Глава 5
ПРАЗНИК В НОВОТО ЦАРСТВО
Завъртях се и прошепнах с недоверчив глас:
– Амон? Какво правиш тук? Чакай. Не. По-важното е как се озова тук горе? – говорих с тих глас, докато нервно поглеждах към отворената врата на стаята ми. Беше малко вероятно родителите ми или Марсела да ме проверят толкова рано, но от друга страна им беше приятно да променят рутината от време на време, за да ме държат в напрежение.
– Имам нужда от теб, Лили. – каза той просто.
– Това, от което наистина се нуждаеш, е да се прибереш у дома. – отговорих аз – Виж, защо просто не се обадя на полицията и не видя дали могат да открият някой, който те познава? – обърнах се към вратата на верандата.
– Не. – тихата му команда ме спря и усетих позната топла светлина да минава през ума ми, точно както когато не бях успяла да го оставя на улицата. Когато взех решение да не се обаждам в полицията, възвърнах и контрола върху крайниците си.
Очите ми се обърнаха въпросително към него и усетих как емоциите му се надигат в мен.
– Вече нямаш дом, нали?
– Домът ми отдавна се е превърнал в прах.
Наклоних глава и попитах:
– С хипноза ли ме контролираш?
– Какво означава това?
– Знаеш, като да превземеш ума ми, да ме направиш свой Ренфийлд?
Той се съсредоточи върху очите ми и след това повдигна вежди, сякаш бе открил отговора на въпроса.
– А, разбирам. – каза той и крачейки зад дивана, скръсти ръце зад гърба си – Отговорът, който бих ти дал е — не точно. Нямам намерение да те направя роб на волята си, млада Лили.
Светлината на зората се разля по тялото на Амон, придавайки на кожата му топъл блясък. Въпреки че, определено беше странно и много погрешно да го намеря не само в сградата, в която живеех, но и на същия етаж и точно пред стаята ми, бях изненадана, че се почувствах щастлива да го видя, дори да е луд преследвач или не.
Ако мислих логично, щях да измисля начин да предупредя полицията или най-малкото да поискам охрана, но желанието ми да направя всичко това беше слабо и не можех да се накарам да почувствам нищо друго освен облекчение. Амон също изглеждаше успокоен, когато ме видя невредима.
Разбира се, трябваше също да призная, че отговорът му на въпроса ми за Ренфийлд беше „не точно“, което означаваше, че по някакъв начин бях обвързана с него, както Ренфийлд с Дракула. Напълно възможно беше той да навява тези успокоителни мисли в главата ми. Вярвах ли му наистина или той просто ме караше да се чувствам така? В същото време, ако не можех да разчитам на собствената си емоционална реакция, на какво бих могла да се доверя?
Направих няколко крачки напред и спрях, умът ми беше във война с чувствата ми. Слънчевите лъчи се събираха около Амон и се заклех, че почти виждах топлината, излъчваща се от тялото му. Студът, който се просмукваше в мен, откакто се изкъпах вчера, не беше изчезнал, въпреки дебелата пухена завивка, под която се бях заровила, когато си легнах, но Амон изглеждаше много топъл — като горещ летен ден на плажа смесен с целунат от слънцето тропически бриз, всички увити в топло одеяло.
Той сякаш усети мислите ми и се усмихна, а зъбите му блестяха на златистата му кожа, докато протегна ръка. За момент се зачудих дали тази негова топлина ще обхване и мен, ако се докосна до него. Но веднага стиснах зъби, решена да не му позволя да ме манипулира и останах на мястото си.
Скръстих ръце на гърдите си, потиснах тръпката и изсъсках:
– Отговори на въпроса ми. Как се озова тук?
Амон свали ръка и се намръщи.
– Човекът, който пази златната кутия, ми показа как да те намеря.
– Стан? – поклатих глава – Не. Това не е възможно.
Той ме погледна дълго и въздъхна.
– Много повече неща са възможни, отколкото можеш да си представиш, Лили.
Очевидно. И сега здравият разум ми казваше, че трябва да се махна. Направих няколко крачки назад и се приближих малко по-близо до отворената стъклена врата.
– Въобще какво искаш от мен? Защо ме следиш?
– Ние сме… свързани, Лили.
– Свързани. – повторих безизразно.
– Да. Направих заклинание, което свърза моята Кa с твоята.
– Твоят Ка? Какво е това по дяволите?
– Ка е като… – той се удари с длан по главата и се отдалечи, а бялата му пола се развяваше около мускулестите му бедра.
С гръб, обърнат към мен, имах добра гледка към широките му рамене и силните му ръце, които бяха малко по-малко разсейващи от широките му гърди и много хубавия му корем. Поклатих глава, за да я прочистя. Дали наистина беше най-привлекателният мъж, когото съм виждала, или просто ме манипулираше да повярвам, че е такъв?
Той се завъртя бързо и въпреки че сякаш не забеляза преместването на погледа ми от тялото към лицето му, бузите ми горяха. Този път не усетих, че той е наясно, че го намирам за привлекателен. Намръщих се, когато признах, че тези чувства са дошли от собствената ми глава, а не от неговата.
– Това е като жизнена сила. – продължи той – Моята жизнена сила е свързана с твоята.
– Все още не разбирам. Опитваш се да кажеш, че сме сродни души?
– Сродни души? – този път бузите му се оцветиха в цвят – Не. Ние не сме свързани по този начин.
Не можах да се сдържа. Изкисках се. Прехапах устни и се чудех дали да се радвам или да се обидя, че не ме харесва така.
Амон внезапно изглеждаше нервен и сведе очи.
– Твоите – той посочи с ръка средната ми част – вътрешни механизми, твоите вътрешности — стомах, бели дробове, черен дроб, черва, дори сърцето ти — са свързани с моите. Тази връзка първоначално ти е причинила болка. Съжалявам за това, но бях отчаян. Виждаш ли, не мога да оцелея дълго в този свят без моите смъртни делви и тъй като…
Вдигнах ръка.
– Чакай. За. Минута – казах, поставяйки ударение на всяка дума – Да не би да искаш да кажеш, че си взел на заем моята „вътрешна работа“, защото не можеш да намериш канопичните си буркани?
– Да.
– И говориш сериозно?
– Да.
По лицето му нямаше дори намек, който да показва, че е нещо друго, освен искрен. Добре. Реших да се съглася с лудостта само за момент и да се опитам да разбера какво точно се губи в превода. Сега поне получавах някои отговори.
– Значи искаш да кажеш, че ми е прилошало заради заклинанието, което направи.
– Твоите мисли са правилни.
– И така… какво си точно ти? Вампир, който взима органи на заем?
Вампирът, който влиза и подчинява съзнанието беше нещо, което разбирах, дори и да не вярвах в това.
– Не разбирам „вампир“.
– Знаеш. Кръвопиец. Мразещ чесъна. Превръща се в прилеп. Блестящ демон, който избягва слънчевата светлина. Такова нещо.
– Не избягвам слънчевата светлина — слънцето ме крепи. И не пия кръв.
– Хм, нали! Така че това те прави… – направих трика, който прилагам с майка ми и го изчаках да попълни празното място, но той просто стоеше и ме гледаше.
– Добре. – казах, прегръщайки вътрешния си сарказъм – Тогава избери отговора, който се отнася за теб — (а) Аз съм луд, (б) пристрастен към солариум, (в) убиец с брадва, който търси място, където да постави органите, или (г) плод на много изобретателното въображение на Лили.
Той се намръщи.
– Аз съм с ясен ум, Лили. Не разбирам какво е „солариум“ и единствените животи, които съм отнемал, са тези на зли хора.
Тъкмо се канех да задам въпрос за убийството на зли хора, когато Амон се запъти смело към мен. Отново открих, че не мога да се движа, въпреки че нарастващата му близост активираше аларми в мозъка ми. Той нежно притисна длан към бузата ми и ме погледна с очи, по-зелени от тревата в Ирландия.
Моментално усетих уникалния му аромат — течен кехлибар с целувка на кашмир и нотка на смирна, затоплена на слънцето. Това ми хареса. Много. Не исках. Бузата ми пламна там, където лежеше дланта му, и открих, че не мога да се дръпна от него.
С най-голяма сериозност той попита:
– Моето докосване доказва ли ти, че съм истински мъж, а не някой, който се намира само в мечтите ти?
Гърлото ми внезапно беше пресъхнало. Направих усилие да преглътна и да отговоря, но вместо това се съсредоточих върху пълните му устни и само кимнах, особено когато осъзнах, че всъщност не знам как да отговоря на въпроса му.
Ръката му се плъзна по лицето ми, за да обхване брадичката ми и той се вгледа в изражението ми за момент, преди да каже:
– Не е нужно да се страхуваш от мен, Лили. Боли те заради действията ми. Моля, позволи ми да ти помогна.
След като каза това, успях отново да се съсредоточа върху пулсирането в основата на врата ми, болката в крайниците ми и гаденетот в стомаха ми. Кимнах, объркана, но доверчива в този момент, въпреки че другата половина на съзнанието ми протестираше срещу това.
Амон направи крачка по-близо, боже мили, голи гърди само на сантиметри от мен и дори без да влизам в контакт с цялото тяло, усетих бодлички топлина да потъват в тялото ми, сякаш бях простреляна с малки слънчеви стрели.
Затваряйки очи, Амон постави ръцете си на врата ми и нежно го обхвана. За кратко ми хрумна мисълта, че скоро може да бъда удушена, но той ме държеше внимателно като пеперуда. Той започна да мърмори и ръцете му се загряха като VapoRub (загряващ балсам, употребяващ се при простуда). Кожата ми настръхна, когато топлината премина през тялото ми, спирайки болката и оставяйки след себе си благословено изтръпване.
Когато Амон вдигна глава и се олюля няколко крачки назад, видях цената на това, което беше направил. Златната му кожа сега имаше сив, пръстен оттенък, а светлите му очи изглеждаха уморени, по-скоро кафяви, отколкото зелени.
Отпускайки се върху най-близката мебел във вътрешния двор, Амон зарови лице в ръцете си, гърдите му се повдигаха и спускаха бързо, дишането му беше плитко, сякаш току-що беше участвал в състезание.
– Какво направи? – попитах аз, опитвайки се да осмисля случилото се.
– Върнах част от енергията, която откраднах от теб. За съжаление, това е само временно отлагане, млада Лили.
– Временно?
– Да. Болката ще се върне, но аз ще споделям тежестта ѝ, докато мога. Трябва да вярваш, че никога не съм искал да споделиш съдбата ми.
– Виж, аз наистина не те следвам, от гледна точка на съдбата. Просто ще предположа, че си ми направил някаква хипнотерапия и тя е подействала. Така че благодаря. Чувствам се много по-добре.
След кратък момент на колебание се отпуснах на възглавницата до него. Чувствата му бяха горчиви. Ако приемем, че казва истината и сме свързани, тогава това, което чувствах сега, на теория може да идва от него. Болка. Слабост. И още нещо…нещо под повърхността. Най-накрая ми хрумна: Самота. Докато го осмислих, емоцията беше потушена.
– Не задълбавай твърде много, млада Лили. – Амон облегна глава назад на възглавницата и тихо добави: – Може да не ти хареса това, което ще намериш.
Той затвори очи, дългите мигли хвърляха сенки върху скулите му. Неуверено притиснах опакото на ръката си към челото му. Кожата му, която само преди миг беше изпълнена с топлина, беше станала студена като лед.
– Замръзваш. – заявих аз.
Втурнах се в стаята си и взех пухената си завивка, спрях да затворя и заключа вратата на спалнята си, в случай че някой от родителите ми реши да ме провери, и се запътих обратно към верандата. След като обвих завивката около Амон, попитах:
– Сериозен ли беше, когато каза, че слънцето те прави по-силен?
– Да, Лили. – прошепна той.
– Добре тогава. Нека те върнем обратно на слънцето. – не разбирах какво се случва между нас, но слабостта му беше създала още по-силно осезаемо привличане. Беше нежно, но упорито. Обливаше ме на малки вълни, бавно отнемайки силите ми.
– Твоите мисли са правилни. – каза Амон, докато го премествах на една пейка, окъпана от слънчева светлина – Но ще се опитам да използвам възможно най-малко от твоята енергия.
– Можеш ли да прочетеш мислите ми?
– Разбирам те по начина, по който ти ме разбираш. – обясни той загадъчно. След като се настани, той измърмори: – Благодаря ти, Лили.
Слънцето наистина го съживи. Разликата беше забележима и неоспорима. Привличането му към мен намаля, докато едва го усещах. След като го наблюдавах няколко минути, казах:
– Добре, ето какво си мисля. Вероятно ти имаш една от онези редки слънчеви алергии, само че на обратно. Имаш проблем с липсата на слънце.
Но ако това наистина беше така, тогава как Амон ми беше предал странното си слънчево състояние?
– Амон? Спомена, че споделяме енергията си.
– Да. Така е. – отговори той.
– Така че вчера, когато беше ранен, взе назаем от енергията ми, за да се излекуваш. Вярно ли е?
– Отчасти. Ти си моята връзка с този свят. Като котва на лодка. Мога да използвам цялата си сила само когато съм напълно оформен. Докато не вляза в правилната си форма, трябва да остана свързан с теб.
Това ставаше все по-странно с всяка секунда.
– Добре, нека да видя дали разбирам. Тялото ти работи като слънчев панел, когато слънцето те огрява, ти действа като твое лично чудодейно лекарство, също така ти отчаяно се нуждаеш от трансплантация на органи и за момента имаш нужда от мен, за да бъда твоето енергизиращо зайче.
Не осъзнавах, че съм жестикулирала, докато Амон не пое ръцете ми в своите.
– Лили, думите ти са объркващи за мен. Въпреки че, получавам енергия от слънцето, не е достатъчно да правя нещата, които трябва да направя в определеното време. Без делвите, които държат остатъка от моята същност, скоро ще умра.
– Умираш ли?
Той кимна.
– Не е подходящият момент. Трябва да остана в този свят, докато не изпълня целта си.
О!
Полуосъзнатите ми опити да минимализирам симптомите му изчезнаха, потиснати от сериозността на състоянието му. Здравият разум и практичната Лилиана поеха нещата в ръцете си. Стиснах ръката му.
– Разбира се. Твърде млад си, за да умреш.
Всичко изведнъж си дойде на мястото. Все още беше изгубен, но сега знаех, че също е неизлечимо болен.
Говоренето за органи вероятно е, защото той е имал органна недостатъчност и трябва да е бил подложен на тежки лекарства, които са го направили малко луд.
Изпробването на алтернативни лечебни методи би обяснило неговата мания за лечение и трансфер на енергия. Вероятно никой не го беше държал под око и той се бе скитал, облечен само с бял чаршаф, който вероятно е от болничното му легло. Това също обясняваше босите крака и косопада за толкова млад човек. Чудех се дали е отишъл в музея като предсмъртно желание.
– Лили?
Простото му произнасяне на името ми накара въртящите се колела в ума ми да спрат напълно. – Да, Амон? – отговорих тихо, с извинителна усмивка.
– Усещам мислите ти. Въпреки че, тялото ми е отслабнало, в ума ми няма болест. Нямам много време във вашия свят и церемонията трябва да приключи, докато имам сили. Ако мога да намеря братята си, те ще ми помогнат да завърша това, което трябва да направя, но за да го направя, имам нужда от твоята помощ, за да ги намеря.
– Искаш да ти помогна да намериш братята си?
– Да.
Облекчението ме заля.
– Разбира се. Ще направя каквото мога. Бяха ли в музея с теб?
Той поклати глава.
– Те са изгубени като мен.
Затова иска да се свърже отново с братята си. Е, ако имаше нужда от помощ, за да направи списък, тогава можех да го направя. Оставих го на слънцето, отидох в стаята си и се върнах с лист хартия и верния си молив.
– Добре, да започнем с имената.
Той кимна.
– Единият се казва Астен.
Написах с молив Астен.
– Той е син на Халфани.
– Добре. Фамилно име Халфани.
– Не. Името на баща му е Халфани.
– Добре. Това е много добре, Амон. – усмихнах се лъчезарно – Каква е неговата фамилия? – попитах бавно.
Очите на Амон се присвиха, но той отговори на въпроса ми.
– Той е известен само като Астен, но понякога го наричат също Небесния магьосник или Космическия мечтател.
– Ъм… добре. – написах „възможен магьосник/да проверим във Вегас“ и след това попитах за другия му брат.
– Той се казва Ахмос и някога беше принц на Уасет.
– Уасет. Това държава ли е?
– Някога беше велик град.
– Разбирам. Продължавай. – казах и написах „възможен политик“.
– Той е Великият лечител и господарят, както на Звяра, така и на Бурята.
– Разбрах. – нагласих бележките си. Като зачеркнах евентуален политик, написах „ветеринарен лекар или може би синоптик“.
– Кога за последен път видя някой от тях?
– Мина хилядолетие.
– Хм, нали. – за момент единственият шум беше драскането на молива ми. Затваряйки тетрадката си, казах: – Мисля, че имам идея откъде да започнем. – сложих ръката си на голото рамо на Амон и я стиснах нежно – Обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да намеря братята ти и да те отведа там, където трябва да бъдеш.
– Благодаря ти, млада Лили.
– Моля. Сега, какво ще кажеш за малко храна? – спрях за кратко и добавих: – Можеш ли да ядеш всяка храна? – никога не трябваше да се храни болен от рак с хот дог. Какво си мислех!
– Имаш ли хот-дог? – попита той, сякаш прочел мислите ми.
– Хот-догът не е много питателен и е малко вероятно да има такъв тук, но ще поръчам нещо за теб. Нещо меко, което ще е лесно смилаемо за стомаха ти.
– Зъбите ми са здрави. Не ми трябва каша. Пристигането ми често се празнува с пиршества и песни, но можеш да пееш за мен друг път. Признавам, че в момента съм по-гладен и от изгонен чакал и не бих отложил пиршеството за каквото и да е забавление, колкото и да е приковаващо.
– Точно. Ще се въздържа от приковаващото пеене. Мога да организирам празник. Просто остани тук на слънце, докато се върна.
Той кимна с видима умора по лицето.
Внимателно затворих плъзгащата се врата след себе си и дръпнах завесите, грабнах халата си и се запътих към кухнята, спирайки да проверя отражението си в огледалото. Тъмната ми коса висеше по гърба ми на гъсти, разхвърляни вълни. Сините очи, които ме гледаха, бяха ярки, а бузите ми целунати от слънцето.
Определено не изглеждах като уравновесеното, елегантно, контролирано момиче, което обикновено бях. Изглеждах развълнувана, дива и малко обезумяла. Полагайки умишлени усилия да се успокоя и да пригладя косата си, продължих бавно към кухнята. Беше празна. Родителите ми сигурно са тръгнали рано. Тогава ми хрумна, че днес беше почивен ден и на Марсела. Перфектно.
Обадих се на рум сървиса и направих поръчката си, след което се запътих обратно към верандата.
– Пое ли достатъчно слънце? – попитах.
– Взех толкова, колкото мога за момента.
– Страхотно. Тогава да те вкараме вътре.
Той ме последва в стаята ми и наблюдаваше с интерес как набързо грабнах дантелен черен сутиен от облегалката на един стол и го хвърлих заедно със завивката си на сбръчкана купчина на леглото.
– И така, твоята закуска идва, но това ще отнеме около половин час. Ще нахлуя в гардероба на баща ми за дрехи, за теб. Междувременно искаш ли да си вземеш душ?
– Душ?
– Освен ако не предпочиташ баня?
– Ах. Да, ще се радвам на добро изтъркване.
– Страхотно. Така че аз ще донеса дрехите, а банята е точно там.
Амон ме погледна изпитателно, преди да влезе в банята. Оставих го на произвола, докато му намеря нещо, което да облече.
Спалнята и банята на родителите ми бяха дори по-големи от моите, а дрешникът им беше огромен. Знаех, че татко има няколко стари тениски и дънки в чекмеджетата отзад. Изрових чифт маратонки, чорапи, тениска за тренировка, спортен панталон и леко яке и се запътих обратно към стаята на родителите си, когато ми хрумна мисълта, че Амон може да има нужда от бельо.
Преглеждането на чекмеджето за бельо на баща ми не беше нещо, което някога съм мислила, че ще трябва да направя, но бях още по-объркана, когато започнах да преценявам кой чифт би паснал най-добре на Амон. Накрая се спрях на обикновени боксерки и се запътих към банята си.
Когато се върнах, звучеше сякаш Ниагарският водопад гърми в стаята ми. Всички съоръжения течаха с пълна сила. Амон стоеше до мивката и се взираше в отражението си очаровано.
– Тази баня – той изпробва думата – е уникална.
Спря водата в мивката.
– Предполагам, че е така. Ето ти дрехите. Какво избираш вана или душ?
– Кой е душът? – попита той.
Когато посочих душ в спа стил, който в момента блъскаше вода от всяка една от многобройните си струи за тяло, Амон погледна в тази посока, но вместо това се обърна към ваната, като посегна към мъжката си пола. Той започна да отвързва връзките от едната страна.
Вдигнах ръце, завъртях се и неволно изписках, когато осъзнах че все още го виждах в огледалото как се опитва да се съблече. Бързо затворих очи и казах:
– Уау. Можеш ли поне да изчакаш, докато излезна?
– Защо ще излизаш?
– Ъм… има едно малко нещо, наречено скромност?
– Скромност?
– Да. Нали знаеш? Не показваш какво са ти дали египетските богове. Такова нещо.
– Не разбирам. Тогава кой ще ме измие?
Избухнах в смях, преди да успея да го потисна.
– Ъъъ, ти сам себе си? – с все още затворени очи опипах пътя си към мивката и след това оттам към вратата – Амон, осъзнавам, че сигурно си имал медицински сестри в болницата, които са те къпали с гъба и всичко останало, но просто не съм готова да направя тази стъпка с теб. Разбра ли?
Чух безпогрешния звук на дрехи по пода и след това плющенето на вода, когато той потъна във ваната.
– Много добре, Лили. Можеш да запазиш своята скормност.
– Благодаря. – отдръпнах се достатъчно, така че единственото нещо, което можех да видя, беше главата му и след това отворих очи.
– Ето. – хвърлих му кърпа и парче сапун – Ако искаш джакузито да се включи, натисни този бутон отстрани. Отляво, до твоята ръка.
Изумлението на лицето му, когато струите се включиха, беше безценно.
– Кърпите са на отопляемата поставка от лявата страна на ваната. Храната ще бъде тук след двадесет минути. Затворих вратата след себе си и след това добавих, изкрещявайки: – И не забравяй да излезеш облечен!
Бързо оправих стаята си и не след дълго телефонът иззвъня, показвайки, че храната е готова. Срещнах сервитьора до асансьора, подписах формуляра и взех количката от него.
– Ще се обадя, когато можете да дойдете да ги вземете, става ли?
– Много добре, госпожице.
Закарах количката в кухнята, подредих две места и извадих мляко, различни бутилки от сок и две чаши за горещия шоколад, който бях поръчала. След като поставих чиниите с храна на масата, извиках:
– Амон! Закуската е тук! Облечен ли си?
Подскочих, когато чух гласа му точно зад мен.
– Имам проблем.
– Изплаши ме. – обърнах се и го видях да държи обувките в едната си ръка, а с другата да държи панталона си около кръста – Широки ли са? – попитах.
За да го докаже, той го пусна и панталоните се плъзнаха опасно ниско на бедрата му. Не се виждаха белите боксерки.
– Ъм… Амон? Къде са останалите дрехи, които ти дадох?
– Това е, което избрах. Покрива най-много.
– ААА разбирам. Тогава си направил добър избор, но имах предвид, че трябва да носиш всички дрехи.
– Всички тях? – очите му се плъзнаха по тялото ми, все още облечено в пижама – Но ти не носиш толкова много.
– Не, не когато спя, но когато се обличам за деня, ще нося дрехи като тези, които ти дадох.
– Много добре. Може ли първо да хапна, Лили?
– Разбира се. Седни.
Докато той сядаше, аз открих чиниите. Ароматна пара се издигаше, когато свалях всеки куполообразен капак.
– Ето. Сега хапни, докато аз отида да се облека. Ще донеса и другите ти дрехи, става ли?
Амон се взря в храната с широко отворени очи и успя само да кимне в отговор.
Когато се обърнах, се усмихнах. Родителите ми щяха да повдигнат вежди, когато разберяха колко храна съм поръчала само за едно хранене, но си заслужаваше да видя изражението на лицето на Амон. Той поиска угощение и аз му дадох угощение. Заслужава си да бъде включено в списъка на всеки.
Сега той беше заобиколен от яйца, приготвени по осем различни начина, картофи на тиган, селска шунка, колбас, бекон, бисквити, намазани с мед и разтопено масло, палачинки с карамел и ябълка с бита сметана, крем брюле, френски тост, белгийски вафли, поднос с плодове и кошница, пълна с кроасани, датски сладкиши и боровинкови мъфини със стрийзел. Ако не можеше да намери нещо, което харесва сред тези ястия, значи нищо не може да му помогне.
Облякох се в това, което наричах дизайнерски небрежно, и се усмихнах, докато се оглеждах в огледалото. Въпреки че очите ми все още светеха, приличах много повече на уравновесената, спокойна и контролираща се версия на себе си. Връщайки се в кухнята, зарязах дрехите на Амон на стола до него. Сложих ръце на бедрата си и се засмях, докато гледах сцената пред мен.
– Кое ти хареса най-много?
– Всичко. – измърмори Амон с пълна уста – Ето, Лили. Седни. – той дръпна един стол и ме хвана за ръката, като ме дърпаше, докато седнах – Яж.
Сложих плодове в чинията си и хапнах от тях, докато той отново напълни чинията си. Наполовина готов, той спря и ме погледна.
– Защо не ядеш?
– Твърде много въглехидрати.
– Какво е въглехидрат?
– Ъъъ, твърде много надебеляване.
– Ти не си дебела. – Амон ме изгледа от горе до долу по начин, който ме накара да се почувствам леко неудобно – Ти си твърде слаба. Яж.
Той взе лъжица за сервиране и започна да пълни чинията ми, докато чинията не побираше повече.
– Добре! – вдигнах ръце – Това е достатъчно.
Изръмжавайки, той се върна към храната си, но ме следеше зорко и сочеше чинията ми всеки път, когато оставях вилицата.
Когато ме ръгна по ръката за трети път, казах:
– Не мога да ям повече. Обикновено закусвам само с чай.
– Чаят не е храна.
– Това е всичко, от което се нуждая.
– Не. Една жена се нуждае от повече от чай. – каза Амон, гледайки ме в очите. Изведнъж се почувствах като изложена на показ, все едно говорихме за нещо много повече от закуска. Останах с ясното впечатление, че той ме изучава отвътре навън и вижда цялата ми несигурност. Гладът и прехраната придобиха различно значение в този момент.
– Да, предполагам, че е така. – отговорих аз и извърнах очи.
Най-накрая довърши храната си, отдръпна се от масата и заяви, че е готов да започне издирването на братята си. Той се бореше с тениската си, така че му помогнах. Докато го правих, ръцете ми се докоснаха до доста хубавите му гърди. Изчервих се и се обърнах да взема якето. След като го пъхнах в ръцете му, забелязах, че спортните панталони отново заплашваха да се плъзнат по бедрата му.
Прочистих гърлото си. Той разглеждаше качулката на якето с любопитно изражение, но вдигна поглед.
– Това са, хм, панталоните ти. Има един шнур, виждаш ли? На талията? Просто го дръпни и завържи.
Хвърляйки настрани якето, Амон намери шнура и го дръпна от едната страна, след това от другата. Оставих го да приключа с обличането и се върнах в стаята си, за да взема чантата си и да я напълня с всички неща, от които може да се нуждаем.
Сложих лаптопа си, мобилния си телефон и зарядното устройство, бележника си и портфейла. След това се върнах в кухнята и добавих бутилирана вода. Амон сложи няколко ябълки и портокали, а аз пакет с бисквити. След като опасах каишката през тялото си, коленичих в краката му, помогнах му да завърже маратонките си и се замислих накъде да тръгнем.
Логично, първата стъпка би била да го заведа в болницата, най-близката до музея, и да видим дали някой би го разпознал, но прехапах устни, тъй като си помислих, че той може да няма шанс да намери братята си, ако го направя. Имаше шансове да го затворят след това бягство. Приемането му обратно просто изглеждаше грешно.
– Готова ли си, млада Лили?
Амон подаде ръката си, за да ми помогне да се изправя.
– Благодаря. Да, готова съм, ако и ти си готов.
– Много добре.
Той продължи да ме държи за ръката и скъси разстоянието между нас. Обвивайки ръка около кръста ми, той каза:
– Дръж ме много здраво.
– Амон… какво си … – въпросът ми се превърна в писък, докато вятърът обикаляше тялото ми, пясък пронизва кожата ми като хиляди игли. Гледах с ужас как тялото ми се разплита, парче по парче, за да се присъедини към врявата, и викът ми прекъсна, защото вече нямах гърло, камо ли глас.
Паникьосана, протегнах ръка, за да се хвана за нещо, и забелязах друго присъствие наблизо. Амон откликна на страха ми. Той ме успокои, държейки ме здраво, макар да знаех, че не ръцете му усещам. Бурята се завихри около нас, докато се спускахме към място, което ставаше все по-мрачно с всяка изминала секунда.
После се удавих в подвижните пясъци.