АНИКА
Тайри седи на каменния перваз до Нилина, докато плътта ѝ се сраства, в ръцете си държи символичното острие от Малахи и онази крещяща стойка със златни рога, а лицето му е пълно с шок.
След първоначалната глътка въздух тя поиска с дрезгав, едва сдържан глас да ги „извади“, след което изпадна в безсъзнание.
Имаше само едно нещо, което тя можеше да има предвид.
Със стиснати зъби Тайри изтръгна артефакта на Аоифе от гърдите ѝ, като остриетата оставиха дълбоки вдлъбнатини.
– Бих искал да знам кой е сложил това острие там – прошепнах аз от противоположния ъгъл на пещерата, където седях на един камък. И им благодаря – добавям в главата си. Според Тайри тя ежедневно носела рогата като огърлица. Независимо от това, чувствата ми към сина ѝ не променят реалността, че често съм желала смъртта ѝ и нито за миг не вярвам, че сърцето ми ще омекне за нея, както за него.
– Много повече ме интересува как кралицата на една далечна страна се е озовала тук. – Дестри изучава интензивно камъка-реплика на нимфеума до себе си. Откакто са пристигнали, тя е мълчалива и напрегната.
Всички ние сме така.
– Може би виверна я е пренесъл тук. – Но чак от Ибарис?
– Кой му е казал да го направи?
Баснята, която Тайри сподели по-рано, се раздвижва в съзнанието ми.
– Вин’нила? – Кой друг би могъл да заповяда на такова нещо, ако не Съдбата? Със сигурност наблизо няма Азир, който да направлява зверовете.
– И защо един от вашите богове би направил това?
– Защото Нилина има колекция от елементали, които да ги призовават за нея. – А всички знаем, че тя не е над това да нарушава собствените си правила. – Може би виверната е изпуснала тялото ѝ в леговището си и онези малки гоблини са направили това гнездо за нея.
– Но защо? – Настоява тя, без да оспорва твърдението ми за изчезналите същества.
Повдигам рамене.
Дестри мълчи, докато проследява с върха на пръста си вихрените линии върху камъка.
– Това прилича на надписа на челото ти.
– Това е писмеността на светлината.
– Имаме един такъв камък в Кирилея. Той има нещо общо с нимфите, но нямам представа какво.
Тя се колебае.
– Балансът тук е нарушен.
– Нямам представа какво имаш предвид под това.
– Усещам и светлина, и сянка в тази пещера. Не мога да открия източника на светлината, а сянката се засилва с всяка минута. – Черният ѝ поглед се насочва към ъгъла, където се намират кралица Нилина и Тайри, докато тя говори това.
– Очите ти не са се върнали към нормалното си състояние. Знаеш това, нали?
– Напоследък твърде много се стремях към светлината. Те ще останат такива за известно време.
– Това лошо ли е? – Не знам нищо за тази магьосница, освен че ни е помогнала изключително много, на свой риск.
Тя притиска устните си над отговора.
– Не съм искала да бъда създадена по този начин. Не съм искала нищо от това.
Тогава се появява нежна ръчичка, която се опипва по перваза, и кралица Нилина се изправя. Дори от мястото, на което седя, виждам, че раните в гърдите и шията ѝ са затворени. Това е нечувано – да се излекува толкова бързо и от такива опустошителни наранявания без помощта на заклинател.
– Майко. – Тайри навежда глава в знак на уважение към своята кралица.
– Съдба, Ромерия прилича точно на нея – прошепвам аз. Сините очи на Нилина обаче са ледени, докато обхождат околността, едва ли ме забелязват. Каквото и да се е случило с нея, сигурно е било ужасно.
– Къде съм?
– В една планина в Удрел – казва Тайри и привлича погледа ѝ към себе си.
Миглите ѝ потрепват, тя мига, сякаш за първи път забелязва сина си там.
– Принц Тайри от Ибарис. – Това не е въпрос, но е странен начин да се обърнеш към сина си. От друга страна, той каза, че хората я наричат студена и дистанцирана.
По челото му пробягва бръчка.
– Да.
– Помогни ми да стана.
Той слага артефактите на земята и събира ръцете ѝ, като ѝ помага да се изправи на крака.
Първите ѝ крачки са колебливи, а полата на елегантната ѝ златно-сребърна рокля е изпокъсана и осеяна с мръсотия.
– Как се озовах тук?
– Не знаем. Намерихме те да лежиш там с острие във врата. – Той прави жест към импровизираното легло. – Намираме се високо в планините, където няма нищо друго освен виверни.
– Виверни – изсъсква тя и я обзема странно разбиране. – Това е намесата на Вин’нила.
Дестри и аз споделяме познавателен поглед. Предположението ми може би не е било погрешно. Но то не обяснява защо Съдбата ще изпрати ибарисанската кралица в планината в Удрел.
– Защо си тук? – Иска да знае Нилина.
– Това е много дълга история, включваща бягство от Кирилея, морски сирени и магьосници, преследващи Аника. – Той кимва към мен.
Изправям се и правя крачка напред, като учтиво кимам на кралицата на Ибарис. Тя може да е ужасна, но е майка на Тайри и въпреки по-добрата ми преценка имам чувства към него.
Погледът ѝ се стеснява.
– Ти си един от демоните на Малахи.
– Това е принцеса Аника от Ислор. – Тайри се колебае. – Тя е с мен, майко.
– Тя е едно от неговите творения и не трябва да ѝ се вярва.
– Аз ѝ се доверявам. – Той прави крачка към мен, после още една, като наблюдава внимателно майка си.
– Много добре. Поклони се, дете – заповядва тя.
Стягам челюстта си. Никога.
– Аз съм островна принцеса. Не се кланям на Ибарис.
Устните ѝ се отдръпват със злоба.
– Тогава нямам полза от теб.
Свличам се на земята от осакатяваща болка, всяка вена в тялото ми се напряга срещу кожата ми, сякаш е на път да експлодира.