СОФИЯ
Имахме го.
Изгоненият крал на Ислор щеше да е мъртъв, ако не беше онова създание – Лукреция, която се появи от въздуха, за да спаси него и воина, поемайки основната тежест на атаката ми. Тя трябваше да е мъртва!
– Каква си ти? – Изсъсквам, докато тя се приближава към мен, без да чакам отговор, преди да я прострелям в корема с още един огнен куршум.
Тя се сгромолясва на земята, но само след миг се възстановява.
Задъхвам се.
Тя се е превърнала в образа на Илайджа, с изключение на вертикалните ириси.
– София, любов моя – мърка той с онзи дълбок глас и се приближава. – Хареса ли ти посещението ми онази вечер?
Смисълът ѝ ме озарява.
– Как смееш да си правиш такива шеги! – Знаех, че има нещо различно. – Как смееш да се преструваш на него!
– Трябва да ми благодариш. Аз ти направих подарък. Прощален подарък, защото никога повече няма да бъдеш с него по този начин. – Погледът ѝ се врязва в лявата ми страна, единственото предупреждение, преди да чуя смразяващото гръбнака хъркане. Огънят на Малахи прекъсва.
– Неее! – Изкрещявам, когато даакнара впива зъби в шията на Малахи-Илайджа!, а бодливите му нокти се закотвят дълбоко в гърдите му.
Изправям се срещу него с огнен камшик.
Той го освобождава с рев и насочва яростните си червени очи към мен.
Преди да успее да се нахвърли, аз го връщам към Азо’дем с огнена вълна и се гмурвам към осакатеното тяло на съпруга ми, като пренебрегвам битката около нас.
– Не го видях да се освобождава от клетката си. – Но кой го освободи? – Ето защо мразя тези демони!
От разкъсаната артерия в гърлото на Илайджа, където звяра е изтръгнал парче плът със зъбите си, се излива пурпур. Но дупката в гръдния му кош е далеч по-притеснителна, тъй като разкрива белодробна тъкан и ребрени кости, чието заздравяване ще отнеме часове.
Ръцете ми треперят, докато се опитвам да спра притока на кръв.
– Дръж се спокойно и аз ще оправя това. – Има ли някакъв начин да се оправи това?
Посягам към афинитетите си.
– Не, любов моя. – Ръката му стиска моята и меките му кафяви очи ме поглеждат.
Дъхът ми замира.
– Илайджа? Това ти ли си?
– Да. Той е изоставил това съсипано тяло. Както и аз след малко.
По бузите ми се стичат сълзи.
– Не, няма да го направиш. Аз ще те излекувам.
– Не. – Хрипти той. – Не повече. Не мога да понеса това, което тези ръце направиха.
– Това не беше ти. Това беше Малахи.
Една сълза се изплъзва от ъгълчето на окото му.
– И не мога да понеса това, в което се превърна в мое име.
Задушавам се в ридание.
– Но…
Остра болка избухва под ребрата ми. Задъхвам се, когато поглеждам надолу и виждам как ръката на Илайджа се изплъзва от дръжката на ножа, който току-що заби в тялото ми.
– Триста години. Не повече, любов моя. Нека приключим с това заедно. Нека имаме мир.
– Но…
– Обещай ми. Обещай ми – изръмжава той през зъби.
– Добре. – Неочаквано спокойствие ме обзема, знаейки, че след векове това е края. Върнах си моя Илайджа, макар и само за няколко мига.
– Тогава в За’хала – изсумтява той.
Навеждам се напред, за да го целуна.
– Мечта на глупака.
Устните му се отдръпват с усмивка.
– Влюбен глупак. – Сърцето му спира с едно последно дрънчащо издишване.
Потъвам в неподвижното му тяло, вкарвам острието по-дълбоко и оставям агонията да се превърне в изтръпване, после в нищо, а звуците на войната около нас да изчезнат.