РОМЕРИЯ
Те се сгушват в металните решетки, мръсни и измършавели.
Главата на майка ми се върти насам-натам, като разглежда чудовищата, които я заобикалят. Тя ме предупреди за тях преди години. Посветила е живота си – и е изгубила разсъдъка си, или поне аз така си мислех – на борбата срещу този свят и макар че от много години не изпитвам любов към нея, сега не мога да се въздържа от суровата жалост и мрачното разбиране.
Може и да е грешила толкова много в изборите, които е направила, но е знаела.
Знаела е, че този свят съществува.
Еди седи с кръстосани крака, прегърбен, както съм го виждала толкова много пъти преди – на бордюрите край парка, на ъглите на оживените градски улици. Винаги съм предполагала, че е забравил. Но аз бях тази, която беше сляпа за това, което идваше.
Не бях мислила за тях от толкова време, след като бях отхвърлила стария си живот и всичко, което идваше с него. Но сега те са тук – на Острова – и ме заливат всякакви мисли и емоции.
За пръв път се чудя с кого е свързан Еди.
И как ли щеше да реагира майка ми, ако знаеше каква съм?
Тя нямаше представа какъв е собствения ѝ съпруг.
– Защо ги е довел тук? – Чувам се да се питам на глас. Очевидно чрез Нулинга. – Не му трябват.
– Той се крие зад тях като страхливец – отговаря Ярек.
Той е прав. И преди съм си представяла как изстрелвам цялата си мощ към Малахи, но сега, когато той е тук и чака, завързаната сребърна връв се разклаща, защото знам, че ще убия собствените си родители, докато София го предпазва от зло. За него те са човешки щитове, нищо повече.
Но за мен някога те бяха хората, които миеха ожулените ми колене и ме люлееха, докато плачех, и ме гъделичкаха, докато не изкрещя. Бяха любящи и добри, преди подземния свят на заклинателни магии и зверове да ги завладее. Сега, когато видях всичко това от първа ръка, гнева, който кипеше в сърцето ми години наред, докато се борех по улиците, отстъпва място на огромна тъга, като язовир, който се скъсва и водата се излива през него.
Ето ги и тях, служещи като връх в грандиозния план на Малахи. Колко ли още страдахме всички ние заради неговите заговори, с направляващата ръка на София?
Усещам как погледа на Зандер се впива в лицето ми.
– Какво да правим? – Питам.
Челюстта му става напрегната. Той вижда плана на Малахи също толкова ясно, колкото и аз.
– Или ще му дадеш това, на което се надява, или ще го изчакаме да направи следващия си ход.
– Чакаме. – Няма колебание.
Очаквам наполовина да спори, да изтъкне, че става дума за двама души срещу цяло кралство.
С кимване Зандер прокарва ръката си в моята.
– Не правете нищо, което би могло да изложи на риск хората в клетките! – Нарежда той, а властния му глас се носи по стената.
Продължават дълги минути.
И тогава във въздуха се издига смразяващ кръвта писък.
Майка ми протяга ръце пред себе си, докато крещи, а болката от този звук свива стомаха ми, заплашвайки да разтовари яхнията, която се намира в него.
– Какво прави с нея? – Извиквам.
Зандер поклаща глава.
– Не знам…
– Лукреция! Кажи ми нещо поне веднъж!
– Той използва сянката. Цялото ѝ тяло свети. – Тя поклаща глава с любопитство. – Тя гори, без да изгаря.
Гледам в ням ужас, докато Еди се изкатерва на крака, хваща се за решетките на клетката си, дрънчи с тях като горилите в зоологическата градина. До ушите ми достига слабото:
– Спри го, Ромерия!
Той знае.
Той разбира.
Гневът се разпалва в мен, а заедно с него и афинитета ми нараства.
– Ромерия – предупреждава Зандер.
Очите ми се насълзяват.
– Не мога повече! Чувствам се така, сякаш съм на път да експлодирам!
– Тогава го удари там, където не го очаква – призовава Ярек.
Удрям вдясно, ослепителната светлина издълбава линия през армията.
Но София ме чакаше.
Сребърна светлина се хвърля към нас.