Глава 3
СЪРЦЕТО НА СФИНКСА
Втурнах се напред с тревожна бързина, като избутвах хората от пътя, дори съборих едно дете, за да стигна до мъжа. „Какво не е наред с мен?“ Сякаш някой беше превзел тялото ми, а аз просто изпълнявах, каквото искаше.
Когато най-накрая си пробих път до мъжа, това, което видях, ме накара да забравя всичко, което се беше случило при първата ни среща. Ударът на таксито го беше захвърлил в насрещното движение и той беше ударен поне два пъти. От устата му и от голяма рана на главата му капеше кръв. По хълбоците му имаше рани, а краката му бяха покрити с порязвания.
Едната му ръка беше премазана, много хубавият му корем беше в синини, а на дясното рамо имаше разкъсна рана. Очевидците изглежда не можеха да разберат какво да правят, освен да правят снимки с телефоните си.
– Махнете се! – изкрещях към тълпата. Започнах да се отдалечавам малко, когато някои от тях започнаха да обръщат камерите си към мен. Честно казано, те вероятно не знаеха какво да мислят за човека. По дяволите, аз самата не знаех какво да направя за него. Беше в съзнание, което ме изненада, имайки предвид състоянието на тялото му.
В момента, в който ме видя, очите му, сега повече кехлибарени, отколкото зелени, не се отделиха от лицето ми. Беше уплашен, объркан и изпитваше болка. Можех да почувствам емоциите, които се изливаха от него на вълни, и съчувствието, което събуди в мен, беше осезаемо. Облиза кожата ми с паническа топлина. Имах чувството, че собственото ми тяло току-що е преминало през същото болезнено преживяване. Трябваше да му помогна.
Макар и тежко ранен, той се опита да седне, когато се приближих.
– Намерих те, млада Лили. – каза той, като думите изглеждаха с по-голяма тежест, повече смисъл от просто очевидното. Приличаше на древен воин, умиращ на бетонно бойно поле.
Коленичих до него, докоснах леко гладката кожа на ръката му и въпреки неувереността си казах нежно:
– Със сигурност ме намери. И виж какво стана.
Фактът, че той беше наранен, може би дори умираше, съчетан със странното ми ново прозрение за чувствата му, накара всички останали страховити мисли, които имах за него, да се разсеят, като малки мехурчета, изскачащи във воднисто нищо под ярката слънчева светлина.
Той все още може би беше луд, без съмнение, но сега вярвах, че е от типа луди, които не казват „Ще те-убия-бавно“. Тъмната заплаха и преувеличените зловещи качества, с които го бях заклеймила по-рано, сега ми изглеждаха глупави. Изглеждаше толкова безобиден, докато лежеше на улицата.
Стенейки, той се размърда и после изсъска от болка. Предположих, че кракът му, може би в бедрото, може да е счупен. Изваждайки телефона си, тъкмо бях започнала да набирам 911, когато той вдигна здравата си си ръка.
– Помогни ми! – помоли той.
Посочих телефона.
– Това правя.
– Не. – той поклати глава, затвори очи, скърцайки със зъби. След като си пое дъх за няколко секунди, той отново се фокусира върху мен. Взрях се в очите му и се почувствах необяснимо хипнотизирана. Шумът на Ню Йорк изчезна. Светът престана да съществува с изключение на нас двамата, аз и той. И за миг си представих как потъвам в дълбоките басейни на очите му и се изгубвам завинаги. О, боже, в какво се забърках?
– Помогни ми! – повтори той. Думите му ме изтръгнаха от странния, съновиден транс и звуците на града отново нападнаха ушите ми. Автоматично изпуснах телефона на тротоара, едва забелязвайки, че капакът изскочи, и посегнах към ръката му.
Парещ удар прониза пръстите ми и влезе във вените ми, болката накара очите ми да се насълзят и се зачудих дали това е усещането от токов удар. Извиках с тракащи зъби, когато странен аромат, като изгорял парфюм или тамян, нападна носа ми. Също толкова бързо, колкото дойде, агонията започна да намалява, превръщайки се в топло, изтръпващо усещане, което повдигна косата ми от корените и накара тънки кичури да се вдигнат, заредени със статично електричество. Сякаш имаше невидима преграда между нас и тълпата. Въпреки че правеха снимки, никой не се приближи.
Мускулите ми трепереха от вторичен трус. Чувствах се изстискана, сякаш ме бяха набутали в сушилня и се въртях, докато не излязох в спаружена, набръчкана купчина. Някой стисна ръката ми.
Очите ми се отвориха и внезапно си спомних къде се намирам, дръпнах ръката си от хватката на мъжа.
– Какво беше това? – попитах. Желанието да бъда добър самарянин внезапно беше избледняло, заменено от шок от това, което току-що се случи между нас.
– Какво ми направи? – наполовина питах, наполовина обвинявах. Чувствах се така, сякаш съм била насилена, но не можех да разбера защо и несигурността накара сълзи да се появят в очите ми.
Той ме изгледа за момент и аз останах с ясното впечатление, че съжалява за стореното. Без да благоволи да ми даде отговор, той въздъхна, изтри кръвта от устата си и внимателно се изправи, изпробвайки всеки крак, сякаш не беше сигурен, че ще го издържи. Хората около нас ахнаха от изумление, правейки още десетки снимки на този човек чудо.
Това, че беше достатъчно добре, за да може да ходи, не беше толкова изненадващо, колкото как реагираше тълпата на него. Той беше висок като модел и тъй като все още бях коленичила, трябваше да протегна врата си, за да го погледна. Слънцето беше точно над главата му, което от моя гледна точка му създаваше ефекта на ярък ореол, че едва можех да го гледам.
Изглежда, че той се наслаждаваше на вниманието, което беше привлякъл към себе си, кимна на хората, усмихвайки се, докато се въртеше бавно в кръг, за да ги разгледа.
Когато беше удовлетворен, той властно протегна ръка.
– Ела, млада Лили! – каза той с плътен глас – Много работа трябва да свършим.
Тъкмо се канех да му кажа къде може да завре арогантното си отношение заедно със секси акцента си, когато той отново ме изгледа пронизващо. Зрението ми се замъгли, когато всичко около мен придоби очертанията все едно е сън и желанието да се боря ме напусна точно толкова бързо, колкото беше дошло. Чувствайки се много различна от себе си, взех телефона си, сякаш не ми пукаше за света, пъхнах го в чантата си и му позволих да ми помогне.
От рязкото изправяне, главата ми се замая и той сложи ръка на гърба ми, за да ме задържи. Чувствах се неудобно и се опитах да се отдръпна от него, за да си проправя път през тълпата, но той не ме пускаше.
– Ще останеш до мен, млада Лили.
Преди да тръгне напред, хвана ръката ми и я постави върху своята, сякаш ме придружаваше на бал. Хората се разделиха като Червено море и той закрачи през тълпата смело и царствено като пророк. Във вече мръсния и скъсан плисиран килт той изглеждаше много добре.
Докато вървяхме, се опитвах да се съсредоточа. Знаех, че се случва нещо много подозрително и че поведението ми е нехарактерно, но изглежда не можех да се откъсна от човека или мъглата, в която плувах. Все пак се зарекох, че, чудотворно възстановен или не, той ще трябва да си помисли два пъти, ако предполага, че ще се превърна в негов верен последовател, въпреки че сегашните ми действия, доказваха точно обратното.
Когато стигнахме до тротоара, минахме покрай триото ми съученички, които стояха с отворена уста, притиснали носове към прозорците на ресторанта.
– Съжалявам, че те въвличам в това, млада Лили, но е необходимо. – каза той, след като се бяхме отделечили на няколко пресечки от инцидента.
– В какво точно участвам? – изсъсках, все още чувствайки се неудобно около него и жадуваща да избягам, но принудена да остана до него.
Той покри ръката ми с вече излекуваната си и въздъхна.
– Има твърде много за обясняване и това не е правилното място.
– Тогава кое място е подходящо, за да ми обясниш?
Той стисна устни и огледа заобикалящата ни среда, разглеждайки небостъргачите с учудено изражение.
– Не знам. – каза той, поклащайки глава.
– Какъв отговор е това? И как се излекува? Какво направи?
Недоволно той ме дръпна в сянката на една сграда достатъчно грубо, за да падна върху гърдите му. Сърцето ми биеше по необичаен за мен начин, наполовина уплашено, наполовина възбудено. Свободната ми ръка беше опряла върху гърдите му и кожата ми изтръпна там, където се докосвах до неговата кожа. Тялото ми сякаш извличаше топлина от неговото. Този човек беше горещ. Буквално. Може би имаше треска.
Фактът, че сега се чувствах и аз трескава, също ме дразнеше. Не държах да познавам опасни момчета, особено плашещи момчета, носещи поли, момчета които не можех да разбера. Той беше различен от всички, които някога съм срещала.
Хващайки ме за раменете, за да ми помогне да стъпя отново стабилно на краката си, той промърмори:
– Задаваш твърде много въпроси, Лили. Мислите ти са твърде хаотични. Това е допълнително разсейване за мен в свят, вече пълен с хаос. – той нежно ме потупа по рамото – Опитай се да успокоиш ума си. Не искам да ти навредя.
– Вероятно това казват и всички извънземни похитители. – промърморих аз, чудейки се защо моите строго контролирани саркастични мисли внезапно избягаха от устните ми.
– Трябва да си почина за няколко минути. – обясни той сериозно и след това ме пусна, когато се извих в хватката му. Той се отдръпна няколко сантиметра, така че тялото му беше изцяло обгърнато от горещата слънчева светлина, след което се облегна назад и затвори очи, вярвайки, че няма да избягам. Усмихнах се, стиснах по-здраво чантата си и се приготвих да бягам, само за да установя, че не мога да помръдна краката си. „Какво става?“ Имах нужда да помисля. Имах нужда да се успокоя. Когато най-накрая спрях да мисля за бягство, успях да направя крачка.
В продължение на няколко минути тествах способността си да се движа. Можех да се разхождам в кръг, да седна на близката пейка, да отида до кофата за боклук, но ако се отдалечах твърде много от него, тялото ми се сковаваше. Сякаш имаше невидима верига, която ме държеше вързана за него. Нещо сериозно не беше наред с мен!
Опитах се да привлека вниманието на някого, за да обясня, че съм нещо като затворник, но думите продължаваха да излизат грешни. Вместо да моля за помощ, поисках химикалка назаем. Когато се опитах да докладвам за човека на минаващо ченге, казах:
– Хубав ден, нали, полицай?
Имах нужда да се махна от него. Не, това е грешно. Защо бих искала да се махна? Умът ми сякаш си играеше номера с мен. В крайна сметка приех факта, че трябва да остана с него за известно време. Когато го направих, почувствах, че мога да дишам по-лесно и мислите ми станаха по-концентрирани. Седнала на дървената пейка, аз го изучавах и чаках, мъчейки се да разбера каква власт има над мен.
Ако бях като другите момичета в моето училище, щях да плача, но вместо това умът ми се изпълни с въпроси. Така се справях със стресови ситуации. Спокойно обмислях нещата, докато не намеря решение.
Как човек, който току-що е претърпял сериозна катастрофа, се излекува толкова бързо от нараняванията си? Кой е той? Каква е тази странна сила, която използва, за да ме манипулира? Какво иска от мен? Потърках рамото си. Имах нужда от болкоуспокояващо. Главоболието на всички главоболия идваше. Можех да го усетя нагоре по тила ми. И защо се чувствам като прегазена от товарен влак? Дори не знам името на този човек.
След няколко минути, в които го гледах облегнат на стената, станах неспокойна. Извадих бележника и химикала си, обърнах нов лист хартия и след това спрях, без да знам откъде да започна. Той или нямаше нищо против, или не забеляза, че го изучавам, така че отделих време да се вгледам в лицето му.
Беше красив, но външният му вид изглеждаше… неземно. Дори когато преминаващ облак го забули в сянка, тялото му сякаш светеше. Не като неонов надпис или нещо подобно, не се забелязваше, освен ако наистина не обърнеш внимание, но имаше лек блясък, сякаш беше в постоянна светлина на прожекторите.
Вдигнах глава, за да започна да го рисувам, само за да открия, че ме наблюдава с хладни зелени очи.
– Време е да тръгваме, Лили. – обяви той.
– Да тръгваме къде? – попитах.
Изправяйки внушителните си рамене, той стана в целия си ръст и погледна околните сгради. Огледа двете страни на улицата, сякаш преценяваше възможностите ни.
– Не знам. Никога досега не съм виждал паметници с такъв размер. – наклони глава и попита: – Какво е разстоянието до Тива?
– Тива? – изкисках се тихо – Ъъъъ, да кажем, че е малко по-далеч, отколкото бих искала да ходя с тези обувки. – плеснах с две ръце устата си, напълно шокирана, че бях казала точно това, което си мислех. Заядливите, язвителни коментари определено не са нещо, което биха одобрили родителите ми и аз работих усилено през годините, за да свикна да мисля, преди да отговорям.
Отдавна бях разбрала, че моята естествена реакция на повечето ситуации е хуморът под една или друга форма, а в кръговете на родителите ми нямаше място за такава дъщеря.
Без да обръща внимание на мислите ми, той погледна обувките ми, намръщен.
– Много добре. Ще намерим друг начин.
Напускайки стената, той се приближи към мен с котешка грация, протегнал ръка към лицето ми. Отдръпнах глава и той изглеждаше наранен от действието ми.
– Стой неподвижна! – каза той тихо, галейки леко бузата ми. Връхчетата на пръстите му сякаш бяха пълни с течна слънчева светлина, а при докосването му топлината сякаш се просмукваше в скулите ми. Имах чуството, че той оценява тялото ми, и то не по начина, по който едно момче го прави.
– Изтощена си. – каза той накрая – Това, което се случи, намали силите ни. И двамата се нуждаем от препитание.
– Отново тази дума.
Той наклони глава и попита:
– Има ли друга дума, която би предпочела?
– Не, всичко е наред, стига аз да не съм менюто ти. – пошегувах се неуверено.
– Не консумирам човешка плът. Обичайна ли е тази практика във вашия град?
– Ъъъ, не.
Изглеждаше облекчен.
– Това е добре. Ако беше така, щях да гладувам по време на престоя си.
– Е, поне мога да зачеркна „канибал“ от списъка. Притесних се, че ще ме нарежеш на малки парчета и ще извадиш тигана си за соте. – веждите му се събраха съсредоточено и след това се повдигнаха, когато устата му се изви в искрена усмивка. Изражението му беше толкова спокойно и изпълнено с наслада, че усетих, че искам да се наслаждавам на гледката. Сякаш беше покрит от буреносни облаци, но в този кратък момент слънцето надникна, стопляйки ме по начин, който ме накара да искам да го видя отново да се усмихва.
Много бях сбъркала в първоначалната си оценка за него. Той не беше модел от корица на списание, лунатик, убиец с брадва или който и да е от другите етикети, които мислех за подходящи. Властта, която излъчваше, която изправяше раменете му, не идваше от пари или добър външен вид, макар че беше очевидно, че притежава поне едното от тях. Не, увереността на този човек не се основаваше на комплекс за превъзходство. Не беше повърхностно.
– Може би по-късно. – каза той с потрепване на устни – Кажи ми какви посеви се събират в този железен град? Не виждам ферми, но мирише на храна навсякъде.
„Посеви?“
Като ме хвана за ръцете и ме издърпа от пейката, той попита:
– Ще ми помогнеш ли да открия това, Лили?
Имах чувството, че иска много повече от упътване до най-близкия ресторант за бързо хранене и изведнъж бях сигурна за няколко неща. Първо, той беше далеч извън своята стихия, буквално странник в чужда земя. Второ, въпреки че определено се чувстваше комфортно в собствената си кожа, той преживяваше моменти на объркване и съмнение, което го правеше несигурен в себе си и колеблив, и той се дразнеше от тези чувства. Трето, изглежда наистина имаше нужда от мен. А това, преди всичко, прозвуча силно и ясно.
Може би решението беше просто. Може би, ако просто му купех бургер и го насоча в каква посока да тръгне, това нещо с псевдохипнозата щеше да приключи, щяхме да се разделим приятелски и аз да се прибера вкъщи и да се опитам да осмисля всичко това. Предположих, че може би някаква неизвестна сила ни е събрала двамата и ролята ми на ангел-пазител на този човек скоро щеше да приключи. Ако това не беше така, нямах представа какво се случва.
Често установявах, че най-очевидното решение е правилното. Искаше да яде, така че ще го нахраня.
– Ами… – огледах улицата – в Ню Йорк имат от всичко по малко.
– Този град се казва Ню Йорк?
– Да. – казах бавно, наблюдавайки изражението му. Ако лъжеше, че не знае къде се намира, беше образцов актьор.
– Отлично. – каза той – Заведи ме тогава до това малко от всичко.
Хвърлих остър поглед на полата му.
– Хм, мисля, че единственото място, където отговаряш на дрес кода, е щандът за хот дог.
Сбръчвайки нос, той възкликна:
– Ядете ли… кучета? Това е почти толкова лошо, колкото и хора!
– Не! – изкисках се – Момче, ти си от друг град. Хот-догът се прави от свинско или говеждо месо.
– А, разбирам. Тогава бих искал хот-дог.
– Разбрах, Али Баба.
– Защо ме наричаш така?
– Трябва да ти нарека някак. Все още не си ми казал името си.
Забелязах количка с храна от другата страна на улицата и му дадох знак да ме последва до пешеходната пътека. Той вървеше спокойно и докато чакахме да пресечем, каза:
– Амон. Казвам се Амон.
– Добре, Амон. – той не го произнесе като Амон. Неговата версия беше много по-приличащо на „Ах-моан“, при условие, разбира се, че човек би си паднал по такъв, който очевидно не е изцяло тук. – Е, радвам се да се запознаем, Амон от Тива.
– Не съм от Тива.
– Не?
– Роден съм в Иштуави по времето на управлението на Тъмния.
– Добре. И Иштуави е точно в коя държава?
– Вероятно знаеш моята земя като Египет.
Наистина, защо добре изглеждащите, интересни момчета винаги трябваше да се оказват MIA (Изчезнал по време на акция)? Тялото му беше достигнало крайсерска височина, но пилотът очевидно се бе разболял.
– Значи да те наричам фараон Амон или цар Амон? – подигравах се.
– Щях да бъда цар. Времето на фараоните е след моето.
– Хм нали. – ставаше все по-лесно. Най-накрая почувствах, че си връщам контрола. – Е, това е добре. Не трябва да се чувстваш зле от това. Титлите не правят човека. Права ли съм?
Амон скръсти ръце на гърдите си и ме погледна.
– Присмиваш ми се.
– Никога. Не бих се присмивала на почти цар и не-фараон.
Изражението му беше съмнително и малко по-проницателно, отколкото се чувствах комфортно, но той се обърна, наблюдавайки движението по улицата. Изглеждаше очарован от трафика — клаксони, шумно, размахване на юмруци и скърцане на гуми. Сякаш никога преди не беше виждал кола. Което беше невъзможно. Имаше може би – може би – само шепа хора в целия свят, които не знаеха какво е кола.
Когато светна зелено, Амон изчака движението да спре. Той не помръдна, докато не хванах ръката му.
– Хайде! – казах – Светлината скоро ще се промени и шофьорите не се интересуват дали все още пресичаш.
След като споменах за възможността от друг инцидент, той се втурна напред, хващайки ръката ми и дърпайки, докато бързо минаваше сред другите пешеходци, за да стигне безопасно от другата страна.
– Не вярвам на тези златни колесници. – заяви той, докато хвърли зъл поглед на такситата.
– Да, добре, пътуването със златна колесница е доста важно в Манхатън.
– Мислех, че каза, че сме в град Ню Йорк. – каза той, докато го водех към количката с хотдога.
– Така е. Манхатън е името на острова.
– Остров? – измърмори той – Наистина сме далеч от Тива.
– Да, така е. – казах аз с престорен глас, сякаш говорех на дете. Нежно го потупах по ръката, сякаш беше инвалид. – Така че, нека да ти вземем хот-дог, да сглобя телефона си и да се обадя на социалните служби да дойдат да те вземат. – до този момент не бях решила как да постъпя, но този ми се стори правилният. Изведнъж се почувствах изтощена. Този човек се нуждаеше от повече помощ, отколкото можех да му окажа, и исках да поправя ситуацията възможно най-скоро.
– Защо има услуга за взимане на хора? Аз мога да ходя. А… имаш предвид боклук. Да, това е подходящо.
– Наистина е така. – усмихнах му се, напълно объркана от разговора ни.
– Какво искате? – продавачът на хот-дог излая, след като погледна Амон веднъж.
– Два и газирана напитка. – отговорих аз.
Амон, ако това беше истинското му име, стоеше точно зад мен, сякаш пазеше гърба ми от минаващите хора. Той наблюдаваше с любопитство как продавачът приготвя поръчката ми. Когато приключи, подадох на Амон храната, преди да извадя банкнота от десет долара от портфейла си. След като натъпках рестото в буркана с бакшиши на човека, заведох Амон до една празна пейка и сложих чантата си между нас, докато той започна да си играе с опаковката на хотдога.
Амон отхапа и изглежда хареса това, което опита, но когато развих капачката на бутилката със сода, нещата наистина станаха интересни. Той пина малко сода и секунда по-късно се задави, содата пръскаше навсякъде, докато очите му се насълзиха.
Грабнах няколко салфетки от продавача и започнах да почиствам содата от гърдите и ръцете на Амон.
Гледаше ме с полуразочаровано, полуразвеселено изражение.
– Мога да се погрижа за това, млада Лили.
Хвана ръката ми и измъкна салфетките между пръстите ми, докато аз се изчервих силно и се извиних.
– Съжалявам, нямах това предвид.
Той прие с лека ръка и лепкавата сода, и обърканите ми думи. Все пак се принудих да погледна настрани, когато той приключи с почистването, защото се наслаждавах на процеса твърде много. Да бъда физически привлечена от г-н Почти цар/не-фараон просто не беше приемливо и аз отказах да позволя дори искрица интерес да пусне корени.
Когато приключи с почистването на гърдите си, Амон пъхна бутилката сода в ръцете ми.
– Тази напитка е отвратителна. Няма ли гроздов сок или може би вода?
– Чакай. – тръгнах и след миг се върнах с бутилирана вода – Ето. Сега, защо не ми разкажеш как се озова в Ню Йорк и въпреки това никога не си чувал за това място? – вместо да ми отговори, той пресуши бутилката.
Вдигайки празната бутилка, той възкликна:
– Тази вода е по-вкусна от нежните целувки на червените устни на дузина девойки.
Изведнъж не можах да си спомня какво го бях попитала току-що. Виждайки, че единственият ми отговор е да се взирам в него, сякаш съм забравила как се мисли, което между другото не беше твърде далеч от истината, той махна с ръка, за да привлече вниманието ми.
– Може ли още, Лили? Гърлото ми е сухо като пясъчна буря в пустинята.
Какво съвпадение. Гърлото ми също внезапно беше пресъхнало.
– Ъъъ… разбира се.
Оставих чантата си на пейката до него, извадих малко пари и се запътих обратно към продавача. Когато се обърха към него с ръце, пълни с бутилки, видях мъж с качулка, който грабна раницата ми и започна да бяга. Сериозно ли? Това ли е денят, който имам? Със сигурност съм прецакана!
– Хей! – Извиках аз и веднага изпуснах бутилките, две от които се разцепиха, пръскайки съдържанието си върху краката ми. Без да се замисля, хукнах след крадеца.
– Спрете го! – извиках и с удоволствие видях няколко пешеходци, които се опитват да забавят крадеца. Преди да стигна до него, мъжът внезапно спря, сякаш нямаше контрол над тялото си. Той се обърна с лице към мен, когато глас зад мен каза:
– Ще върнеш вещите й.
Измърморих:
– Не сега, Амон. Мога да се справя с това. – на крадеца казах: – Върни я и няма да викам ченгета.
Крадецът кимна с изцъклени очи и ми подаде чантата. След това той, сякаш рязко се събуди и се хвърли през тълпата, отчаян да се измъкне. Поглеждайки за кратко към Амон, поклатих глава невярващо и отворих ципа на чантата си, за да проверя съдържанието й.
Отново около нас се беше събрала тълпа и Амон беше в средата. Някои от тях му се усмихваха, а Амон вдигна ръце, изглежда, че се радваше на похвалата.
Обмислих всичко, ядосано затворих ципа на чантата си и я преметнах през рамо.
– Невероятно… – промърморих на себе си – Искам да кажа, наистина. Невероятно-правдоподобно! Най-лудият ден!
Завъртях се, като изпитвах голяма нужда да се измъкна от всички. Амон бързо ме настигна.
– Къде отиваме, млада Лили?
– Не знам къде отиваш ти, но аз се прибирам.
– В твоя дом?
– Да.
Той лесно изравни крачката си с моята, въпреки че вече почти тичах. На ъгъла вдигнах ръка, за да извикам такси и едно веднага спря.
Когато отворих рязко вратата, Амон каза предпазливо:
– Не вярвам на златните колесници.
Въздъхнах и се обърнах към него.
– Виж, най-добре е да се върнеш в музея. Трябва да вървиш направо около шест пресечки. Повикай Тони. Той ми е приятел. Кажи му, че се опитваш да стигнеш до Тива и той ще ти помогне. Може да ти донесе още един хотдог и ще го запише на моя сметка.
– Не разбирам, млада Лили. Искаш да те оставя?
– Да. Трябва да се прибера, да се изкъпя и да спя дълго време.
– Тогава ще дойда с теб.
– Не ти..
– Хей, качваш ли се или не? – попита нетърпеливият шофьор.
– Дръж си колесницата! – изкрещях в отговор, прибавяйки към новия си репертоар и крещенето по таксиметровите шофьори.
Шофьорът млъкна и след това се задоволи да ме изгледа раздразнено.
При очаквателното изражение на Амон се изгубих. Вече имаше достатъчно напрежение върху мен, без да добавям и този човек към микса. Време беше да сляза от безумния влак. Последна спирка. Всички навън.
Разтривайки слепоочията си, обясних:
– Наистина съжалявам, но просто не мога да направя това, каквото и да е. Боли ме главата. Едва не ме ограбиха. Трябваше да обядвам с Трите Странни Сестри. Канализирах толкова много статично електричество, че устата ми има вкус на изгорял маршмелоу. И като капак на всичко, ескортирах капитана на Crazytown из Ню Йорк. Разбираш ли защо трябва да се прибирам?
Амон докосна върха на пръста си по бузата ми, както беше по-рано, и с много сдържано поведение кимна.
– Да. Разбирам. Тази вечер трябва да си починеш.
– Ще се оправиш ли?
– Няма да пострадам, Лили.
– Добре. – тежестта на отговорността за него беше като тежко одеяло, което внезапно се свлече от раменете ми. Все пак прехапах устни и извиках, когато той се обърна :
– Чакай!
Изрових портфейла си, извадих няколко двайсетачки и ги натиках в ръката му.
– Ако огладнееш или ожаднееш, дай на човека с хотдог една от тези.
– Hakenew – каза той, докато свиваше юмрук, смачквайки всички банкноти по средата. На объркания ми поглед той поясни: – Моите благодарности.
– Ах. Е, довиждане. И късмет.
– Нека късметът е и с теб. – отвърна той.
Качвайки се в кабината, затворих вратата, казвайки на шофьора да се насочи към Сентрал Парк. Докато чакаше движението да намалее, за да може да излезе, Амон хвана рамката, където прозорецът беше спуснат, и се наведе по-близо, за да говори с мен.
– Млада Лили? – каза той.
– Да?
Той ми подари една от своите специални усмивки, огрени от слънцето.
– Имаш сърце на сфинкс.
Тъкмо се канех да го попитам какво означава това, когато шофьорът потегли. Амон се взираше след мен, докато разстоянието между нас се увеличаваше и въпреки сигурността в решението ми да го оставя там, аз останах неудобно изкривена на седалката си, наблюдавайки го, докато не беше погълнат от тълпата, движещи се като мравки през тъмната джунгла на Манхатън.