РОМЕРИЯ
Елисаф ми служи като патерица, държи ме на краката ми, докато се вглеждаме в хаоса долу.
София лежи над тялото на съпруга си, защитавайки го, а зелената ѝ бална рокля е копринена купчина от жив цвят сред стомана и смърт.
– Малахи отишъл ли си е? – Думите звучат кухо, невероятно.
– Мисля, че е сигурно да предположим, че и той, и заклинателката на ключове са. Не са се движили от известно време.
– Кой ги е убил?
– Не съм видял убийствения удар.
Защото той ме вдигаше от земята, където се сринах, част от секундата, след като огнената стена се разкъса.
Малахи го няма, но въпреки това армията на Саур’гот се сражава, разрухата, която Малахи донесе на този свят, все още е съвсем реална.
Клетката с даакнара седи празна. Другите две остават недокоснати, родителите ми са свити на топки в центъра, сякаш за да са колкото се може по-далеч от която и да е страна и от острие, което може да се промуши.
Искам да ги защитя. Искам да отида при тях. Но не мога да направя нищо. В мен не е останало нищо. Едва се държа на краката си.
– Къде е Зандер? – Изгубих го в бъркотията.
– Там. – Елисаф посочва мястото, където той се бие заедно с Ярек и Абаран. Заобикалят ги дузина легионери и сенки.
Дракон пада с брадва в гърба.
Лявата ръка на Абаран виси настрани, безполезна.
Кайндра ги заобикаля, борейки се с огън. В ноктите ѝ проблясва злато. Тя носи Атикус и той я насочва да атакува там, където е най-концентрирано. Той се опитва да помогне.
Но това не е достатъчно.
– Има твърде много от тях. – Катапултите ни летят и драконите ни горят, но независимо колко саур’готи падат, още повече се вливат, за да запълнят празнотата. Афинитетите на кастерите ще се изчерпят много преди да свършат враговете, които да убием. – Не можем да победим. В момента, в който думите се изплъзват от устните ми, интуицията ми подсказва, че това е истината.
Отекват изпълнени с болка писъци, които приковават вниманието ми към мястото, където Кайндра се спуска спираловидно надолу, с два болта в крилото си. Тя се плъзга по бойното поле, смазвайки десетки бойци, но към нея се втурват още. Раненото ѝ крило остава близо до страната ѝ, докато тя вдъхва огън.
Никъде не мога да различа бронята на Атикус.
Валк и Ксиарик се хвърлят на помощ, но няма да са от голяма полза. Тя не може да се върне във въздуха, а на земята е като седяща патица.
Битката вече не е само навън. Долу, в Линдел, звучат викове да се оттеглят в крепостта. Отворили са портите и врага се влива в града. Виждам шлемовете им. Втурват се към стълбите.
– Наведи се тук. – Елисаф ме подпира на стената, за да освободи ръцете си. Той вади втори меч. – Сенки! – Гласът му се извисява, но не прикрива паниката му. Той усеща предстоящия край също толкова сигурно, колкото и аз.
Десетината останали кастери на крепостната стена се втурват към нас, образувайки буфер.
– Това не е достатъчно.
Това е то.
Нашият най-мрачен, най-отчаян час.
– Извикай драконите! Един от тях може да ви отведе до Улиседе – призовава Елисаф.
И да оставим всички останали тук да умрат? Не мисля така.
Странно спокойствие ме обзема, когато посягам към раницата си, а пръстите ми се увиват около рога на Аминадав. Гладката бронзова кост, която обещава спасението на Ислор.
Знам какво трябва да направя. Това, което никой друг не може да направи.
Хвърлям последен поглед към Зандер, заобиколен от остриета и зверове, борещ се за народа си.
– Елисаф?
– Да, Ваше Височество? – Погледът му е насочен към нахлуващите към нас саур’готи.
– Кажи на Зандер, че ще го намеря в следващия си живот. – Усмихвам се. Кой знае? Случвали са се и по-странни неща.
Елисаф се откъсва от вниманието си точно навреме, за да види как поднасям рога към устните си и надувам.