АТИКУС
– Дали ще бъде с гилотина? Пир? Или ще ми дадеш още от този ужасен чай? – Питам.
Крал Черал се ухилва, като заглажда с ръка корема си, където го е порязало вражеското острие. Отдавна е заздравяло.
– Една сутрин ще се събудиш и ще съжаляваш, че не си изпил чаша, обещавам.
Зад него Туела и Сатория се задържат и с интерес наблюдават как Серенис сплита костите на крака ми. В момента, в който кастерите построиха първия мост над пукнатината, Казимир яздеше с нея отсреща, търсейки ме. Те забелязаха бронята ми под крилото на Бексли и бързо събраха хора, които да ме отнесат в Линдел.
Тялото ми беше почти смазано при падането. Оттогава Серенис работи неуморно, а когато имаше нужда от почивка, се грижеше да има друг опитен лечител, който да я замести. Не знам дали нейната грижовност се дължи на това, че съм принц на Ислор или брат на Зандер, или просто защото пениса на Казимир ѝ е толкова приятен. Оценявам я, каквато и да е мотивацията ѝ.
– Какво мислиш за сянката сега, а? – Насочвам въпроса към заклинателя.
Туела се усмихва.
– Има си своите предимства. Никога не съм оспорвала това.
– Звездите те излъгаха.
– Те не са излъгали. Просто не разказаха цялата история. Видях те да падаш от небето заедно с големия звяр.
– И не можа да ме предупредиш?
– Щеше ли да има значение?
– Вероятно не – признавам аз. С помощта на Бексли попречих на тълпата от саур’готи да погълне брат ми. Спечелих му време, докато Ромерия успее да направи… Каквото и да направи. Все още не съм наясно с това.
На вратата се чува тихо почукване.
Зандер и Ромерия влизат, хванати под ръка.
– Мислех, че досега ще седиш на трона си в Кирилея, братко – подигравам се аз, макар в тона ми да няма и намек за враждебност. – Там, където ти е мястото.
Серенис се отдръпва, а очите ѝ се обагрят в червено.
– Това би трябвало да е достатъчно, Ваше Височество.
Свивам крак, като внимавам да не изложа голото си тяло пред цяла стая с хора. Той е скован, но съм чупил достатъчно кости, за да знам, че до ден-два ще бъде отново гъвкав.
– Добър като нов. Благодаря ви, върховна жрице. Починете си малко.
С поклони за Ромерия и Зандер тя и Казимир си тръгват.
– Бяхте ли вече при Бексли? – Често си мислех за нея, откакто се бях унесъл, а в съзнанието ми звучаха жалните ѝ стонове.
Усмивката на Ромерия е тъжна, докато тя клати глава.
– Тя си отиде. Отлетя веднага щом лечителите я излекуваха.
– Тя ще се върне.
– Не знам дали ще се върне. Съюзът ни може да е трайно повреден. – Очите на Ромерия се насълзяват. – Аз убих нейния другар и детето ѝ.
– Не си го направила – поправя я Зандер със строг тон. – И те подхранваха с лъжи за този рог. Не си знаела истинските последствия.
– Когато всяка надежда е изгубена – промърморва тя, по-скоро на себе си.
Срещам погледа на Зандер, търсейки там някаква остатъчна враждебност. Не виждам никаква, но си представям, че ще му трябва повече от една битка, която да сложи край на царството, за да ми се довери отново – ако изобщо може да ми се довери.
– Колко загубихме?
– Много – признава Зандер. – Но не толкова, колкото можехме да загубим. Лорд Телор е назначил Радомир за капитан на армията на Линдел. Той събира информация за изгубените за нас.
– Да, кой е този човек? Непрекъснато чувам името му.
– Той беше саплин, докато кръвното проклятие не се вдигна. – Зандер се ухилва, когато челюстта ми пада. – Това е история за друг ден. Достатъчно е да кажа, че може да му се има доверие.
– Щом един саплин може да те спечели, значи за мен все още има надежда. Какво ще кажеш за Кирилея?
– На сутринта заминаваме за града, за да си върнем трона. Няколко лорда са оцелели в битката. – Той подсмърча. – И Саорсе, разбира се. Не мога да разбера как тя продължава да избягва смъртта. Това се е превърнало в изкуство.
– За хлебарка – промърморва Ромерия.
– Ако трябва да ти дам един съвет, той би бил да я екзекутираш сега. Днес. – Поглеждам го строго. – Повярвай ми, тя е заслужила честта и на двете ни остриета.
Той прави пауза.
– Считай, че това е направено, като моя благодарност към теб за помощта ти.
– Тази Саорсе… Тя е елфическа? – Прекъсва ме Туела.
– Да. Защо? – Питам предпазливо.
– Защото тя може да послужи за по-добра цел на моя народ.
Зандер кръстосва ръце, заемайки позата на подозрителен инквизитор. Винаги съм мразил, когато той постъпва така с мен.
– И как е това?
– Това е дълга история. Твърде дълга, за да я обяснявам сега, но вярвам, че сестра ти все още е жива.
– Какво? – Изправям се на крака, забравяйки за продължителната си болка. – Къде?
– В Удрел. Ако е паднала в морето, призраците ще са я занесли там, където Азир със сигурност ще я прибере.
В Удрел?
– Защо ми казваш това едва сега! – Гласът ми избухна.
– Защото вниманието ти беше съсредоточено върху войната, където трябваше да остане – контрира тя плавно.
Поглеждам към крал Черал.
– Знаеше ли за това?
– Не знаех. – Той хвърля укорителен поглед в нейна посока. – Заклинателката също не ми разкрива всичките си тайни.
– Ако сестра ти е жива – продължава Туела, без да проявява разкаяние, че е скрила това от нас – тогава може би живота на тази хлебарка в Удрел може да се окаже по-добър от смъртта ѝ в Ислор. Моят крал е известен с това, че разменя.
– Как да стигнем до Удрел? – Искам да знам.
– Можехме да летим, ако имахме дракони – казва Зандер с неотложност в тона си. Той иска да намери сестра ни също толкова бързо, колкото и аз.
– Плаването е дълго – признава крал Черал. – Месеци в морето.
– Добре. Тогава аз отплавам. Ще тръгна още сега и ще я върна на Острова. – Свалям одеялата и после се сещам, че отдолу съм гол.
– Има червеева дупка – мърмори глас, когато в стаята внезапно се появява съществото със змийски очи.