада жена възстанови онова, което ти беше отнето.
– Искаш да кажеш, че смъртта на Лили върна всичките ми сили?
– Не, не нейната смърт. Нейната любов. Жертвата на Лили за теб беше във всяко едно отношение толкова мощна, колкото и жертвата, която направи ти за своя народ. Боговете не могат да отрекат това и са ти дали голям дар в замяна. Любовта ѝ към теб върна откраднатото. Все пак ще трябва да го върнеш, разбира се, в момента на следващото ти възкръсване, но до тогава ще бъдеш напълно възстановен.
Амон обърна гръб към бога и се отдалечи на няколко крачки.
Анубис го погледна остро.
– Не си ли благодарен за този подарък? – попита той.
– Аз… съжалявам, че се наложи.
– Ах. Разбирам.
– Би ли… – започна Амон – знам, че тя не е една от нас, но би ли обмислил да улесниш пътуването ѝ до отвъдното, както правиш за мен и братята ми?
Потърквайки челюстта си, Анубис ме погледна бързо и се усмихна.
– Мога да го направя. Ако наистина беше мъртва.
– Какво? – Амон се завъртя и опипом тръгна обратно към олтара. Той вдигна отпуснатата ми ръка и я погали. – Тя жива ли е? Тогава защо не може да говори или да се движи? Защо не мога да я усетя?
– Енергията ѝ е изчерпана до точката на смъртта.
– Мога ли да направя нещо за нея? Мога ли да я върна?
– Да, и мисля, че дълбоко в себе си знаеш какво трябва да се направи.
Можех да видя момента, в който Амон осъзна какво е необходимо.
– Няма ли друг начин?
– Не и такъв, който знам. Ще трябва да го унищожиш, разбира се, когато бъде завършено. В противен случай…
– Наясно съм с последиците. – Амон стисна ръката ми и аз едва усетих натиска – Ами ако тя не може да го направи?
– Ще бъда тук, за да ѝ помогна с каквото мога. – виждайки колебанието на Амон, Анубис добави: – Ако предпочиташ да я оставиш тук и да позволиш на естествения ред на нещата да определи резултата, това също е вариант.
Амон въздъхна дълбоко, преди да изправи рамене.
– Не. Ще го направя.
-Трябва да знаеш, че това е просто формалност. – каза Анубис – Колкото и да се опитваше да предотвратиш това да се случи, то се случи. Сега остава само да изречеш думите.
– Надявах се да не стане така.
– Наистина ли? – каза Анубис, усмихвайки се, скръстил ръце на гърдите си – Ако бях аз, щях да се поколебая да отхвърля такова нещо… т.е., докато не стане необходимо.
– Надявах се да ѝ спестя болката.
– Смъртната болка е краткотрайна.
Намръщих се на думите на бога и си помислих – „ти ли ми ще ми кажеш“.
Анубис продължи:
– Докато твоето страдание продължава много дълго време. Добрият спомен ще направи поносимо стоенето ви в изолация.
– Може би наистина исках да ни пощадя и двамата. – каза Амон.
– Е, това е добър повод за размисъл до следващото ти издигане.
– Да, Анубис. – тихо отговори Амон.
Не бях сигурна, че разбирах разговора им, но за каквото и да ставаше дума, Амон не беше доволен и не можех да не се връщам назад към думите им и да преброя колко пъти беше спомената болка. Каквото и да се случи, не можеше да е добро.
Анубис се отдръпна с вярното му куче до него, когато Амон започна да пее заклинание, което аз разпознах. Това беше заклинанието, което беше използвал, за да ни свърже двамата, но този път думите бяха леко променени. Вятърът разроши косите ми, въпреки че бяхме погребани вътре в пирамидата.
„Със силата на моята уста,
Силата в сърцето ми,
Изричам заклинание.
Тъй като нашите тела са свързани в този ден,
Такива са и животите ни.
Неуморно тя ми служи,
Както съм служил на Египет.
Направи леки перата ни.
Направи бързи крилата ни.
Укрепи сърцата ни.
Комбинираме силата на нашите тела,
И като правим това,
Обещаваме се да се обновявате взаимно.
Където тя е непозната, аз ще съм там.
Където е сама, там ще бъда и аз.
Когато тя е слаба, аз ще я поддържам,
Дори до смърт.
Сърцата ни са твърди.
Душите ни тържествуват.
Нашата връзка е неразрушима.“
Когато Амон завърши заклинанието, той се беше надвесил над мен и ме държеше на място, докато силен вятър заплашваше да ме отвее от каменната плоча. Предишната ни връзка ме беше изтощила, караше ме да се чувствам зле, но връзката, която той сега създаде, беше друга.
Поех дълбоко дъх, докато усещане за парене премина през вените ми. Беше горещо, но не болеше. Цялото ми тяло грееше в златиста светлина. Изведнъж усетих Амон. Силата на тялото му беше моя собствена. Болката там, където някога бяха очите му, накара очите ми да парят и да се замъглят от сълзи. Тежестта в сърцето му почти ме разплака.
– Амон? – казах слабо и той се протегна към мен, придърпвайки ме към гърдите си, докато заравяше лице във врата ми.
– Лили. – въздъхна той.
– Какво… какво се случи току-що?
Той се облегна назад, свеждайки глава, за да не се налага да гледам празните му очи.
– Запечатах връзката между нас. – тихо отговори той.
– Не разбирам. Какво означава това? Не беше ли вече обвързан с мен?
– Беше временно. Надявах се да избегна това, защото сега това, което е между нас, е почти непроменимо.
– Защо? Защо искаше да го избегнеш? – Изтрих сълзите от бузите си, раздразнена, че капят.
– Лили. – Амон прокара ръка през рамото ми и обхвана врата ми – Не е поради причината, която мислиш. Отвори ума си за мен и ще разбереш.
Примигвайки бързо, подсмърчайки се опитах да направя това, което каза, но бях твърде обсебена от идеята, че той отново ме отхвърля. Амон ме хвана за рамото и леко ме разтърси.
– Затвори очи и се опитай да почувстваш това, което чувствам аз.
Затворих очи и се съсредоточих върху Амон. Усетих туптенето на пулса му, чух лекото дишане. Туптенето на сърцето му ме разсея за момент и тогава видях през очите му. Не истинските му очи, но успях да видя това, което той беше видял. Бях пометена във видение през това, което сега осъзнах, че е Окото на Хор.
Изведнъж разбрах… всичко.
– Амон? – хванах бузата му с длан – Не разбирах как се чувстваш. Мислех, че не искаш да си с мен.
– Не можех да си позволя дори да го обмисля. Но го исках. Повече, отколкото някога съм искал нещо.
Анубис прочисти гърлото си. Амон ме пусна и се обърна към него с изправен гръб.
– Може би омеквам на стари години, – каза богът – но ще дам на двама ви няколко минути. О, и Амон? Длъжник си ми.
Красивият бог ми намигна за последно, преди да развърти двете си ръце във въздуха. С едно натискане на върховете на пръстите му сивите облаци дим, събиращи се около тях, бяха изстреляни към главата на Амон, скривайки изражението му. Амон изкрещя и сложи длани в очните си кухини.
Димът изцвърча и след това затанцува, оформяйки нови пръсти на повредената му ръка, лекувайки ухапванията, порязванията и натъртванията по кожата и крака му. Когато димът изчезна, той свали ръце и примигна. Очите на Амон се бяха върнали. С изръмжаване на задоволство и тихо пъшкане на кучето, Анубис изчезна в проблясък на светлина.
Веднага лешниковите очи на Амон се напълниха със сълзи и той протегна ръка, за да докосне лицето ми. Топлината на слънчевата му светлина се плъзна по челюстта ми.
– Можеш ли да ме видиш? – попитах.
– Да.
– Боли ли?
Той се усмихна нежно. – Почти толкова, колкото мога да понеса.
Хванах ръката му с моята. – Все още смяташ да ме напуснеш, нали? – попитах тихо, без да искам отговор.
– Нямам избор.
– Сигурен ли си?
– Лили, ако имаше начин да бъдем заедно, бих направил всичко, за да се случи. Не знаеш ли това?
– Сега го знам. – прокарах ръка нагоре по лицето и косата му. Той затвори очи и всъщност можех да почувствам колко много копнее да бъде близо до мен.
– Колко време имаме? – прошепнах.
– Анубис ще ни даде само няколко минути. – каза Амон, оставяйки ме неохотно и отправяйки се към края на стаята. Последвах го, но спрях, когато забелязах отворена шахта.
– Ще трябва ли да мина оттам? – попитах.
– Не. Топлината, насочена през пирамидите по време на церемонията, е разтопила скалата по протежение на шахтата. Ще страдаш ужасно, ако се опиташ да влезеш.
– О! – не бях сигурна какво да направя или да кажа. Никога преди не бях губила някого. Дори домашен любимец. Можех да усетя решимостта му да направи правилното нещо и все пак правилното нещо ми се струваше грешно.
Амон прокара ръка през косата си и сякаш взе решение. Заобикаляйки олтара, той се приближи до мен.
– Не е нужно да се тревожиш за прибирането си сега. Имам достатъчно сила да пречупя времето и да те върна в момента, в който тръгна от Ню Йорк.
– Значи… ще бъде така, сякаш всичко това никога не се е случвало? – казах слабо.
Амон направи крачка по-близо и обхвана врата ми, сега гърбът ми беше притиснат към стената на пирамидата.
– С времето ще забравиш всичко за мен. – каза той, гледайки ме дълбоко в очите.
– Не. – поклатих глава – Никога не бих могла да те забравя.
– Може би не. – Амон се усмихна тъжно, играейки си с разпуснатата коса на рамото ми – Знаеш ли, Анубис беше прав за едно нещо.
– Кое?
Притискайки ръце към каменната стена от двете страни на главата ми, той промърмори:
– Вечността е дълго време да съществуваш без нещо, което да си спомняш.
Тогава устните му бяха върху моите.
Толкова дълго бях чакала целувката му и беше много повече, толкова по-добре, отколкото се осмелявах да си представя. Златна слънчева светлина избухна зад затворените ми клепачи, когато се превърнах в същество, преплетено със слънцето.
Ръцете му ме придърпаха към тялото му и аз се стопих в него, крайниците ми изтръпнаха и се затоплиха. Устата на Амон се движеше върху моята, бавно, сякаш можеше да накара целувката да продължи вечно.
Топлина изпълни тялото ми и аз цъфнах като рядко цвете, което можеше да цъфти само за ден, преди да бъде погълнато от огъня на слънцето. Розова руменина се разпръсна по бузите ми, докато устните му минаваха бавно по тях. Топли импулси на енергия обляха гръбнака ми, докато той прокарваше върховете на пръстите си по дължината му, накрая спирайки в долната част на гърба ми.
Амон.
Не бях сигурна дали изрекох името му, или просто го помислих, но идеята да използвам устата си за нещо повече от целувка изведнъж ми се стори невъзможна. Цялото ми тяло беше едновременно обляно и обгорено от слънцето.
Във вените ми течаше ад и светът ми беше разтопен, запалим, горящ. Страстната топлина, тлееща между нас, можеше да зареди с енергия дузина градове. Исках да се удавя в неговата светлина. Амон беше като плаващия пясък, който почти ме беше погълнал – течен, горещ, мощен плаващ пясък – и аз бях изгубена.
Когато той най-накрая се отдръпна, устните и на двама ни бяхме подути. Устните ми бяха горещи, крайниците ми трепереха. Кожата ми беше блестяща. Амон хвана един кичур коса и прокара пръсти надолу по дължината му, усмихвайки се, докато златната светлина го правеше още по-ярък.
– Красиво е. – каза той – Ти си съвършено, великолепно красива. Страданието от всяко горчиво изпитание, с което ще се сблъскам в продължение на хилядолетия, ще е поносимо, докато мога да помня вкуса на сладките ти устни.
Обвивайки ръце около кръста му, зарових лице в гърдите му и попитах:
– Трябва ли да тръгваш?
Докато ме притискаше към себе си, усетих как целува косата ми. Вместо отговор той каза:
– Искам да ти дам нещо.
Той се отдръпна и завъртя пръсти. Пясък се надигна и образува могила в дланта му. Той я покри с другата си ръка, прошепвайки кратко заклинание, докато светлината блестеше между пръстите му. Когато намаля, той ме покани да се приближа.
На дланта му лежеше украсен със скъпоценни камъни скарабей. Корпусът му беше направен от зелени изумруди в същия нюанс като очите на Амон, когато светеха в тъмното. Малки петънца злато и малки диаманти очертаваха крилете и главата.
Той го сложи в ръката ми.
– Тежи. – казах аз.
– Това е… Амсет. – прошепна той – Това е моето сърце.
– Какво искаш да кажеш, че е твоето сърце?
– Какво знаеш за мумифицирането?
– Хм, не твърде много. Знам, че тялото ти е запазено и увито, а органите ти са поставени в буркани.
– Това е вярно в повечето случаи. Но не всички органи се вземат от тялото. Сърцето е оставено.
– Наистина ли? Защо?
Амон промърмори:
– Сърцето е седалище на интелекта. Когато влезем в задгробния живот, сърцата ни се претеглят на везните на правосъдието и ако бъдем признати за достойни, биваме обвити в одежди на славата. Ако сърцата ни се провалят, ставаме храна за демон.
– Е, няма ли да ти трябва?
– Никога не съм виждал везните на правосъдието през цялото време, което прекарах в отвъдния живот. Не мисля, че някога ще го направя. Не, освен ако наистина не умра. – Амон прокара палци през веждите ми и ме целуна нежно отстрани на устата ми – Как да го взема с мен? Вече не ми принадлежи. – той направи пауза за момент и след това добави: – Може би е грешно да питам, но давайки ти този знак, се надявам да го гледаш от време на време и да мислиш за мен.
– Как може мислиш, че няма да го правя? Разбира се, че ще мисля за теб. Завинаги ще пазя спомена за теб близо до сърцето си. – очите ми се напълниха със сълзи, но не им позволявах да потекат. Не исках да губя последните ценни минути с него, опитвайки се да ме утеши. Ако трябваше да си тръгне, тогава исках да направя възможно най-смела физиономия.
Той се усмихна.
– Когато нашата връзка бъде прекъсната, може да се почувстваш различно. Може би ще искаш да забравиш. Въпреки това съм благодарен, че прекарахме това време заедно.
– Чакай. – отдръпнах се – Каза, когато нашата връзка бъде прекъсната?
– Да. Трябва да се разтвори, преди да напусна този живот.
– Какво имаш предвид да се разтвори? Не искам да прекъсвам връзката ни. Знаеш какво чувствам към теб.
– Ако не прекратим нашата връзка, никога няма да намериш щастие. Докато си жива, няма да обичаш друг. Умът ти ще пътува с мен в отвъдния живот, докато спиш. Това ще те доведе до лудост, Лили. Това ще те унищожи.
Скръстих ръце.
– За това ли говореше Анубис? Болката, която спомена?
– Да. Това е причината да се държа на разстояние от теб.
– Ето защо не ме целуна преди, нали?
Амон кимна.
– Ако те бях целунал, това щеше да запечата връзката. Колкото по-дълго е позволено да продължи връзката, толкова по-трудно е да се прекъсне. Дори сега, след като бяхме формално свързани с теб, само този кратък период от време, все още ще има ехо, моменти, когато ще се свързваме един с друг през измеренията, но колкото по-скоро го прекъснем, толкова по-добре ще бъде за теб.
– И така, ако приемем, че се съглася, как ще го нарушим?
– Ще трябва да ме убиеш.
Той стоеше там, с ръце отстрани, стиснати юмруци, красивите му очи ме гледаха, желаейки да го погледна. Обърнах се и се свлякох на земята.
– Това е кофти шега, нали? Нали не ме молиш сериозно да те пожертвам? – аз ахнах.
– Това е единственият начин да разкъсаш връзката. – каза той меко – След като връзката между един от нас и смъртен бъде запечатана, единственият начин да бъде прекъсната…
– Е буквално да те изрежа от живота си.
Приклекнал до мен, Амон стисна рамото ми.
– Ти трябва да убиеш този, който е направил заклинанието. Исках да ти спестя това, но това беше единственият начин да излекуваш тялото си.
Това, което каза, ме накара да погледна нагоре.
– Анубис каза нещо, че заклинанието е просто формалност. Какво искаше да каже с това?
– Той имаше предвид… — Амон направи пауза – Той имаше предвид, че сърцето ми е направило избора много преди да съм готов да го призная.
– Е, не мога. Не мога да направя това. Няма да те убия, Амон. Ако Анубис иска това да стане, той ще трябва да го направи сам. Не мога да бъда тук и със сигурност не мога да го направя.
– Трябва, Лили. Последствията, ако се провалим, биха били катастрофални за теб.
– Не. – поклатих глава, сълзите най-накрая се разляха и ме заслепиха- Не! – казах по-силно.
Въздишайки и прокарвайки ръка през косата си, Амон седна до мен, дърпайки ме в скута си. Изхлипах, намокряйки врата му със сълзите си.
– Тихо, Нехабет. – успокои ме той, докато галеше гърба ми, изпълвайки тялото ми с топлина, която исках да отхвърля, но вместо това ме обля, сякаш никога повече не бих я почувствала. В дъното на стомаха ми студът остана с мен, независимо колко течна слънчева светлина споделяше.
Той тихо промърмори:
– Знаеш, че смъртта ми е неизбежна, независимо от това.
Кимнах срещу гърдите му.
– Въпреки че нашата връзка ще бъде прекъсната, аз ще мисля за теб. – обеща той нежно – Любовта ми към теб няма да намалее. През всяка изминала нощ ще си припомням твоя образ. Ти си моя — моята Нехабет — рядко пустинно цвете, което цъфти във водите на оазиса. Докато минават дните и годините от живота ти, аз ще бдя над теб и когато цветът ти затвори венчелистчетата си, най-накрая се предаде на нощта, аз ще те посрещна в зората на твоето ново съществуване и ще бъда твоя водач в отвъдния живот.
Подсмърчайки, казах:
– Не съм сигурна, че твоят задгробен живот и моят са еднакви.
Скърцайки със зъби, той каза:
– Няма значение. Ще те намеря. Вярваш ли ми?
– Вярвам ти. – казах тихо.
Той ме целуна отново, нежно, устните му се задържаха върху моите и аз вкусих солта на сълзите си. Бяхме прекъснати от скимтене на куче.
Амон вдигна глава.
– Анубис.
– Извинявам се, че не дойдох по-рано, но вече се погрижих за братята ти и не мога да отлагам повече. – той ни погледна и сбърчи чело – Обясни ли ѝ какво трябва да направи?
– Да. – отговори Амон – Но е трудно.
Анубис махна с ръка.
– Ще бъда тук, за да ѝ помогна.
– Когато приключи, тя трябва да бъде върната във времето и мястото, където ме срещна за първи път.
– Да, да. Аз ще го уредя. Ела сега, Амон, време е.
Амон ми помогна да стана, като ме прегърна за последен път, докато пъхна украсения със скъпоценни камъни скарабей в джоба на карго панталоните ми. Когато се дръпна назад, той поклати глава за кратко, показвайки, че това е тайна между нас, след което ме хвана за ръката, завеждайки ме към каменния олтар.
След като ми даде безсрамно наелектризираща последна целувка въпреки нашата публика, Амон ме погали по бузата, очевидно не желаейки да я пусне. Накрая той легна на олтара. Дъхът ми спря и сърцето ми започна да бие. Просто не мога да направя това.
Анубис размаха ръце и четири канопични буркана се появиха на близкия подиум.
– Амон – попита той авторитетно – отстъпваш ли доброволно силите, дадени ти от великия бог Амон-Ра?
– Да. – отговори Амон.
Прехапах устни и закърших ръце, очаквайки Анубис сега да извади ръждясалите инструменти и да вземе органите на Амон. Вместо това Анубис разтвори ръце и топка от златна светлина се вдигна от гърдите на Амон и се стрелна към красивия бог. Бързо Анубис отблъсна светлината от себе си и тя полетя в отворен буркан. Капак се материализира от пясъка във формата на главата на Сфинкса, след което се блъсна върху отвора и го запечата с лъч светлина.
Това беше направено още три пъти. Един капак стана глава на бабуин. Друг се оформи с лицето на чакал. Последната светлина не излезе от тялото на Амон като топка, а като ефирно крилато същество. Това беше неговият златен сокол. Птицата кръжеше над нас, гледаше ме със златно око, върховете на крилете му докоснаха бузата ми, докато прелиташе покрай нас. Той се плъзна към редицата буркани с балдахин и след това надвисна над последния. В поток от светлина той влетя в него и последният капак — с глава на сокол — запечата буркана.
– Ами силата на Окото? – попитах – Ще вземеш ли и това?
– Окото на Хор ще остане с него по време на престоя му. – търпеливо отговори Анубис – Сега – той извади от нищото красив нож със скъпоценни камъни, чието нечестиво извито острие блестеше остро и смъртоносно – останалото зависи от теб.
Той натисна омразното оръжие в ръката ми и аз неохотно го поех, стискайки го безчувствено в юмрука си.
– Не мога. – изхлипах аз – Моля, не ме карайте да правя това.
Анубис въздъхна.
– Това беше грешка. Тя няма силата да види отвъд себе си.
– Тя ще го направи. – отговори Амон – Тя е по-силна, отколкото си мислиш. – Амон хвана ръката, която не държеше ножа, и ме дръпна по-близо. Кожата му вече не блестеше, след като силите му бяха взети – Лили – започна той – не мисли какво ще бъде изгубено. Мисли, вместо това, какво е спечелено.
– Нищо не е спечелено. – казах, надвесвайки се над него. Сълзи капеха по бузите ми и по гърдите му.
– Победихме Себак. Задържахме Сет на разстояние. Това не е ли триумф?
– Не го чувствам като такъв.
– Тогава знай, че спечели сърцето ми. – внимателно той доближи ръката ми до гърдите си, разпръсвайки пръстите ми върху нея. Той хвана ръката, която държеше ножа, и я доближи до другата ми ръка, като върхът на острието докосваше кожата точно над сърцето му. Когато треперещите ми ръце бяха на мястото си, той се протегна и прокара върховете на пръстите си по челюстта ми. Той се усмихна — красива, сърцераздирателна слънчева усмивка.
– Обичам те.
От гърлото ми излезе скимтене на протест, когато той се надигна да ме целуне, но целувката беше кратка. Амон легна обратно с широко отворени очи, докато струйка кръв изтичаше от ъгълчето на устата му. Паникьосана, отстъпих няколко сантиметра и за мой ужас видях, че острието е забито в гърдите на Амон до дръжката.
– Не. – прошепнах – Амон? Не! – изкрещях, издърпвайки ножа от гърдите му. Кръвта се събра от дълбоката рана и потече отстрани на тялото му. – Какво се случи току що? – изплаках.
Анубис дойде да провери Амон.
– Побутнах те малко, за да раздвижиш нещата.
– Какво направи?
Анубис погледна Амон и след това се обърна и ме погледна право в очите.
– Помогнах ти. Казах му, че ще го направя. Хм…по-добре кажи сбогом сега. Той има само няколко секунди.
– Амон? – наведох се над него – Толкова съжалявам. – не можех да го видя през сълзите си. Ядосана ги избърсах, целувайки го по челото, бузите, устните му. Напразно се опитвах да спра кръвта, която сякаш изтичаше безкрайно от гърдите му.
– Не е това, което исках. – прошепнах.
Амон си пое дъх, течността забълбука в дробовете му, а след това тялото му се сгърчи, а красивите му лешникови очи, които ме гледаха, замръзнаха, немигащи. Бавно въздухът, който току-що бе поел, излезе от устата му.
Обхванах лицето му с ръце, галейки косата от челото му. С очи, пълни със сълзи, с треперещи ръце, прошепнах с треперещ глас:
– И аз те обичам.
Изрекох мълчалива молитва, където и да беше, да ме чуе и да разбере дълбочината на чувствата ми.
Анубис изсумтя доволно. Ядосана се завъртях и го мушнах с пръст, без да ме интересува, че той е могъщ бог.
– Не бяхме готови! – обвиних го аз.
Той се усмихна.
– Радвам се да видя, че имаш повече огън в сърцето си, отколкото вярвах, но нека бъдем честни, никога нямаше да се справиш сама.
– Не знаеш това.
– Бих искал да знаеш, млада жено, че познавам отлично характера ти. Всъщност преценката на характерите е силната ми страна, ако искаш да знаеш.
– Не ме интересува какво правиш в ежедневната си работа. Можеше да си по-търпелив. По-съчувстващ.
– Каква е ползата? Ще имаш разбито сърце. Той ще има разбито сърце, макар че в неговия случай е и буквално, и преносно. Удължаването на времето ви заедно няма да намали болката. Това само прави раздялата по-трудна за понасяне.
Скърцайки със зъби, изпълвайки ме пламенно възмущение, изплюх:
– Знаеш ли какво? Не го заслужаваш като твой слуга. Ти… ти си недостоен за неговата жертва.
Анубис загуби усмивката си, очите му се присвиха, когато направи крачка по-близо.
– Тъй като съм много прощаващо, всемогъщо божество и тъй като знам, че емоциите ти не са под контрол в момента, ще се опитам да забравя твоето неуважение. Ще те предупредя обаче да обръщаш повече внимание на думите си в бъдеще, преди да решиш да ги произнесеш.
– Сега, ако запазиш мълчание, ще ти позволя да гледаш как подготвям твоето любимо въплъщение на бога на слънцето за отвъдния живот.
Анубис създаде дебела подложка от превръзки с едно движение на китката си и избърса кръвта от гърдите на Амон. Докато го правеше, той заговори.
– Знаеш ли истинската цел на пирамидата?
Очите ми се стрелнаха към бога, знаейки, че се опитва да ме отвлече от случващото се. Кучето на Анубис ме побутна по ръката и ме погледна с тъжни очи, докато господарят му повтаряше въпроса.
– Какво? Не, предполагам, че не. – казах аз.
– Това е място за възнесение. Наричат я още къща на природата, къща на енергията и къща на душата. – Анубис вдигна ръце и тялото на Амон се повдигна от каменната плоча. Беше скръстил ръцете на Амон на гърдите му в най-обичайния за мумиите начин. Докато гледах, Анубис завъртя китката си в кръг и пясъкът се надигна от пода, създавайки дълги ивици плат, които се увиха около краката на Амон и започнаха да обгръщат цялото му тяло.
Анубис продължи:
– Виждаш ли, тялото много прилича на пирамида. Може да канализира огромно количество енергия. То може да приюти душа и въпреки това е създадено от естествени материали, които в крайна сметка се връщат в прахта, откъдето са произлезли. Но да създадеш мумия означава да създадеш вечно тяло – такова, което ще бъде достатъчно годно, така че ка, или душата, която го напуска, да може да го приеме отново.
За да се постигне това, има определени неща, които трябва да се направят, когато човек умре. Първото е да се запази тялото, както правя сега. – опаковките вече бяха стигнали до врата на Амон и вече не можех да сдържам сълзите си, докато ленените кърпи завършиха процеса и покриха главата му. Анубис ме погледна под носещото се във въздуха тяло на Амон и каза:
– Моля, обърни внимание, че се опитвам се да те утеша.
Погледнах яростно към бога, но той не ми обърна внимание и щастливо се върна към зловещите си задължения. Той изработи красив саркофаг от пясъка — полиран дървен ковчег, богато украсен с резби, изобразяващи скорошната битка на Амон със Себак и неговата армия от немъртви. Аз ахнах, когато забелязах подобие на себе си, стоящо с Амон на върха на пирамидата.
– Това… прекрасно е. – казах със страхопочитание, докато се пресегнах да прокарам ръката си по него. С върховете на пръстите си проследих изображението на момиче с прошарена от слънцето коса, обвиващо ръце около мъж, блестящ от искрящите лъчи на слънцето.
– Харесва ли ти? Изкуството на изработването на саркофази е една от моите специалности. – Анубис прочисти гърлото си и аз отстъпих назад, когато увитата форма на Амон се носеше към ковчега и след това се настани в него – Както казах, за да се създаде мумия, трябва да се случат три неща.
– Тялото да се запази. – прошепнах, докато стоях, за да видя какво прави Анубис. Беше приведен над Амон. Той създаде красиви брошки със скъпоценни камъни от пясък и след това ги поставя една по една в саркофага до Амон.
– Много добре. – каза богът на мумифицирането – Слушала си.
– Какво е това? – попитах.
– Защитни амулети. Те ще отблъснат онези, които се стремят да вършат зло, докато тялото на Амон спи. Въпреки че настоящият велик везир се приближава през тунелите и ще бъде тук достатъчно скоро, за да премести братята на скрито място, смятам, че сега е наложително да се вземат всички предпазни мерки. Преди не смятах, че амулетите са необходими, но фактът, че тялото на Амон е било изведено от грижите на везира през това хилядолетие, доказва, че никоя защита не трябва да се пренебрегва. Сега… – Анубис вдигна ръка, за да натрупа още пясък, но нищо не се появи – Това е странно. – промърмори той.
– Какво не е наред?
– Последното е това, което минава през сърцето. Има формата на скарабей.
– Сърдечен скарабей?- попитах.
– Да. – Анубис ме погледна – Знаеш ли къде е неговият?
Гърлото ми се стегна и вместо отговор зададох въпрос.
– Какво ще стане, ако го няма?
Анубис се почеса по ухото.
– Нищо, предполагам. Сърдечният скарабей само помага на скитащия ка да намери тялото си, но Амон не би трябвало да има проблем с това.
– Добре. – тогава реших да запазя сърдечния скарабей в тайна. Ако нямаше нищо вредно в това да го запазя, значи щях. Това беше единственото парче от Амон, което щях да имам, след като всичко това свърши.
– Ето. Тялото е завършено.
– И така, какво е третото нещо?
– Третото? Дори не сме изпълнили второто.
– О! Мислех, че амулетите са второто нещо.
– Не. Втората част е ободряването на тялото чрез осигуряване на препитание.
– Няма ли храната да изгние след няколко дни?
– Да, но не съм казал, че ще осигуря храна. Думата, която използвах, беше „препитание“.
Намръщих се и скръстих ръце.
– Вярвам, че наистина съм чувала тази дума.
– Много хора я разбират погрешно. – каза той, игнорирайки изявлението ми – Под препитание имам предвид, че осигурявам енергия, достатъчна, за да поддържа тялото поне хилядолетие, а може би и малко по-дълго. Силата, необходима за поддържане на тялото на Амон, когато се събуди, се съдържа в неговите канопични буркани.
– Ето защо той се нуждаеше от мен, когато не можеше да ги намери.
– Да.
– Но споделянето на твоята енергия няма ли да те изтощи?
– Тъй като съм бог, запасите ми са достатъчно големи, за да поддържат тримата сина на Египет, без да навредя на себе си.
Той се наведе над тялото на Амон и докосна раменете му. Всъщност можех да видя как енергията под формата на светлина започва от раменете на Анубис и се спуска надолу по ръцете му към тялото на Амон на вълни. Когато свърши, той отстъпи назад.
– Готово. И сега последното нещо. – той отиде до главата на саркофага и нетърпеливо махна с ръка към мен – Ела. Можеш да се присъединиш към мен в това последно действие.
– Какво да правя? – прошепнах.
– Трябва да изрецитираме заклинание от Книгата на мъртвите и да почетем името му, докато го правим. Когато го наименуваме, ние свързваме тялото му, неговата ка или душа, неговата ба, която е неговият характер, и неговия шуут или сянка. Името е петата част, която свързва другите четири заедно.
„Пазачи на небето, земята и отвъд тях,
Свещената барка започна своето пътуване,
Вземайки със себе си този скъп син на Египет.
Името му е дадено от великия бог Амон-Ра.
Ще бъде възстановен. Ще бъде възстановено.
Подарете венец на врата му,
Защото той е преодолял своите земни мъки.
Дайте мир на душата му и когато му дойде времето,
Нека намери пътя обратно към тялото си.
Окото на Хор ще бъде негов водач.
Ние сме тези, които помним името му след смъртта.
Ние сме тези, които издълбаха името му на този саркофаг.
Ние сме тези, които гравираха името му в сърцата си.
Той е АМОН отсега нататък и завинаги.
Ние наричаме неговата сила, неговата душа, неговото тяло и неговата сянка и даваме това име на всеки.
Нека това тяло бъде защитено,
За да може отново да се издигне в слава.
Тръгни сега, Амон, на място за почивка,
До момента, в който се срещнем отново.“
Когато заклинанието му приключи, Анубис вдигна ръце с дланите нагоре и въртящия се облак от пясък се втвърди, докато се оформи в богато издълбан капак. Спусна се с категоричен удар, застана на мястото си и се почувствах сякаш сърцето ми беше заключено в саркофага с Амон.
Голяма тежест ме покри и не можех да дишам. Задушавах се. Поставих трепереща ръка върху полираното дървено лице, докато мракът пропълзя в краищата на зрението ми и последното нещо, което си спомнях, беше рухването.
Когато дойдох на себе си, топлината на пирамидите беше изчезнала. Оказах се заобиколена от египетски реликви, но нещо беше различно. Поставих ръка на студен бял под, покрит с плочки и се надигнах до седнало положение.
Шум наблизо ме накара да се обърна. В сенките стоеше едър, красив мъж, облегнат на стената, а статуя на куче с остри уши стоеше до краката му.
– Анубис? – ахнах, беше облечен като бизнесмен с костюм и вратовръзка.
Той пристъпи напред.
– Оставям те там, където за първи път откри Амон. Сбогом, Лилиана.
С намигване Анубис и статуята на кучето изчезнаха.
– Чакай! – извиках, но нямаше отговор.
Изправяйки се на крака, забелязах раздразнено, че отново нося дизайнерската си риза, изрязани панталони и италиански кожени сандали. Чантата ми, от която надничаше тетрадка, беше подпряна на стената, а брошурите за колежа бяха подредени в ефикасен полукръг.
– Амон? – извиках и се втурнах към запечатаната секция в египетската изложба.
Отвъд пластмасата намерих същото медно огледало, същите инструменти, същите кутии и дървени стърготини, но нямаше издайнически отпечатъци. Нямаше саркофаг. Нямаше голяма кутия с надпис НЕИЗВЕСТНА МУМИЯ ОТ ДОЛИНАТА НА ЦАРЕТЕ. Амон го нямаше. Сякаш никога не е бил част от живота ми. Никога не е съществувал.
Златен блясък привлече вниманието ми и обнадеждена се отправих към него, само за да намеря златната статуя на сокол — Златния Хорус. Притиснах ръце към стъклото, а сълзите се плъзнаха по лицето ми. Измамих ума си за кратък, снизходителен момент като си мислих, че той е тук, с мен. Но той не беше. Амон го нямаше.
Поех треперещо дъх, избърсах лицето си и с чанта в ръка излязох от изложбата. Вцепенена, тръгнах към входа на музея и бях изненадана, когато една ръка докосна ръката ми.
– Мис Лилиана? Добре ли си?
Поех си треперещо дъх и се опитах да се усмихна, макар че не бях сигурна, че устните ми могат да оформят нещо повече от гримаса.
– Здравей, Тони. – казах аз – Добре съм. Просто беше наистина, наистина дълъг ден.
– А, тогава приятна вечер, мис Йънг.
– Ще бъде. О, и Тони? – той се обърна – Моля, наричай ме Лили.
Той ми дари топла усмивка.
– Разбира се, мис Лили.
Когато излязох от музея, ароматите, гледките и звуците на Ню Йорк ме завладяха. Бяха познати, но вече не беше това, което обичах.
Как бих могла да забравя пометените от пясък гледки, пустинните оазиси, древните пирамиди и оживели мумии и да се върна към живота, който познавах преди? Бях напълно променена от времето си с Амон. Не беше правилно да се разделяме. Дори не можах да сложа цветя на гроба му.
Все пак бях благодарна да знам, че той съществува някъде и ще продължи да съществува дълго след като мен ме нямаше. Намерих малко утеха в обещанието му да ме пази, където и да беше, и дълбоко в сърцето си знаех, че винаги ще бъде с мен.
Амон беше казал, че връзка като нашата означава, че може да се виждаме в сънищата си. Знаех, че убийството му трябваше да прекъсне връзката ни и все пак не го чувствах толкова далеч. Затворих очи, вдигнах лице към слънцето и усетих топлината му върху кожата си, представяйки си, че Амон гали бузата ми. Топлината премина по раменете и торса ми, преди да се фокусира върху сърцето ми.
Изгоря и аз се усмихнах, докато усещах как сърцето ми бие. После погледнах надолу, озадачена, когато усетих как нещо се размества в джоба на ризата ми. Бръкнах вътре, за да намеря сърдечния скарабей на Амон. В крайна сметка това не беше моят сърдечен ритъм. Беше камъкът, който барабанеше с бавен ритъм, неговият успокояващ удар беше топъл и жив в дланта ми. Въпреки че шансовете изглеждаха непреодолими, сърцето на Амон беше малко чудо, което ми даде надежда.
С лека тайна усмивка сгънах върховете на пръстите си около сърдечния скарабей и вдигнах другата си ръка, за да извикам такси.
Назад към част 25 Напред към част 27