ТАЙРИ
– Какво правиш? – Рева. Характерното движение на майка ми е да краде дъх от дробовете на хората. Тя го прави често. Но това изглежда различно, сякаш вените на Аника се опитват да изпълзят от кожата ѝ. – Спри!
– Ако не се кланя на мен, значи се кланя на него – изригва тя.
От очите на Аника капе кръв, а Дестри зяпва, замръзнала.
– Аз съм влюбен в нея! Спри! – Тръгвам напред и я хващам за китката. В следващия миг политам и се блъскам в каменната стена. С гримаса се издърпвам нагоре.
Тя няма да отстъпи.
Тя ще убие Аника.
Може би ще убие и мен след това.
Не мога да позволя това. Символичното острие, което се беше забило в гърлото ѝ, е на една ръка разстояние. Хващам го и го изстрелвам във въздуха. То се забива дълбоко в гърба ѝ.
С вик майка ми се свлича на пода.
Пренебрегвайки шока от това, което съм направил, се втурвам към Аника, издърпвам безжизненото ѝ тяло от земята, а очите ѝ се въртят. Люлея главата ѝ в ръцете си, като избърсвам с палци сълзите от кръв.
– Кажи нещо, моля те, Аника – настоявам, а сърцето ми заплашва да спре да бие.
Устните ѝ се движат, едва-едва.
– Майка ти… е възхитителна.
Придърпвам я близо до себе си и опирам челото си в нейното.
– Ти си твърде упорита, за да умреш. Остани с мен.
– Ще го направя, само за да мога да държа това над главата ти цяла вечност – прошепва тя, гласа ѝ е дрезгав.
Въпреки всичко се засмивам.
– Можеш да ме наказваш по два пъти на ден, сутрин и вечер. Аз ще се съблека и ще ти подам камшика.
Тя облизва устните си.
– Това ще ти хареса прекалено много.
– Може би. Ще трябва да разберем. – Защото ако има нещо, в което съм сигурен, то е, че тази островитянка е откраднала сърцето ми и ще убия всеки, който се опита да ме раздели с нея.
– Тя все още живее. – Дестри кимва към мястото, където майка ми се мъчи да се изправи. – И не мисля, че тя е тази, за която я мислиш, приятелю. Вече не. Сянката я поглъща. – Късият ми меч е в ръката, кокалчетата ми са побелели около дръжката.
Каквато и да е версията на кралица Нилина, няма да ѝ позволя да навреди отново на Аника. Отпускам Аника на земята, ставам и се приближавам, обръщайки този човек по гръб.
Тя се задъхва, когато кинжала се забива все по-дълбоко в нея.
– Коя си ти? – Изисквам, като яростта ми надделява над лоялността или любовта, която може би изпитвам към жената, която ме гледа.
Тя се прокашля, а от ъгълчето на устата ѝ капе кръв.
– Единствената ти надежда срещу Малахи. Без мен всички вие сте мъртви. – С още една дрънчаща, влажна кашлица тя се успокоява, а в погледа ѝ се вижда смъртта.
– Сянката вече не живее в нея – заявява Дестри, потвърждавайки това, което вече знам.
Втурвам се обратно към Аника, която е успяла да се изправи.
– Какво ми направи? – Тя вдига ръце. – Сякаш изсмукваше всяка капка кръв от тялото ми.
Коленича пред нея.
– Майка ми не можеше да направи това. Но тя си е отишла, която и да е била. Ти си в безопасност.
Аника ме поглежда с красивите си сини очи.
– Мислел си, че е кралица Нилина, когато си я пробол. Заради мен.
– Да. – Чу ли какво казах малко преди това, когато я молех за живот?
Върховете на пръстите ѝ проследяват устните ми.
– Благодаря ти. – След малко добавя: – Отново.
– С удоволствие ще спася живота ти хиляда пъти. Десет хиляди пъти.
Чува се писък.
Дестри се втурва към тунела.
– Виверната се върна! Това е нашия шанс.
– Моля те, нека това да се получи, за да можем да се измъкнем от този забравен от съдбата свят – стене Аника.
Помагайки ѝ да се изправи на крака, ние бързаме да я последваме.